Барбара Делински
Семейно родословие (15)

Петнадесета глава

Във вторник сутринта Дейна се срещна с Тара на закуска. Още три техни приятелки се присъединиха към тях, за да отпразнуват раждането на Лизи с козуначени кифлички с канела, суфле от броколи и безкофеиново кафе с аромат на лешници. Когато се върна у дома, едва бе успяла да паркира и Али изтича до колата й.

— Виж, Дейна! — извика тя възторжено веднага щом вратата се открехна. Държеше мъничкия червен шал в ръка, сякаш стискаше стъклена брошка. — Завърших го! Сега искам да направя и за Коко, но не знам как да изнижа бримките.

— Да нанижа — поправи я Дейна и погледна творбата й. — Али, разкошно е! Браво на теб!

— Много ми харесва. Татко казва, че съм си намерила признанието.

— Призванието, може би?

— Призванието. Ще ми помогнеш ли да започна другия? А след това искам да им направя одеяла за зимата — тя постави длани отстрани на очите си и се приведе към стъклото на задната врата. — Защо бебе Елизабет плаче?

— Гладна е — отвърна Дейна. — Виж какво предлагам. Виждаш ли онези кашони до входната врата? Помогни ми, като ги пренесеш вътре, докато аз нахраня Лизи, и после ще те науча как да нанизваш бримки. Ще трябва да знаеш как става, за да го правиш сама, когато се върнеш в Ню Йорк.

Тя отвори вратата, за да извади бебето.

— Няма да се връщам в Ню Йорк.

— Така ли? — това беше новина. — Къде ще идеш?

— Никъде. Оставам тук.

Дейна се измъкна от колата с хленчещата Лизи.

— И кога го решихте? — Дейвид не бе споменал нищо. Ако Али останеше да живее при него, трябваше много бързо да й намери училище. Докато нейното училище в Манхатън започваше занятия едва в средата на септември, повечето тук започваха след по-малко от седмица.

— Днес — отвърна й Али. — Реших, че искам да остана при татко.

— Той знае ли?

— Довечера ще му кажа. Той няма да е против. Много обича да сме заедно — изтича към входната врата, където бяха сложени три кашона. Грабна първия тъкмо когато Дейна се приближи с бебето. — Всички ли са за бебе Елизабет?

Дейна хвърли бърз поглед към етикетите, но мрънкането на Лизи не й позволи да отдели повече внимание.

— Така изглежда. Остави ги ей там, миличка. Хю ще ги отвори, когато се прибере.

Лизи имаше нужда от храна и преобуване. След като приключи с нея, Дейна показа на Али как да нанизва бримки. После, следвана плътно от Али, тя се качи заедно с Лизи до спалнята за гости на горния етаж. Отвори вратата на килера и извади оттам голяма кутия. Внимателно остави бебето на дебелия ориенталски килим и отвори кутията.

— Оооо — възхити се Али. — Още прежда.

— Тази е специална — обясни Дейна. — Останала е от майка ми, повечето кълбета са от неща, които е плела, когато съм била малка. Виж — показа й тя едно кълбо от пухкава вълна в тъмнозелено с цвета на авокадо, която Елизабет бе използвала за шал, и остатъка от жълтата прежда, с която бе изплетена бебешка шапчица за Дейна. Имаше и други прежди, които не разпознаваше.

Любопитството я накара да извади моделите, които бяха прибрани до стената на кутията. Повечето бяха списания, разгърнати на страницата, върху която майка й бе работила. Дейна ги прелисти и намери и други неща, които Елизабет бе плела.

После стигна до отделни страници със схеми. Това бяха обикновени схеми, каквито предлагаха и в „Плетачницата“, за класическите модели с кръгло деколте, остро деколте и пуловери с яка по врата. Първо отпечатваха основния модел, а после, в зависимост от мерките на клиента и теглото на преждата, която бе избрал, продавачката попълваше необходимия брой бримки, колко пъти трябваше да се наддава и дължината на всяка от частите на пуловера. В процеса на изработка клиентът идваше за корекции, когато се наложеше.

