Барбара Делински
Семейно родословие (7)

Седма глава

Хю се запъти към дома си, за да се изкъпе и преоблече, но докато шофираше, мобилният му телефон не спря да звъни, тъй като приятели му се обаждаха да го поздравят и обещаваха скоро да се отбият на гости, а когато телефонът мълчеше, получаваше съобщения в електронната поща на своя джобен компютър „Блекбъри“.

„Нямаме търпение да видим бебето!“

„Искаме по-скоро да видим това бебе.“

„Кога можем да видим бебето?“

Всички искаха да я видят и това бе израз на уважение към Дейна и него, доказателство, че приятелите им се вълнуваха. Хю трябваше да е на седмото небе.

Не беше сигурен защо не е така — защо усещаше някаква тежест дълбоко в себе си, когато си мислеше за бебето. Не можеше да забрави колко разочарована бе Дейна от реакцията му и не знаеше какво да направи. Любовта им се бе родила толкова естествено. Бяха се оженили само осем месеца след първата среща и никога не бяха поглеждали назад. Нямаше да го направи и сега. Но му се струваше, че тя има известни колебания.

„Има ли расова граница за любовта ти?“

Нямаше такава и той се гневеше, че изобщо го пита. Нямаше никакви предубеждения. Можеше да погледне работата му и да се убеди в това.

„Има ли расова граница за любовта ти?“

Въпросът отново прокънтя в главата му, този път по-силно, като предизвикателство. Ако застанеше на противната страна, би могъл да изтъкне, че така тя се опитва да отклони въпроса или още по-лошо, да си създаде алиби.

Хю не искаше да повярва в това. Не вярваше, че му е изневерила. Обичаше го прекалено много, за да му причини такава болка — а за него би било непоносимо болезнено, ако беше вярно.

Но ето че имаше едно бебе с красива тъмна кожа и никакво обяснение откъде е дошла тя. Нима нямаше право да задава въпроси? Нима не бе по-логично и по-разумно да избере някоя от поздравителните картички без снимка?

Влезе в кухнята и взе телефона. Примигващата лампичка му показваше, че има доста съобщения, но той не ги прослуша. Вместо това се обади в кантората.

Секретарката му не се зарадва, че го чува.

— Не трябва да работиш — укори го тя. — Трябва да си при Дейна и бебето. Наредено ми е да не говоря с теб за работа.

Хю реши да влезе в тона й.

— Тогава отговаряй само с „да“ и „не“, моля те. Алекс свърза ли се с Хендерсън Уокър?

— Да.

— Ще мине ли през затвора?

— Не.

— Значи ситуацията е овладяна?

— Да.

— Получихме ли отлагателен срок по делото Пакет?

— Да.

— Търсила ли ме е жена, която се представя като майката от градината?

— Не.

— Добре, това е всичко. И Шийла, ако се обади тази жена, искам да ми съобщиш незабавно. Не предавай съобщението на никой друг. Става въпрос за личен контакт.

Затвори телефона леко успокоен, но отново вдигна слушалката само миг след това и набра друг номер.

— „Хамънд Сикюрити“ — обади се познат глас, гърлен и с лек акцент.

— Здравей, Юнус, Хю се обажда. Как си?

— Добре съм, приятел. Не сме се чували от много време.

— Вината е моя. Животът ми е много забързан. Но често си мисля за теб. Как върви работата?

Юнус Ел-Сабви, роден и израснал в Ирак, бе избягал от родината си малко след като бе навършил двайсет години и бе довел младата си жена и двете си дъщери в Америка, за да им осигури по-добър живот. След като станал американски гражданин, той постъпил в полицейско училище, завършил го като отличник на випуска и в период, когато обществените нагласи били такива, че се насърчавало назначаването на хора от малцинствата в кварталните полицейски управления, той спечелил назначение в полицейското управление на Бостън. В течение на осем години той бил награждаван многократно за добрата си работа. После настъпил единайсети септември и всичко се променило. Бил изолиран в отдела си и бил силно подозиран заради връзките, които поддържал с роднини в Ирак. Носели се слухове, че парите, които изпращал всеки месец на родителите си, били предназначени за терористи, както и че предава секретна информация, свързана със сигурността, с таен код. Федералните власти не посмели да повдигнат обвинения, защото преценили, че повече се боят от действията на Американския съюз за граждански свободи, отколкото от самия Юнус, но тогава местните власти го обвинили в притежание на наркотици.

