Барбара Делински
Семейно родословие (19)

Деветнадесета глава

Хю не знаеше как да постъпи. Но не можеше просто да кара, докато Дейна плачеше на предната седалка, а бебето хленчеше отзад. А наоколо не се виждаше нито „Дънкин Донътс“, нито поне „Макдоналдс“. Затова отби на паркинга на някаква офис сграда, намери място под сянката на стар дъб и остави двигателя включен.

Докосна ръката на Дейна. Тя не се дръпна и той я погали по рамото. Не каза нищо. Нямаше какво да й каже. Беше се надявал да получи повече отговори от това пътуване. Но ако той бе разочарован, то тя сигурно се чувстваше много по-зле. Затова просто продължи да масажира леко врата й, за да й покаже, че е до нея.

Когато плачът й най-сетне утихна и премина в хлипане, той излезе от колата, разкопча колана на бебешкото столче и занесе бебето на Дейна, която мълчаливо повдигна блузата си и даде на Лизи да суче. Мигновено настана тишина.

Хю отпи глътка вода от бутилката, която стоеше на вратата на колата, и предложи и на Дейна. Тя взе бутилката, отпи, после затвори очи и продължи да кърми Лизи.

Той не каза нищо, докато тя не премести Лизи от гърдите си върху рамото.

— Добре ли си? — попита той внимателно.

Тя поклати отрицателно глава.

— Това помогна ли с нещо? Имаме ли отговори?

— Знаем, че той е баща ти.

Тя опря буза до главичката на бебето и продължи да потърква гръбчето му.

— И знаем, че той няма афроамериканско потекло — добави той.

— Вярваш ли му?

— Обяснението му звучеше много убедително.

Дейна продължи да потупва Лизи по гърба, докато тя не се оригна леко. После избърса устата й с кърпата и я сложи на другата си гърда.

— Не ти ли се стори малко прекалено убедително?

— Имаш предвид, че целта му е била да заглуши съмненията ни? — Хю бе обмислил този вариант. — Но той не знаеше, че идваме. Повечето хора не могат да съчинят подобно нещо на момента.

— Един изпечен лъжец би могъл.

— Мислиш ли, че той е такъв?

Тя го погледна обезсърчено.

— Не знам какво да мисля. Не съм очаквала да видя свещеник. Не очаквах да срещна мъж, който твърди, че е обичал майка ми, нито че ще изтича да ми донесе снимка на дъщеря си, за да ми покаже колко си приличаме двете. Нямах представа, че ще поиска да поддържаме връзка.

— Но всичко това е хубаво, нали? — Хю беше доволен, че ще може да каже на роднините си, че бащата на Дейна е свещеник. Това определено щеше да им затвори устите.

Дейна въздъхна уморено.

— Толкова много неща ми се струпаха — бебето, нашите отношения, баба ми. Тя няма да се зарадва, че трябва да ме дели с мъжа, за когото смята, че е наранил дъщеря й. А и нямаме никакви отговори, Хю. Погледни Лизи. Ако не е наследила кожата си от баща ми, тогава от кого?

Ели Джо, предположи Хю.

— Ще разберем.

— Как?

— Не знам как, но ще измислим нещо. Както и да е, сигурно си гладна. Искаш ли да спрем някъде да хапнем?

— Не се чувствам добре в Олбъни — каза тя.

— Но си гладна, нали?

— Вероятно.

Той продължи да настоява нежно:

— Това „да“ ли означава, или „не“?

— Не съм гладна, но знам, че трябва да се храня, за да имам кърма.

— Ако искаш да спреш кърменето, добре. Нямам нищо против изкуственото мляко.

Погледът й бързо се спря върху него.

— Искам да кърмя. Само казвам, че съзнавам отговорността си, докато той — не. Ако наистина обичаш някого, нямаше ли да копнееш за новини от него? Нямаше ли да се опиташ да разбереш как е и какво прави?

— Аз бих го направил — каза Хю. — Това означава да се бориш за онова, което желаеш.

— Точно така — в изблик на гняв викна Дейна. — Той не се е борил. Просто се е предал, отказал се е, затворил се е в собствения си свят!

— Малко прилича на онова, което ти правиш — отбеляза Хю.

— Аз ли?

Той смекчи малко обвинението си, като призна вината си.

