Барбара Делински
Семейно родословие (18)

Осемнадесета глава

Потеглиха рано в сряда сутринта и поеха на север през Масачузетс към границата с щата Ню Йорк. Ако нямаше задръствания, щяха да стигнат до Олбъни за три часа. Шестчасовото пътуване в двете посоки щеше да е изтощително за Дейна без помощта на Хю, особено като трябваше да спира, за да обслужва Лизи.

— Оставете ми я да я гледам — бе предложила Тара. Но Дейна си спомни думите на Дейвид.

— Ако имам само една възможност с този човек, предпочитам да я използвам максимално. Как би могъл да погледне това личице и сърцето му да не трепне?

— Искаш да почувства обич ли? — изненада се Тара.

— Искам да разбере защо го търся. Искам да види защо това е толкова важно за мен.

Въпреки това, Дейна бе подготвена психически и за най-лошото — за затръшване на вратата под носа й, за приключване на срещата, преди да е започнала. Предвид тази възможност, Хю бе предложил най-напред да се обадят по телефона, но тя отхвърли идеята. Бе стигнала много далеч. Искаше поне да зърне човека.

Хю щеше да е свидетел и това бе допълнителна причина да се радва, че и той щеше да дойде. Така, ако не стигнеше доникъде с Джак Джоунс Кетайл, после нямаше да има въпроси дали е опитала достатъчно настоятелно.

А и присъствието на Хю й даваше емоционална подкрепа. Той знаеше колко уязвима се чувства. Беше й направил закуска, преди да тръгнат, после сам се досети и се отби в „Дънкин Донътс“ за любимото й капучино, а след това спря за почивка, без да се налага тя да го моли.

Пътуването бе много спокойно, но Дейна бе напрегната до краен предел, когато най-сетне стигнаха до Олбъни. Едва не се развика, когато автоматичният навигатор в колата ги доведе до една църква.

— Сигурно има някаква грешка — каза тя. Щеше да е ужасно, ако бяха пропътували толкова път за нищо.

Хю проверяваше наново маршрута и после погледна зад църквата към малка къща, която бе закътана в дъното на църковния двор. Махна към нея.

— Мисля, че е там.

— Но това е част от църквата.

— Къщата на енорийския свещеник. Може би живее там под наем.

— Може адресът да е грешен — каза тя. — Но в справочника на випуска го бяха посочили на два пъти — като домашен адрес и като месторабота. Дипломирал се е като инженер. Предположих, че работи у дома си нещо свързано с компютри, може би.

Хю улови погледа й.

— Има само един начин да разберем.

Паркираха на едно от трите свободни места до къщата на свещеника. Докато Хю разкопчаваше колана на бебешкото столче, Дейна отвори задната врата и измъкна от чантата си памперс. Преобу бебето с треперещи ръце, но когато Хю й предложи той да я носи, тя поклати глава. Имаше нужда да усеща топлината на Лизи до гърдите си. Бебето беше нейната опора, доказателство, че някой я обича.

— Всичко ще бъде наред, Дий — нежно каза Хю и обгърна с ръка раменете й.

— Зависи какво разбираш под това — отвърна тя. — Ами ако това е някаква шега и човекът се окаже в гробището отзад?

— Това ще сложи някакъв край.

— Мислиш ли?

Къщата беше малка квадратна тухлена постройка, чиято единствена украса бе арката от надвисналите клони на дъбовете край нея. Алеята бе застлана с чакъл, но отдолу се подаваха туфи трева.

Входната врата бе отворена. Позвъниха и зачакаха пред мрежата против насекоми, докато на входа не се появи една жена. Беше облечена цялата в бежово — пола, блуза, платнени обувки — и изглеждаше на около четирийсет години, което означаваше, че или е много млада на вид петдесет и пет годишна дама, или не е съпругата на бащата на Дейна.

— Търся Джак Кетайл — бързо каза Дейна.

— Дошли сте на точното място. Аз съм Мери Уест и съм секретарка на енорията — тя отвори вратата с мрежа против насекоми. — А вие сте?

— Дейна Кларк — представи се Дейна, осъзнавайки, че ако тази жена е секретарката на енорията и това е домът на енорийския свещеник, все още остава възможността за гробището. — Това е съпругът ми, Хю, и дъщеря ни, Елизабет.

Секретарката се усмихна на Лизи.

— Много е красива. Колко е голяма?