Хю го бе защитавал по това обвинение, след като бе повярвал на твърденията на Юнус, че нарочно са го натопили. Съдебните заседатели също му бяха повярвали и така случаят бе приключен. Никой не бе обвинен за поставянето на наркотици в служебното шкафче на Юнус и макар че той бе върнат на работа в полицията, животът му там бе станал толкова тежък, че накрая сам подаде оставка. Сега работеше в отдела по сигурността на една частна компания, която бе собственост на семейството на Хю.

— Всичко е наред — отвърна Юнус. — Имам отлична атестация за изминалата година.

— И увеличение на заплатата, надявам се.

— И увеличение. Знаят, че ако не получа такова, ще трябва да отговарят пред теб. Благодаря, приятелю.

— Недей да благодариш на мен. Ти си този, който върши отлична работа. Как са Ашар и децата?

— Много добре. Сиба завършва гимназия тази година. И е решила да става лекар. Иска да следва в Харвард.

— Отличен избор, Юнус.

— Е, първо трябва да я приемат. Но има определена дата за интервю, а и оценките й са добри.

Има и връзки, каза си Хю и мислено си отбеляза да се обади на шефа на комисията за прием на нови студенти, който бе семеен приятел на рода Кларк.

— Кажи ми — обади се Юнус, — как е жена ти? Роди ли вече?

— Да, имаме момиченце.

— Прекрасна новина! Ашар много ще се зарадва. Дали ще може скоро да се отбием да ги видим?

— Много бихме се радвали.

Хю се усмихваше, когато затвори телефона. Бе назначен от съда да представлява Юнус, след като трима различни адвокати се бяха отказали, и с поемането на случая се бе наложило да се изправи срещу волята на полицейското управление, на областния прокурор и на ФБР. Не бе получил никакъв хонорар, освен възстановяване на съдебните разноски, но емоционалната награда бе огромна. Юнус Ел-Сабви беше трудолюбив и усърден служител. Не само бе готов да даде живота си за семейството си, но и лоялността му към приятелите бе безгранична. Хю бе включен в техния кръг.

След като се почувства по-добре, той се качи горе, за да си вземе душ и да се обръсне. Освежен, облечен в чисти джинси и тениска, той хвърли мръсните чаршафи за пране, застла леглото с чисто бельо и отново потегли към болницата. Пътьом се отби в един цветарски магазин, откъдето купи букет от балони, след това влезе в един бутик, където му продадоха абсурдно скъпо розово бебешко боди, и накрая спря в „Роузи“, любимото заведение на Дейна, за салата с печено пиле.

Тя хранеше бебето, когато той се появи. Все така в приповдигнато настроение, той се усмихна, възхити се на цветята, изпратени от приятели, попита я как се чувства, дали докторът се е отбил да я види и кога ще може да се прибере у дома. Подаде й салатата, а тя му даде в замяна бебето и той за първи път му смени памперса.

Не спомена за поздравителните картички за раждането, не спомена за бащата на Дейна, нито за произхода й. Настроението му леко се помрачи, когато се обади чичо му и го засегна по повод цвета на кожата на Лизи. Но Хю бе категоричен. Заяви, че това не е никакъв проблем, и продължи да говори с него за чудото на раждането.

Дейна оцени ентусиазма му. Усмихна се. Отговори на въпросите му. Но вниманието й бе съсредоточено върху бебето, дори и когато хапваше от салатата. Той усети сдържаността й по отношение на него самия.

И по-късно, докато шофираше към къщи, именно това го притесни — не кожата на Лизи, не грубостта на чичо му, нито фактът, че никой от родителите му не се бе обадил. Мислеше си само за това, че щом Дейна е толкова сдържана, значи имаше нещо, което криеше.

