Барбара Делински
Семейно родословие (25)

Двадесет и пета глава

Колкото и смайваща да бе идеята, че Сондра Белайл е роднина на Лизи, на Дейна й се наложи да почака, преди да проследи връзката. Най-напред трябваше да види Ели Джо. В събота сутринта пристигна в болницата и откри, че баба й е преместена от реанимацията в интензивното отделение. Това бе стандартната процедура и нямаше място за притеснение въпреки многото медицинска апаратура наоколо. Но все пак нямаше как да не се разтревожи, когато видя самата Ели Джо. Главата й бе превързана, лицето й бе изгубило цвета си и тя изглеждаше много крехка под завивките.

Дейна взе отпуснатата й ръка и я целуна.

— Бабо?

Ели Джо отвори очи. Когато позна Дейна, тя се усмихна. Леко изкривена полуусмивка, но далеч по-добре от нищо, каза си внучката й.

— Не съм мъртва — измърмори Ели Джо. — Това е хубаво.

— Направо е великолепно — поправи я Дейна, облекчена, че баба й може да говори. — Как се чувстваш?

— Слаба. Не мога да се движа много.

— Ще можеш. Трябва само да си почиваш и да мислиш за весели неща.

— Косата ми я няма — каза Ели Джо.

— Само на тила — обясни Дейна, — и то в най-долната част. Настъпва сезонът на шапките, а ти си в подходящия бизнес. Само ми кажи каква шапка искаш и ще ти оплетем поне десетина само за седмица.

— Отлична идея — промълви възрастната жена и затвори очи.

Дейна искаше да я попита какво е четяла на тавана, когато е получила удара, но знаеше, че не бива да я разстройва. Затова остана още малко до леглото й, целуна я по бузата и си тръгна.

Запали колата и пое към къщата с овощната градина. Искаше да прочете онези документи на тавана. Докато шофираше, звънна на Хю да провери как е Лизи, но той тъкмо изпращаше родителите си и не можеше да говори дълго с нея. Когато малко след това телефонът й звънна, тя предположи, че той й се обажда.

— Дейна? — предпазливо се обади някой.

Пулсът й се ускори. Трябваше първо да погледне кой е номерът. Вече бе прекалено късно.

— Да?

— Обажда се Джак Кетайл.

Вече бе разбрала. Нямаше как да не познае този глас, колкото и кратко да бе посещението им. Предпазливостта в гласа му бездруго би го издала.

— Как откри този номер? — попита тя. Домашният й телефон бе едно — бе му казала, че живее в родния си град, той знаеше кой е градът, знаеше и фамилното й име по мъж, трябваше само да звънне в служба „Справки“. Но мобилният й телефон не бе в указателя.

— Твоята свекърва ми го даде — обясни той. — Радвам се, че си й казала за мен.

Дейна не се зарадва. Макар да не можеше да вини Дороти — горката жена сигурно е смятала, че постъпва правилно, тъй като Джак Кетайл бе не само биологичен баща на Дейна, но при това и свещеник — тя изобщо нямаше нужда от подобно обаждане точно сега. Не можеше да понесе емоциите, свързани с него — дори не можеше и да започне да ги осмисля.

— Всъщност моментът не е удобен да говорим — каза тя. — Баба ми е болна.

— Съжалявам — в гласа му прозвуча загриженост. — Сериозно ли е?

— Да, има голям риск. Не мога да говоря сега.

— Тогава някой друг път?

— Да, добре, дочуване.

— Почакай — каза той, преди тя да махне телефона от ухото си. — Казах на семейството си. Искат да се запознаят с теб.

Очите й се замъглиха от напиращите сълзи.

— Не сега. Не мога да мисля за това. Трябва да затварям — прекъсна връзката, без да я е грижа, че го отрязва грубо — и веднага съжали за това. Какво бе казала на Хю предната вечер — че е важно дали има умисъл. Ако Джак Кетайл не е знаел за съществуването й, как би могъл да бъде обвиняван, че я е пренебрегвал трийсет и четири години?

