Барбара Делински
Семейно родословие (27)

Двадесет и седма глава

В понеделник в кантората си Хю се чувстваше много по-добре и пишеше изложение до апелативния съд, когато Кристъл му се обади силно притеснена. Гласът й бе почти истеричен, както в онзи първи ден в градината на болницата.

— Някакъв човек се появи у дома и започна да задава въпроси за мен и за Джей. Когато го попитах кой е, той ми отговори, че прави рутинно разследване, затова отново го попитах кой е, а той не пожела да ми отговори. Казах му, че не искам да говоря с него, а той ми заяви, че ще съжалявам, ако не го направя. Помолих го да ми покаже документите си, а той само ми размаха пръст, сякаш ме заплашваше, и си тръгна. Знаеше името ми и това на Джей, както и къде работя. Сенаторът го е изпратил, сигурна съм.

Хю се дръпна от компютъра си.

— Опитва се да те сплаши.

— Ами успя. Искам да кажа, той беше някакъв едър мъж, който можеше да разбие вратата ми съвсем лесно. Какво мога да направя аз? Да се преместя другаде? Не мога да си позволя охранителна система, а и бездруго няма да ми е от полза, ако реши да подпали къщата. Това определено би сложило край на делото ми срещу сенатора.

— Няма да ти изгорят къщата, Кристъл.

— Откъде сте сигурен?

— Защото това вече няма да е сплашване, а опит за убийство.

— И Хътчинсън няма да го направи ли? Откъде можете да сте сигурен? Може би просто трябва да се откажа от делото?

— Ако го направиш, как ще заведеш Джей в Сейнт Луис? — след като тя не отговори, той каза: — Трябва да те питам нещо, Кристъл. Формалност. Има ли някой друг, освен сенатора, който да иска да те сплаши?

— Не.

— Ами майка ти?

— Майка ми ли?

— Двете не се разбирате особено.

— Хей, това, че не се разбираме много добре, не означава, че сме врагове. Тя беше тук и в събота, и в неделя, донесе ни храна. Не може да ми даде пари и не може да ми помага като наглежда Джей, защото и тя работи по дванайсет часа на смяна, но иначе е добра жена. Освен това познавам хората, с които е близка, а този тип не беше от тях.

— Не каза ли името си?

— Казах ви, че не се представи. Ами ако пак се върне? Какво да правя?

— Запази спокойствие и дръж вратата заключена. Ако се появи пак, обади се в полицията. Междувременно аз ще се обадя на адвоката на сенатора.

Отне му цели пет минути, докато се свърже с Дан Дръмонд — пет минути секретарката му го „търсеше“, макар Хю да подозираше, че той през цялото време е бил в кабинета си. Когато най-сетне се обади, беше много любезен.

— Здрасти, Хю. Подранил си. Мислех, че имам време до сряда.

— Сенаторът има време до сряда, Дан, но изникна нещо ново. Клиентката ми е подложена на тормоз.

— Какво означава това?

— Била е посетена от страховит на вид мъж, който знае повече, отколкото би трябвало. Кажи на Хъч да го озапти.

— Какво общо има Хъч с това?

Хю въздъхна.

— О, стига, Дан. Хайде да не си играем игрички.

— Никакви игрички. Какво общо има Хъч с някакъв си мъж, който бил ходил при клиентката ти?

— Може би нищо. Очаквах, че ще наеме детектив, който ще поговори с хората, които я познават, но един добър частен детектив никога не би заплашвал директно жената. Тя е страна в спора и това си е чисто нарушаване на етиката. Ако се повтори, ще свикам пресконференция, на която ще опиша подробно случая си. Хъч може да няма нищо общо с този тип, който е тропал на вратата на клиентката ми, но медиите няма да го възприемат така. Направо обожават подобни изпълнения. Кажи му да озапти човека си, ако не иска да излезем с публично изявление. И също така му напомни, че трябва да имам решението му до сряда — или писмено заявление за признаване на бащинство, или съгласие да се подложи на ДНК тест.