 

 

Малко преди обед на другия ден изписаха Дейна. Да се облече бебето в розовото боди, се оказа не много лесна задача. Два чифта ръце — трябваше да се отбележи, два чифта неопитни ръце — непрекъснато се оплитаха една в друга. Но накрая успяха и когато Хю докара колата пред входа на болницата, без никакъв проблем настаниха бебето в специалната седалка.

Хю бе очаквал този момент, толкова пъти си го бе представял — как прибира жена си и детето си у дома — и отначало всичко бе наред, изпитваше същата еуфория, която го бе завладяла по-рано. Дейна седеше отпред до него и през няколко минути поглеждаше назад към бебето, очевидно силно развълнувана.

После бебето започна да мрънка. Хю спря, Дейна се премести отзад и той отново потегли. Лизи продължи да плаче.

— Какво има? — попита той, като поглеждаше тревожно в огледалото за обратно виждане. Нищо не можеше да види, бебето бе точно зад него и седалката бе обърната към задната част на колата.

— Не знам — отвърна Дейна. Извади от чантата си биберон. Това свърши работа, но успяха да изминат така само няколко километра, после Лизи отново заплака.

— Да не се е подмокрила? — попита той.

— И да се е подмокрила, едва ли е много. Смених й памперса точно преди да тръгнем.

— Тогава е гладна.

— Мисля, че просто е неспокойна. Ще ми се да я извадя от седалката и да я гушна, но това би било много опасно.

— Да не говорим, че е забранено — обади се Хю. — Искаш ли да спра?

— Не, нека просто да се приберем.

Той продължи да шофира, докато бебето плачеше на пресекулки. Когато бяха на около пет минути от дома си, Лизи най-сетне заспа.

Ели Джо и Джилиън Клайн се появиха от къщата, щом спряха отпред, и Хю изпита облекчение, когато ги видя, а и Дейна много се зарадва. Тези две опитни майки знаеха защо бебетата плачат. Освен това, тъй като родителите на Хю никакви ги нямаше в този много специален ден за семейството им, тяхното присъствие бе особено добре дошло.

Те преобуха бебето, после го дадоха на Дейна да го накърми и започнаха да насърчават Лизи с мили думи, докато започне да суче. Съвсем нормално, повториха те неведнъж, както и: Ще свикне, а после: Ето така, видя ли, точно така. Хю ги наблюдаваше откъм вратата и черпеше увереност от тяхното спокойствие. Когато Лизи заспа, той предложи да я занесе в нейното креватче, но Дейна предпочете да се преместят във всекидневната.

Настаниха бебето в специално кошче, Дейна се разположи на близкия диван, после извадиха чанта с провизии от близкия супермаркет и предложиха обяд, нещо, за което Хю не се бе сетил, но което приветства като отлична идея. Когато се нахраниха, смяната поеха други. Ели Джо и Джилиън бяха заместени от Тара и Джулиет, а малко по-късно от други две приятелки на Ели Джо, а след това и от две съседки, които живееха на същата улица. Всички им предлагаха опитните си ръце, отличните си познания за бебешките навици, както и покрити с фолио съдове, в които имаше достатъчно храна за цяла седмица.

Хю през повечето време стоеше облегнат на рамката на вратата, докато другите се грижеха за бебето. Беше допълнителна резерва, стоеше само в ролята на наблюдател и дори се изкушаваше да отиде до кантората, където поне можеше да е полезен с нещо. Но ако го бе направил, нямаше да чуе какво си приказват жените.

Всички бяха на мнение, че Лизи е красавица и е много кротко бебче. Няколко се опитаха да потърсят прилика — Хю, мисля, че има твоята уста или Това определено е нослето на Дейна, макар че Хю изобщо не забелязваше подобно нещо. Коментираха цвета на кожата й, както и косата й, и се възхищаваха и на двете: — Тенът й е прелестен или Какво ли не бих дала за такива къдрици. Разбира се имаше и въпроси за произхода им, както и не един закачлив поглед към Хю. Е, Хю, та къде казваш, че си бил преди девет месеца?

