Барбара Делински
Семейно родословие (14)

Четиринадесета глава

Дейна не сподели с Хю, че майка му се е обаждала. Беше дребнаво от нейна страна, съзнаваше го. И й даваше известно предимство. Но в момента се чувстваше по-уязвима от всеки друг път в живота си. Раждането на Лизи я принуди да мисли за собствения си баща и за расовия проблем. Неведнъж се поглеждаше в огледалото и се питаше колко по-различен би бил животът й, ако кожата й бе като тази на Лизи. Като начало, съмняваше се, че щеше да е омъжена за Хю.

Но сега беше. И уикендът се оказа доста тежък. Той сякаш бе раздвоен — държеше се предпазливо с нея, докато пред приятелите им беше много ентусиазиран. Когато Джулиан извади фотоапарата си и настоя да снима цялото семейство, Хю бе широко усмихнат. Прегърна нея и бебето и ги притисна здраво до себе си. Макар да смяташе отношението му за лицемерно, поведението му даде тон и на приятелите им, което всъщност доказваше нейната теза. Вярно, имаше въпроси, но след като той обясни, че Дейна никога не е виждала баща си, с това се приключи. Тя бе настоявала, че ако кажат истината на хората, те ще я приемат и ще продължат нататък. Ако покажат радостта и вълнението си, и другите ще отвърнат със същото.

Не, проблемът бе явен, когато бяха насаме. ДНК тестът стоеше помежду им и буташе всеки към неговата половина на огромното им легло.

 

 

Когато Хю отиде на посещение в болницата в неделя сутринта, за да види Джей Костас, той занесе цяла торба с книги, количка с дистанционно управление и огромна тениска на „Пейтриътс“. Момчето бе в стая за четирима.

Но само две от леглата бяха заети, като на другото лежеше момче, чиито родители държаха завесите около него дръпнати.

Джей не беше едро момче. Гипсовото корито създаваше впечатлението, че е пълен, докато човек не погледнеше ръцете и краката му, които бяха изключително тънички. Когато Хю пристигна, той гледаше анимационни филмчета на монтирания на стената телевизор, а Кристъл спеше, седнала на стола. Момчето го позна от предишното му посещение. Очите му светнаха при вида на подаръците.

— Събуди се, мамо — прошепна то.

Кристъл вдигна глава. Трябваше й известно време, докато фокусира погледа си, което показваше, че съвсем не си почива в собственото си легло у дома. Все пак успя да го поздрави сънено:

— Здравейте.

— Как е положението? — попита Хю.

Тя се протегна.

— Не е зле.

— Какво си ми донесъл? — попита развълнувано Джей с очи, вперени в подаръците.

— Това е за майка ти.

Лицето на момчето помръкна. Хю се засмя.

— Само се шегувам — остави торбата с книгите на масичката до леглото. — Тези може би ще ти харесат, а може би няма. Трябваше да се доверя на препоръките на човека в книжарницата. Мина доста време, откакто бях на четири. Но колата е друго нещо.

Джей вече бе посегнал към нея, а после протегна ръка към тениската.

— Има ли номер?

— Разбира се.

— Кой точно?

— Четвърти — отвърна Хю и му помогна да я разгъне. Канеше се да му обясни, че това е номерът, с който играе Винатиери, когато Джей помоли развълнувано:

— Може ли да я облека, мамо?

Хю се досети, че това няма да е лесно. Кристъл вече разкопчаваше горнището на пижамата. Повдигна Джей напред и го свали. Гипсът бе като жилетка с висока поло яка, която започваше от под брадичката му и стигаше до ханша.

— Не е чак толкова зле — отбеляза Хю. — Как се чувстваш?

— Много ме сърби — оплака се момчето.

— Трябваше да ти донеса чесалка за гърба.

Тежестта на гипса бе друг проблем. Хю разбра колко е тежък, когато забеляза как Кристъл с мъка успяваше да задържи тялото на момчето и в същото време да нахлузи тениската. Той й помогна.