Единственият човек, когото можеше да вини, бе майка й, но как би могла да го стори? Елизабет бе починала твърде млада. Дейна не искаше да я вини за нищо.

Затова се прехвърли на Ърл. Спря пред дома на Ели Джо и без да поглежда към „Плетачницата“, влезе вътре. Вероника започна да мяука и изтича от мястото, където обикновено се криеше.

Дейна приклекна. Вдигна пъстрата котка на коленете си и я прегърна, което Вероника едва изтрая. После скочи на земята и изгледа очаквателно Дейна.

— Ели Джо е добре — каза й тя и погали котката по копринената козина между ушите. — Ще остане в болницата известно време, но ще се оправи.

Някой трябваше да се отбива тук и да се погрижи за храната на Вероника, да й сипва вода и да почиства тоалетната й. Дейна прибави и това към дългия си списък. Погрижи се сега за нея и после се качи в стаята на майка си.

Люкът към тавана бе отворен, стълбата бе все така смъкната надолу. Документите бяха на същото място, където бяха оставени — на дървените греди до измъкнатото парче от изолацията на покрива.

Дейна седна на земята и взе официалните бланки. Първата бе от службата по съдебна медицина в щата Илинойс и в нея като причина за смъртта на Ърл бе посочена травма на главата вследствие на падане. Втората бланка бе копие от полицейския доклад, в който пишеше, че пострадалият е бил сам по време на падането и се изтъкваше, че падането е било случайно. Третият документ бе свидетелството за брак на Ели Джо. Датата бе същата, която Дейна помнеше като деня на годишнината от сватбата на баба си и дядо си, а годината на бланката предхождаше с цели дванайсет месеца раждането на Елизабет.

Тъй като не забеляза нищо смущаващо, тя взе изрезката от вестник.

„Пътуващ търговец от Масачузетс бил намерен мъртъв в хотелска стая“, беше заглавието. В началото се описваше подробно как било открито тялото на дядо й, но това Дейна вече знаеше. После се натъкна на фразата, която я бе смутила предния ден. Беше в последния ред на статията.

„Съпругата на пострадалия, с която той отдавна бил разделен, Миранда Джоузеф, е местна жителка.“

Дейна прочете изречението отново, после още веднъж. Никога не бе чувала за Миранда Джоузеф, нито че Ърл е имал предишен брак. Нямаше представа за какво става дума.

Явно и братовчедката на Ели Джо, Ема, също не е знаела. Под изрезката намери ръкописна бележка от нея. Датата върху нея бе няколко месеца след смъртта на Ърл.

„Елинор, една приятелка ми изпрати тази изрезка. Знаеше ли, че Ърл е бил женен и преди? Как е могъл да се ожени за теб, след като вече е имал съпруга? Знаеш ли какъв го прави това?“

Дейна остави писмото настрани, залюля се леко напред-назад в сумрачната топлина на тавана и заплака заради болката, която баба й бе изпитала. Било е ужасно да загуби Ърл, осъзна тя. Но страхът от разкритието сигурно я е измъчвал още повече. През всичките тези години. И сега. Дейна внезапно разбра защо Ели Джо толкова се противеше на издирването на баща й. Една следа можеше да доведе до друга, а Ели Джо считаше двуженството за смъртен грях.

Запита се дали ударът не е бил предизвикан от страха пред разкритието. На Ели Джо не й е било лесно да почита паметта на Ърл, докато в същото време се е мъчела да заглуши спомена за тези ужасни факти.

Ами Ърл? Добрият, благороден Ърл? Както и всички останали, и Дейна бе обожавала този човек. Мил и внимателен съпруг, той вероятно е бил оставил на първата си жена да уреди подробностите около развода им. Но как е могъл да не провери дали наистина всичко е приключило? Дейна би очаквала от него да е взел документа си за развод, преди да се ожени отново. Би предположила, че той не би искал да остави неизяснени въпроси на жената, за която твърдеше, че е светлината на живота му.

Почувства се сломена от тъга. Когато усети Вероника да се отърква о нея, тя прегърна котката и зарови лице в козината й. Явно усетила мъката й, Вероника й позволи да го направи.