— В сряда ще е почти невъзможно — измърмори Дръмонд, сякаш проверяваше в календара си, за да види дали е свободен за делови обяд. — Сенаторът е зает с един предстоящ законопроект…

— Знам за законопроекта — прекъсна го Хю. — Свързан е с ранното подпомагане на образованието в непривилегированите райони. Той стана много популярен като един от големите му спонсори. Не ми се иска репутацията му да пострада, защото отказва да се погрижи за собствения си син.

— Сенаторът е зает с предстоящ законопроект — повтори Дръмонд, сякаш Хю не бе казал нищо — и ще бъде много сложно, защото планът изисква много средства. В Конгреса има хора, които не обичат да харчат пари за бедните. Хъч не е от тях. Той работи усилено, за да събере достатъчно гласове за проекта. Бих казал, че това е с предимство пред измислените обвинения на някаква жена, която не познава.

— Сряда, иначе ще направя изявление пред медиите.

Малко след като затвори телефона, Хю отиде в кабинета на съдружника си. Джулиан Кон знаеше всичко за делото Костас, Хю го бе осведомил подробно. Сега му описа и последния развой на събитията.

— Мислиш ли, че бъркам? — попита го той. — Тя се кълне, че няма кой друг да я заплашва, а съдейки по сведенията, които събра Лейки, и аз съм съгласен, че е така. Тази жена не залага на хазартни игри, не употребява наркотици, плаща си навреме наема, използва три кредитни карти, но винаги плаща минималната си вноска и като цяло кредитното й досие е добро. Всички в работата й я харесват.

Джулиан свали очилата си, облегна се удобно на стола си и кръстоса крака върху бюрото.

— Не бъркаш. И аз й вярвам. Бих се съгласил, че вероятно сенаторът е наел някого. Не го ли е правил вече веднъж, когато негов помощник напусна екипа му и отиде да работи за негов опонент?

— Имаше нещо подобно — съгласи се Хю, докато крачеше из стаята.

Тук всичко бе ново — бе красиво подредено от Дейна, която се бе погрижила за вътрешния дизайн на повечето кабинети в кантората. Но тази стая бе много различна от неговия кабинет. Бащата на Джулиан бе месар, а майка му — домакиня. Нямаха пари за скъпи, подвързани с кожа томове, нито за бронзови поставки за книги, нито пък за образованието му. Докато завърши правния факултет, Джулиан вече бе натрупал почти сто хиляди долара заеми. Оттогава бе спечелил много пари, но никога не бе забравил корените си. Отразяваше го и семплото обзавеждане на кабинета му.

Хю също не бе забравил корените си. За съжаление те се бяха оказали фалшиви.

— Искаш ли да чуеш нещо странно? — подхвърли той и разказа на Джулиан за дядо си.

Още преди да чуе и половината, Джулиан свали краката си на пода.

— Невероятно — отбеляза той, когато Хю свърши. — И баща ти е живял с тези подозрения?

— Убедил е сам себе си, че не е така.

— Става дума за майка му, Хю. За собствената му майка. Като се има предвид от какъв род произхождаш, напълно разбирам защо не е искал онези слухове да са верни. Мълчанието му може да не е било породено толкова от расизъм, колкото от лоялност към семейството.

— Ти прощаваш много лесно.

— Невинаги. Имам пралеля, която е израснала в Източна Европа. Тя и съпругът й скрили еврейския си произход, за да избегнат холокоста. Дори и след като имигрирали в Ню Йорк, пак отричали корените си. И децата им ги отричат, братовчедите ми все още го правят. Разбирам чувството за вина, което изпитват — евреите в техния град били събрани и разстреляни на място.

— Излъгали са, за да спасят живота си. Не бих могъл да ги осъдя за това — каза Хю.

