Барбара Делински
Семейно родословие (12)

Дванадесета глава

Първата мисъл на Хю, когато зърна Дейна, бе, че нещо се е случило с бебето.

— Къде е Лизи?

— В колата, със Сондра — отвърна Дейна и побърза да добави: — Баба падна и си счупи глезена. Гипсираха го. Тъкмо тръгвахме да се прибираме.

Значи не беше бебето. Изпита голямо облекчение, последвано от друга тревога. Харесваше Ели Джо. Тя винаги се бе отнасяла към него като към собствен внук, а вече не бе толкова млада.

— Тя добре ли е? — след като Дейна кимна, той продължи: — Трябваше да ми се обадиш, щях да помогна.

— Ти беше в кантората. Не исках да те безпокоя — в очите й се четеше много по-остро послание.

Той не искаше да задълбава в момента и само каза:

— Дейна, запознай се с Кристъл Костас. Ще я представлявам по един случай. Синът й е горе и се възстановява след операция. Кристъл, това е Дейна, съпругата ми — представи я той. — Мисля, че вече се разбрахме. Обадете ми се веднага щом напишете нещо в онзи бележник. Имате ли домашния ми телефон? — Кристъл кимна, а той хвана Дейна за ръка и тръгнаха към колата. — Как е паднала Ели Джо?

— Търсела нещо на тавана и изгубила равновесие, докато слизала по стълбата. Какво се е случило със сина на онази жена?

— Блъснала го е кола. На четири години е.

— Лошо ли е пострадал?

— Толкова лошо, че без допълнителни операции може да не успее да стъпи отново на крака.

Дейна спря.

— Това определено кара човек да преосмисли приоритетите си.

— Още не си чула всичко — продължи той, като се сети, че Дейна обича да слуша разказите му за неговата работа. — Бащата на момчето — който отказва да го признае — е Стан Хътчинсън.

Тя разтвори широко очи.

— Сенаторът ли?

— Сенаторът. А Кристъл няма здравна застраховка.

— Аха, ето значи какъв е случаят ти. Баща ти знае ли?

— Не — той погледна към улицата. — Все не намирам сили да му се обадя.

— Гняв? Гордост? Страх?

— Гняв — отвърна той.

Не беше цялата истина, но и това стигаше.

— Гневът остава стаен дълго време — отбеляза тя.

— Така е — Хю продължи към колата. — Лизи добре ли е?

— Идеално. Най-кроткото бебче на света.

— И го казва жена, която има куп деца — пошегува се той и отвори вратата на Ели Джо. — Ужасно голям крак имаш, Ели Джо. Боли ли те?

— Малко — отвърна Ели Джо.

— Хю — обади се Дейна откъм мястото на шофьора. Облегна се с коляно на седалката и посочи към задната част на колата. — Познаваш ли Сондра Белайл?

Хю протегна длан.

— Мисля, че сме се виждали в магазина — помнеше тази жена. Тя имаше някакво властно излъчване.

Сондра стисна ръката му.

— Удоволствието е мое. Поздравления за раждането на бебето ви. Тя е прелестно малко създание.

Хю споделяше мнението й. Почувства се по-добре и се опита да зърне Лизи, но не я виждаше от мястото, където стоеше. Затвори вратата на Ели Джо, заобиколи колата и отвори другата, откъм бебето.

— Хей, здрасти — тихичко я поздрави той.

Тя затвори очички, изолира го. Явно и на нея ДНК тестът не й бе харесал, както и на Дейна. Искаше му се да я накара да разбере, че само защитава общата им кауза. Искаше му се да накара и Дейна да го разбере.

— Трябва да закарам Ели Джо до дома й — обади се Дейна. Тонът й бе много мил, но в очите й я нямаше познатата топлота. Все още беше ядосана. А колкото по-дълго тя таеше в себе си гняв, толкова повече той се притесняваше. Това не бе онази Дейна, която познаваше.

Искаше да поговорят за това, но моментът не бе подходящ. Затова се наведе да целуне Лизи, после се изправи и затвори вратата.

— Кога ще се върнеш у дома?

— Зависи какво ще заваря в магазина. Трябва да поговоря с Оливия и с останалите, които работят почасово, и да се погрижа поне една от нас да е там при отварянето и затварянето.

— Една от нас ли? — тихо попита той. — Та ти току-що си родила.

— Лизи много хареса магазина — развълнувано отвърна Дейна. — Трябва да видиш каква люлка има там за нея, а жените са й направили най-страхотното одеялце. Магазинът е идеалното място за нея. Тихо е, а и винаги има някой наблизо да помогне.

Хю можеше да си представи.