Той се засмя първия път, усмихна се при втория, но когато чу въпроса за трети път, отвърна направо: Във Филаделфия, което предизвика смях у жената, която бе попитала, и накара Дейна да поясни накратко. Следващия път, когато той отговори по същия начин, жена му го погледна с раздразнение. Но той не изпита никакво угризение. Беше я предупредил, че ще има въпроси, и му бе омръзнало само той да е прицел на шегите.

Към пет часа следобед започнаха да пристигат и приятелите на Хю. Колегите от кантората носеха цветя и подаръци и реакциите им при вида на Лизи бяха много възторжени и доброжелателни. Но после се появиха и приятелите на семейството на Хю — млади мъже, с които той бе израснал. Явно вече бяха разбрали за Лизи и искаха лично да я видят. В любопитството им имаше определена целенасоченост. Не споделяха гласно нищо за потеклото на момиченцето, дори не споменаваха и цвета на кожата й, което само по себе си бе достатъчно показателно.

Приятелите, с които, играеше баскетбол, не бяха толкова въздържани. Те дойдоха малко след шест часа, четирима едри мъжаги, които минаваха на път към редовната си седмична среща на игрището. Донесоха рози за Дейна и специално боди с емблемата на „Селтикс“ за Лизи, а умълчаването им, когато я зърнаха, бе направо комично.

Хю, приятелю, кое е това дете?

Дейна, голяма хитруша се оказа. Значи казваш, че си работила до късно с клиент, а? Чували сме го вече.

Е, май всички сме извън подозрение, с изключение на Дени. Къде е той, между другото?

Дени, единственият афроамериканец в групата, същата вечер пееше в църковния хор на редовната сбирка в неговата енория. С Дейвид бе по-различно. Точно когато баскетболната дружинка се канеше да си тръгва, той нахлу с широки крачки през вратата. Вярно, че входната врата бе широко отворена. Вярно, че Дейвид крачеше така навсякъде. Вярно, че беше емоционален човек, свикнал да дава физически израз на емоциите си, и никога не бе пестил прегръдките си. Хю го видя как се наведе да целуне Дейна, а после се приближи до детското кошче и се загледа в бебето, което толкова приличаше на негово собствено дете, че човек трябваше да е светец, за да не се замисли.

Няколко минути след това, вече на входната алея пред къщата, Том, приятелят на Хю от баскетболните мачове, попита:

— Е, каква е връзката с този тип?

— Връзка ли?

— Отношенията му с Дейна. Всичко наред ли е?

— Абсолютно — отвърна Хю, но внезапно се ядоса на Том, на родителите си, на Дейвид. Дейвид му бе толкова близък като приятел, че никога досега не се бе замислял за цвета на кожата му. Сега всичко се бе променило.

А след това, докато баскетболната четворка потегляше с колата, Хю се обърна към дома си, но чу някой да го вика по име. Погледна отново към улицата и забеляза една от съседките да тича към него. Моника Френч бе от жените, които ги бяха посетили по-рано. Минаваше четирийсетте, съпругът й рядко си бе у дома, но пък къщата й бе пълна с двама тийнейджъри и три кучета. Сега кучетата бяха с нея — три големи овчарки, които толкова енергично подскачаха наоколо, че едва не я спънаха, когато се опита да спре.

— Хю — подхвана тя, — има нещо, което трябва да ти кажа и което знам, че не е много уместно, но пък е въпрос на принципи. Дейвид приятел ли ти е?

— Най-добрият ми приятел — отвърна Хю, защото знаеше накъде бие жената. Моника бе досадница, която разхождаше кучетата си по три пъти на ден и изобщо не се свенеше да спре и да посочи — в услуга на заблудения собственик на дома — изсъхнал храст в градината, изгоряла лампа над гаража или гнездо на оси до капака на някой прозорец.

— Щом е така — подхвърли тя, — значи няма за какво да се притесняваш, защото един добър приятел не би направил онова, за което си мисля. Но като гледах малкото бебче вътре, все се питах откъде е взело цвета на кожата си и трябва да ти кажа, че Дейвид често е наоколо.

— И какво? — попита Хю.