— Аз не ги съдя, не и за това, че са излъгали. А за това, че не могат да оценят живота. Непрекъснато се оплакват. Според тях някой непрекъснато им отнема нещо — работа, къща, победата в голф турнира, и всичко е заради това, че някой друг има малко повече пари или по-високо положение в обществото. Винаги се чувстват недооценени. Никога не са достатъчно добри. Това е чувството за вина, то подкопава самоувереността. А твоят баща — е, той е живял с тези съмнения, но въпреки това е постигнал много в живота си — той се усмихна. — Афроамериканец, а? Страхотно.

Очите му светнаха. Завъртя се на стола си, отвори едно чекмедже в стенния шкаф зад бюрото и извади фотоапарата си.

— Трябва да видиш нещо — започна да преглежда снимките. — Почакай, почти стигнах — минаха още няколко секунди. — Ето.

Обърна фотоапарата към Хю.

Той стана, за да види по-добре. Снимката бе от онези, които Джулиан бе направил преди две седмици. Хю си спомни точния ден. Тогава се бе чувствал като лицемер, докато се усмихваше към фотоапарата като щастлив татко, макар че с Дейна почти не си говореха.

Но на тази снимка не се усмихваха. Той мина на предишната снимка с усмивките.

— Тази не ми харесва — каза Джулиан. — Онази, която ти показах, е по-истинска.

Хю отново я погледна. Позата бе същата — Дейна държеше Лизи, Хю беше до нея, обгърнал с ръка и двете. Но усмивките ги нямаше и вместо да гледат към апарата, те гледаха Лизи.

Да, наистина беше по-истинска и много хубава.

— Можеш ли да ми я пратиш на електронната поща? — помоли той.

 

 

На следващия ден законопроектът на Хътчинсън се появи с големи заглавия в пресата. Хътчинсън влиза за гласуване с изненадваща подкрепа. В статията се описваше оттеглянето на важен член на опозицията при гласуване, което се очакваше да бъде строго партийно. Оттеглянето обещаваше да наклони везните в полза на приемане на законопроекта.

Дейна, която четеше статията заедно с Хю, обърна на продължението й на следващата страница.

— Чуй какви изказвания само — обади се над рамото й той. — „Кулминацията на дългогодишната всеотдайна работа на сенатор Хътчинсън в полза на бедните“. „Никой друг сенатор не се е борил по-упорито за онеправданите от Стан Хътчинсън“. „Продължител на милосърдното дело на старите сенатори от Кънектикът“

— Хю се засмя. — Ако този законопроект бъде приет, ще бъде само защото предстоят избори и сенаторите, които се кандидатират за нов мандат, са подплашени като зайци.

— Но законопроектът е добър, нали? — попита Дейна.

— Определено. Не мога да критикувам Хътчинсън за това. Нито за повечето от нещата, които е направил през двайсетте си години в Сената. Критикувам го за това, че оставя високите си морални принципи на Капитолия. Онова, което прави на подиума в Сената, е съвсем различно от действията му в личния живот. Нима някога е дал дори и цент в повече за благотворителност, отколкото смята, че очакват от него избирателите му? Нима някога е пропуснал да си легне с жена, която е привлекателна и склонна да го направи? Нима се е посвенил да използва тактиката на извиване на ръце спрямо хора, които смята, че могат да го спрат?

Дейна не отговори. Беше се зачела в малка статия в долния край на страницата.

„Местен търговец на произведения на изкуството обвинен в измама.“

Беше само един кратък параграф, не беше изнесена много информация, но името на търговеца прикова вниманието й.

Посочи го слисана.

— Знаеш ли кой е това?

Хю прегледа набързо редовете.

— Оливър Джеймс ли?

— Жена му непрекъснато идва в магазина за прежди, или поне идваше — Дейна бе шокирана. — Напоследък се появява много рядко. Сигурно е знаела какво я чака. Какво мислиш, че е станало?

— Измамите с произведения на изкуството обикновено представляват продажба на фалшификати, които се представят за оригинални творби — Хю сведе поглед към Дейна. — Срещал ли съм съпругата?