— Това укор ли беше? — прошепна той.

Тя не го отрече. Но очите й омекнаха.

— Трябва да тръгвам, Хю — каза тя и влезе в колата.

Той затвори вратата и отстъпи встрани. Не беше го попитала кога ще се прибере, осъзна в този миг и се запита дали е прекалено заета и потънала в грижи, или просто не се интересува.

 

 

Вече бе излязъл от града, когато най-сетне се обади на баща си. Не се изненада, че майка му вдига телефона. Тя беше на пост, докато Итън работеше.

— Здравей, мамо.

Мълчание, колкото един удар на сърцето, а после облекченият й глас:

— Хю — говореше тихо. — Радвам се, че поне ти прояви здрав разум и се обади. Баща ти е направо невъзможен. Говоря му, но той е толкова упорит. Как е бебето?

— Много добре.

— Много бих искала да намина и да я видя, но ми е трудно тук с Итън. Направи нещо, Хю. Той смята, че си го засегнал дълбоко.

— Аз ли?

— Каза нещо, докато бяхме в болницата.

— Аз съм казал? Вие двамата подхвърлихте, че не съм бащата на Лизи!

— Итън беше разстроен.

— Почакай, мамо — възрази той, понеже колкото и да не искаше да напада майка си, тя не бе съвсем невинна в случая. — Ти не каза, че той не е прав. Какви точно бяха думите ти? Стават и по-странни неща, нали?

— Ами, така си е, тогава просто отбелязвах фактите. Все едно, именно в такива моменти трябва да се държим един за друг. Трябва да се подкрепяме, а не да отказваме да говорим помежду си.

— Да се държим един за друг означава ли да се обединим аз, ти и татко срещу жена ми и бебето?

— Нямам това предвид.

— За теб цветът на кожата на Лизи проблем ли е? — попита той направо.

— Не е — възпротиви се тя. — Знаеш, че не е проблем. Нима не отидох първа при семейство Паркър, за да ги поздравя за онова чудесно малко момченце, което синът им бе осиновил от Корея? Нали именно аз първа предложих новото крило в болницата да почете паметта на Лейла Къмингс, брилянтен лекар, афроамериканка? Аз бях и тази, която насърчаваше чичо ти Брадли да основе фонд за подпомагане на обучението в колеж на деца от малцинствата. Как може да ме обвиняваш в расизъм?

— Не съм те нарекъл расистка. Но Лизи е една от нас. Защо още не си се отбила да я видиш, дори и без татко?

— Защото баща ти е категорично против посещението ми, тъй като ти си го обидил и той няма… да… преглътне… глупавата си гордост, докато ти не се извиниш.

— Чудесно — каза само Хю. — Той там ли е?

— Да — сопнато отвърна тя. — И ти си също толкова непоносим, колкото и той. Изчакай на телефона.

Хю изчака. Шофираше в средната лента на магистралата, другите коли го задминаваха отляво и отдясно. Ако някой му бе сигнализирал с клаксон да увеличи малко скоростта, нищо чудно да му отвърнеше с груб жест.

Измина около минута. Явно Итън не искаше да говори. Хю вече се питаше кога ли най-сетне просто ще затвори телефона, когато се чу първо изщракване и после гласът на Итън, много делови.

— Да, Хю.

Изведнъж вече не бе съвсем сигурен, че иска да чуе онова, което баща му ще каже, затова реши да започне любезно.

— Как върви с книгата?

— Не с книгата. С турнето. Организаторите тъкмо ми изпратиха графика дата по дата и оттогава говоря по телефона с моя агент. Насрочили са срещи в супермаркети. Супермаркети, за Бога. Някога книгата бе нещо свято.

— Ти нямаш ли думата?

— Да — бавно обясни Итън, — но статистиката е на тяхна страна. Хората наистина купуват книгите им в големите търговски центрове. А дали продавачите в тези магазини правят някакви лични препоръки? Дали продавачите в тези места изобщо четат книги? — в гласа му се прокрадна примирение. — Може би така е по-добре. Не съм сигурен за тази книга. Може да има грешки в нея.

— Какви грешки?

— Такива, които могат да съсипят кариерата ми.

— Не го вярвам — каза Хю. — Ти си много внимателен. Не си като приятеля си Хъч.

Итън само изсумтя.

— Какъв приятел?

— Представлявам жена, която твърди, че той е баща на детето й.

Последва мълчание, а после той предпазливо попита:

— А може ли да го докаже?

— Сега работим върху това.

— Доказателствата трябва да са солидни — предупреди го Итън, — иначе той ще те обвини, че го нападаш, защото ме е засегнал. Какво иска тя — пари ли?

