Барбара Делински
Семейно родословие (5)

Пета глава

Колкото и уморена да бе Дейна, стигаше й само да погледне към Лизи и веднага се ободряваше. Обади се на приятелките си, за да сподели новината — Елизабет Еймис Кларк, три килограма и двеста грама, четирийсет и осем сантиметра, родена в седем и двайсет и три минути сутринта. Опита се да плете между обажданията, отново накърми бебето, хапна препечена филийка с чаша чай, после постоя до креватчето, докато усети как краката вече не я държат, и тогава се върна в леглото.

„Спи, когато и бебето спи“, бе я съветвала Ели Джо неведнъж през последните седмици, а Дейна бе чела същото и в книгите. Но Хю й бе нужен повече от съня. Тази нужда не я оставяше да заспи, тревожеше я. Сложи ръка на корема си, който сега отново бе почти плосък. Беше направо невероятно каква промяна бе настъпила само за няколко часа.

Усети вътрешно присвиване. Дали матката й се свиваше? Вероятно. По-скоро обаче бе страхът, която я бе обзел, а и след като Хю го нямаше, усещаше някаква загуба.

Дейна добре познаваше загубата. Това бе преобладаващото чувство в ранните години от живота й. Беше само на пет годинки, когато бе загубила майка си, но бяха изминали още три години, преди да може да изрече думата „починала“ и още няколко след това, докато осъзнае наистина какво означава това.

„Загубила“ бе по-деликатна дума. Баба й я бе използвала много често в дните, след като морето бе погълнало тялото на Елизабет. Дейна никога не видя майка си безжизнена. Бяха се забавлявали сред вълните и докато Дейна бе продължила да шляпа в плиткото, майка й бе отплувала отвъд вълнолома. Дейна не бе видяла как течението я отнася навътре. Нито бе забелязала вълната, която бе ударила нея самата и я бе изхвърлила в безсъзнание на брега. Когато се бе събудила в болницата, вече бяха изминали десет дни и погребението бе отминало. Дори не бе видяла ковчега на майка си.

„Загубила“ означаваше, че майка й можеше някой ден да бъде намерена. С тази надежда Дейна прекарваше часове наред в магазина за прежди с очи, вперени във вратата, чакаше и се страхуваше, че светът й ще се разпадне на парченца, ако майка й не се върне у дома.

Страхът бе позаглъхнал с времето. Магазинът за прежди бе нейният пристан, а Ели Джо — нейната котва. Но някъде дълбоко в себе си усещаше все същата празнота. После бе срещнала Хю и празнината се бе смалила.

Вратата се отвори и тя вдигна поглед. Докато Хю се приближаваше към леглото, тя го гледаше внимателно и се опитваше да прецени настроението му. Вниманието му бе приковано от Лизи, която сега спеше удобно настанена в ръцете й. Изражението му се смекчи.

Той обичаше това дете. Дейна го знаеше със сигурност. Това бе съвсем естествено. Просто бе такъв човек.

— Видя ли се с Дейвид? — попита той след малко.

— Разбира се — спокойно отвърна Дейна. — Беше много мил.

— Какво каза?

Тя не се и опита да сподели възторжените похвали на Дейвид. Хю не очакваше да чуе това.

— Каза, че един от нас има африкански корени. Според него това обяснява защо винаги ни е чувствал близки.

Хю изсумтя. Когато Дейна го погледна въпросително, той поясни:

— Радвам се, че сме близки с него. Ще може да ни каже какво ни очаква по-нататък, след като и неговата Али е от смесен брак.

— Тя ще дойде тази седмица. Ще остане, докато започне училище.

Хю кимна. След малко продължи:

— Али е сладурана. Харесва ми да е наоколо — след още минутка мълчание той погледна към бебето. — Може ли да я поддържа?

Обнадеждена, Дейна внимателно я прехвърли в ръцете на Хю. Лизи не се събуди. Той се загледа в нея.

— Изглежда спокойно бебче. Такава ли ще остане?