— Казва се Корин. Щеше да си спомниш за нея, ако я беше виждал. Това е невероятно — отрони Дейна, но не можеше да прояви злорадство. Спомни си, че Корин й се бе сторила крехка и ранима. — Съпругът й е подведен под отговорност. Тя сигурно не е на себе си.

— Ще й се обадиш ли?

— Дори не знам номера й. Живеят в Грийндейл.

— Там е пълно с големи имения — отбеляза той.

— Аха — големи къщи, големи морави, големи коли, което отново доказваше, че многото пари невинаги осигуряваха душевно спокойствие. Дейна се мъчеше да си представи какво ли изпитва сега Корин, когато на вратата се почука. Беше Сюзън Джонсън, бившата жена на Дейвид.

Сюзън имаше по-строг вид от обикновено. Беше с дълга права коса и беше облечена цялата в черно — спортен клин за йога, потник, късо яке с качулка, еспадрили. В къщата на Дейвид със сигурност имаше и голяма черна торба с най-необходимото. Всичко това бе в рязък контраст с широката й ведра усмивка. Тя определено бе майката на Али.

— Сюзън — поздрави я Дейна и отвори вратата с мрежата против насекоми. — Не знаех, че си в града.

— Ами Дейвид все повтаряше, че Али не иска да се върне в Ню Йорк, и положението никак не бе розово. Двамата с Джон решихме да дойдем и да видим как стоят нещата. Все пак тя трябва да се върне тази седмица.

— Още ли се дърпа?

— Не и след като разбрахме какъв е проблемът.

Хю дойде при тях.

— Училището ли?

— Абсолютно. Искам да кажа, че това е прекрасно училище, най-доброто възможно, затова бях много щастлива, след като Джон успя да използва връзките си и да я запише там. После се обади Дейвид и решихме да сверим данните си. Да, оказа се, че малцинствата не са застъпени така широко, както би ми се искало. Али сигурно го е усетила, когато през пролетта посетихме училището, вероятно се е почувствала не на място. Някой все трябва да разруши бариерата пред цветнокожите, но може би дъщеря ми не е готова. Училището, в което ходеше досега, също е добро и много й харесва — Сюзън се усмихна. — Така че се връща пак там и е много развълнувана, че ще види приятелите си.

— Радвам се — каза Дейна.

— И аз. Трябваше да се досетя, че може да има проблем. Просто не ми хрумна — каза тя. — Както и да е, исках да ви благодаря и на двамата. Оказвате много добро влияние на Али.

— И тя ни влияе добре — каза Хю.

Сюзън започна да пристъпва назад, все така вперила очи в Дейна.

— Трябва ми името на магазин за прежди в Ню Йорк. Тя вече ми каза за това.

— Ще ти потърся — Дейна й махна. След като Сюзън изтича обратно в къщата на Дейвид, тя се обърна към Хю. — Това беше леко стряскащо.

— Че Сюзън не е предвидила проблема ли? Много стряскащо. Тя е умна и съзнателна, каквито си мислим, че сме и ние, но кой може да каже, че няма да допуснем подобна грешка?

— Предполагам, че има начин да се предотврати — да сме винаги предварително подготвени, да съберем всички факти, преди да съдим някого.

— Звучиш като адвокат — отбеляза Хю, но не се усмихваше. — Направо ме съсипва мисълта, че Лизи може да се окаже изолирана и да гледа отстрани, но сигурно ще се получи. Някои кръгове все още са много затворени.

— Всички деца го изпитват, Хю. Това е част от порастването им.

— Но расовият елемент го прави по-различно. И засяга моето дете.

— Не можем да я закриляме непрекъснато. Ще се наложи да научи, че съществуват предразсъдъци.

— Може би нещата ще са по-различни, когато тя порасне.

Ако последното бе въпрос, то Дейна нямаше отговор. Знаеше, че споделя страха на Хю. Обви тялото му с ръце и притисна лице до гърдите му.

Хю определено обичаше Лизи. Това бе нещо прекрасно.

 

 

Итън седеше пред празния монитор на компютъра си, когато Дороти се появи на прага на библиотеката.

