Барбара Делински
Семейно родословие (6)

Шеста глава

Пристигането на нова прежда в „Плетачницата“ винаги бе голямо събитие. Нови цветове от „Манос“, нови материи от „Филатура ди Кроса“, различни меланжирани прежди от „Деби Блис“ и „Бероко“ — отвореше ли се нова пратка, вестта мигновено обикаляше запалените по плетенето жени в квартала и към магазина се запътваха както леко заинтригувани клиентки, така и онези, които проявяваха сериозен интерес, и разбира се, всички, които бяха направо пристрастени. В дните след доставката, особено с наближаването на нов сезон, Ели Джо очакваше увеличаване на клиентелата. Освен това знаеше кой какво ще хареса, кой какво ще купи и кой ще се възхити на новопристигналата стока, но ще си купи любима прежда от по-старите модели.

Ели Джо също като клиентите си очакваше с нетърпение новите прежди. Рядко излагаше за продан някоя прежда, без предварително да си задели поне едно кълбо за себе си. Извинението й, при това съвсем основателно, бе, че трябва да изплете мостра, която да сложи в кошницата с преждите, така че клиентите да могат да видят как ще изглежда изплетена. Това, разбира се, позволяваше на самата Ели Джо да изпробва преждата. Ако й харесаше усещането от допира на преждата до пръстите й и видът на изплетената мостра, тогава тя поръчваше и за себе си от този вид.

Сега, когато се връщаше от посещението си при Дейна и бебето, й се искаше най-напред да мине през къщи. Но камионът на доставчика вече паркираше пред „Плетачницата“, а тъй като магазинът щеше да отвори едва след десет минути, някой трябваше да посрещне човека.

Затова тя спря до него на малкия калдъръмен паркинг, отключи вратата на магазина и му показа къде да остави кашоните. Веднага след като доставчикът си тръгна, се появи Оливия Макджин, управителката на магазина й, която искаше да научи абсолютно всичко за Дейна, и отново отвлече вниманието на Ели Джо от домашните й задължения. Пристигнаха и клиенти и скоро магазинът се оживи както винаги.

Всички бъбреха възбудено за бебето, за Дейна, както и за кашоните с прежда. Ели Джо се съмняваше, че може да се съсредоточи достатъчно, че да продаде и едно кълбо прежда. За щастие Оливия отлично се справяше с това. Всъщност точно в този миг тя се занимаваше с една майка и нейната около двайсетгодишна дъщеря, които тъкмо се учеха да плетат и искаха да си вземат модерни прежди за есенните шалове.

Такива клиенти се отразяваха добре на продажбите — модерните прежди бяха скъпи и се изплитаха бързо, което означаваше, че ако клиентката се забавлява добре и е доволна от плетенето, скоро ще се върне за още. Шалът щеше да доведе след себе си шапка, после лека наметка, а после и пуловер. Ако този пуловер беше кашмирен, при цена около четирийсет долара за кълбо, като се има предвид, че щяха да са нужни осем или повече, в зависимост от размера и модела, покупката щеше да е доста сериозна. Освен това, след около година тази майка или дъщеря й можеше да са сред онези, които се втурват към магазина, щом се разчуе, че е пристигнала нова прежда.

Така се развиваше бизнесът. Ели Джо го бе научила по метода на опита и грешката, след като първоначално се бе въздържала от предлагане на същите тези скъпи прежди. Естествените влакна си оставаха нейните любими, но щом модерните нови материи привличаха изкушените от модата клиенти, които на свой ред спонсорираха предпочитанията на магазина към по-органични продукти, защо да се оплаква? В последните години тя бе развила огромно уважение към продуктите на новите технологии.

Именно затова сега отложи отново прибирането си у дома, грабна ножицата и отвори първия от новопристигналите кашони. В него нямаше нови, непознати прежди. Кълбетата вътре, смес от кашмир и вълна, бяха в златно, оранжево, наситено червеникавокафяво и шоколадово — цветовете, които щяха да са най-търсени идната есен. Тази линия бе нова за „Плетачницата“, но още щом я бе зърнала на представянето през април, Ели Джо бе разбрала, че ще се продава добре.