Най-накрая тя избърса лицето си и се изправи. Събра документите, напъха ги обратно в дупката, където ги бе крила Ели Джо, и внимателно намести откъснатото парче от розовата изолация. Никой нямаше да ги намери, освен ако не му бъде казано къде да ги търси, а Дейна нямаше такова намерение. Явно Ели Джо възнамеряваше да отнесе тайната на Ърл в гроба си. Дейна също щеше да я пази.

Дали бе правилно? Не знаеше. Би могло да се изтъкне, че и тя не е напълно сигурна в двуженството на Ърл, както и Итън не е бил сигурен за изневярата на майка си. Разликата, мислеше си тя, бе, че укриването на тайната от страна на Итън директно засягаше и други хора, докато тайната на Ърл и на Ели Джо не касаеше никого.

 

 

Хю стоеше в самия край на задния двор и гледаше над последните цветове на шипковите храсти към морето. Зад гърба му Лизи спеше в количката си. Беше блажено изтощена след сериозен плач, който го притесни много и на няколко пъти едва не го накара да звънне на майка си, за да се върне.

Но отговорността за Лизи не бе на Дороти. Хю трябваше да се научи какво да прави.

Той се наслаждаваше на лекия бриз по лицето си, докато размишляваше над това, а после се замисли и за своето наследство. Смяташе, че трябва по някакъв начин да се отрази на работата му, но колкото и да прехвърляше в ума си различните си случаи, не виждаше никаква причина да промени начина си на действие. Много би искал да добави и обвинение в дискриминация към иска за неправомерно уволнение, който бе подал от името на афроамериканския си клиент — искаше да го направи още преди да бе чул за Томас Белайл — но това просто не бе разумно от правна гледна точка. Трябваше ли да промени решение, взето след възможно най-добра професионална преценка на случая, само защото бе научил нещо ново за себе си?

Нито пък можеше да си представи как свиква всичките си клиенти, застава пред тях и им заявява, че току-що е открил, че има афроамериканска кръв. Това бе не само покровителствено, но и напълно неуместно.

Дейна бе казала, че нещо трябва да се промени. Но какво?

Порив на вятъра донесе шепот откъм океана, но преди да успее да различи думите, те отлетяха обратно към вълните.

 

 

Дейна се върна у дома, за да вземе Лизи, но не остана много. Нуждаеше се от утехата, която получаваше в магазина. Опитваше се да насочи гнева си към Ърл, задето бе оплескал много важен етап от живота си, но той беше мъртъв. Затова гневът й се прехвърли към Ели Джо, задето бе страдала мълчаливо през всичките тези години.

Още щом прекрачи прага на „Плетачницата“, пулсът й стана по-равномерен. Клиентките седяха край дългата маса и изплитаха мострено парче от някоя прежда или си помагаха една на друга в някоя сложна плетка. Други прелистваха списанията с различни модели, за да открият най-подходящия за себе си. Трети разглеждаха и докосваха с ръце най-новите прежди, колекция от зимни вълнени конци — алпака, мохер и прежда от вълна на як. Имаше както едноцветни, така и ръчно оцветени и пъстри прежди.

Корин Джеймс се възхищаваше на последните. Беше с всекидневни панталони в морскосиньо и копринена туника. Косата й много грижливо бе хваната на конска опашка. На дръжката на чантата й от „Ферагамо“ бе завързан шал на „Хермес“.

В момента оглеждаше внимателно едно ръчно оцветено кълбо прежда, което отиваше на тоалета й. Окраската напомняше за тъмно шотландско каре.

— Много е красиво — подхвърли Дейна, докато минаваше край нея.

Корин вдигна поглед.

— Може да стане за шал за Оливър. Или пък за пуловер.

Дейна се спря.

— Пуловер — не можа да се сдържи тя. За един пуловер щеше да е нужна прежда за поне няколкостотин долара от този модел. Но нима шалът от „Хермес“ не заслужаваше подобаваща компания? — Пуловер, определено.

Корин кимна към спящата Лизи.

— Много е хубава — после вдигна очи. — Как е Ели Джо?

— Добре, според мен.