— Аз те нараних. Съжалявам. Но твоята реакция бе просто да ме изолираш. Знам, че преди ме обичаше, Дий. Къде отиде тази любов? — тя го зяпна безмълвно. — Онова, което отец Джак каза — как е избрал да не скърби вечно за една връзка, на която не й е било писано да просъществува — продължи Хю, — така ли гледаш на нашите отношения — като на нещо, на което не му е било писано да се осъществи? — след като тя не отговори, той продължи: — Защото, ако е така, аз не съм съгласен. Това е просто преходен период. Само толкова.

— Кожата на Лизи няма изведнъж да стане бяла.

— Очевидно е — съгласи се той, — но това не означава, че трябва да се разделим заради цвета й. Обвиняваш ме, че съм разстроен заради това. Думата не е точна. Бих искал да знам откъде идва? Прекалено много ли искам?

— Дотолкова, доколкото аз нямам никаква представа откъде, да. Да, защото се мъча да разбера коя съм аз самата. И да, защото тъкмо съм преживяла ужасен емоционален шок и не искам да го обсъждаме точно сега! — тя отдръпна бебето от гърдата си и го облегна в скута си.

След като не каза нищо повече, той тихо отбеляза:

— Ето, пак правиш същото, изолираш ме.

— Това направо ме разкъсва вътрешно, Хю.

— Добре — той отстъпи. — Добре. Тогава да помислим за обяда. Ще решаваме проблемите един по един.

Така и направиха. Когато Дейна приключи с оригването на Лизи, той я настани отново в столчето й отзад. Взеха си хамбургери и картофки от едно крайпътно кафене за бърза закуска и хапнаха в движение. Докато стигнат до магистралата, Дейна вече бе заспала.

Хю шофираше в мълчание. Чувстваше се напълно безполезен, когато изведнъж звънна телефонът му. Секретарката му искаше да прехвърли обаждането на Даниъл Дръмонд. Хю се оживи.

Даниъл Дръмонд беше известен адвокат в Бостън, който имаше самочувствие до небесата. Твърдеше, че е послужил за модел на поне един от главните герои във всеки телевизионен сериал за адвокати, чието действие се развиваше в района, и определено притежаваше външния вид, уменията и поведението на такъв. Беше прочут с предвзетостта и високомерието си.

Двамата с Хю бяха работили заедно по един случай, в който представляваха клиентите си в едно заплетено дело. Никога досега не се бяха изправяли един срещу друг.

— Как си, Хю? — прогърмя звучният глас на Даниъл.

— Отлично, Дан. А ти?

— Бях много добре, преди един човек да ми се обади — тонът му оставаше колегиален. — Какво става?

— Зависи кой ти се е обадил.

Последва изсумтяване.

— Знаеш кои са клиентите ми. Кое е най-шумното дело, което някога би искал да водиш?

— Ами, има едно, което се появи на хоризонта, но нямам желание да го водя в съда. Надяваме се на бързо и мирно уреждане. Ако става дума за него, тогава двамата с теб трябва да се срещнем. Мобилните телефони не са сигурни.

— Мобилните ли не са сигурни? — колегиалността беше забравена. — Ами фалшивите обвинения? Знаеш ли колко много такива получава?

— Там, където има дим…

— Слез на земята, Хю. Знаеш ли с кого се захващаш?

— Да.

— Тогава знаеш какви са убежденията му. Обвинението, за което намекваш в писмото си, няма да се приеме никак добре.

— Това не е моя грижа. Защитавам клиента си.

— А аз защитавам своя и той никак не обича заплахите.

— Нито пък аз — отвърна Хю. — Виж, Дан. Случаят е спешен. Или двамата с теб ще се срещнем утре, или ще подам иск в съда. Клиентката ми няма какво да губи? А твоят? — и двамата знаеха, че има какво. — Има и много лесен изход от ситуацията. Можем да започнем със среща в кабинета ми. Утре сутрин. Ти кажи в колко часа.

— Нямам свободна минутка чак до другата седмица.

— Тогава клиентът ти се е обадил на неподходящия човек. Ако не стане преди петък, отивам в съда.

— Стига, Хю. С тези жени никога не е толкова спешно.

Опитваше се да го накара да се нареди на опашка, което вбеси Хю.

— Този път е сериозно. Заложено е здравето на едно дете. Ако не можеш да ми помогнеш, съдията ще го направи.