Когато успяха да го облекат, Джей възкликна:

— Еха, това е най-хубавата ми тениска.

Взе дистанционното и започна да направлява колата. Ентусиазмът му бе истинска дарба, което не убягна от вниманието на Хю. А също и самодоволството, което проявяваше при някоя особено успешна обиколка. Беше абсолютно копие на Джей Стан Хътчинсън.

Гледаше как Кристъл играе със сина си и си мислеше, че тя е не само хубава, но е и добра майка. Усмивката й му даваше да разбере, че оценяваше стореното от него.

Беше чудесно някой да те цени. Каза си, че Дейна би получила добър урок, ако се почувстваше привлечен от друга жена. Само че той не искаше друга.

— Опитвам се да си припомня разни неща — каза Кристъл, като се приближи до него.

— Имате ли какво да ми кажете?

— Още не — тя погледна някъде зад гърба му. — Ето го лекаря.

Мъжът в бяла престилка гледаше към Джей.

— Няма нищо нередно с палците му — отбеляза той, преди да протегне ръка на Хю. — Аз съм Стивън Хауи.

— Хю Кларк. Разговарях с ваш сътрудник преди ден. Той не бе виждал споразумението, което Кристъл е подписала, и затова не се чувстваше спокоен да обсъжда случая.

— Аз съм го виждал — заяви лекарят. — Сега мога да ви отделя няколко минути — поведе го към малък кабинет до сестринската стая. — Какво искате да знаете?

— Какво е естеството на нараняванията и какво трябва да се направи, за да се излекува момчето — обясни Хю.

— Катастрофата е причинила компресивна фрактура на тялото на четвърти лумбален прешлен — започна лекарят — с билатерална тазова безчувственост. Образните изследвания в спешния кабинет показаха ретропулсивно костно проникване в гръбначния канал, което на свой ред води до заличаване и деформиране на текалния сак на това ниво.

— Бихте ли ми превели?

— Счупването на гръбнака е довело до проникване на костни фрагменти в гръбначния канал, които притискат нервните окончания там. Отворихме гръбначния канал и отстранихме част от парчетата, за да облекчим напрежението върху нервните окончания. Ако не бяхме го направили в първите няколко часа, би могло да се получи трайно неврологично увреждане.

— Значи сега няма да има трайни увреждания?

— Не и неврологични. Гипсът ще държи фрактурата в безопасност, докато заздравее. Не очаквам проблеми в това отношение.

— Майка му спомена за дисковете на растежа.

— Там е големият проблем. Като имам предвид първоначалното нараняване на Джей и опита ми с подобни случаи, бих предположил, че има известна степен на увреждане на долните и горните дискове от дясната страна на тялото. Ако се окаже така, лявата страна на момчето ще расте, докато дясната — не. Това ще доведе до сколиотична деформация.

— Което означава?

— Тялото му ще се изкриви надясно. Ако това се случи, организмът му ще се опита да компенсира и това ще доведе до цял куп нови проблеми. Не искаме да се получи така, затова препоръчваме ранна хирургическа интервенция.

Хю долови, че има премълчано „но“ и леко наклони глава.

— Това е много специализирана сфера — каза лекарят.

— Майката ми спомена за Сейнт Луис.

— Там е най-добрият специалист.

Вероятно щеше да се наложи Хю да призове и него за свидетел. Засега обаче само попита:

— Бихте ли дали показания под клетва, в които описвате всичко, което ми казахте?

— Разбира се — лекарят му подаде визитната си картичка.

— Прогнозата добра ли е?

— За Джей ли? С подходящи медицински грижи, много добра. Би могъл вече да си е у дома, ако не беше гипсът на крака му. Не искаме да стъпва на него в продължение на няколко седмици, а заради гипса на горната част на тялото му, е много трудно да се използват патерици. Сега го раздвижваме върху специална проходилка. Щом започне да се оправя, ще го изпишем. Ще го прегледаме пак след шест седмици и тогава ще можем да получим по-ясна представа за положението с дисковете на растежа. Ако скоро след това замине за Сейнт Луис, другата година ще може да играе футбол.