Звънчето на входната врата отново се обади мелодично и Джилиън Клайн развълнувано я повика по име. Джилиън преподаваше английски в близкия колеж и графикът на часовете й бе доста променлив, което й позволяваше често да се отбива в магазина. Тя беше на петдесет и шест, не много висока и вечно притеснена за килограмите си, но онова, което я отличаваше най-много, бе къдравата й червена коса, която с годините нито избледняваше на цвят, нито оредяваше.

Сега къдриците й бяха прибрани с помощта на цикламена шнола, която само Джилиън би посмяла да си сложи, и понесла букет от бледорозови рози, тя се запъти направо към Ели Джо и я прегърна здраво. Някога Джилиън бе една от най-добрите приятелки на Елизабет и в годините след смъртта й се бе превърнала в осиновена дъщеря. Никоя от двете жени не изрече гласно, че им се искаше Елизабет да е с тях днес, за да приветства раждането на внучката си.

— За теб са, прабабо Ели — каза Джилиън. — Вашата Лизи е прелестна.

Ели Джо грейна.

— Видя ли я? — тя пое цветята, които отново й бяха взети след секунди и натопени във вода.

— Току-що — отвърна Джилиън, докато ровеше в раничката, преметната през рамото й. — Тук е едва на няколко часа и аз за нищо на света не бих изтървала този миг.

Само след секунда вече показваше на всички останали снимка на Дейна и бебето на екрана на цифровия си фотоапарат.

Ели Джо изпита облекчение. Дейна изглеждаше уморена, но щастлива и напълно спокойна, докато гушкаше бебето. Трудно бе да се прецени дали Лизи изглежда по-различна от очакваното; Дейна бе толкова бледа, че в сравнение с нея всяко дете би изглеждало тъмнокожо — макар че цветът изобщо не притесняваше Ели Джо. Тя просто не се чувстваше готова за въпроси.

— Толкова е сладка! — възкликна една от жените.

— Има устата на Хю — реши друга.

— Увеличи малко лицето й — нареди трета и Джилиън се подчини.

Джулиет Ървинг, приятелка на Дейна и самата тя майка на едногодишни близнаци, които сега спяха в количката си до вратата, отбеляза:

— Вижте я! Не е ли това нослето на Дейна? Кога ще се върнат у дома?

— Утре — отговори Джилиън.

— Елизабет Еймис Кларк — произнесе отчетливо Нанси Ръсел, очевидно развълнувана от името. Собственичка на цветарски магазин, чиято нова страст бе да плете цветя, да ги изработва от конци и да ги пришива към шалове, пуловери и торби, тя бе връстничка на Джилиън и също като нея приятелка от детинство на първата Елизабет.

— Доста е дълго — предупреди Джилиън. — Можем ли да го направим за една вечер?

Тя говореше за ръчно изплетеното одеялце, съшито от различни квадрати, в които на определени места щяха да бъдат изписани пълното име и датата на раждане на бебето. Жените вече бяха изплели квадрати в жълто, бяло и бледозелено. Сега, след като се знаеше полът на детето, в останалите квадрати щеше да преобладава розовото. Всеки елемент представляваше квадрат със страна двайсет сантиметра и всяка от плетачките бе използвала любимите си прежда и цвят, а жените, които бяха най-близки до Дейна и Ели Джо, имаха задача да изплетат квадратите с буквите.

— Трябва да са готови утре до обяд, за да можем да ги съшием заедно — каза Нанси. — Джулиет, би ли се обадила на Джейми и Тара? Аз ще звънна на Труди. Джилиън, ти ще се чуеш ли с Джоун, Сондра и Лидия?

Една от жените, Корин Джеймс, бе взела апарата от Джилиън и разглеждаше снимката на най-голямото възможно увеличение. Корин Джеймс бе връстница на Дейна. Висока и слаба, тя беше с коса до раменете, носеше панталони от фин лен и също толкова стилна блуза върху тях, а на пръста й блестеше венчална халка, обсипана с диаманти. Макар приятелството й с плетачките да не се простираше извън магазина, тя често идваше тук.