Другата жена кимна. Тя взе мостреното парче с плетиво, което Ели Джо бе направила само преди няколко дни.

— Много е комфортно. Традиционно.

— И аз си купих от същата — каза Дейна. Беше намислила да изплете подплатена чанта.

— От тази ли? Наистина?

— Толкова е красива, не можах да устоя.

Корин отново погледна преценяващо кълбото. Взе го в ръка, определи дали е пухкаво, като го стисна между пръстите си, погледна го под слънчевите лъчи, после и на сянка. Купи го, едва не каза гласно Дейна, после се сети за върнатия от банката чек. Трябваше да я попита за това, но нещо в израза на Корин я възпря. Някаква ранимост!

Дейна никога не бе смятала Корин за крехка и ранима. Капризна и претенциозна, може би. Но крехка?

Не я харесваше особено. Но Ели Джо я харесваше. Затова попита:

— Всичко наред ли е при теб?

Корин я погледна изненадано.

— Определено. Защо питаш?

— Изглеждаш уморена — не беше точно умора, по-скоро беше напрегната. — Напоследък не се отбиваш толкова често.

— О, имаше някои неуредици покрай галавечерята в музея. Хората, които трябваше да изработят рекламната брошура, непрекъснато си измислят извинения да не присъстват на срещите ни, а крайният срок е следващата седмица. Трябваше да поработя допълнително там.

— Ще успеете.

— Сигурна съм — остави преждата обратно в кошницата. — Това ще трябва да почака. Прекалено съм объркана и не мога да преценя дали цветът е подходящ. Освен това няма да имам време да се захвана с нищо. Моля те, предай поздравите ми на Ели Джо. Ако мога да помогна с нещо, само ми кажи.

— Непременно — Дейна я изпрати с поглед.

Опитваше се да разгадае какво точно я притеснява в Корин, когато до нея се приближи Сондра Белайл. И Дейна осъзна, че говореше с пралелята на Лизи. Това я превръщаше от доверен приятел в единствената роднина, която Дейна имаше тук в момента.

Не се поколеба да й подаде детето, нито да я прегърне силно и продължително. Сондра изглежда я разбираше.

— Баба ти ще се оправи, Дейна Джо — нежно каза тя. — Не й е дошло времето да си отиде, знам го. Не след дълго отново ще седи на онази табуретка в ъгъла.

Дейна се дръпна леко, за да зърне лицето й.

— А дали ще може да се движи?

— Може би не със същата лекота като преди, но почти.

— Трябва ли да направя някакви промени в къщата?

— Засега не. Нека изчакаме, докато научим нещо повече.

Сондра не бе ясновидка, но Дейна се улови за думите й. Погрижи се за делата на магазина, хвърляйки по някой поглед към люлката. Малко по-късно накърми Лизи и седна до Сондра да поработи върху фарьорския шал. Бе приключила с най-трудоемката част — двайсет сантиметра сложна плетеница, която обрамчваше широкия долен край на шала, но й оставаше да свива по няколко бримки на всеки ред, да придвижва маркерите и да следва строго модела, за да запази широката ивица на края и триъгълния клин на задното парче.

Сондра опипа долния ръб на шала.

— Справяш се отлично. Вълната е прекрасна.

— Смесица между алпака и коприна.

— Алпака за топлина, коприна за здравина и блясък — така получаваш най-доброто и от двете. Много може да се изтъкне в защита на смесите, нали?

Дейна се усмихна и продължи да плете. Дали имаше скрита аналогия? Нарочно ли го бе казала Сондра? Разбира се.

Помежду им настана дружелюбно мълчание. Винаги се бе чувствала така със Сондра — мигновено се разбираха една друга. Дейна искаше да я пита за дядото на Хю, но не го направи. Ценеше прекалено високо спокойствието на мига, за да го рискува.

В късния следобед вратата се отвори със звън на камбанката. В следващите няколко секунди в магазина се възцари краткотрайна тишина. Дейна вдигна поглед с любопитство. Беше влязъл Хю, следван по петите от Итън.