— А иначе?

— Иначе ще гледа от трибуните до края на живота си.

 

 

Дейна се връщаше от магазина за прежди в късния неделен следобед и носеше спящата Лизи в столчето за кола, когато Дейвид и Али излязоха от вкъщи, за да си правят барбекю на задната веранда. Дейвид хвърли бърз поглед към Дейна, преди да се заеме със скарата. Али започна да маха с ръчички и да вика, но щом погледна към баща си, замълча.

Дейна не искаше да продължава по този начин. Независимо от отношенията между Дейвид и Хю, тя не искаше Али да страда от това. Остави Лизи на сигурно място в столчето, прекоси техния заден двор и отиде при тях.

— Здравейте — поздрави тя. — Върнали сте се по-рано, отколкото очаквах. Как беше излетът?

Сякаш прекрачването на Дейна в техния двор бе някакъв магически ключ. Али изтича към нея. Косата й беше разрошена, а тениската й — омазана със сини петна, но бузите й бяха порозовели и тъмните й очи сияеха.

— Беше жестоко! С татко ходихме часове наред, а после — тя започна да маха с ръце, за да покаже — намерихме едно малко местенце, където дърветата не бяха толкова нагъсто и си опънахме палатката, събрахме дърва и си сготвихме на огъня.

— Какво сготвихте?

— Сладки картофи.

— Сладки картофи. Само това ли?

— О, имаше и други неща, но сладките картофи бяха супер — тя отново започна да ръкомаха. — Най-напред трябва да си намериш пръчка, после използваш малко ножче, за да я почистиш и подостриш, и после набучваш картофа на пръчката. Трябва да държиш пръчката над огъня — показа тя — и да я въртиш през цялото време, иначе ще пламне и ще се пресече…

— Препече — поправи я Дейвид.

— Препече — тя се обърна към Дейна. — Ще плетем ли утре? Обеща да ме научиш.

— И ще го направя, да, утре.

— О, супер. Имам плуване — кога трябва да ходя там, татко?

— В два — отвърна Дейвид.

— В два, значи можем да го направим преди това, може би в осем или в девет, или в десет — тя подскачаше на пръсти и надничаше към бебешкото столче за кола. — Бебето там ли е?

— Там е.

— Мога ли да го видя? — попита тя и хвана Дейна за ръка.

— Али… — предупредително подхвана Дейвид.

— Няма нищо — прекъсна го Дейна. — Ей сега се връщаме — тя ускори крачките си, за да не изостане от Али, и двете изтичаха до Лизи.

Али възкликна тихичко и клекна до столчето, като го стисна здраво от двете страни.

— Пак спи — отбеляза тя и вдигна очи към Дейна. — Защо все спи?

— Така е с бебетата. Не могат да правят почти нищо друго, докато не пораснат малко, а за да пораснат, имат нужда от сън.

— И от храна — добави Али шепнешком. — Обзалагам се, че бебе Елизабет много ще хареса сладките картофи, хубаво изпечени и кафяви, много меки… — тя спря насред думата, ухили се широко и се изправи.

На вратата се бе появил Хю. Той излезе, вторачил поглед в Али и леко наклонил глава настрани. На лицето му бе изписано онова скептично закачливо изражение, което Дейна толкова харесваше.

— Това не може да е Алиса Джонсън — каза той. — Момичето, което аз помня, е с цяла глава по-ниско и изобщо не е толкова голямо, колкото младата дама пред мен. Е, коя е тя?

Али продължи да се усмихва широко.

— Аз съм, Али.

Хю вдигна разтворената си длан за поздрав. Момичето го плесна със своята. Той я вдигна по-високо и тя подскочи, за да я плесне отново.

— Браво, момичето ми — похвали я Хю.

