Барбара Делински
Семейно родословие (22)

Двадесет и втора глава

Дейна се занимаваше с Лизи и се стараеше изобщо да не мисли за нищо. След като приспа бебето, се зае да довърши фарьорския шал. Искаше да е готов за есенните продажби.

Шалът погълна цялото й внимание. Дори и след като бе изработила модела на плетивото, бе оплела двата края и ги бе разделила на две основни крила и клиновидна платка на гърба, все пак й оставаше да брои бримките, да премества маркерите и да следва схемата за стотици бримки. Всеки ред й отнемаше поне десет минути, докато го завърши.

Не можеше да се тревожи за обаждането от Олбъни, за Хю и Итън или за Ели Джо. Трябваше да се концентрира върху онова, което правеше. Това й действаше целебно. Когато Лизи се събуди, за да суче отново, вече се чувстваше по-добре.

Бяха стигнали до средата на храненето, когато на вратата се появи Али. Носеше и двете си кукли — Крем, с червения шал, преметнат веднъж около врата й, и Коко, с тъмнозеления шал, който бе увит толкова пъти, че лицето на горката кукла бе почти напълно скрито. Дейна дръпна шала надолу, но Али веднага го вдигна отново.

— Не искаш ли да откриеш нослето й, за да може да диша? — попита Дейна.

— Няма нужда да диша. Харесва й да е увита.

— Защо?

— Защото — подхвана обяснението си Али, — може да вижда какво става, без никой да я вижда — гушна и двете кукли и вирна брадичка. — Ще ходим ли в магазина?

Разбира се, че отидоха. Али бъбреше през цялото време за всичко, което зърнеше по пътя, и макар Дейна да искаше да обсъдят проблема с училището й, не знаеше как да подхване темата. Али изскочи от колата веднага щом тя спря, и хукна към магазина.

Дейна я последва, понесла на ръце Лизи. Вътре си поговори с Тара за една поръчка, която доставчикът бе надписал, провери заедно с Оливия колко хора са се записали за есенните курсове по плетене и попита Сондра какво е настроението на Ели Джо. Научи, че баба й все още е потисната, остави Лизи и Али под зоркия поглед на Сондра и отиде до къщата.

Ели Джо я нямаше в кухнята.

— Бабо? — извика Дейна и претърси останалите помещения на първия етаж. — Бабо? — извика по-силно този път и се качи по стълбите.

Ели Джо не беше в стаята си, нито в банята, но Дейна чу Вероника.

Уплашена да не види повторение на сцената отпреди две седмици, тя забърза по коридора към стаята на майка си. Ели Джо не беше там, но вратата на килера бе отворена и стълбата бе смъкната надолу, както и в онзи нещастен ден. Вероника мяукаше на тавана.

— Бабо? — викна Дейна и бързо се покатери горе.

Отначало не я забеляза. Едва когато Вероника отново измяука, Дейна видя и двете. Седяха една до друга в ниското място под стрехата. Гипсираният крак на Ели Джо бе протегнат напред. Вдясно от нея имаше розово парче, измъкнато от изолацията на покрива. На пода бяха разпилени някакви листове и изрезки от вестници.

— Какво правиш тук, бабо? — викна Дейна, тъй като задухът на покрива сигурно се отразяваше зле на възрастната жена. Побърза да иде до нея. — Какво е това?

Ели Джо не отговори и тя се зае да събира хартийките. Имаше няколко официални документа, изрезка от вестник и ръкописна бележка.

Дейна хвърли бърз въпросителен поглед към Ели Джо и после погледна изрезката. Вестникът бе от деня след смъртта на дядо й и описваше нещастен случай в мотелска стая, свързан със странно падане и откриването на тялото дванайсет часа по-късно. Тя пропусна следващите редове. Няколко думи от последния ред привлякоха вниманието й: „… съпруга, с която отдавна били разделении“.

 

 

— Какво е това? — попита Дейна, обръщайки се към Ели Джо.

В очите на баба й имаше много болка и нещо не бе съвсем наред с устата й. Беше някак изкривена, леко отворена, но не помръдваше.

— Бабо?

Ръцете й също не бяха помръднали.

— Бабо — простена Дейна и останала без сили, се надигна на коляно и докосна лицето на баба си. Беше топло и пулсът на шията й бе силен. Но Ели Джо не можеше да проговори.