— Здравословен проблем ли има? Кажи ми нещо повече.

— Не сега. В кабинета ми. Ако не утре сутрин, то тогава в петък — можеше да отстъпи леко, но само толкова. — Кажи в колко часа.

— Ще трябва да е много рано сутринта — да кажем, в седем. Разбрах, че имаш бебе. Може да не успееш да дойдеш.

— Седем сутринта, в петък. Ще те посрещна на вратата.

 

 

Дейна спа през по-голямата част от пътя към дома. Чувстваше се по-добре, когато слезе, и прие помощта на Хю да наглежда бебето, докато тя се отбие да види как е Ели Джо. Щеше да й е по-лесно да се изправи срещу баба си — да я разпитва за родословното дърво на семейство Джоузеф, ако нямаше какво да я разсейва.

Тъкмо се канеше да влезе с Лизи вътре и да я нахрани, преди да тръгне, когато Дейвид прекоси двора им. Носеше стара тениска и шорти и целият бе опръскан с боя.

— Боядисваме стаята на Али в зелено — обясни той. — Тя е вътре, цялата е в боя, но ме накара да дойда при вас веднага щом забеляза колата ви. Свършила е преждата, с която плете втория шал. Горката кукла е толкова увита, че едва се вижда лицето й, но Али иска шалът да е още по-дълъг. Беше сигурна, че имаш още прежда. Опитвам се да й угодя, за да ме послуша после и тя. Твърди, че няма да се връща в Ню Йорк.

— Хм, и на мен ми го каза — сподели Дейна.

— Обясни ли защо? — попита Дейвид. — Тя обича Сюзън. Не знам какъв е проблемът.

— Попита ли я?

— Али? Разбира се. Отговаря ми, че просто иска да живее с мен, а после поглежда навън и казва, че е заради океана, след това поглежда към вашата къща и казва, че харесва бебето, а после отново поглежда мен и заявява, че се чувства зле, че аз живея сам, и че двамата ще се забавляваме чудесно, ако е тук през цялата година — той прокара длан по голата си глава. Това май бе единствената част от тялото му, която още не бе покрита със зелена боя. — Майка й твърди, че Али е била съвсем спокойна, когато е тръгнала от Ню Йорк. Годеникът й изглежда приятен човек. Сюзън казва, че се държи добре с Али. Мисли, че я притеснява мисълта за промяната.

— Или това, че ще дели майка си? — предположи Хю.

— И че ще се мести. Той живее само на няколко преки от сегашното им жилище, но я е записал в някакво лъскаво ново училище. Там е много тузарско.

— Само за супербогати деца ли?

— Само за бели.

На Дейна й хрумна нещо.

— Тя все държи онази кукла — тъмната, която нарича Коко — скрита. Сега ми казваш, че я увива, така че лицето й да не се вижда. Мислиш ли, че се опитва да ни каже нещо?

В очите на Дейвид се четеше тревога.

— Например, че не иска да бъде единственото афроамериканче в училището ли? — той почеса темето си. — Има смисъл, определено. Добре, ще питам Сюзън.

Обърна се и се запъти към дома си с широки крачки.

 

 

Дейна едва бе паркирала пред магазина, когато навън изскочи Тара и веднага я заразпитва за Олбъни. Тя й разказа какво е станало накратко, но нямаше желание да навлиза в подробности. Все още бе прекалено обременена емоционално, що се отнася до отец Джак.

Тара не настоя за подробности. Имаше други два важни въпроса, които искаше да обсъдят.

Най-напред измъкна нещо от джоба си и го подаде на Дейна. Беше чек с имената на Оливър и Корин Джеймс най-отгоре, попълнен само преди две седмици с елегантния почерк на Корин. Сумата бе четирийсет и осем долара и няколко цента, с които трябваше да бъде платена една книга за плетива и едничкото кълбо кашмир, от което Корин се нуждаеше, за да изплете баретата си.

— Помагах на Ели Джо за счетоводството и намерих това в плик от банката — обясни Тара.

— Чек без покритие? — изненада се Дейна.

Корин беше богата.

— Някой ще трябва да я попита какво става. Понеже съм страхливка, оставям го на теб. Знам колко харесваш Корин — с престорено провлачен глас добави тя.

— Днес беше ли в магазина?

— Да, но не каза нищо.

— Напоследък е доста потайна. Има нещо.