— Ами, той е чернокож.

— Забелязал съм го.

— Виждал съм го в дома ви с Дейна, когато теб те няма.

— Да, тя ми е казвала — не, че ти си я видяла, а че Дейвид се отбива.

— Понякога остава по цял час.

— Шейсет минути? А не четирийсет и пет или деветдесет?

Моника го зяпна изумено.

— Смей ми се, ако искаш, но смятам, че Дейвид е влюбен в жена ти.

— Сигурен съм, че е така — заяви Хю със спокойствие, което съвсем не изпитваше вътрешно, — но това не означава, че някога ще си легне с нея. Моята жена обича мен, Моника.

— Но има любов, а има и секс заради самия секс. А Дейвид е много сексапилен мъж.

— О, това обяснява защо го следиш къде ходи и колко време стои там. Явно си падаш по него, така ли?

Тя продължи да го гледа втренчено още известно време, после каза:

— Забрави, че изобщо съм ти споменавала.

Подкани кучетата си и те я задърпаха обратно към дома й тъкмо навреме. Ако бе останала само още минутка, щеше да види черния седан, който се появи на улицата. От колата слезе Робърт, братът на Хю, обърна се и помогна на чичо си да слезе.

Брадли Кларк бе с пет години по-голям от Итън, което означаваше, че наближава седемдесет и четири. Не бе толкова висок и красив като брат си, макар да бе наследил характерните за рода Кларк широка челюст и високо чело, но онова, което му липсваше по отношение на физиката, той компенсираше с бизнес уменията си. Имаше и по-възрастни мъже в рода, няколко братовчеди бяха прехвърлили деветдесетте, но Брадли бе този, който се грижеше за просперитета на фамилията и затова на него гледаха като на главата на рода.

Хю се възхищаваше на чичо си. Беше благодарен, че фамилните интереси са в ръцете на толкова способен бизнесмен.

При все това никога не го бе харесвал като човек. Смяташе го за надменен, рязък и напълно лишен от топлота.

Робърт, който работеше често с него и който сега влезе в къщата, докато Брадли остана с Хю на тротоара, твърдеше, че го е виждал да проявява сърдечност много пъти. Хю трябваше да се довери на думите му.

Това доверие бе подложено на изпитание в мига, в който възрастният човек заговори.

— Какво, по дяволите, си казал на баща си? В отвратително настроение е.

— Съжалявам, ако си го е изкарал на теб — почтително отвърна Хю, но без да се стресне от думите му. — Той каза някои доста грозни неща за моето дете.

— Твое ли е?

— Да.

— Разбра ли вече откъде се е взел цветът на кожата му?

— Детето е момиченце и предполагаме, че някой от предците на Дейна е бил афроамериканец.

— Значи Дейна е чернокожа.

— Както и шофьорът ти — небрежно отвърна Хю и се наведе леко, за да се усмихне на Кейлъб. Много пъти му се бе случвало да си бъбри с Кейлъб отвън на алеята по време на ужасно досадни семейни събирания. — Може би той би искал да влезе и да види дъщеря ми?

Брадли отсече:

— Няма нужда, но аз бих влязъл — беше преполовил стъпалата на верандата, когато отвътре излезе Дейвид и любезно протегна ръка.

— Господин Кларк, аз съм Дейвид Джонсън, радвам се да ви видя отново.

Лицето на Брадли остана каменно. Здрависа се с Дейвид съвсем формално. После влезе вътре. Хю изруга под носа си и разтри схванатия си врат.

— Проблеми? — попита Дейвид.

Хю само изсумтя.

— Поне не те видя как й се нахвърляш да я целуваш.

Дейвид се намръщи.

— Моля?

— О, стига вече. Мога да се смея само до определен момент.

— Би ли ми обяснил какво става?

— Всички мислят, че ти си бащата.

Дейвид се озадачи.

— Така ли? Виж ти. Много съм поласкан.

— Да, и докато ти си поласкан, аз съм унизен. Дейна е моя жена. Много хубаво, че и ти я смяташ за прекрасен човек, но трябва ли да нахлуваш в дома ми, сякаш е твоя собственост?