Сондра се изправи. Дейна осъзна, че тя не гледа към Хю, а към баща му. Итън заобиколи сина си и тръгна към техния ъгъл и обичайните шумове в магазина се подновиха. Касовият апарат изплю поредната бележка, машината за навиване на кълбета проскърцваше, куките отново започнаха да потракват.

Когато се приближи до тях, Итън протегна ръка на Сондра.

— Казвам се Итън Кларк — представи се той.

Официалното му държание бе леко абсурдно. Но Итън си оставаше Итън. А и какво друго можеше да направи, запита се Дейна.

Сондра го гледаше с ясните си очи.

— Сондра Белайл — отвърна му тя.

— Томас твой брат ли е?

— Беше.

— Знаеше ли, че Томас е имал връзка с майка ми?

— Да.

— Откъде?

Възрастната жена се усмихна.

— Едносричните отговори няма да свършат работа. Седни до мен, моля те — тя се върна на дивана, на който бяха седели с Дейна.

Дейна не бе помръднала. Не би избрала точно този момент за появяването на Итън. Искаше да задържи Сондра само за себе си още мъничко, нуждаеше се от още време, за да събере кураж отново да застане срещу Ели Джо.

Но не можеше дори и да си представи какво изпитва Итън. Той седна с изпънат гръб, кръстоса крак върху крак и оправи гънката на панталона си с жест, който бе виждала да прави десетки пъти.

— Откъде си разбрала за връзката им? — попита той.

Сондра заговори тихо, за да я чува само Итън.

— Брат ми бе почти с двайсет години по-голям от мен. Аз направо го боготворях. Навсякъде се мъкнех след него. Бях на пет, когато започна да се среща с майка ти.

Итън остана с безизразно лице.

— Виждала ли си ги някога заедно?

— Не и в леглото. Но скоро след това. И веднъж в задния двор. Бях прекалено малка, за да разбера какво означава, когато хората си свалят дрехите. Когато пораснах и вече знаех, попитах Томас. Той си призна за връзката им. Гордееше се със себе си. Беше непоправим в това отношение.

— Знаеше ли, че съм негов син?

— Не. По думите на Томас майка ти е била на тръни през цялото лято и много се чудела дали бебето й няма да е с афроамерикански черти. По неговите думи всички си отдъхнали, когато си се появил на бял свят с чертите на майка си. Не, Томас никога не разбра, че си негов син.

— Но ти си разбрала.

Тя се усмихна.

— Не и докато не се роди внучката ти. Винаги съм го подозирала, затова си отварях широко очите по отношение на теб. Добър човек си. Искаше ми се да мисля, че си негов син. После ти се родиха синове и Хю много прилича на теб. Когато стана адвокат, се запитах дали не е наследил интересите на Томас. Затова започнах да се ослушвам и за него.

— Следила си ни? — възкликна Итън.

Сондра се засмя.

— Не беше чак толкова сериозно. Търсех дали няма да пише нещо за теб във вестника. Когато Хю е ангажиран в някое нашумяло дело, чета за него. Ти пишеш книги. Чета отзивите за тях и слушам интервютата по радиото. И гледам телевизия. Хю често беше в новините миналата година, докато представляваше онзи тип, който беше стрелял в пощата. Имаше и една голяма статия в списание „Бостън“, посветена на бащи и синове. Имаше снимка на двама ви. Тогава направо ударих джакпота.

Дейна се усмихна на тази забележка. Мъжете не се засмяха, но Хю попита:

— Заради нас ли се премести да живееш тук?

— Не съвсем. По-рано живеех на Мартас Винярд — о, не през цялото време. Живеех в Бостън, докато работех като сестра. Пенсионирах се преди дванайсет години и се върнах на острова, но той бе загубил очарованието си. Зимите са сурови. Чувствах се изолирана. Колкото повече остарявах, толкова повече ми се искаше да съм близо до приятелите си и до лекарите, на които имам доверие. Затова си избрах няколко предградия, в които живеят предимно възрастни хора, и започнах да следя местните вестници, за да науча нещо повече за всяко. Свикнах да се ровя в обявите за продажби на недвижима собственост — тя се ободри. — И ето че един ден, Хю, зърнах твоето име като купувач на парцел и си казах, че този град е мястото за мен. Затова си купих къща тук.