— Преди малко попитах същото сестрата. Тя каза, че може и да остане, а може и не. Успя ли да хапнеш нещо?

Той кимна и погледна към таблата на шкафчето до леглото.

— А ти?

— Хапнах малко. Обади ли се на някой друг?

— Най-вече си проверявах гласовата поща. Поговорих с Робърт. Татко е разстроен.

— Добре че бебето не е на татко — отбеляза Дейна, имитирайки Хю. След като той не отговори, тя добави: — Ти самият поговори ли с него?

— Не.

— Може би трябва. Да си изясните нещата.

— Не съм готов. Родителите ми са… просто са такива.

— Те са сноби — отбеляза Дейна.

— Не си справедлива.

— Не е ли вярно?

— Не — отвърна той, но не достатъчно бързо.

— Значи проблемът е само в изненадата — каза Дейна. — Ще я преодолеят, Хю. Това не е някаква трагедия.

Той премести бебето в ръцете си, обърна се и седна на ръба на леглото.

— Не е — настоя тя. — Трагедия е, когато едно бебе се роди с порок на сърцето или някакво увреждане. Нашето бебе е здраво. Реагира адекватно. Красива е.

— Просто не е като нас — каза Хю, леко озадачен.

— Не е като нас ли? Или просто не прилича на това, което знаем за себе си?

— Има ли разлика?

— Да. Непрекъснато се раждат бебета, които носят черти на предишни поколения. Просто трябва да се поровим малко, за да разберем откъде идва.

След като Хю не отговори, Дейна добави:

— Погледни го по този начин — да имаш цветнокожо бебе, ще бъде добре за имиджа ти на адвокат бунтар — Хю отново изсумтя и тя го подразни: — Нали искаше да си различен? — той не отговори. — Моля те, Хю — подкани го тя. — Усмивка?

Той се усмихна едва когато отново погледна бебето.

— Тя е много специална, това е сигурно.

— Направи ли хубави снимки?

Той погледна към фотоапарата, който беше оставен върху чантата й до стената, и отговори с изблик на ентусиазъм и дори с леко учудване:

— Разбира се, че направих.

Хвана здраво бебето само с лявата си ръка, взе апарата и го включи. С непринудеността, която съществува само между много близки хора, той седна до Дейна и двамата заедно прегледаха всички кадри. В тези мигове на споделена близост всичко бе наред.

— О, Божичко — възкликна тя. — Тук тя е на… на няколко секунди, нали?

— А тук я прегръщаш за първи път.

— Изглеждам ужасно.

Той се засмя.

— Все пак не се връщаш от почивка — мина на следваща снимка. — Погледни какви очи. Страхотна е. От самото начало е толкова будна. Почакай — прехвърли още няколко кадъра. — Ето тук.

Дейна затаи дъх.

— Не мога да повярвам, че си уловил това. Гледа ме с толкова интелигентен поглед. Можеш ли да ме изрежеш от снимката?

— Защо да го правя? Това е невероятна снимка на майка и дъщеря.

— За поздравителните картички. Трябва ни само нейна снимка.

Хю прегледа още няколко снимки.

— Ето хубава снимка. Ще ги разпечатам довечера и ще ги сложа в албума, който ти подариха на партито преди раждането.

— Ами картичките? — отново попита Дейна. — Трябва ни снимка за тях. В книжарницата казаха, че ще са готови с поръчката само седмица след като им дадем всички данни и снимката.

Хю гледаше съсредоточено екрана и прехвърляше различни снимки.

— Не съм сигурен, че някоя от тези става.

— Дори и онази първата ли? Харесва ми, защото изобщо не е сгърчена и свита. Ръчичките й са толкова деликатни.

— Там все още е поизцапана от раждането.

— Което й придава голяма автентичност — настоя Дейна. — Но сега можеш да направиш нови.

— Сега тя спи.

Дейна смяташе, че личицето на Лизи е също толкова красиво и насън, както и когато е будна.

— О, Хю, не искам да чакам. Всички пликове са надписани и са със залепени марки. На толкова много хора искам да кажем за бебето.