— Али — повика я Дейвид.

— Сега трябва да се прибирам — каза Али. — Обещах да помогна на татко да приготви вечерята — тя хукна през моравата към дома си.

Хю се загледа след нея.

— Мислиш ли, че Дейвид й е казал какво става?

— Мисля, че й е казал да не ни притеснява заради бебето. Не мога да си представя, че е казал друго.

— Би трябвало да го попиташ.

— Мисля, че ти трябва да го питаш.

Той я погледна огорчено.

— Не мога.

— Все някога трябва да му се извиниш.

— Да, но не още — каза той и ето че въпросът отново изникна, тестът за бащинство се намесваше помежду им и Дейна не знаеше как да излезе от ситуацията. Вероятно болката й все пак се бе изписала на лицето й, защото той добави: — Чисто техническа подробност, Дий. Знаеш, че аз знам, че съм баща на Лизи.

Известно време двамата останаха загледани един в друг, преди Хю да се обърне към Лизи. Коленичи до столчето и докосна коремчето й, което направо се губеше под гънките на раираното боди. Главицата й бе склонена на една страна, очичките й бяха затворени, а тъмните й мигли се спускаха над наситено златистата кожа на бузите й.

— Тъкмо се връщам от болницата. Бях при Джей Костас. Той е едно сладко момченце, на което му предстоят много сериозни операции. Това наистина може да накара човек да се замисли с благодарност за онова, което има. Лизи е здрава.

Дейна бавно си пое дъх.

— Да, здрава е. Благодарна съм за това.

— Да я пренеса ли вътре?

— Не, свежият въздух е добър за нея. Мисля, че шепотът на океана я успокоява.

— Нея или теб?

— И двете — призна Дейна. — Сякаш чувам майка си в плясъка на вълните. Може би и Лизи я чува.

Хю вдигна очи.

— И какво казва майка ти?

Дейна се загледа във вълните.

— Казва, че онова, което се случва между нас, не е хубаво. Че имаме толкова много и е истинска лудост да позволяваме на подобно нещо да застане помежду ни. Че се държим детински.

— Съгласна ли си с нея?

— Да.

Той се изправи.

— Тогава?

Тя срещна погледа му.

— Не е толкова просто — съгласна или не. Всичко е относително. С теб имахме отношения, които бяха идеални — гласът й се задави от болка при спомена. — Може да е било само илюзия. Но аз искам това обратно, а е невъзможно.

— Няма невъзможни неща.

— Казва го човек, който е имал вълшебно детство.

— Стига, Дий — укори я той. — Послушай майка си.

Прости и забрави? — помисли си Дейна и настръхна. Ако Хю не разбираше, че животът им е променен завинаги, ако не от ДНК теста, то заради усложненията покрай цвета на кожата на Лизи, то значи именно той се държеше детински.

— Ти винаги ли слушаш родителите си?

— Не — призна той, но смени темата. — Али забеляза ли цвета й?

— Не е казала нищо.

— Мислиш ли, че просто се е страхувала да коментира?

— Али да се страхува от коментар? — иронично попита Дейна. — Не, мисля, че тя просто не вижда нищо необичайно. Много деца няма да видят. Всичко зависи от възпитанието им.

— С други думи, когато дойде време, трябва да се погрижим Лизи да посещава смесено училище.

— Което може да означава, че трябва да се откажем от държавните училища наоколо — изтъкна Дейна. Дейвид бе единственият афроамериканец сред съседите им.

— Смяташ ли, че Али се притеснява, когато идва в нашия град? — попита Хю. — Дали се чувства не на място.

Дейна се замисли.

— Не знам за нея. Може и да не личи, че имам африкански корени, но явно е така, което означава, че съм различна от повечето хора тук. Това е доста шокиращо.

— Никой не те смята за различна.

— Значи всичко е наред, защото не изглеждам като чернокожа?

— Това е опасен въпрос.