Ужасена, Дейна бръкна в джоба за мобилния си телефон и разбра, че го е оставила в чантата си в магазина.

— Почакай само минутка, бабо — бързо каза тя. — Трябва да повикам помощ.

Слезе по подвижната стълба, грабна безжичната слушалка от спалнята и отново се качи горе. Най-напред се обади в магазина. След това — на Хю.

Когато чу гласа му, всичко се върна на мястото си — почувства близостта, която някога споделяха, стабилността, която той й даваше. Това беше спешен случай. Нуждаеше се от него.

— Да — гласът му прозвуча странно сдържано. Дейна се помъчи да не изпада в паника.

— Къде си?

— На магистралата.

— Колко далеч си от магазина за прежди?

— На петнайсет минути — вероятно бе усетил страха й, защото в гласа му се прокрадна загриженост. — Какво има?

— Ели Джо — отвърна Дейна. Беше клекнала до баба си, вдигна безжизнената й ръка и я допря до бузата си. — Другите повикаха линейка, но може да ми е нужна помощта ти за Лизи.

— Пак ли кракът й?

— Не.

— Сърцето?

— Не мисля.

— Удар?

— Може би — каза тя. — Можеш ли да дойдеш направо тук?

 

 

Хю пристигна пред дома на Ели Джо тъкмо когато я вкарваха в линейката. Дейна изтича към колата му.

— Мислят, че е удар, но не знаят със сигурност — викна тя доста изплашено. — Трябва да бъда до нея, Хю. Лизи е в магазина, а аз нямам представа колко ще се забавя. Не мога да я взема с мен. Имаме от онези малки бутилки с готово изкуствено мляко. Трябва само да отвориш една и да й сложиш биберон.

— Мога да се справя — увери я Хю. Вярно, че досега не бе хранил бебето, тъй като Дейна кърмеше, но беше прочел всичко в книгите.

— Извинете? — извика шофьорът на линейката.

Дейна се отдръпна от Хю.

— Всичко, което ти е нужно, е в шкафа вдясно от хладилника.

— Колко да стопля млякото?

— Опитай го върху дланта си — извика тя, докато се качваше в линейката.

— Обади ми се, за да ми кажеш какво става.

Тя кимна. Когато вратата на линейката се затвори, Тара се откъсна от групичката на жените, които наблюдаваха притеснено, и отиде при него.

— Слава Богу, че си тук — каза тя. — Станалото не е хубаво. Искаш ли аз да поема бебето, за да можеш и ти да идеш в болницата?

Хю имаше доверие на Тара, но искаше той да е с Лизи.

— Засега няма нужда — каза той, — но ни трябва помпичка за мляко.

— Ще взема. Мога да изтичам до болницата, за да покажа на Дейна как се използва и да ти донеса млякото.

— Това ще е голяма помощ — отвърна той и забеляза Лизи, заспала на рамото на една възрастна жена, която гледаше тревожно след линейката. Беше я виждал в магазина, а и Дейна го бе запознала с нея преди две седмици в болницата. — Това е… Сондра, нали?

— Сондра Белайл — опресни спомените му Тара. — Тя е страхотна.

Жената го пресрещна до вратата на магазина. Беше висока почти колкото Хю и стилно облечена в бели панталони и шоколадовокафява блуза. Беше с къса бяла коса, светлокафява кожа и очи, изпълнени с болка.

— Казаха ли нещо хората от спешния екип?

— Не чух нищо.

Сондра изглеждаше измъчена.

— Напоследък изобщо не беше на себе си. Като се връщам назад, се питам дали и първото й падане не е било в резултат на лек удар, кратък исхемичен пристъп. Може да е имала няколко такива, но категорично отказваше да иде на лекар. Трябваше да настояваме повече — тя свали бебето от рамото си и с изненадващо нежни ръце я задържа за миг, преди да я подаде на Хю. Лизи продължи да спи спокойно.

— Голям щастливец си, Хю — каза жената.

Докато гледаше сега Лизи, той бе връхлетян от прилив на чувства, по-силни от всичко, което бе изпитвал някога през живота си. Тя беше негово дете.

— Благодаря, че си я наглеждала.

— За мен е истинска радост.

Нещо в тона на Сондра накара Хю да я погледне по-внимателно. Наистина забеляза радостта й и това го успокои.