— Колко интересно изглежда това бебе — забеляза тя. — Кожата му е тъмна.

— Не е тъмна — възрази друга жена, — с повече тен е.

— Кой от семейството е с такава кожа, Ели Джо? — попита Корин.

Ели Джо изведнъж усети топла вълна да залива тялото й.

— Още се опитваме да разберем това — отвърна Джилиън вместо нея и улови погледа на Нанси. — Какво знаем за Джак Джоунс?

— Нищо особено — отвърна Нанси.

— Джак Джоунс? — повтори и Корин.

— Бащата на Дейна.

— Той наблизо ли живее?

— Господи, не. Никога не е идвал тук. Елизабет се срещна с него в Уисконсин, когато отиде в колежа.

— Женени ли са били?

— Не.

— Южноамериканец ли е бил?

— Не.

— Джак Джоунс истинското му име ли е?

Ели Джо се опита да си повее за прохлада с фактурата от кашона с прежди.

— Че защо да не е? — попита тя Корин, макар въпросът да не я изненадваше. Корин Джеймс бе много любопитна по природа и макар да бе изненадващо за възрастта й, намираше какво да каже по почти всяка тема.

Сега по-младата жена се усмихна кротко.

— „Джоунс“ е често използвано фалшиво име.

— Също като, „Джеймс“, нали? — натъртено попита Джилиън. — Не, Корин. Джак Джоунс е истинското му име. Или е било. Нямаме представа дали е още жив.

— Дейна не знае ли?

— Не, не поддържат връзка.

— Тогава откъде идва тъмната кожа? — настоя Корин, която явно бе изправена пред страхотна дилема. — От страна на Хю ли?

Джилиън се засмя.

— Едва ли. Семейството на Хю е идеалният пример за чистокръвно бяло потекло в Америка.

— Тогава остава твоят съпруг, Ели Джо?

Ели побърза да поклати отрицателно глава.

— Ърл Джоузеф беше със светла кожа и червени бузи — обясни Джилиън на Корин — и беше най-добродушният човек, когото можеш да си представиш. Беше направо легендарен в квартала. Всички го познаваха.

— Беше изключително мил и внимателен — добави Нанси — и обожаваше Ели Джо. Също и Дейна. Щеше да е във възторг от бебето.

— Отдавна ли е починал? — попита Корин.

Джилиън се обърна към Ели Джо.

— Колко време мина?

— Двадесет и пет години — отвърна Ели Джо, като опипваше с длани новата вълна. Преждата за нея олицетворяваше топлотата и домашния уют. Тя внасяше цвят, когато дните бяха сиви и студени, и мекота, когато времената бяха тежки. Винаги бе насреща, като удобна възглавничка, в най-добрия смисъл на думата.

Корин попита по-внимателно:

— Как почина?

Ели Джо усети погледа на Джилиън, но нещастието съвсем не бе някаква тайна.

— Беше в служебна командировка, паднал в хотелската стая и си ударил главата. Получил сериозна травма на мозъка. Докато пристигне помощ, вече бил мъртъв.

— О, Господи. Толкова съжалявам. Сигурно е било ужасно за теб. Нещо подобно се случи с баща ми — нещастен случай.

— Твоят баща ли? — попита Ели Джо.

— Да. Беше шеф на една инвестиционна компания, която бе основал заедно със свои приятели от колежа. Беше заедно с двама от партньорите си във фирмения самолет, когато той катастрофира. Двамата с брат ми бяхме малко над двайсетте. Все още мислим, че е било саботаж.

— Саботаж ли? — възкликна Джулиет.

— Отначало и ние бяхме скептично настроени — призна сериозно Корин, — докато нещата не поеха в странна посока. Компанията не пожела случаят да се разследва. Казаха, че щяло да навреди на бизнеса, но разбира се, от Федералната агенция за контрол на въздушния трафик направиха разследване и заключиха, че инцидентът е станал заради лоша поддръжка на машината, после бизнесът се срина. Изкараха виновен баща ми. А после…

Ели Джо вече бе чула достатъчно. Тя вдигна длан.