Като се вгледа по-внимателно, Дейна видя, че на страниците не е запазената марка на „Плетачницата“. Бяха от някакъв магазин в Медисън, което означаваше, че са от времето, когато Елизабет е била в колежа.

Заинтригувана, Дейна прегледа и останалите страници, докато Лизи спеше на пода, а Али чинно подреждаше кълбетата по цветове. Имаше модели за плетене на пуловери със скандинавски мотиви, плетиво тип рибарска мрежа и специални плетки за шалове. Имаше и една схема на триъгълен ажурен шал с избеляла рисунка на предната страница. Дейна бе виждала нови списания в магазина, в които имаше подобни модели — това беше връщане към традиционните шалове, които били носени преди много поколения на датските Фарьорски острови. Дейна бе много впечатлена, че майка й е работила върху такъв шал преди повече от тридесет и пет години, и внезапно реши, без да рови повече, че това ще бъде нейният личен проект за есента. Изплетен от долния край, с клиновидна платка в средата на гърба и леко събран в раменете, за да приляга по-добре, шалът можеше да бъде направен с по-дълги краища, които да се увият около талията и да се завържат на гърба, за да не се пречкат. Преждата, която Дейна щеше да използва — наситено синьо-зелена комбинация на вълна и коприна, макар и по-плътна от някои по-рехави мохерни шалове, които плетяха на Фарьорските острови — щеше да бъде едно модерно допълнение, много подходящо за жени на нейната възраст.

Тя тъкмо се канеше, силно развълнувана, да разгъне схемата, когато звънна мобилният й телефон. Извади го от джоба си и прие обаждането.

— Ало?

— Дейна? Обажда се Мардж Кънингам. Как си?

— Отлично, Мардж. Благодаря, че отговаряш на обаждането ми. Съжалявам, че трябваше да отложа срещата ни миналата седмица. Надявам се, че ще можем да уредим друга.

— Всъщност — подхвана Мардж — премислих. Тъй като имаш бебе, а ние имаме голяма къща, която трябва да обзаведем възможно най-скоро, решихме да използваме услугите на „Хайнрих и Дън“.

Дейна усети остро разочарование.

— Съжалявам. Не знаех, че толкова бързате, иначе щях да се срещна с вас по-рано — би могла да добави, че „Хайнрих и Дън“ ще предложат на семейство Кънингам абсолютно същия проект, който бяха реализирали и за съседите от двете им страни, което Мардж изрично бе заявила, че не желае.

— О, нали знаеш — продължи да бъбри жената, — беше един от онези спонтанни импулси, при които, щом веднъж вземеш решение, просто не можеш да се удържиш да продължиш възможно най-бързо — накрая се засмя звънко. — Но все пак ти благодаря, Дейна. И късмет с бебето. Чух, че е истинско съкровище.

Дейна затвори и за своя изненада не почувства никакво съжаление за загубата. Докато Ели Джо бе извън строя, тя имаше повече от достатъчно работа в магазина.

Доволна от развоя на събитията, Дейна разгъна схемата в ръцете си. Както и заглавието на предната страница, и тя бе написана на ръка. Вътре имаше и бележка.

„Това са инструкциите. Майка ми ги преведе на английски от фарьорския диалект на баба ми и може би нещо се е изгубило в превода. Но ти знаеш всичко за плетките. Ако има грешка, ще я поправиш.

Липсваш ни тук. Разбирам защо си тръгна, но в общежитието не е същото без теб. Моля те, помисли си дали да не дойдеш с бебето догодина. Дотогава той ще е заминал и ще бъдеш свободна.“

Дейна прочете отново написаното. С разтуптяно сърце тя обърна бележката, за да погледне плика, който бе закрепен за гърба й с ръждив кламер. Там бе името на подателя, както и адресът.

 

 

Дейна бе открила две тайни. Първата бе името и адресът на жена, познавала майка й в онези съдбовни дни в Медисън по време на бременността й, и макар адресът да бе много стар, все пак бе отправна точка.