— Ако мога да помогна с нещо — обясни тя, — живея само на пет минути оттук. Тара има номера ми. Моля те, обади се.

— Благодаря — отвърна Хю и се загледа след нея, докато тя се връщаше в магазина.

Именно тогава забеляза Али Джонсън. Седеше на голям стол до дългата маса, стискаше куклите си и го гледаше с тъжни очи.

— Али — приближи се към нея той, — как дойде тук?

— С Дейна — уплашено отвърна Али. — Какво й е на баба Ели?

— Не знам със сигурност — той коленичи.

— Ще умре ли?

— Надявам се, че не. Имам нужда от твоята помощ, Али. Другите отидоха в болницата и аз съм сам с Лизи, а не знам точно какво да правя. Много ще ми помогнеш, ако седнеш на задната седалка и наглеждаш Лизи, докато аз карам. Мислиш ли, че ще се справиш?

Али кимна. Хю се усмихна.

— Добро момиче — той се изправи. — Имаш ли чанта за нещата си?

 

 

Скоро след това спряха пред дома им. В съседната алея Дейвид тъкмо слизаше от своята кола. Али мигновено скочи от колата и хукна към него.

— Татко, нещо ужасно се случи с баба Ели. Изнесоха я от къщата й на носилка. Не правят ли така с умрелите?

— Тя ще се оправи — извика Хю и извади Лизи от столчето й. Докато се изправи, Дейвид вече бе до него.

— Какво е станало?

— Мисля, че е получила удар. Линейката изплаши Али. Тя вътре ли е?

— Да.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина невероятно? — попита Хю и направо изтърси всичко, което бе научил. — Дядо ми е бил наполовина чернокож.

Лицето на Дейвид пребледня. Хю изсумтя.

— Да, и аз така се чувствам. Току-що го разбрах. Сега за първи път го изричам гласно.

Дейвид се намръщи.

— Кажи го пак.

— Дядо ми е бил наполовина чернокож.

— Кой дядо? — попита Дейвид, сякаш това бе някаква шега. Крупният бизнесмен или посланикът в Исландия? — сякаш чуваше мислите му Хю.

— Адвокат, в когото майката на баща ми явно се влюбила едно лято на Мартас Винярд.

Съседът му остана безмълвен за минутка, докато осъзнае, че той не се шегува. После внезапно се ядоса.

— Негодник.

— Не аз. Баща ми.

— След всичко, на което подложи Дейна? Значи сте лъжци, всички вие, представящи се за бели? Използвате всички предимства в живота. Претендирате, че сте по-праведни и от папата, а всъщност криете факта, че сте от смесена раса.

Този път Хю не оспори думите му. Разбираше, че си го заслужава и че трябва да остави Дейвид да си излее душата, ако изобщо искаше отново да бъдат приятели.

— Какво искаш да кажеш с това, че току-що си разбрал? — попита Дейвид.

Хю му разказа за теста за сърповидноклетъчната анемия и за последвалия спор с Итън.

— Той наистина ли не е знаел? — попита Дейвид. — Вярваш ли в това?

Хю се замисли за миг.

— Да, вярвам. Видях лицето му. Мога да го обвинявам, задето не е проверил по-рано, но не би могъл да имитира изненадата — не сподели за ужаса на Итън по повод книгата му. Картината не беше приятна.

Дейвид продължи да се взира изпитателно в лицето на Хю още известно време, сякаш очакваше той да се засмее и да си вземе думите назад. Но нищо такова не последва. Всичко бе съвсем истинско.

Тогава погледът му изгуби остротата си. Той прокара длан по голата си глава.

— Много е забавно всъщност, нали? Баща ти сигурно е в шок. И като стана дума за шок, казах на Сюзън за куклите на Али. Отначало побесня, но като се успокои, започна да разсъждава разумно. Каза, че само си въобразявам и че се опитвам да я разстроя, и че съм разглезил Али и затова тя не иска да си тръгне — той погледна към Лизи. — Искаш ли да наглеждам бебето, докато ти отскочиш до болницата?

— Ще изчакам да получа вест от Дейна — той погледна Дейвид право в очите. — Но благодаря все пак. Оценявам предложението.

— Колкото до другото — каза Дейвид с по-тих глас, — не е дошъл краят на света.

— Не, но определено се променя моят поглед към света.

— Това може да е нещо хубаво.