— Докато Корин разказва историята си, аз трябва да изтичам до вкъщи. Скоро се връщам, Оливия — извика тя и се запъти към вратата, но тъкмо в този момент звънчето отново се обади.

С блеснали очи вътре пристъпи Джаклин Чейс, която работеше почасово в магазина.

— Поздравления за бебето, Ели Джо! Видя ли я вече?

— Видях я — отвърна Ели Джо, докато излизаше. — На масата има още един нов кашон. Би ли го отворила вместо мен?

Вратата се затвори зад гърба й и тя тръгна по каменната алея към дома си. Къщата бе на повече от сто години, със сиви капаци на прозорците и веранда, която я заобикаляше от всички страни. Ели Джо се изкачи по двете дървени стъпала, прекоси задната веранда и влезе в кухнята. Шарената й котка, Вероника, се бе излегнала на перваза на прозореца и се приличаше на слънце. Ели Джо мина в предното фоайе, качи се по стъпалата и отиде в спалнята си, където топлината вече започваше да се усеща.

И тук прозорците бяха отворени, а тънките прозрачни завеси едва се полюляваха от плахия ветрец. Ели Джо не обърна никакво внимание на горещината. Извади една стара тетрадка от вътрешността на бюрото, което се затваряше със специален извит капак, отвори я и се загледа в избелелите чернобели снимки. На едната беше само Ърл, сниман скоро след като се бяха запознали. Той беше пътуващ търговец на четки за компанията „Фулър“. Беше се появил на прага й с намерението да я очарова, за да си купи тя от стоката му, и да, тя наистина си бе купила няколко четки. Усмихна се на спомена за онези щастливи дни. После усмивката й посърна, когато погледна няколкото изрезки, пъхнати под снимките. Извади част от тях.

Затвори тетрадката и я върна на рафта. После притисна до сърцето си онези хартийки, които бе извадила, и отиде до стаята, която някога бе принадлежала на Елизабет. Там все още стояха леглото, тоалетката и нощното шкафче, които дъщеря й бе използвала. Но с килера беше по-различно. Дрехите й отдавна ги нямаше. Сега той беше пълен с прежда.

Ели Джо премести кашоните, които бяха наредени по средата, и дръпна шнура, за да свали подвижната стълба, водеща към тавана. Стисна здраво рамката и се покатери горе. Въздухът бе абсолютно неподвижен, а горещината нетърпима. Тук нямаше нищо забележително — кашон, пълен с очукани порцеланови чаши и чинии от най-ранните им години с Ърл, кутия за шапки, в която пазеше късия си булчински воал, стария фотьойл, който Ърл толкова бе харесвал. От нещата на Елизабет тук имаше само един кашон с книги от последния й семестър в колежа.

Ако Дейна се качеше да търси нещо тук, не би останала дълго. Като се има предвид горещината през лятото, студът през зимата и липсата на каквито и да било полезни неща сред вещите тук, на нея едва ли би й хрумнало да се наведе и да иде чак до най-ниската част на покрива, както направи сега Ели Джо, или пък да свали част от розовата изолация, която бяха сложили само преди няколко години в безплоден опит да се контролира поне донякъде температурата. Ели Джо напъха изрезките между две греди, сложи обратно изолацията, бавно слезе по стълбата, отново я събра и затвори капака към тавана.

Тя често бе преглеждала тези изрезки и все още понякога го правеше, но никой друг не биваше да ги вижда. Щяха да останат под стряхата, докато пожар, строителен багер или просто времето събореха къщата, а тогава нямаше да е останал никой, който да е познавал Ърл, и никой нямаше да си промени мнението за него заради онова, което бе направил. В очите на хората от града той щеше завинаги да остане добър човек, точно както си бе редно.

 

 

Семейството на Итън Кларк живееше в малко градче на крайбрежието, на четирийсет минути южно от Бостън. Красивата им колониална къща в стил „крал Джордж“ бе редом с други също толкова елегантни тухлени къщи на една много зелена улица, която предизвикваше завист сред останалите жители на града. Любопитните туристи бяха малко, тъй като предпочитаха да се разхождат край вълните, а това отлично устройваше жителите на улица „Олд Бърджис“. Те държаха на усамотението си. Харесваше им това, че градинарите им лесно можеха да забележат непозната за квартала кола.