Втората бе по-интригуваща. Дотогава той ще е заминал и ще бъдеш свободна — което намекваше, че бащата на Дейна може и да не е бил просто мъж, с когото майка й се е срещнала случайно само за една нощ, както бе представила нещата Елизабет. Дейна не бе сигурна, че й допада частта ще бъдеш свободна — тя внушаваше някакво властно отношение и дори известна злонамереност от страна на мъжа. А тъй като Дейна бе проверила в интернет дали е имало Джак Джоунс в колежа на Елизабет по времето, когато тя е била там, можеше да се окаже, че той изобщо не е бил студент. Все пак приятелката на майка й сигурно знаеше повече.

Али си тръгна, но Дейна не понечи веднага да действа. Хю искаше баща й да бъде открит незабавно, но за нея старите двойствени чувства все още бяха много силни. А и освен това, скоро щеше да пристигне Дороти.

Тъкмо прибираше писмото в задния джоб на джинсите си, когато на вратата се позвъни, и следващият час мина наистина много приятно. Това не би трябвало да я изненадва. Когато бяха само двете, тя винаги се разбираше добре със свекърва си. Изненадата в случая бе, че като се има предвид случилото се в болницата предната седмица, Дороти най-искрено се забавляваше с бебето. Нямаше никаква сдържаност, никаква проява на скованост, сякаш това е някакво чуждо дете. Тя даряваше Лизи с обичта, която Дейна я бе виждала да проявява спрямо децата на Робърт. И подаръкът й — еднакви ръчно изрисувани анораци за Дейна и Лизи — също бе много уместен.

Дороти настоя да държи на ръце бебето през цялото време, с изключение на минутите, когато Дейна я накърми. Едва когато дойде моментът да си тръгне и тя подаде Лизи на Дейна, но все пак задържа дланта си върху главицата й, сякаш не искаше да се откъсне от нея, едва тогава тя спомена за онзи ден в родилното отделение.

— Искам да знаеш — каза тя — колко много съжалявам за онова, което стана тогава в болницата. Човек се установява в определен социален кръг, започва да се държи според правилата му и изобщо не се замисля за това кое е редно и кое — не, защото всички наоколо се държат по същия начин. Но аз не съм такава и определено не съм възпитана да се държа така. Високомерието не ми е присъщо. Но от толкова дълго време съм част от рода Кларк, а има определени очаквания…

Гласът й постепенно заглъхна.

Какво можеше да каже Дейна? Че всичко е наред? Че това да си Кларк оправдава лошото държание?

Като се има предвид колко болезнена беше за нея тази тема, тя успя само да попита:

— Съмняваш ли се, че Хю е бащата?

— Разбира се, че не — изсумтя Дороти, все още докосвайки бебето. — Дори и да не го виждах със собствените си очи, както в момента, дълбоко в себе си знам, че ти не би могла да си с друг мъж, освен с Хю. Ти си добра жена, Дейна. Добра майка. Знаеш ли, не бях права, когато преди раждането на Лизи настоявах да й намерите бавачка. Така правехме ние, но имах време да размисля и смятам, че нямате нужда от помощ. Изгубила си своята майка, затова искаш да си колкото може повече време с дъщеря си. Разбирам го. Майките винаги искат много за децата си. Мечтаят си семейството да е единно и задружно, а това невинаги е възможно. Но скоро предстои премиерата на книгата на Итън и аз копнея да ви видя всички там, особено теб и Хю. Ако нямате детегледачка, можеш да доведеш и Лизи — и изобщо не ме е грижа какво ще каже Итън.

Дейна осъзна, че едва сега, за първи път, откакто бе дошла, Дороти спомена името на съпруга си.

— Той знае ли, че си тук?

— О, да — започна Дороти, но се спря, срещна погледа на Дейна и вирна брадичка. — Не. Всъщност не знае. Той е много упорит човек, и не само по отношение на двама ви с Хю и това малко момиченце. Скара се с брат си и сега не си говорят, а Брадли си изкарва яда на Робърт, затова Робърт е сърдит на Итън и на мен, защото смята, че аз съм длъжна да вразумя съпруга си. Това е нелепо. Ето че сега се налага тайно да се измъквам от дома, за да купя подарък на новороденото си внуче. Платих със собствената си кредитна карта. Знаеш ли, че имам такава?