— Повечето и бездруго ще научат — с неочаквана острота отбеляза той. — Всъщност изобщо не съм сигурен защо въобще изпращаме поздравителни картички.

Дейна се сепна:

— Та нали ти ми напомняше да си уредя среща с човека за печатните материали. Сам настоя да дойдеш. Именно ти избра да има и снимка на картичките и настоя, че можеш да направиш хубава снимка.

Той не помръдна, остана близо до нея, но въпреки това тя усети как помежду им нахлува хладина. След миг той стана, остави фотоапарата и внимателно настани бебето в креватчето.

— Хю?

Когато очите му най-сетне срещнаха нейните, погледът му бе тревожен.

— Не съм сигурен, че е добре да сложим и снимка на картичките.

Дейна се отпусна на възглавницата си.

— Не искаш хората да я видят. Но все някога и това ще стане. Не можем да я държим заключена вкъщи.

— Знам, но изпращането на снимка сега само ще провокира въпроси — пое си рязко дъх. — Нужно ли е да се излагаме на показ по този начин? И бездруго ще се разбере за бебето. Хората много обичат да приказват.

— И какво?

— Ами нужно ли е да даваме храна на клюките? Би било по-различно, ако можех да кажа, че дядото на жена ми е чернокож.

— Защо това да е важно! — ядоса се Дейна. За нея нямаше значение дали дядо й е бил чернокож. Не я бе грижа дори и ако баща й бе чернокож. Това не би променило нея самата по никакъв начин.

За съжаление за Хю имаше значение.

— Трябва да издирим баща ти.

Дейна веднага настръхна.

— Предложих да го направим още преди да забременея и ти отвърна, че не било важно. Тогава ти казах, че би могло да има някакъв медицински проблем, а ти заяви, че не искаш да знаеш и че ако възникне нещо, тогава ще се оправяме с него.

— Точно това правим. Сега е нужно да издирим баща ти. Моят човек може да се справи.

Неговият човек беше Лейки Макелрой, компютърен спец от семейство на ирландски полицаи. Лейки не умееше да общува с околните, но беше много умен. Докато братята му познаваха улиците, той знаеше скритите пътища. Освен това се ориентираше отлично в интернет. Неведнъж се бе случвало той да изнамира информация, след като Хю вече се е отчаял. Ако някой можеше да намери бащата на Дейна, то това беше Лейки.

Дейна изпита познатото колебание — едновременно искаше и не искаше да знае кой е. Вероятно Хю имаше право да настоява. Вече не ставаше дума само за нея. Беше свързано и с Лизи.

— Нямаме много начална информация — напомни му тя.

— Знаем името му и имаме снимка. Знаем мястото, месеца и годината.

— Горе-долу — предупреди го тя, защото бе мислила по въпроса много повече от него. — Майка ми никога не е казвала точно кога са били заедно, така че ние връщаме назад от датата на раждането ми, но ако съм се появила по-рано или по-късно от термина, може да бъркаме в сметките.

— Никога ли не си я питала?

— Бях на пет, когато тя почина.

— Ели Джо сигурно знае.

— Казва, че не знае.

— Ами приятелките на майка ти? Нима не е споделила с тях?

— Питала съм ги. Бих могла отново да попитам.

— Би ли го направила възможно по-скоро, моля.

Именно последното „моля“ я притесни — сякаш бе делови въпрос и тя го бе разочаровала. Каза си, че това е типичният за семейство Кларк тон, който просто прозира под иначе много толерантния му характер, но очите й се напълниха със сълзи.

— Не мога да го направя още сега — каза тя. — Току-що родих.

— Нямам предвид сега — мобилният му телефон започна да вибрира. Той погледна екрана му. — Трябва да отговоря, може да е от полза.

 

 

Дженевив Фолк бе специалист по генетика и Хю се бе запознал с нея преди години, когато за едно дело му бе нужен експерт по ДНК. Беше много интелигентен и земен човек.

Сега, застанал до прозореца с телефон, долепен до ухото, той изпита облекчение.