„Олд Бърджис“ описваше елегантна дъга по билото на един хълм и къщите тук бяха разположени дори по-високо от крайбрежните вили, построени по скалите до брега. Всъщност, ако не бяха гъсто разположените кленове, дъбове и ели, както и изобилието от декоративни зелени плетове, обитателите на тези домове щяха да имат изглед към океана, което само по себе си съвсем не бе лошо. За съжаление обаче така щяха да виждат и прекалено големите къщи, които разни новобогаташи си бяха построили на мястото на чаровните летни вили, които вече почти бяха изчезнали. Обитателите на „Олд Бърджис“ не искаха да имат нищо общо с новобогаташите и затова си бяха издигнали зелен щит.

В този квартал живееха само отбрани хора. Повечето бяха тук от доста дълго време и бяха отгледали вече децата си, а имаше и такива, които бяха вече второ поколение, което сега отглеждаше трето. Когато тук организираха партита, силната музика приключваше в единайсет.

Итън и Дороти живееха на улица „Олд Бърджис“ от трийсет и пет години. Тухлената им къща беше с бели колони и капаци на прозорците, с черни врати и декоративни решетки от ковано желязо, имаше пет спални, шест бани и басейн със солена вода. Макар през последните години къщата понякога да им се струваше празна, и през ум не би им минало да я продадат.

Итън обичаше да е сред хора, които споделят неговите ценности. Не беше най-богатият, нито най-прочутият от живеещите на улицата, но това не бе важно. Като историк и автор на бестселъри той предпочиташе да не се откроява прекалено. В това отношение срещите с читатели, когато раздаваше автографи, бяха тежки за него, тъй като бе заобиколен от напълно непознати. Лекциите, които водеше в университета, бяха съвсем различно преживяване. Те се посещаваха от сериозни, талантливи студенти, предимно от горните курсове, чието желание да получат ценни съвети за писането на исторически книги, беше също толкова силно, колкото и интересът им към самата история. Изпитващ преклонение към миналото и надарен с безукорна памет, Итън можеше да говори спонтанно за почти всеки период от историята на Америка.

Колкото до съветите за писането, това също бе лесно. Това бе неговият живот. Вярно е, че личните контакти отваряха много врати, а той разполагаше с такива, докато повечето студенти ги нямаха. Неговите предци бяха играли важна роля във всеки един исторически период. Всъщност във всяка от книгите му се повяваше поне един от тях. Това бе единственият общ елемент в цялото му творчество, състоящо се от осем издадени книги. А колкото до деветата, която трябваше да се появи само след пет седмици, в нея родът Кларк играеше главната роля. „Наследството на един род“ проследяваше историята на семейството, която бе преплетена с тази на много прочути личности и събития, и показваше как всяко следващо поколение бе печелило все по-голямо влияние и богатство. Целта си оставаше историята. Това все пак бе сферата, в която бе известен Итън. Но периодът от време, който се описваше в книгата, бе много по-продължителен, отколкото онзи в книгата му, посветена на залеза на Лигата на нациите. И личният елемент бе много силно изразен, като се описваха интимни подробности от живота на далечните му предшественици.

— От печатницата току-що донесоха мостра на поканата за партито по случай премиерата на книгата — съобщи Дороти, която тъкмо влизаше през вратата на библиотеката. — Не мисля, че е подходяща, Итън. Няма онова изискано излъчване, което бих искала да видя.

Остави мострата на бюрото. Итън се наведе напред и веднага забеляза проблема.

— Цветът на мастилото не е подходящ. Това е сиво-синьо. Трябва ни сиво-зелено.

Дороти я погледна намръщено.

— Е, ако е само това, значи положението не е чак толкова лошо, колкото предполагах. Все пак ще трябва да върнат този модел и да го преработят, а ако декорацията на пликовете е в същото сиво-синьо, те също трябва да бъдат преработени. Докато оправят нещата и ги отпечатат наново, ще е наближил крайният срок за изпращане на поканите. Няма никакво време за губене.