— Излизам — обяви тя.

— Къде? — попита той, като се стараеше любопитството му да не я подразни. Напоследък бе ужасно непредвидима.

— Не знам. Ще реша, когато стигна там.

Остави я на мира, каза си той. Но не можа да се сдържи.

— В това няма никакъв смисъл.

Тя вирна брадичка.

— А трябва ли да има?

— Винаги е имало. Ти си много организиран човек.

— Това беше, когато запълвах дните си, вършейки най-различни неща за съпруга си. Не се налага да съм организирана, когато се съобразявам само със себе си.

— Което правиш сега, след като разбра, че съпругът ти не е „принцът“, за когото си го мислела.

— Ако намекваш за расовия въпрос, категорично го отхвърлям. Сега върша неща за себе си, защото ми омръзна да те слагам винаги на първо място. Не го заслужаваш. И ако си мислиш, че това е намек за расовия ти произход, значи правиш голяма грешка.

— Дороти — засегнато се обади той. Беше се превърнала в независима жена в момент, когато имаше нужда от предишната си, своята си съпруга.

— Какво?

Не знаеше откъде да започне.

— Книгата ми излиза след седмица. А знаеш ли, че брат ми се обади преди малко?

Това видимо я разстрои.

— Не.

— Нареди ми да си държа устата затворена за онова, което съм научил.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Мислиш ли, че трябва да го направя?

Тя отвори уста, за да му отвърне сопнато, но пак я затвори.

— Да не би да искаш мнението ми?

— Да.

Замисли се за миг.

— Би ли повторил въпроса?

Познаваше я достатъчно добре, за да не се засмее, но едва се сдържа. Жена му толкова се бе вживяла в бунта си, че бе загубила концентрацията си напълно. Беше много мило.

— Попитах те какво смяташ, че трябва да направя във връзка с онова, което научих за баща си.

Тя обмисли въпроса.

— Трябва да постъпиш така, както ти диктува съвестта.

— Така изобщо не ми помагаш.

В погледа й блесна огън.

— Ами, значи не съм много умна. Ако бях, сигурно щеше да поискаш мнението ми и за други неща през изминалите четирийсет години, като започнем с това дали се притеснявам, че онези слухове, които си чул като дете, може да са верни. Откровено казано, Итън, ти си непоносим. Знаеш ли какъв ти е проблемът?

Итън можеше да изреди поне няколко, но каза само:

— Не.

— Не знаеш каква е разликата между покорството и глупостта. Може и да съм била покорна през годините, защото това се очакваше от омъжените жени по онова време — е, всъщност не от всички жени, само от тези в нашия социален кръг, което започва наистина да ме притеснява. Но аз бях покорна. Това не означава, че нямам собствено мнение и че съм глупава.

— Току-що поисках мнението ти и ти не можа да го изразиш — изтъкна той.

— Не можах? — попита тя и повдигна вежда. — Определено можех, стига да исках.

Той въздъхна объркано.

— Тогава моля те. Какво трябва да направя във връзка с недотам светлото си минало?

Тя разтвори широко очи.

— Престани да мислиш за него като за нещо не толкова достойно.

— Дот.

— Говоря сериозно, Итън. Защо това е такава трагедия? Не е ли възможност да научиш нещо за себе си? Никой няма да застане на прага ти, за да те нарече самозванец и да ти вземе парите.

— Не се тревожа за парите си.

Тя се усмихна.

— Добре. И това е напредък.

Той искаше — имаше нужда — да обсъдят останалото.

— Но не смяташ ли, че е леко шокиращо това, че баща ми не е този, който мислех?

— Разбира се. Но струва ли си цялото това терзание? Смятам, че не — заяви тя. — Искаш ли да чуеш истината, Итън. Ти си интересен, защото пишеш за интересни личности. Приеми това, което си, научи повече за миналото си, може би дори ще промениш леко бъдещето си и тогава може да се превърнеш в интересен човек заради самия себе си.

С тези думи тя излезе.