Тара хвана Дейна за ръка.

— По-важното е, че става нещо с Ели Джо. Не ми изглежда добре. Досега го приписвах на проблема с крака й, но Сондра също го забеляза. А ти?

— Изглежда разсеяна, нали? — попита Дейна.

— И това също, но повече се притеснявам, че й е трудно да пази равновесие. Днес се появи съвсем за кратко в магазина. Може би сама го е забелязала и не иска хората да я видят такава. Или пък наистина не се чувства добре. Сега Сондра е при нея в къщата.

С разтуптяно сърце Дейна й върна чека на Корин.

— Веднага отивам там.

Тя се затича по каменната алея, прескочи стъпалата на задната веранда, прекоси бързо верандата и влезе в кухнята. Двете жени седяха и пиеха чай. Изглеждаха съвсем спокойни, докато Ели Джо не попита:

— Какво стана в Олбъни?

Дейна се поколеба. След като бе дошла тук, за да разкаже всичко на Ели Джо, сега изобщо не й се искаше да говори за това.

Баба й изтълкува погрешно мълчанието й и каза:

— Сондра знае какво става. Можеш да споделиш и с двете ни.

— Няма много за споделяне — тя се отпусна на един от столовете. Вероника моментално скочи в скута й и се загледа в господарката си.

Дейна описа накратко посещението си, но и това стигаше, за да се разгневи Ели Джо.

— Той крие нещо — заяви тя. — Нали винаги така става, този, който има най-много за криене, тъкмо той се обръща към Господ?

— Не мисля, че е било така, бабо.

— Разбира се, че не мислиш. Нали току-що си намерила отдавна изгубения си баща. Искаш да му вярваш.

— Не — убедено заяви Дейна. — Той не е подкрепил майка ми, никога не е присъствал в живота ми. Това ме кара да не му вярвам. Но Хю е прав. Той не знаеше, че ще се появим, дори не е знаел, че съществувам, но въпреки това, обясненията му бяха логични.

Ели Джо стисна ръба на масата с тънките си ръце и се изправи.

— Мъжете са негодници — завъртя се и едва не падна. Вероника скочи от скута на Дейна.

— Бабо…

— Почва шоуто на Опра — каза тя, пусна се от масата и закуцука към вратата. — Трябва да го гледаш, Дейна Джо. Така ще видиш какви лъжи разправят хората — Вероника я последва навън.

Дейна остана загледана след тях, преди да срещне погледа на Сондра.

— Тя добре ли е?

— Раздразнителна е — внимателно отвърна Сондра. — И слаба. Предложих й да я заведа на лекар, но тя ми отвърна, че е била на лекар за крака си и не са открили друг проблем.

— Това беше преглед в спешния кабинет — отбеляза Дейна. — Там не са гледали нищо друго, освен крака й.

— Което води до въпроса какво е причинило падането й. Може да е от възрастта, Дейна. Равновесието зависи от гъвкавостта. А сега и с този гипс, едва ли й е лесно.

— Ами общото й здравословно състояние — мислиш ли, че има причина за тревога?

— Да — отвърна Сондра. Очите й бяха тъжни, а усмивката — загрижена. — Дали смятам, че тя самата ще го признае? Не. Най-добрият вариант е да накараш личния й лекар да поиска да я прегледа, когато отиде в болницата при ортопеда. Дали ще можеш?

— Ще се постарая.

Сондра сведе очи към чаените чаши.

— Съгласна съм с теб по отношение на баща ти. Винаги съществува и възможността да е съчинил историята за сестра си, за да прикрие произхода си. Освен това е възможно семейството да е открило подходящия донор в лицето на втория братовчед, без да проучи напълно родословието си. Но той е свещеник. Аз бих му повярвала.

Дейна бе благодарна за подкрепата й.

— Това ме връща в изходна позиция.

— Да, така е — съгласи се възрастната жена с тон, който накара Дейна да се запита дали тя не знаеше нещо, което на нея й убягваше.

— Предполагам, че не за пръв път пиеш чай с Ели Джо.

— Точно така. Почти всеки следобед съм тук, откакто тя си счупи крака.

— За какво си говорите?

— Ако ти кажа, означава да предам приятелката си.

— Толкова ли е лично?

— Всички приказки на възрастните дами са лични. Разговорите са от малкото неща, които ни остават с напредването на възрастта. Иначе губим толкова много.