Дейна не можа да скрие усмивката си.

— Не.

— Е, имам. Не съм пълна глупачка.

Докато я гледаше как се отдалечава с колата си няколко минути по-късно, Дейна си спомни за съня си, малко преди водите й да изтекат. В него Дороти бе критично настроена и смяташе, че Дейна няма да се справи. Сега тя се запита дали не е сбъркала в тълкуването. Можеше да се приеме, че в съня й Дороти се бе появила, за да й помогне.

 

 

Дейна бе свалила слушалката на телефона, за да не звънне, и си почиваше на дивана в дневната, когато Хю се прибра.

— Здравей — тихо поздрави той.

Тя скочи рязко, решила, че Лизи плаче. Когато разбра, че Хю е приклекнал до нея, му отговори с усмивка. Искаше й се да докосне с пръсти бузата му, но тогава забеляза самодоволното изражение на лицето му.

— От лабораторията ми пратиха по факса резултатите. Няма никакво съмнение. Лизи е мое дете — потупа джоба на ризата си. — Това е доказателството, Дий. Така ще запуша устата на роднините си.

Дейна седна.

— Купих много сладко малко боди — продължи той. — А това е за теб.

Тя видя букет от рози, същите цветове, с които бе покрил детската стая, когато за пръв път бяха научили, че е бременна. Споменът бе горчиво-сладък.

Пое си дълбоко дъх, за да се разсъни напълно. После каза:

— Благодаря ти.

— И това ако е проява на ентусиазъм!

Дейна отиде до малкото кошче. Бебето още спеше. Вдигна очи към морската шир и се запита как ли би нарекла майка й подобно отказване на цветя. Неблагодарност? Грубост?

— Това заради недоспиването ли е? — попита Хю.

Тя погледна към него.

— Какво имаш предвид?

— Тази заядливост от твоя страна? — той все още беше клекнал и стискаше увития в целофан букет.

— Не е недоспиване, Хю. А слисване. Нима трябва да съм щастлива, че твоят тест е доказал нещо, което никога не е било под съмнение?

Той я гледаше изпитателно.

— Мислех, че ще си доволна, че можем да загърбим този въпрос.

— Хю — въздъхна измъчено тя, — проблемът не е в теста. А в това, че ти го направи.

— Бях принуден. Опитай се да се поставиш на мое място — той се изправи.

— Не, ти се постави на мое място — възрази тя. Не бе сигурна дали посещението на Дороти не й бе дало нови сили, но сега отказа да отстъпи. — Онова, което имахме преди цялата тази каша, бе нещо много специално. Преди да срещна теб, никога не съм излизала с много богати мъже, защото се опасявах, че само ще ме използват, а после ще ме захвърлят.

Той изсумтя невярващо.

— Никой мъж не би го направил.

— Израснала съм в този град — възрази му тя. — Виждала съм да става така неведнъж. От едната страна бяха много богатите, а от другата бяхме ние, останалите. Ние бяхме само играчки за забавление на богаташите. Вземи например Ричи Бейкър. Наричахме го Разбивача, защото страстта му бе да дефлорира девственици. Щом преспеше с някое момиче, веднага го зарязваше, а за кого е женен сега? За една от най-богатите наследници. Научих се да избягвам мъже като теб. Но изведнъж цялата ми предпазливост стана излишна, защото всичко у теб — всичко — излъчваше почтеност и доверие. Някога питала ли съм те за жените, с които си излизал преди мен? Не, защото те бяха без значение, понеже знаех, че чувствата ти към мен са специални.

— Така беше. И още е така.

Трябваше да признае, че той изглеждаше загрижен. Искаше й се да мисли, че най-сетне е чул какво му говори.

— Знам, че беше така. Ти обичаше различното в мен. Само че сега не си толкова сигурен дали не е било само илюзия, както бялата ми кожа се оказа чиста илюзия.

— Смесваш въпросите.