— Но много на място. Защо към дъщеря ми да се отнасят по-различно отколкото към мен? Защо Али да се чувства по-различно?

Той се почеса по тила и остана с длан върху врата си.

— В един идеален свят нямаше да е така.

— Аз съм с цяло поколение по-близо до Африка от Лизи. По право на мен се полага да понеса тежестта на предразсъдъците по-сурово отколкото тя.

— По право, може би, но не се получава така.

— Доста е шокиращо, когато ти се стовари така изведнъж — каза Дейна, като се опитваше да изрази поне отчасти какво чувства. — Али и Лизи поне ще са подготвени.

 

 

От мига, в който Дейна взе Али в понеделник сутринта, детето не спря да бърбори. Разказа й подробно за филма, който бяха гледали с баща й предната вечер, много изчерпателно описа палачинките с боровинки, направени преди малко от детегледачката, която Дейвид бе наел да стои при нея, докато той е на работа, и освен това й предаде дума по дума разговора, който бе провела по телефона с майка си само преди час.

Малко утихна, когато пристигнаха в магазина. Едва бяха прекрачили прага, когато забеляза плетените кукли, които бяха изложени на витрината заедно с книжка с упътване за изработването им.

Куклите бяха прелестни — Дейна сама бе изплела няколко от изложените на витрината — изключително прости като дизайн в сравнение с онези, които се продаваха в обикновените магазини за играчки. Бяха кремави, кафяви и бежови, изплетени с основен бод и украсени с коса от прежда и с бродирани очи и устни.

Али бе заинтригувана. Докосна малкото личице на една кукла, стисна я за ръката, кръстоса меките й крачета. Когато Дейна й каза, че може да си вземе една, цялото й лице грейна — тогава, очарована от реакцията й, Дейна й каза да си вземе две. Това не беше чисто импулсивно решение от нейна страна. Не би могла да измисли нещо по-добро, за да накара едно седемгодишно дете да се научи да плете, от това да направи шал за куклата си.

Али се вторачи в куклите с вниманието на човек, който си избира диамант. Дейна имаше достатъчно време да нахрани Лизи, докато Али успее да направи своя избор, и когато това най-сетне се случи, тя застана пред нея, гордо притиснала до себе си ценните си придобивки. Дейна й каза, че трябва да им даде имена и Али не се поколеба нито за миг.

— Крем — каза тя и вдигна по-светлата кукла, а после показа и кафявата, — а това е Коко.

Дейна не очакваше точно такива имена, но не можеше да спори.

— Значи Крем и Коко — съгласи се тя и заведе детето до кошницата с кълбета от различни прежди. Тук имаше останали материали от моделите на различни клиенти, както и неизползвани прежди, които вече не се произвеждаха в тези цветове — всички те бяха на разположение на начинаещите плетачки.

Али веднага грабна едно кълбо яркочервена вълнена прежда.

— Това става за Крем, нали? — попита тя.

— А за Коко?

Детето се забави повече, докато подбере цвят. Накрая извади едно кълбо, което й бе харесало. Тъмнозелена пухкава вълна с примес на мохер за допълнителна мекота.

Дейна взе куки, седна на масата с Али и й показа основния начин за изплитане на бримките. Изплете един ред, после втори, като нарочно работеше бавно. Когато започна третия ред, тя изрецитира и стихчето:

„Влиза през вратата,

промушва се отзад,

наднича през прозорчето

и ето че изскача Джак.“

Али се засмя.

— Хайде пак — нареди тя и Дейна го направи, спомняйки си за деня, когато Ели Джо й бе казала стихчето й я бе научила да плете.

— Нека сега аз — нетърпеливо се обади Али и посегна към куките.

Дейна й показа как да хване преждата, като леко придържаше ръцете й за първите няколко бримки, и това бе достатъчно. Али схващаше бързо. Съсредоточена в работата си, тя явно изобщо не се притесняваше от другите в магазина и спираше само за да зададе поредния си въпрос: Какво плетеш? За кого е? Ами ако не го хареса? Защо избра този цвят?