— Само на две седмици.

— Какъв късмет, че сте си я взели толкова малка. Скоро ли сте се преместили в града?

Дейна реши да не поправя грешката й.

— Не. Тук сме само за днес. Всъщност само за тази сутрин — вече бе единайсет.

— Е, посетителите са добре дошли, независимо за колко време са при нас — заяви Мери и ги покани да влязат в скромно обзаведена всекидневна. — Моля, настанете се удобно. Искате ли нещо разхладително?

Олбъни бе доста навътре в сушата и макар океанският бриз вече да носеше прохлада, тя не успяваше да стигне чак дотук. Дейна усещаше жегата, но се съмняваше, че ще успее да преглътне нещо. Поклати глава и секретарката поясни:

— Отец Джак е в кабинета си. Ще му предам, че сте тук — и тя излезе от стаята.

Дейна се обърна към Хю с широко отворени очи.

— Отец Джак? — прошепна тя. — Отец Джак?

— Не знам какво става — прошепна й Хю.

— Човекът, когото търся, е женен и има деца. Джак Кетайл не може да е отец Джак. Ами ако всичко се окаже лъжа?

— Тогава ще започнем отначало.

— Как? Само това име намерих, а търсих навсякъде.

— Здравейте — долетя глас откъм вратата.

Дейна се обърна. Позна го на мига. Лицето бе по-зряло, косата — повече бяла, отколкото руса, а черните панталони, черната риза с къси ръкави и бялата свещеническа якичка бяха съвсем различни от пъстрата тениска и джинсите, но това определено бе мъжът от нейната снимка.

Усмивката остана на лицето му, макар той да изглеждаше озадачен.

— Мери беше права — каза той с любезен тон. — Много приличате на моя близка, само че тя е в Сан Франциско. Разговарях с нея тази сутрин.

Дейна събра сили да се обади.

— Казвам се Дейна Кларк и търся Джак Кетайл, само че не вярвам той да е свещеник.

— Свещеник е — потвърди все така любезно свещеникът.

— Вие ли сте Джак Джоунс Кетайл?

— О, явно сте ме проучили. Точно така.

— Свещеник? Но аз разбрах, че сте женен и имате деца.

— Имам. Шест. Но жена ми почина преди десет години, а децата ни отдавна са големи хора, затова реших да посветя живота си на нещо различно.

Хю се включи в разговора.

— Не знаех, че женени мъже могат да бъдат свещеници.

— Аз съм вдовец. Заради недостига на духовници ме приеха. Мъже като мен имат опит в семейния живот и във възпитанието на децата. Това ни прави ценна придобивка за енорията.

— Не е ли задължително да имате диплома по теология? — попита Хю.

— Задължително е. Прекарах четири години в семинарията. После една година бях дякон и помагах за службите в събота и неделя. В края на същата година бях ръкоположен. Имах късмет — каза той и отново се усмихна. — Не всички свещеници могат веднага да получат собствена енория, но тъй като моята изгуби свещеника си, а аз вече познавах повечето от енориашите, назначението ми беше съвсем логичен избор.

Обяснението му изобщо не можеше да сближи образа на свещеника и на плейбоя. Дейна не бе убедена, че е намерила този, когото търсеше.

— Къде сте били в колеж? — попита тя.

Свещеникът скръсти ръце и се облегна на един стол с висок гръб.

— Колеж ли? В университета на Уисконсин.

— Познавахте ли жена на име Елизабет Джоузеф?

— Разбира се. Тя открадна сърцето ми, а после изведнъж реши да напусне университета.

— Защо е напуснала?

— Липсваше й родният край и реши, че може да завърши образованието си там.

— Знаете ли какво е станало с нея?

Вече с по-сериозно изражение на лицето, той отвърна:

— Удави се. Беше много отдавна.

— Откъде знаете как е починала?

— Натъкнах се на общ приятел, който бе чул за това — той явно съзнаваше, че това не са безцелни въпроси.

— Някога опитахте ли се да се свържете със семейството й?

— Не. Както казах, тя открадна сърцето ми, но не ме обичаше и затова се ожених за друга. Осъзнах, че мислите за Лиз са предателство спрямо съпругата ми. Затова престанах да мисля за нея. Трябваше да избирам между това да скърбя вечно за връзка, която нямаше бъдеще, и това да продължа напред. Да загърбя чувствата си към Лиз бе единственият начин да оцелея — по-тихо каза: — Познавали сте я.