Хю натисна клаксона, понеже някаква кола се вряза в платното му точно пред него.

— Не за себе си. Детето е било блъснато от кола и има сериозни проблеми. Опитала се е да се свърже с Хъч, когато е родила момчето, но й казали да се нареди на опашка с всички останали жени, които се опитват да изкопчат нещо от него.

— Хъч съвсем не е невинно ангелче.

— Не. Никой от нас не е — моментът явно бе настъпил. — Ако съм те обидил в болницата, съжалявам.

Последва гневен изблик:

— „Ако“? Съмняваш ли се?

— Татко, бях много напрегнат — оправда се Хю, който се чувстваше отново на десет. — Ти каза нещо много обидно.

— Но вероятно не съвсем безпочвено — парира Итън. — Брад ми каза, че си правиш тест за бащинство. Това доказва, че и ти имаш съмнения.

— Не. Това означава, че съм бил принуден от семейството си да потърся солидни доказателства, че бебето е мое. ДНК тестът е единственият начин, за който знам, че може да го докаже.

— Е? Какво казаха от лабораторията?

— Ще кажат, че бебето е мое. Но официалните резултати ще бъдат готови след няколко дни.

— И ти нямаш никакви съмнения, като се има предвид кой е съседът ти?

— Не повече, отколкото по повод факта, че ти толкова години живееш до човек, с когото мама е излизала, преди да започне да се среща с теб.

— Ето това е поредната обидна забележка — засегна се Итън.

— Татко — объркано се засмя Хю, — защо да е обидно, когато го казвам аз, а да не е обидно, когато излиза от твоята уста?

— Женен съм за майка ти повече от четирийсет години. А и тя никога не е имала бебе от друг мъж.

Това вече преля чашата.

— Сигурен ли си? — попита Хю. — Ти и аз си приличаме, но какво ще кажеш за Робърт? Той не прилича на теб.

— Най-добре да затварям — отбеляза Итън.

— Не, недей — разкая се Хю. — Моля те. Наистина искам да си поговорим.

— За това кой е баща на брат ти ли?

— За това защо е важно какъв е цветът на кожата на дъщеря ми. Ти защитаваш правата на малцинствата в книгите си. Аз ги защитавам в съда. Дали не го правим само за да гъделичкаме собственото си его? Или наистина вярваме в равенството? Защото ако е така, тогава цветът на кожата на дъщеря ми не би трябвало да е от значение.

— За теб от значение ли е?

— Да — призна Хю. — Има значение и не знам защо е така.

— Защо мислиш, че е?

— Не знам. Ако знаех, нямаше да питам. Може би е важно за мен, защото е важно за роднините ми. Расовата принадлежност на Дейна не променя по никакъв начин личността й.

— Не и за теб.

— А за теб? — попита Хю и натисна здраво и продължително клаксона, когато отново го засякоха на платното. — Защо? Тя е жената, която съм си избрал. Какво значение има, дори и морава да е?

— Никакво значение за останалите морави хора.

— За Бога, татко.

— Съжалявам, Хю, но хората са склонни да се сближават със себеподобните си. Това е житейски факт.

— Лизи е една от нас.

— Ще поговорим за това, след като получиш резултатите от онзи тест.

— И ако той докаже, че съм й баща?

— Не искам да обсъждаме това сега.

Но Хю искаше.

— Какво ще правим тогава? Ще приемеш ли Лизи като свое законно внуче? Ще приемеш ли Дейна?

— Не сега! — изрече Итън със строгост, която Хю рядко бе чувал. — Моментът не би могъл да е по-малко удачен. Точно сега имам прекалено много други проблеми.

— Чудесно — отсече Хю, после добави по-ведро: — Добре, ще се чуем пак, до скоро.

 

 

Вече се смрачаваше, когато Дейна се върна у дома и завари колата на Хю паркирана на входната алея. Зарадва се, че бе тук. Но въпреки това беше прекалено изморена и много обезкуражена. След като бе настанила удобно Ели Джо в къщата й, тя бе отишла горе до подвижната стълба, бе събрала разпилените книги и ги бе върнала в кашона им. Междувременно бе претърсила всяка една от тях за нещо, което майка й би могла да е оставила — писмо, напъхано в подвързията, или кратка бележка в полето — каквото и да е, стига да я насочи към името на баща й или поне това на съквартирантката или някоя приятелка. Тъй като това бяха учебниците от последния семестър на майка й в колежа, беше логично да се предположи, че ако Елизабет е отбелязала нещо, свързано с въпросната тема, то щеше да е някъде тук.