Дейвид отстъпи леко и вдигна ръка за примирие.

— Не съм искал да оставя такова впечатление.

Но бентът се бе отприщил, Хю не можеше да спре.

— Къде ти е умът, човече? По дяволите, можем да се преструваме, че не забелязваме цвета на кожата й, но имаме бебе, което прилича на теб, а ето че и ти показваш, че си влюбен до уши в жена ми…

— Почакай, Хю. С твоята жена сме приятели.

— Ти я познаваш, отпреди да я срещна — изведнъж осъзна Хю с известно притеснение. — Имаше ли нещо между вас тогава? Някаква тайна, която сте се разбрали да пазите?

— Не.

— Но ти непрекъснато излизаш с бели жени. Бил си женен за бяла жена. В моята сфера това се нарича прецедент.

— Съвсем мина границата.

— Не ми казвай, че съм минал границата — извика Хю, — тя е моя жена!

— Хю — обади се Робърт и отвори вратата.

Хю се обърна и изгледа гневно брат си и чичо си. Чувстваше се притиснат до стената, подтикваха го към нещо, което ненавиждаше, но което бе безсилен да спре.

Приковал поглед в Хю, Дейвид вдигна ръка предупредително. После се обърна и си тръгна.

— Какво беше това? — попита властно Брадли.

Хю се ядоса.

— Видя ли дъщеря ми?

— Да.

— Мислиш ли, че е мое дете?

— Определено прилича на рода Джоузеф.

— А бащата? — попита Хю. — Кой мислиш, че е бащата?

— А ти кой мислиш, че е? — попита на свой ред Брадли.

— Мислех, че съм аз, докато всички не започнахте да гледате него — каза той и кимна към дома на Дейвид, — но има начин да се разбере. Знаете ли колко ДНК тестове съм уредил да направят за мои клиенти? Знам как се прави и кой е най-добрият специалист.

Мина покрай двамата и влезе решително в къщата.

 

 

Дейна беше уморена. Болеше я, а и гърдите й бяха започнали да набъбват болезнено. Обичаше да се среща с приятелките си, харесваше Дейвид, но определено не държеше да се вижда с брата на Хю и чичо му. Робърт се постара да покаже поне лека заинтересованост; чичо му изобщо не положи усилие. А сега Хю казваше… какво!

— Искам да направим ДНК тест. Прекалено много забележки чух днес.

— ДНК тест? — не можа да повярва тя.

— За да се докаже, че аз съм бащата на Лизи.

— За какво говориш изобщо?

— Говоря — продължи мрачно той — за Дейвид. Името му непрекъснато се замесва. Искам случаят да се реши.

Дейна не вярваше на ушите си.

— Да се реши?

Бебето се разплака. Дейна се надигна от дивана и взе Лизи от кошчето. Залюля я в прегръдките си, но тя продължи да плаче. Затова Дейна се подпря на възглавничките, повдигна блузата си, разкопча сутиена и потърка зърното си в устните на бебето. Отначало Лизи не успя да се справи със сученето. Само махаше с ръчички, търсеше и плачеше. Дейна вече започваше да си мисли, че нещо не е наред, защото нали Тара й бе казала, че бебета се раждат с умението да сучат, а Лизи се опитваше да го направи — колко? — десет, двадесет, тридесет пъти? — и чак тогава успя.

— Да се реши — отсече Хю.

Погледите им се срещнаха и Дейна задържа своя само колкото да види, че е напълно сериозен, преди отново да се съсредоточи върху бебето.

— Ако наистина си повярвал, дори и за миг, че това дете е на Дейвид… ако наистина смяташ, че бих се заинтересувала от друг мъж, освен теб… ако наистина вярваш, че бих могла да бъда с друг мъж, освен със съпруга си… значи нещо не е наред между нас, значи има нещо сбъркано в брака ни — гласът й потрепери. — Мислех, че ми вярваш.

— Вярвам ти.