Дейна кимна.

— Тя ми беше майка.

Лицето му се ободри за миг. В следващия кръвта се оттегли от лицето му.

Дейна бе имала време да свикне. Не беше шокирана, че стоеше пред баща си, само бе изненадана, че той бе свещеник.

— На колко сте години? — попита мъжът.

— На тридесет и четири. Родена съм седем месеца, след като майка ми е напуснала Уисконсин.

Докато я гледаше, очите му се напълниха със сълзи.

— Наистина ли не знаехте? — попита тя.

Той поклати глава. После се стегна и се обърна към бебето.

— Твоя ли е?

— Да, и именно тя е причината да съм тук — каза Дейна. — Не искам нищо от вас, нямам нужда от абсолютно нищо, затова, ако си мислите, че съм дошла да търся пари или каквото и да е, много бъркате. Тук съм само защото двамата със съпруга ми…

— Хю Кларк — представи се Хю и протегна ръка, — а това е дъщеря ни Елизабет.

Свещеникът откъсна очи от детето само колкото да се здрависа с Хю. После отново се загледа в бебето.

— Елизабет, радвам се да те видя.

— Лизи — уточни Дейна — и тъй като тя има някои очевидни афроамерикански черти, искахме да разберем откъде са дошли.

Мъжът се дръпна леко.

— Не е ли осиновена?

— Не, нито е имало объркване в лабораторията или пък изневяра с приятел — поясни Дейна, за да изключи по-нататъшни спекулации. — Съпругът ми знае абсолютно всичко за родословието си, но аз почти не познавам своето. Вие имате ли афроамериканско потекло?

Свещеникът въздъхна и се усмихна стеснително, после се почеса по тила.

— Е, ще ми е нужно малко време да свикна с всичко това. Изобщо не съм подозирал, че Лиз е имала дете.

Дейна беше нетърпелива.

— Имала е и искам да отговорите на въпроса ми.

— Не, нямам никакви афроамерикански корени.

— Изглеждате много сигурен.

— Преди няколко години сестра ми имаше нужда от трансплантация на костен мозък. Тогава основно проучихме цялото семейство за подходящ донор и накрая намерихме в лицето на един втори братовчед, като междувременно проследихме много подробно родословното си дърво.

— Защо е имала нужда от трансплантация? — попита Дейна, любопитна въпреки волята си.

— Левкемия. Сега е добре, истинско чудо на съвременната медицина.

Дейна се зарадва, както заради жената, така и заради себе си. Не можеше да понесе мисълта, че Лизи може да е наследила потенциално смъртоносна болест.

— Значи нямате роднини с африкански корени — повтори тя. Когато свещеникът поклати отрицателно глава, тя погледна озадачено Хю. — Бронзовата кожа на Лизи все трябва да е дошла отнякъде.

— Бихте ли… искали да останете за малко? — попита отец Джак.

Отец Джак, помисли си отново Дейна. Беше й по-лесно да си го представя като баща на много хора.

— Да — отвърна Хю и я побутна към дивана.

Тя прошепна:

— Получихме отговор. Не можем да останем.

— Можем — тихо каза той. — Нека да извлечем максимална полза от пътуването — Лизи започна да мрънка. — Искаш ли аз да я подържа?

Дейна поклати глава, повдигна бебето на рамото си и леко го залюля.

Хю седна до Дейна и се обърна към свещеника.

— В семейството ви имало ли е други случаи на раково заболяване?

— Не — отец Джак се настани на един стол встрани от тях и се наведе напред, с лакти, облегнати на коленете.

— Някакви други наследствени болести? — попита Хю.

— Високо кръвно налягане, но иначе сме доста здрави — той погледна Дейна. — Къде живеете?

— На около километър от мястото, където съм израснала.

— Майка ти омъжи ли се?

— Не живя достатъчно дълго.

— Значи не си имала братя и сестри.

— Не. Бях центърът на вселената за майка ми, а когато тя почина, станах най-важното нещо в живота на баба и дядо.

— С какво се занимават децата ви? — продължи да разпитва Хю.

Отец Джак се усмихна.

— Имам четирима сина. Единият е инженер, двама са учители, а другият работи като сервитьор в Лас Вегас, докато се явява на прослушвания. Най-голямата ми дъщеря, на трийсет и три години, е майка и домакиня. Има четири деца. Сестра й следва право.