Дейна я гледаше, докато поклащаше Лизи в люлката й, и си мислеше, че майката на Али очевидно се справя добре с възпитанието на дъщеря си.

 

 

Хю се върна на работа и веднага се оказа затрупан с камара дела. Трябваше да подаде в съда иск за издирване по едно дело за пощенска измама, да се срещне със съдебния патолог във връзка с дело за катастрофа, при което бе загинал човек, както и да говори с нов клиент, който бе обвинен в лъжесвидетелстване пред федерален съд. Освен това трябваше да реши как да процедира в делото за неправомерно уволнение и мислите му все се отклоняваха към него. Клиентът му, който продаваше застраховки за домашно имущество, твърдеше, че е сключил повече на брой застраховки от всеки друг агент, но тъй като контактите му, от демографска гледна точка, били сред не особено заможна група от населението, средният приход от дейността му бил винаги по-нисък от този на останалите му колеги и затова бил уволнен. Клиентът на Хю, както и повечето хора, сред които беше продавал, бяха афроамериканци.

Хю искаше да добави и обвинение в расова дискриминация към делото и посвети по-голямата част от времето си в понеделник на размисли как точно да процедира, но в края на деня все пак реши да не го прави. Расовата дискриминация би била трудна за доказване и би могла само да отклони вниманието от другите, по-солидно подкрепени с доказателства, искания на клиента му. В правото човек винаги трябваше да избира в коя битка да влезе.

И в живота човек трябваше да подбира битките си, осъзна той. Можеше до безкрай да спори с Дейна за мотивите си да се подложи на ДНК тест, но по-належащият проблем бе да се открие баща й. Това изобщо нямаше да е лесно, като се има предвид с колко малко информация разполагаха.

Когато Кристъл Костас му се обади във вторник сутринта, той се зарадва, че може да отвлече вниманието си в друга посока. С удоволствие се съгласи да й плати закуската в болницата в замяна на нейните бележки по случая. Тя си поръча голям омлет с препечена филийка, пържени картофки и кафе и лакомо се нахвърли на храната, докато той четеше записките й. Те бяха изненадващо последователни и на всяка страница имаше отделно заглавие.

Имаше списък с редовни клиенти, които са били в ресторанта, когато тя бе обслужвала масата на сенатора във въпросната вечер, а до имената на онези, които я познаваха, бе сложила звездички.

Имаше описания на чиновника в мотела — наближаващ трийсетте, кльощав, с очила, и на колата на сенатора — тъмен спортен миниван с багажник на покрива и стълбичка в по-светъл цвят.

Бе посочила датата и приблизителния час на срещата им и бе изписала няколко страници с онова, което помнеше от разговора си със сенатора. Изреждаше събитията в хронологичен ред — тя наела стаята, той отишъл при нея, след като тя вече била вътре, и накрая си тръгнал преди нея. Описваше високото му и едро тяло, както и плешивината на темето му.

Тогава той дъвчел някакви ароматни пръчици и предложил и на нея. Не знаела каква марка са.

На последната страница нямаше заглавие и бе написано само едно име.

— Далия? — попита Хю.

Кристъл остави препечената филийка и избърса устни със салфетката.

— Той извика това име.

— Извика? Кога?

— Когато свърши.

— Свърши ли? Имаш предвид, когато стигна до оргазъм?

Тя кимна.

— Това името на жена му ли е?

— Не, съвсем не — отвърна Хю, но мислите му вече препускаха. — Може да е на любовница.

Кристъл изглеждаше разочарована.

— Той ще отрече. Ще отрече, че е имал любовници.

— Може би — съгласи се Хю с нарастващо вълнение, — но ако има и други жени — жени, които са в онзи списък, за който шефът на кабинета на Хътчинсън твърди, че съществува? Ами ако те могат да свидетелстват под клетва, че е извикал същото име, когато е бил и с тях?