— Може би. Още не съм стигнал толкова далеч. Научих всичко само преди няколко часа.

— Радвам се, че ми каза.

— Аз също.

Дейвид отново погледна към Лизи.

— Знаеш ли какво да правиш, когато заплаче?

— Никога не съм я хранил, но ще се оправим. Ако е достатъчно гладна, ще почне да яде, нали?

 

 

Така беше на теория. На практика беше по-сложно. Не можа да намери специалния апарат за претопляне на бутилките и когато Лизи се разплака, се наложи да мине към план Б, който включваше претопляне на бутилката с готовото изкуствено мляко в съд с вода на котлона. За съжаление в книгите не предупреждаваха за прекаленото сгорещяване на млякото. Остави бутилката за минута в хладилника, а когато Лизи се разплака още по-силно, я премести във фризера. Накрая взе втора бутилка, стопли я за малко и сложи биберон отгоре й.

Явно Лизи не хареса този биберон. Продължи да върти главичка и да търси истинската гърда, а когато не я намери, се разрева с всички сили. Накрая опита да налапа биберона, веднага се задави и отново заплака.

Хю провери какво пише на опаковката, която бе захвърлил настрани, и видя, че бибероните са среден размер, за по-големи бебета. Порови в шкафа, намери кутия с по-малки, измъкна трескаво един и го сложи на бутилката с млякото. Лизи продължи да се бори с него, затова той си пое дълбоко въздух и опита с мили думи. Това оказа нужния ефект.

Тогава звънна телефонът. Понеже нямаше трета ръка, той се опита да хване Лизи и бутилката с една, за да вдигне слушалката, но тя пак се разплака. Настани я удобно между две възглавнички на дивана и задържа бутилката в устата й, но дори и силно протегнат, не можеше да достигне до телефона. Накрая, когато усети, че след малко ще се включи телефонният секретар, той извади бутилката от устата на бебето и се хвърли към слушалката. И добре че го направи. Беше Дейна.

— Здравей — обади се той, — изчакай само секунда — вдигна Лизи, затвори й устата с млякото, после стисна слушалката между рамото и ухото си. — Как е тя?

— Казаха, че състоянието й е стабилно. Защо плачеше Лизи?

— Извадих бутилката от устата й, за да вдигна телефона. Какво означава „стабилно“?

— Диша самостоятелно и сърцето й е наред. Проблемът е в дясната й страна. Сега правят изследвания, за да установят причината.

— Какво мога да направя аз?

— Остани с Лизи. Тара ще дойде при мен с помпичка за кърма. Ще ти донесе моето мляко.

— Лизи изглежда харесва и изкуственото.

— Но аз направо ще експлодирам. И бездруго ще трябва да се науча как да го правя. Баба няма да се върне веднага у дома, ако изобщо се прибере.

— Ще се прибере, Дий. Хич и не мисли за друга възможност.

Дейна обясни съкрушена:

— Ако открият причината за състоянието й, това ще означава или операция, или прием на лекарства. Не са сигурни дали някога ще възстанови напълно двигателните си функции.

— Щом не са сигурни, това означава, че е възможно.

— Тя никога няма да е същата, Хю.

Думите й го трогнаха.

— Започвам да си мисля, че именно в това се състои животът — непрекъсната верига от променящи се брънки. Всяка нова промяна насочва цялото в леко различна посока.

— Но аз искам да се върна към предишния ни живот.

— Веригите не са толкова еластични, че да правят осморки.

— Тя ми е баба. Единственото, което ми е останало от миналото. Беше ми като майка. Това е много специална роля.

— Да — съгласи се той и изведнъж си помисли за Итън. Някога той беше близък с майка си. Хю си спомняше, че когато баба му бе починала, Итън бе скърбил месеци наред.

— Сега трябва да затварям. Ще ти звънна, когато науча нещо повече.

— Моля те — той замълча за миг. — Обичам те.

— Ще се чуем по-късно — тихо каза тя и прекъсна връзката.

Хю довърши храненето на Лизи и докато я държеше да се оригне, си мислеше за казаното от Дейна. Майките наистина имаха специална роля. Те бяха насреща, когато никой друг не те подкрепя, сякаш обвързани от неписан договор с детето, за което са полагали грижи от раждането му.

Хю имаше майка. Ако и тя се чувстваше обвързана с него от такъв договор, той трябваше да го знае. Вдигна телефона.