Бе продължила да се рови в книгите, докато Ели Джо не я повика, защото се нуждаеше от помощ, за да иде до банята, което пък повдигна нов проблем — Ели Джо не можеше да остане сама.

Дейна се замисли да се пренесе при нея, за да й помага. Това щеше да даде добър урок на Хю. Но не можеше да си представи как ще става да храни Лизи, а после пак, за да помогне на баба си.

Един от вариантите бе да наеме болногледачка за Ели Джо, но баба й категорично отказа. Твърдеше, че е извикала Дейна само защото и бездруго била там и че ако била сама, щяла да се справи без проблем. Реши да й го докаже, като се върна в леглото съвсем сама.

Дейна се предаде. Беше прекалено уморена, за да продължи спора.

Паркира до колата на Хю. Той се появи на отворената входна врата още преди тя да успее да извади бебето от колата. Не предложи да помогне, само остана на прага, загледан в нея.

Би могла да се възползва от силата на мускулите му, но предпочиташе да си прехапе езика, отколкото да го помоли. Изражението му бе типичното за рода Кларк стоическо примирение, а настроението му бе неразгадаемо. Едва когато тя влезе в къщата, той пое столчето от ръцете й. Без да каже и дума, тя се върна до колата за останалия багаж.

Докато се прибере обратно, той бе разкопчал коланите на столчето и бе извадил Лизи от него. Тя плачеше накъсано, а начинът, по който той я държеше, съвсем не й действаше успокоително.

— Какво й е? — попита той Дейна.

— Гладна е, ще я нахраня — остави торбите в подножието на стълбите, взе бебето и се настани удобно на дивана в дневната.

— Изглеждаш изтощена — в тона му се прокрадваше обвинителна нотка. — Цял следобед ли си била на крак?

— Не, почивах си у баба.

— Не е било достатъчно. Ели Джо може и да е притеснена, но ти трябва да се грижиш за себе си. Особено като се има предвид, че кърмиш. Ако се преумориш, няма да е добре за Лизи.

— Знам — съгласи се Дейна. Притисна леко набъбналата си гърда, за да вижда как бебето суче.

Хю седна на кожения стол леко встрани и опря лакти на коленете си. Тонът му бе изненадващо предразполагащ.

— Поговори с мен, Дейна. Това мълчание не е характерно за теб. Ние не сме такива хора.

Тя въздъхна тъжно.

— Знаеш ли какви сме? Ако е така, кажи ми, защото аз определено не знам.

— Ще го кажа по друг начин — опита той. — Не бяхме такива, преди да се роди бебето.

Вярно беше. Не бяха такива. Този факт я натъжи толкова много, че Дейна направо се задави от мъка.

— Поговори с мен — повтори той.

Тя преглътна и вдигна очи.

— Какво искаш да ти кажа?

— Че ме разбираш. Че осъзнаваш, че онова, което направих, беше за добро.

— Не разбирам — отвърна простичко тя, без да отклони поглед от очите му. Някога би се изгубила и би потънала в тях, но не и сега.

— Хайде — подкани я той, — кажи ми какво чувстваш?

— Това е въпрос на доверие — изтърси тя. — Доверието винаги е било много важно за мен — да мога да се доверя на някого, който ще ме подкрепи, който винаги ще бъде насреща, вместо майка ми, която никога няма да бъде. Не исках да губя никого повече. После се появи ти и аз си мислех, че мога да ти се доверя, че мога да бъда сигурна, че винаги ще си до мен, но сега разбирам, че всъщност не мога. Не мога да разчитам, че си на моя страна. Не мога да вярвам, че ще ме обичаш, ако баща ми се окаже със смесена кръв. Чувствам се омърсена. Сякаш си ми изневерил.

Той се намръщи.

— За ДНК теста ли говориш, или за днес?

— За днес ли? — не разбра тя.

— За това, че бях с Кристъл.

— Кристъл? Клиентката ти ли? — трябваше й известно време да проумее мисълта му, а после се смая. — Имаш предвид, дали съм се чудила било ли е нещо повече от това? Разбира се, че не, Хю. Ти си мой съпруг. Освен това непрекъснато има жени около теб. Това е част от работата ти.

— Някои съпруги биха се притеснявали.

— Аз не — Лизи изтърва зърното на гърдата й и трескаво започна да се върти, докато Дейна не я насочи в правилната посока. — Имам ти доверие по отношение на жените — каза тя, без да вдигне очи. — Друг е проблемът. Твоята липса на доверие в мен.

— Аз ти вярвам.