— Добре, да се върнем на теста за бащинство. Имаше нужда от отговор и това бе най-бързият начин да го получиш. Е, сега имаш резултатите. Ще се обадиш ли на баща си? На чичо си? А на брат си? Ще позвъниш ли на приятелите си от баскетболния отбор? Ще кажеш ли на Дейвид, че е вън от подозрение? — пое си бързо дъх. — Не разбираш ли, Хю? Използването на тази информация сега е също толкова обидно за мен, колкото и фактът, че изобщо направи теста за бащинство.

— Хей, не ме съди толкова строго. Няма да почна да се обаждам на хората и да им казвам за резултатите.

— Имаш предвид, че ще им кажеш само ако питат? Да речем, следващия път, когато някой се пошегува по повод цвета на Лизи, ти ще кажеш, че си направил тест за бащинство и знаеш, че Лизи е твое дете, така ли? — тя продължи забързано: — Е, щом вече със сигурност установихме, че ти си баща на Лизи, това означава, че аз съм афроамериканка. Доста време ще ми трябва да свикна с тази мисъл.

Хю не каза нищо.

Тогава тя продължи.

— Все се питам дали цялата тази история с Дейвид и теста за бащинство не е просто димна завеса, за да не се налага да се изправите срещу истината. Е, семейството ти може и да се зарадва, че бебето ни е законородено, но сега ще трябва да преглътнат моето потекло. И ти също. Може би колебанията ти са били свързани именно с това.

— Какви колебания?

— Съмненията. За това дали не съм била с Дейвид. Колко безотговорна съм била, като не съм издирила баща си по-рано. По-малко ли ми вярваш, след като не съм чистокръвна бяла жена? Все още ли искаш да си женен за мен?

— Не ставай смешна, Дейна.

— Що за отговор е това? — попита тя. — Говоря ти за нашия брак, Хю. Можем ли да намерим начин да се върнем към предишните си отношения?

— Да — сопна се той, — но не и преди да стигнем до истината. Нека открием баща ти…

Дейна го прекъсна.

— Къде е твоят гений в разследванията Лейки?

— Работи по въпроса.

Тя прие липсата му на напредък по случая като признание за собствения си успех.

— Не е лесно, нали?

— Не, но ще успеем. Ще намерим този човек и ще разберем дали няма и нещо друго, което трябва да знаем.

— Като например?

— Медицински проблеми. Заради това е целият този труд. Щом бъдем напълно информирани, ще можем да загърбим миналото и да продължим напред.

Дейна не се успокои.

— Не става дума за информация. А за нас — доста обезсърчена, тя каза: — Ако изобщо е важно, попаднах на следа. Открих човек, който може би е познавал баща ми.

Той повдигна вежда.

— Някой в града ли?

— Не. Приятелка на майка ми в Уисконсин. Намерих писмо, което й е изпратила след раждането ми. От него става ясно, че майка ми е била с този мъж по-дълго от седмица.

— Така ли? Интересно. Но ако е бил студент, Джак Джоунс не е било истинското му име. Лейки вече го провери.

— Значи не се е казвал Джак Джоунс — заключи Дейна.

— Можеш ли да се свържеш с тази жена? — попита Хю.

— Не знам.

— Да помоля ли Лейки да го направи?

— Не, аз ще опитам — тя забеляза съмнението в очите му. — Мога да се справя, Хю. Можеше още преди години да съм открила баща си, бих могла сама да наема детектив, но просто не съм го искала достатъчно силно. Но ти искаш, затова ще го направя. Защото уважавам нуждата ти да знаеш.

Хю я изгледа продължително.

— Значи аз съм злодеят, така ли?

— Да, по дяволите! — извика тя. — Все се връщам мислено към първите часове след раждането на Лизи и осъзнавам, че преживяването щеше да е много по-различно, ако не се стараеше да обясняваш цвета на кожата й, за да не би някой да си помисли, че проблемът е твой. Е, да, но е точно така, Хю. Само че не е нужно да е проблем. Защо не можем просто да се гордеем с дъщеря си? Защо не можем да изпратим поздравителни картички за раждането й? Обичаш ли Лизи, или не? Обичаш ли мен, или не? За това става дума, Хю — тя докосна сърцето му. — За това, което е тук вътре.