Дейна погледна строго към Хю. Не искаше да удължават гостуването си.

— Лизи е гладна. Трябва да тръгваме.

Хю погледна към далечния край на стаята.

— Искаш ли да я нахраниш там?

Тя категорично не искаше. Нямаше да оголва гръдта си пред този човек. Освен това жегата беше ужасна. Искаше да си тръгват.

— Моля ви, останете още малко — обади се свещеникът. — Бих искал да науча нещо за живота ви.

Тя стисна здраво устни и поклати глава.

— Няма нужда.

— Не става въпрос за нужда — мило обясни той и Дейна много се подразни. Къде е бил през всичките тези години — щастливо е отглеждал шестте си деца, докато те не са намерили сами щастието си, за да може той да стане свещеник?

— Става дума за мен — заяви тя, доста рязко и нелюбезно, но просто не можеше да се сдържи. — За моите нужди. Искам да си ида у дома — тя отправи умолителен поглед към Хю и стана. Беше му благодарна, че и той се изправи.

Лизи се укроти малко от движението й, докато Дейна отиваше към вратата. Хю й отвори.

— Сигурни ли сте, че не можете да останете поне за мъничко? — попита свещеникът. — За обяд? Бихме могли да хапнем по един сандвич някъде в града.

Дейна се обърна.

— А ако някой дойде при нас и попита кои сме, ще му кажете ли?

— Да.

— Няма ли да навреди на кариерата ви?

— Разбира се, че не. Имам и други деца.

— Незаконородени? — след като той не отговори, тя продължи: — Ами законните ви деца? Ще им кажете ли за мен?

— Бих искал, но първо трябва да науча повече.

— Защо? — рязко попита тя.

— Защото ще ме питат.

— А не защото сам искате да научите повече?

— Дейна — укори я меко Хю, но отец Джак вдигна ръка.

— Има право да се гневи — каза той на Хю, после се обърна към нея, — да, и аз искам да науча повече за теб.

— За да се уверите, че съм ваше дете ли?

— Ти си моя.

— Откъде сте толкова сигурен? — предизвикателно попита тя. — Откъде знаете дали майка ми не е била и с други мъже?

Свещеникът се усмихна.

— Почакайте ме тук — каза той и се върна в къщата. — Само още минутка. Моля ви — обърна се и тръгна към кабинета си.

Дейна искаше да се махне и да се престори, че мъжът, който толкова безотговорно я бе заченал преди години в Медисън, е също толкова безотговорен и сега, но не можеше да помръдне. Объркана и изтощена емоционално, тя само подаде Лизи на Хю и опря длани на талията си, за да й почине гърбът.

— Ето откъде съм сигурен — каза отец Джак, когато се върна. Държеше в ръка снимка, поставена в рамка, на която беше самият той и млада жена с тога и шапка. И двамата бяха широко усмихнати. — Направена е миналата година, когато завърши университета на Уисконсин. Това е дъщеря ми Дженифър.

Дейна погледна снимката, после примигна невярващо. Взе снимката от ръката му, без да може да откъсне очи от лицето на дъщеря му. Все едно виждаше себе си. Явно всяка черта, която не бе наследила от майка си, Дейна бе взела от Джак.

Тя години наред бе искала да има брат или сестра, толкова време бе копняла семейството й да е по-голямо, и сега откриваше, че имаше полусестра, която страшно приличаше на нея. Болката направо я разкъса.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя не искаше да плаче. Вместо това само попита:

— Как е възможно? Та ние имаме различни майки.

— Да, но нейната майка много приличаше на твоята — той замълча засрамено. — Все едно, останалото е наследила от моите гени.

Дейна остана вторачена в снимката още известно време, после му я върна.

— Е — сконфузено каза тя, — благодаря. Предполагам, че това обяснява всичко — гърлото й се сви. Обърна се и тръгна към колата.

— Бих искал да ви дойда на гости — извика след нея свещеникът.

Тя не отговори. Нямаше ни най-малка представа какво иска тя самата.

Смътно съзнаваше, че Хю настанява бебето в столчето му, и знаеше, че детето хленчи и иска да бъде нахранено. Но само закопча колана на седалката си и не погледна назад към свещеника, а изчака, докато Хю даде на заден ход, изчака, докато излязат на улицата и изгубят църквата от поглед. Едва тогава се наведе напред и заплака.