— Дженевив, благодаря, че ми върна обаждането.

— Ние сме в Нантъкет, но ти каза, че е спешно.

— Нуждая се от помощта ти. Ето за какво става дума. Бяла семейна двойка има бебе, чиято кожа и коса са като на афроамериканец. Нито родителите, нито техните родители имат тъмна кожа или къдрава коса. Предполага се, че афроамериканската връзка е някъде по-назад — може би някой прадядо. Възможен ли е такъв сценарий?

— Прадядо, само един ли? От едната страна на семейството на бебето? Не е толкова вероятно, колкото ако има такъв роднина и от двете страни.

— Няма. Фамилната история на бащата на бебето е подробно документирана.

— Майката осиновена ли е?

— Не, но нищо не се знае за баща й. На единствената негова снимка, с която разполагаме, изглежда рус.

— Външният вид не е важен, Хю. Кръстосването на расите е довело до поредица поколения със смесена кръв. Твърди се, че днес едва десет процента от всички афроамериканци са генетично чисти. Ако останалите деветдесет процента имат генетичен материал, който е поне отчасти от бялата раса, и ако този материал допълнително се размие с всяко следващо поколение, не само биха имали черти на бялата раса, но дори би било невероятно да им се роди дете с африкански черти.

— Не ме интересува какво е вероятно и какво — невероятно, а само дали е възможно — обади се Хю. — Възможно ли е расовите черти да останат непроявени в продължение на няколко поколения и тогава отново да се изявят? Може ли една светлокожа и руса жена да роди дете, което не е с чертите на бялата раса?

Дженевив не звучеше много сигурна.

— Може, но шансът е много малък, особено ако тези няколко предходни поколения са били от русокоси хора.

Хю опита отново.

— Ако, да речем, дядото на бебето е бил една четвърт чернокож, но е минавал за бял човек, а майката на бебето изобщо няма афроамерикански черти, би ли могло бебето да наследи тъмната кожа и ситно къдравата коса?

— Би било голяма рядкост.

— Какви са шансовете?

— Не бих могла да ти кажа, както не знаем и какви са шансовете да се появи червенокос потомък, след като няколко поколения е нямало такъв.

— Добре. Тогава в кой момент това би станало невъзможно?

— „Невъзможно“ не е дума, която обичам да използвам. В генетиката има много изключения. Достатъчно е да знаеш, че колкото по-назад се налага да се връщаш в семейната история, толкова по-малко вероятен става сценарият. Майката изобщо ли не знае за някакви чернокожи роднини?

— Изобщо.

— Тогава аз лично бих заподозряла изневяра — направо заключи Дженевив. — Някой май е имал извънбрачна връзка и това определено не е бил таткото. Накарай клиента си да направи ДНК тест за доказване на бащинството. Това би бил първият и най-сигурен начин за защита. Между другото, как е съпругата ти? Няма ли да ражда скоро?

 

 

Дейна слушаше какво обяснява Хю по телефона със затворени очи. Отвори ги в мига, в който той приключи разговора. Изглеждаше толкова мрачен, че стомахът й се сви.

— Не е ли възможно?

— Възможно е, ако баща ти е имал солидна доза афроамериканска кръв във вените си. Колкото по-малко е тя, толкова по-малки са шансовете.

— Но е възможно — повтори Дейна. — Трябва да е възможно. Не мога да повярвам, че ако баща ми е бил първо или второ поколение от смесен произход, майка ми не би забелязала. Според баба Ели тя наистина не е знаела. Освен ако не е криела това от всички?

Хю наведе глава първо на едната, после и на другата страна.

— Онова, което Дженевив предположи — каза той, — цитирам думите й, е изневяра.

— Че жената е имала извънбрачна връзка ли? Ама разбира се, че ще предположи така. Свикнала е да работи с теб, когато представляваш някой клиент, а клиентите ти съвсем не са светци. Никога не би предположила подобно нещо, ако знаеше, че говориш за нас. Защо не й каза?

— Защото не й влиза в работата — отвърна той. — И защото исках обективно мнение.