— Но ти ме обвиняваш, че съм имала връзка с Дейвид — каза тя, като внимаваше да не откъсва поглед от Лизи, за да не изгуби напълно контрол над гласа си, — и не ми казвай, че просто защитаваш противниковата позиция, защото това не е уместно в случая. Става дума за доверие — сълзите напираха да бликнат от очите й. Успя да ги задържи, но гласът й пресекна. Тогава вдигна очи към него. — Какво става с нас, Хю?

Хю избърса чело с длан, после сложи ръце на кръста си.

Сърцето на Дейна се късаше. Това беше мъжът й, нейният съпруг, който сега бе толкова далеч от нея. Тихо попита:

— Кажи ми честно, наистина ли мислиш, че тя е на Дейвид?

— Няма моите черти.

— Нито моите, но никой от нас не знае със сигурност какъв е бил цветът на кожата на всеки един от предците ни — побърза да кимне. — Добре, да, ти знаеш. Значи някой от моите роднини е дошъл от Африка. За мен това не е проблем. А за теб? Имам предвид, какво толкова е станало? Ти не си расист, Хю.

— Не сменяй темата. Изневярата няма нищо общо с расизма.

Тя направо не можеше да се побере в кожата си от… какво? Смайване? Гняв? Болка?

— Ти наистина мислиш, че съм имала връзка. Ако беше говорил откровено с твоя специалист по генетика, тя щеше да те успокои. Не е ли по-добре да потърсим баща ми?

Хю вдигна поглед към прозореца и се загледа в океана. Когато отново се обърна към нея, сърцето й се сви. Имаше нужда от неговата топлота, но в очите му нямаше такава. Сега той беше адвокат, нагърбил се с тежък случай.

— Най-напред ДНК тест — каза той. — Това ще докаже, че аз съм бащата.

Дейна сведе глава над бебето и заплака. Никога, никога не би могла да си представи, че може да се стигне до това.

— Да докаже, Дейна — повтори. — Става дума за овладяване на ситуацията. За теб не е важно какво приказват хората, това го изяснихме, но за мен има значение. Ти още не си готова да потърсиш баща си, а и това може да се окаже като търсенето на игла в купа сено. Тестът е най-бързият начин да изключим една от възможностите.

Тя вдигна очи в изблик на гняв.

— Както си започнал, защо направо не накараш и Дейвид да си направи тест?

— Ако помолим Дейвид, ще го обидим. Ако се обадя на моя специалист по генетика и тя ми каже аз да се подложа на теста, тогава в неудобно положение ще се окажа аз.

— Ами аз? — прошепна Дейна, опряла устни до малките къдрици на бебето.

— Не те чувам.

„Това е очевидно“, помисли си тя, докато се поклащаше лекичко.

— А има и още нещо — продължи Хю, който вече бе набрал инерция. — Ти храниш бебето, Ели Джо гушка бебето, Джилиън, Тара или Джулиет сменят пеленките й. Ако аз съм бащата, то каква е моята задача?

Той се чувстваше изолиран. Дейна се запита дали това не стои в дъното на всичко. Обяснението би било много странно, но поне беше някакво обяснение. Всичко останало просто бе лишено от смисъл.

Затова, след като приключи с кърменето на Лизи, тя я подаде на Хю, после бавно се качи на горния етаж, взе си душ и понеже изпитваше нужда от някакъв отдушник, се залови да плете. Само че изведнъж всичко се оказа объркано — преждата, модела, всичко. В изблик на яд тя измъкна бримките от куките и разплете плетивото си, което се разпадна като някаква илюзия в ръцете й. Натъпка обърканата прежда в торбата, отвори прозореца, облегна се удобно на леглото и се заслуша в прибоя, отчаяно копнееща да долови гласа на майка си. Но приливът съвсем не й донесе утеха, само усети как в гърлото й засяда познатата тежест. Въпреки странното обяснение, което бе намерила за себе си, Хю бе казал на глас неща, които я бяха пронизали в сърцето.

Изтърваните бримки можеха да се нанижат отново, лошо прилягащият пуловер можеше да бъде изплетен наново, кълбото с объркана прежда можеше да бъде сменено. С думите беше по-различно — веднъж изречени, не можеха да бъдат върнати назад.