— Какво например?

— Енергия, сила, здраве, пари, независимост.

— Ти си независима.

— О, да, засега. След десетина години може би ще ми е нужен някой, който да ме храни с овесена каша, да ми чете или да внимава да не изляза на улицата и да се изгубя.

— Точно това имам предвид — възкликна Дейна и се пресегна през масата да стисне ръцете на Сондра. — Ами ако Ели Джо продължи да се влошава? Ако разсеяността й се превърне в объркване и тя изгуби паметта си? Тогава никога няма да науча истината за корените на Лизи.

— Ако предположим, че Ели Джо изобщо я знае. Сигурна ли си, че е така?

— Не — Дейна се отпусна на стола си. — А ти как мислиш?

Сондра замълча за миг, в очите й се четеше тревога. Накрая каза:

— Мисля, че не знае.

 

 

Хю се обади в дома на родителите си, като знаеше, че майка му ще вдигне телефона, и й разказа какво са научили в Олбъни.

— Свещеник ли? — попита тя, но звучеше доволна.

— Ревностен католик — продължи Хю. — И съвсем бял.

— Сигурен ли си?

— Беше в къщата на енорийския свещеник, носеше бяла якичка и секретарката на енорията го наричаше отец Джак.

— Имам предвид, че е от бялата раса. Ако той не е човекът, от когото Лизи е наследила цвета на кожата си, тогава кой е?

— Не знам. Но поне установихме, че не е по бащина линия в семейството на Дейна. Още по-важното е, че татко предполагаше цели пет години, че този човек е някакъв дребен негодник. А сега се оказа, че е свещеник.

— Радвам се за Дейна. И баща ти ще е доволен. Почакай. Ще го извикам на телефона.

— Недей, мамо. Просто му предай новината.

— Но това е нещо, което сам трябва да му кажеш.

— Все още нямам отговора, който му е нужен.

— Хю.

— Не още, мамо.

Но само след няколко минути телефонът звънна и когато вдигна слушалката, чу разгневения глас на баща си. Но Итън не беше вбесен заради Дейна.

— Какво, по дяволите, си направил на Стан Хътчинсън?

На Хю му бе нужна минутка да превключи на темата.

— Дръмонд ли ти се обади?

— Не на мен — изсъска Итън. — Или поне не най-напред. Първо се е обадил на брат ми, за да го осведоми, че ти тормозиш сенатора, и да му напомни, че в Конгреса има внесени за обсъждане законопроекти, които директно засягат бизнеса. После се обади на мен, но едва след като Брад ми се обади, за да ми каже, че си излязъл от контрол и че трябва аз да ти стегна юздите. Дръмонд беше по-любезен, но искаше същото. Заяви, че ми се обажда от уважение към колега — член на университетския клуб. Просто искал да знам, че синът ми си играе с огъня.

— Че си играя с огъня ли? Да не съм дете?

— Нямаш представа какви проблеми може да ни докара Хътчинсън. Този човек е много влиятелен и отмъстителен.

— Ако се съди по речите му в Сената, човек би си помислил, че е истински светец.

— Онова, което говори, е едно, а какво прави — съвсем друго. Може да разори чичо ти, както може да съсипе и мен.

— Да те съсипе? Как?

— В очите на обществото. Може да ни постави в доста неудобно положение както на Мартас Винярд, така и тук. И да навреди на публичното представяне на книгата ми.

— Да не би да мислиш, че държи в ръцете си всички издателски къщи? Прекалено го надценяваш.

— А ти го подценяваш — обвини го Итън. — С какво си се захванал, Хю?

— Явно съм засегнал болно място.

— Като обвиняваш Хъч, че е баща на детето на някаква жалка девойка?

— Изобщо не е жалка — твърдо заяви Хю. — Нито пък момчето. Той е едно сладко хлапе, което има нужда от помощ.

— Защо от Хъч?

— Защото е негов син.

— Можеш ли да го докажеш?

— Имам косвени доказателства. Трябва ми ДНК тест, за да го докажа безапелационно.

— Както доказа, че Дейна не е имала връзка ли? Майка ти ми каза, че в семейството на баща й са чистокръвни ирландски католици. Ако Ели Джо няма африкански корени, към кого ще се насочиш тогава? Към нас?

Без да отговори на това, Хю затвори телефона.