— Ако й беше казал, че става дума за нас, би могла да ти даде квалифицираното си мнение.

Той само изсумтя.

— Просто не знаят какви са шансовете — обърна се отново към прозореца и измърмори: — Донякъде ми се ще да беше имала връзка. Тогава поне щяхме да имаме обяснение.

— Аз също — отвърна му рязко Дейна — бих искала да получа обяснение защо майка ми почина, когато бях на пет, или защо баща ми никога не е пожелал да чуе за мен, или защо Ърл, мъжът на баба Ели, който бе най-милият и най-сърдечен човек на света, така и не доживя да ме види омъжена, но някои от нас така и не получават обяснения. Повечето от нас не са привилегировани като теб, Хю.

— Просто всичко е толкова странно. Би било добре да имаме нещо конкретно.

— Е, нямаме.

Той я погледна.

— Ще имаме. Ако говориш с някого, който би могъл да има сведения за баща ти, било то и най-бегла идея откъде може да е, ще накарам Лейки да се заеме със случая. Ще се поинтересуваш ли? Важно е, Дейна, не е някакво празно любопитство. Обещай ми, че ще попиташ?

Дейна усети пристъп на негодувание.

— Не съм сляпа, виждам колко важно е това за теб.

— Би трябвало да е също толкова важно и за теб — отвърна й той. — Нямаше да сме в това положение, ако беше издирила баща си по-рано.

— А ако го бях намерила и бях разбрала, че е отчасти чернокож, тогава би ли се оженил за мен? Има ли расови ограничения за любовта ти?

— Не, няма. Обичам това дете.

— „Обичам“ е просто дума, Хю. Но усещаш ли наистина любовта? Трябва да го знам и заради Лизи, и заради себе си.

— Не мога да повярвам, че ми задаваш подобен въпрос.

— И аз не мога да го повярвам — отвърна Дейна. Виждаше как той се затваря в себе си пред очите й. Изведнъж се превърна в типичен представител на семейство Кларк, до дъното на душата си.

— Уморена си — хладно изрече той и се запъти към вратата. — Аз също.

Можеше да го извика, да му се извини, дори да го помоли за прошка. Усещането за загуба бе по-силно от всякога.

Отчаяно копнееща да заглуши болката, тя взе плетивото от шкафчето до леглото си и зарови пръсти във вълната — смес от алпака и коприна всъщност. Беше наситено синьо-зелено с една тюркоазна нишка, колкото да придаде раздвиженост, но без да приглушава плетениците, малките пъпчици и листенца, които щеше да вплете в модела.

Започна да прехвърля бримките от едната на другата кука, изплитайки ред след ред, плетеница след плетеница, с онази ритмичност, която бе поддържала духа й, откакто се помнеше. Не би могла да каже какъв размер куки използва, дали е време за пъпчица или дали изобщо постига желания ефект. Просто пъхаше куката в бримката, увиваше преждата около нея и я измъкваше, отново и отново.

Имаше нужда от сън, но от това се нуждаеше повече. Плетенето възвръщаше равновесието й. Искаше й се да си иде у дома, но не в къщата с изглед към океана. Искаше да заведе бебето си в дома с овощната градина. Тя се намираше в края на тиха и много зелена уличка и само една каменна алея я делеше от магазина за прежди. Гушнала Лизи, щеше да поседне с леко повдигнати крака на плетения люлеещ се стол на задната веранда на Ели Джо, да пие прясно изцедена лимонада, да похапва току-що извадени от фурната шоколадови курабийки и да гали Вероника, котката на Ели Джо. После щеше да мине с бебето на ръце по късата каменна пътечка… О, изпитваше огромна нужда от това. Дейна отчаяно копнееше да поседне до дългата дървена маса, по средата на която имаше купа с ябълки. Искаше отново да чуе бръмченето на вентилатора на тавана, ритмичното потракване на куките, тихите гласове на приятелките си.

Ако изобщо имаше някакво минало, някакво място, където се чувстваше обичана безусловно и истински, това бе именно там.