— Ами „Плетачницата“? — попита Хю. — Откога идваш тук?

Дейна отговори на този въпрос. Гледаше Сондра със смесица от радост и възторг, когато отвърна:

— Малко преди деня на сватбата ми, помня го. Толкова много неща се случваха тогава в живота ми, но ти влезе най-спокойно и си купи прежда.

Тъмните очи на Сондра светнаха.

— Винаги съм обичала да плета. Нямаше как да подмина това място.

— Знаеше ли, че ще се омъжвам за Хю?

— Всъщност — отвърна тя и за миг доби силно изненадан вид — не. Беше чисто съвпадение. Непрекъснато слушах за предстоящата сватба, но мина известно време, преди някой да спомене името на Хю — тя повдигна вежда.

— Явно съм пропуснала съобщението за годежа ви. Но видях това за сватбата. Имаше прекрасна статия в „Таймс“ — тя погледна от Хю към Итън и обратно.

— Суперджакпот — отбеляза Дейна. Във вестника бяха отпечатали няколко снимки.

— Точно така.

Итън се размърда.

— Ще ми трябва известно време да свикна.

— С мен?

Той махна неопределено.

— С теб, с мен, с Лизи, с всичко.

— Скоро ли научи?

— Вчера.

Тя се замисли.

— Аз го знам от няколко седмици. Това ми дава известно предимство.

— Не си казала на никого — отбеляза Итън.

Дейна се мъчеше да реши дали той задава въпрос, или отправя предупреждение към Сондра, когато тя каза:

— Няма защо да казвам каквото и да било на когото и да било. Удоволствието, което изпитвам, е лично мое. Прочела съм всичките ти книги. Гордея се, че съм твоя леля.

Итън присви тънките си устни. Дейна винаги бе смятала, че тази черта е типична за рода Кларк, но сега си спомни, че майка му имаше същите устни. Запита се кои ли негови черти са наследени от Томас Белайл. Ако беше на мястото на Итън, би помолила за снимка. Би пожелала да узнае всичко за Томас, за любимата му храна, за интересите му. Би искала да разбере и за другите деца, на които Томас е бил баща.

Не бе задала никой от тези въпроси на Джак Кетайл, но любопитството беше налице.

Дейна се върна в мислите си към Итън, когато той попита:

— От какво имаш нужда?

Сондра замръзна на мястото си. Топлината напусна очите й.

— Да не би да се опитваш да купиш мълчанието ми? — попита тя. — Няма нужда. Не споделям лични тайни с когото и да било. Дейна, споменавала ли съм ти изобщо нещичко досега? — Дейна едва успя да поклати глава, преди Сондра да продължи: — Дори и баба ти не знае — тя се обърна към Итън. — Брат ми се ползваше с определена репутация. Не мога да заглуша онези слухове, но поддържам връзка с децата му и с техните деца, а сега и с техните деца. Те ме поканиха в живота си и ценят връзката ни, както и аз. Нямам друго семейство, господин Кларк — тя го погледна строго. — Питаш от какво имам нужда? От теб не се нуждая от абсолютно нищо.

Итън се намръщи.

— Дължа извинение. Не исках да те обидя.

— Може би не — каза Сондра, — но искам да знаеш, че не търся милостиня. Не ми е нужно нищо, което не мога да си купя сама, а мога да си позволя доста неща.

Дейна никога не бе виждала такова изражение върху лицето на Итън, каквото имаше сега. Можеше да се закълне, че изглежда смирен.

— Съжалявам — каза той. — Опитвам се да схвана по-ясно всичко това и явно казах нещо, което не биваше. Ти си моя кръвна леля. Ако имах друга леля, каквато нямам, бих задал същия въпрос и на нея. Това няма нищо общо с факта, че Томас е бил афроамериканец.

Сондра явно се смили.

— Е, може би реагирах прекалено остро — любезно се съгласи тя. — Когато човек е живял като мен, обикновено свързва всичко с расата си. Явно и аз все още се опитвам да си изясня всичко.