— Не достатъчно — каза тя и го погледна предупредително, след което остана доволна, че той не тръгна отново да й обяснява как искал да има солидно доказателство заради роднините си. — Разбираш ли, все си мисля, че това беше първият тест за брака ни и ние не го издържахме. Между другото, доникъде не стигнах с търсенето на баща ми. Говорих с баба и с приятелките на майка ми и порових в някои от книгите й, но не попаднах на нищо, което поне да ми подскаже къде може да е баща ми. Най-голям шанс би имало да намеря съквартирантката на майка ми от колежа. Малкото й име е Каръл, но само толкова знам. В колежа няма данни, които да ми подскажат коя е била, а дори и да я намерим, тя може да не си спомня нищо.

— Лейки може да успее да намери фамилията на съквартирантката.

— Чудесно — каза Дейна и побърза да изреди фактите.

— Майка ми е Елизабет Джоузеф, записала се е в университета на Уисконсин през шейсет и осма година, прекъснала е след първата година, за да ме роди. Основната й специалност е била история на изкуството, но освен това е посещавала курсове по английска литература, испански и математика. Изобщо не е била добра по математика — намерих някои от тестовете й днес, оценките й са много ниски.

— Ще предам на Лейки какво ми каза.

— Искам да знаеш, Хю, че ако нашето бебе се бе родило с бяла кожа, нямаше да търся този човек. Ако се беше родила с червени къдрици, щеше ли да настояваш да го намеря? Разбира се, че не. Тогава защо го правя сега? Защо е толкова важно да зная? Наистина ли ме интересува откъде е дошъл моят прапрапрадядо? И ако намеря баща си — продължи бързо тя, — дали ще се чувствам по-различен човек?

Хю не отговори.

Това я ядоса. Именно той искаше да говорят.

— Нека поговорим за това — решително подхвана тя. — Всички защитаваме малцинствата — граждански права, действия в подкрепа на каузата, равенство на работното място — но ние самите искаме да сме бели. Не сме ли лицемери?

— Ние?

— Ти. Ти най-напред и преди всичко смяташ себе си за част от рода Кларк. Аз се определям като Дейна. Това не е ли показателно?

— Ако твоето семейство имаше родова история като моето, тогава щеше да ме разбереш.

— А ако твоето имаше историята на моето, тогава ти щеше да ме разбереш — тя си пое дълбоко дъх. — Но не става дума само за теб и твоето семейство или за мен и моето. Питам се с какво ще се сблъска дъщеря ни, докато расте, и дали двете с нея ще се справяме сами с това.

— Аз ще съм насреща.

— Ще бъдеш ли наистина?

— Аз съм тук, нали? Ти си тази, която се отдръпва.

Тя отмести бебето от гърдата си, постави го до рамото си и го потупа по гръбчето. Уморено попита:

— Как може всичко да се обърка толкова бързо?

— Нищо не се е объркало.

— Всичко се обърка. Погледни какво става с нас, Хю.

— Ще отмине. След няколко дни ще имаме резултатите от лабораторията.

На Дейна й се искаше да изкрещи.

— Въпросът не е в това. Говоря за доверието.

Той въздъхна.

— О, стига. Беше само едно вземане на секрет от бузата, Дейна.

Тя направо не вярваше на ушите си. Вслуша се в слабо, но много разумно гласче вътре в себе си, стъпи здраво на пода и се приготви да заведе Лизи горе.

— Какво ще правим през уикенда? — попита Хю.

— Какво за уикенда?

— У баба си ли ще ходиш?

— Ще прекарам известно време с нея.

— Джулиан и Деб искат да дойдат. Както и Джим и Рита.

— Няма проблем.

— Ще те притеснят ли?

Да я притеснят? Като се има предвид какъв щеше да бъде уикендът им, да, щяха доста да я притеснят.

— За мен няма проблем — отговори тя вбесена. — Аз смятам, че бебето ни е идеално. Ти си този, който се притеснява. Може би, ако им кажеш за състоянието на баба ми, те ще изчакат известно време.

— Не мисля, че мога да отложа посещението им.

— Тогава ти трябва да се тревожиш дали няма да е неловко. Ще споделиш ли с тях, че не си сигурен, че тя е твое дете?

— Разбира се, че не.

— Значи ще се преструваш, че е. Поредното показно шоу. Ще се справиш ли?

Двамата останаха загледани един в друг ужасно дълго — Дейна стоеше права, а Хю седеше в стола си. Тя не пожела да върне думите си назад.

Най-накрая той продума:

— От какво беше предизвикано това — цинизъм или умора?

Тя мигновено се разкая, пое си дълбоко дъх и кротко отвърна:

— Предполагам, че е по малко и от двете. Ще си лягам.