Итън съвсем не искаше да чува това.

— Трябваше да оставим моя издател да се заеме с всичко.

— Но те се изложиха ужасно последния път. Тези покани ще отидат в ръцете на хора, на чието мнение много държим. Ти би ли се появил в университетския клуб облечен в костюм от разпродажба? Категорично не. Имаш определен стил на представяне пред хората и същото важи за поканите за премиерата на книгата. Това е началото на твоето турне, то ще се състои в родния ти град и е много важно. Обади ли се на Хю?

С премерен тон Итън попита:

— А Хю обади ли ми се?

Въпросът бе риторичен. Телефонът бе звънял много пъти, след като се бяха прибрали. Ако някое от позвъняванията бе от Хю, Дороти нямаше сега да го пита. Не, обажданията вероятно бяха от хора, които бяха чули за раждането на детето на Хю. Само мисълта за това караше Итън да настръхне.

Имаше двама сина. Докато Робърт спазваше традициите, беше възпитан и без съмнение, много преуспял, Хю повече приличаше на Итън, и то не само на външен вид. И двамата бяха с атлетични фигури. Обичаха интелектуалните предизвикателства. И двамата бяха избрали кариера извън традиционното за семейството поприще и бяха успели в своята област.

Ако Итън имаше някаква слабост, то това беше Хю.

— Къде е Марк? — изръмжа сега той.

— Ти го изпрати да си ходи — побърза да отвърне Дороти извинително. — Остави му бележка, преди да отидем в болницата, забрави ли? Каза, че ще празнуваме раждането на бебето, затова няма да се работи днес, а и бездруго не виждам какво има да се върши точно сега, Итън. Той ти помага за проучванията, а книгата вече е завършена.

— Той е мой асистент — поправи я Итън — и да, има какво да се прави — да се довършат някои интервюта, да се определят основните теми за речите. По-рано турнетата представляваха само раздаване на автографи на книгите. Сега всички искат и реч. Искат забавление. Да не би да съм казал на Марк, че може да си вземе платен отпуск за днес?

— Не знам, но ако си го направил, вече е сторено и не съм го направила аз, така че не викай на мен.

Итън утихна. Не можеше да се сърди на Дороти. Прегрешенията на Хю не бяха по нейна вина.

— Обади ли му се? — повтори тя, макар и с почтителен тон.

Итън не отговори. Вместо това се облегна на високия си тапициран с кожа стол и се загледа в книгите около себе си, които, лавица подир лавица, заемаха цялото пространство от пода до тавана. Също като съседите му, и книгите бяха негови приятели. Книгите, които самият той бе написал, бяха подредени на една странична лавица, на видно място, но в никакъв случай не най-престижното. Макар Итън да се гордееше с всяка една от тях, те не биха съществували без онези, които бяха написани преди тях.

Всяко поколение водеше към следващото. Нима темата на „Наследството на един род“ не бе точно тази? Първите отзиви на критиците я определяха като „забележително четиво“, „завладяваща“, „истинска американска сага“ и макар Итън да не би избрал точно думата „сага“ — звучеше твърде комерсиално — все пак бе съгласен с основния тон. Наследствени нишки на рода Кларк се появяваха на няколко места в книгата и с годините ставаха все по-изчерпателни и по-подробни. Бяха много впечатляващи и точни.

— Итън?

— Не, не съм се обаждал.

— Не смяташ ли, че е редно? Той е твой син. Одобрението ти е много важно за него.

— Ако това беше вярно — отбеляза Итън, — нямаше да се ожени за тази жена.

— Не видя ли колко блед и уморен изглеждаше? Да, знам, че не е спал цяла нощ, но не е искал да стане така. Нямаха никакво основание да предполагат, че баща й е афроамериканец, а може и да не е. Може да е наследство от страна на баба й. Обади му се, Итън.

— Ще помисля — приключи темата той. Но сега тя бе по-настоятелна, по-уверена.

— Знам какво означава това — означава, че няма да го направиш, но тук става въпрос за едно дете, Итън. Тя е живо, дишащо човешко същество и носи поне част от нашите гени.

— Дали е така?

— Да, така е.

— Прекалено доверчива си.

— Може би, но обичам сина си. Не искам да бъде наранен нито от нея, нито от теб.

— Дороти, той на практика ми каза да си хващам пътя.

— Не е вярно.

— Вярно е. Четеше се в очите му. Ти не беше достатъчно близо, не можа да го видиш.

— Беше разстроен. Господи, ако ние сме разстроени при вида на това дете, след като месеци наред очаквахме появата му, и сега се притесняваме, че нещо може и да не е наред, а не знаем какво, то представи си какво чувства той.

— Ами ние? С такова нетърпение очаквахме това дете. Всичките ни приятели знаят колко го чакахме. Е, кажи ми, кой се обади?

Дороти се оживи.

— Алфред се обади. И Силвия. И Портър, и Дъсти — бяха на два различни телефона и говореха едновременно, затова едва ги чувах.

— Какво знаят?

Оживлението й помръкна.

— Само, че е момиче. И Брадли. Брадли се обади.

Итън усети как главата го стяга.

— А как е разбрал Брад? Робърт — той въздъхна. — Това момче не знае ли значението на думата „дискретност“?

— О, Итън — въздъхна с примирение Дороти. — Ако не от Робърт, Брад щеше да го чуе от някой друг. Това няма да остане тайна задълго.

Итън го знаеше и се дразнеше.

— Какво очакваше Хю, след като се ожени за нея? Казах го още тогава и го повтарям отново — тя може да се е омъжила за него заради парите му.

— О, не мисля…

— Разбира се. Не искаш да признаеш, че Хю е сбъркал, а и тя ти изплете онази покривка от афганска вълна, която искаше, и ти смяташ, че това е израз на внимание, а може изобщо да не е така. Проблемът, когато се жениш за някого толкова различен от теб, е, че никога не можеш да си сигурен какви са мотивите му.

— Ако е само заради парите, тогава защо тя работи? Може просто да излиза с приятелки, да прекарва по цял ден в салоните за красота, за Бога. Ако е само заради парите, защо тогава се труди толкова усилено?

Итън изсумтя.

— Усилено? Моля те. Нейното изобщо не е работа. Само обикаля от къща на къща при разни хора, които или са мързеливи, или им липсва вкус, а после тича в центъра за дизайн, най-вероятно като оправдание да си купи нещо за нейната къща. Определено не работи колкото Хю.

— Но печели пари. И не е единствената съпруга, която работи. Виж Ребека Бойд или Аманда Паркър.

— Погледни дъщерята на Андрю Смит или момичетата на Хардинг — веднага се обади Итън. — Те не работят. Дейна може да върши куп неща, за да помогне на Хю за кариерата му. Може да се занимава с благотворителност. Така може да завърже важни контакти за него.

— Но той представлява в съда криминално проявени граждани.

Итън въздъхна.

— Не, Дороти — обясни той с търпението на човек, свикнал да се занимава със зле информирани студенти, — той представлява хора, които са обвинени в криминални деяния. Джак Хофмайстер е президент на банка. Беше обвинен в измама от един от своите вицепрезиденти, след като го уволнил заради некомпетентност, но обвиненията бяха напълно скалъпени, както доказа Хю. От това дело спечели добър хонорар, както и отлични препоръки, а кой го свърза с Джак? Ти. Запознала си се с него посредством благотворителния комитет в болницата. Съпругата на Хю би трябвало да се занимава с подобни дейности. Казвал съм го хиляди пъти, но той явно не иска да ме чуе.

— Случилото се сега е различно. Трябва да поговориш с него.

Но Итън нямаше намерение да се разкайва.

— Ако той иска да говоря с него, ми дължи извинение. Имам си гордост.

— Знам това, скъпи. Всичко се обяснява с нея.

Той не се предаде.

— Да не би да заставаш на негова страна?

— Няма никакви страни. Става дума за сина ни.

Итън вдигна показалец към нея.

— Ти трябва да застанеш зад мен в този случай, Дороти. Трябва да стоиш зад мен.