Барбара Делински
Семейно родословие (13)

Тринадесета глава

Итън Кларк страдаше от киселини в стомаха. Подозираше, че е от мексиканската храна, която бяха яли в петък вечерта. Ресторантът беше нов и с отлични отзиви. Лично той бе предложил да го пробват и двете двойки, които щяха да вечерят с тях, нямаха нищо против. Но още щом влязоха вътре, го обзе някакво лошо предчувствие. Масите бяха твърде близо една до друга, а келнерът се държеше прекалено фамилиарно.

Разговорът по време на вечерята изобщо не оправи настроението му. Всички искаха да говорят за бебето на Хю — или по-точно, за Дейна и нейното бебе — защото братът на Итън, Брад, бе разпространил слуха, че има съмнения за бащинството на бебето. В рамките на три часа Итън получи повече съвети, отколкото искаше да чуе. Подхвърляха му: Недей да учредяваш фонд за колежа, ако детето не е твое или: Промени завещанието си, или дори: Няма да е зле да основеш попечителски фонд за къщата на Мартас Винярд.

Киселините го мъчиха цяла нощ. Почувства се по-добре, когато се събуди на сутринта, но положението се влоши, когато се видя с партньорите си за редовната седмична партия тенис. И те имаха съвети за него.

Беше в ужасно настроение, когато се обади на брат си на връщане от клуба.

— Какво, по дяволите, правиш, Брад? Не мога да мръдна никъде, без хората да са разбрали за бебето на Хю. Има ли някаква специална причина да разправяш на всеки срещнат, че Хю може и да не е бащата?

— Вярно е. Може и да не е.

— Но може и да е, и тогава какво? Това е наша лична работа, Брад.

— Не и ако детето не е на Хю. Видях изражението на лицето му онзи ден. Той е страшно ядосан на жена си. Казвам ти, Итън, там назрява скандал.

Итън никак не хареса тона му.

— Това радва ли те?

— Няма нищо общо с това дали ме радва, или не. Всички имахме своите резерви относно Дейна.

— Мислех, че я харесваш.

— Така беше, когато му беше вярна, но изглежда Хю си е намерил палава жена.

— Това радва ли те? Да не би положението на Хю да ти помага да приемеш по-леко развода на дъщеря си?

— Разводът на Ан няма нищо общо — изстреля в отговор Брад. — Ако смяташ, че искам да си го върна на някого, направо си си изгубил ума. Но това не ме изненадва. Ти си писател, а аз съм бизнесмен. Седиш си у дома и чакаш пари от авторските си права, докато аз се трудя, за да направя всички ни по-богати. Аз не играя игрички, Итън. Имам по-важни задачи.

— Точно така — съгласи се Итън, — затова си затваряй устата за Хю. Не се превръщай в дребнава клюкарка. Не е твоя работа. Стой настрана.

Приключи разговора, като съзнаваше, че е обидил брат си, но тъй като последната дума бе негова, все пак изпитваше известно дребнаво удовлетворение. То се изпари, когато Дороти го посрещна на вратата с новината, че Джъстин Фийлд се е обадил само преди две минути. Джъстин бе стар приятел, личен адвокат и изпълнител на завещанието му.

— Какво иска? — попита Итън, макар да се опасяваше, че знае.

— Поговорихме за плановете за сватбата на Джули. Джъстин и Бабс са много развълнувани. Тя е на трийсет и осем, затова почти бяха изгубили надежда, но сега не спират да се хвалят колко прекрасен е годеникът й. После ми каза, че иска да поговори с теб за Хю.

Итън се спря до малката маса от розово дърво в коридора, за да прегледа пощата, преди да й отговори.

— Дали е съвпадение, че току-що играх тенис с партньора на Джъстин? — ядосано възкликна той. — Тези мъже са истински дърти клюкарки!

След кратка пауза, Дороти отбеляза:

— И аз съм такава.

— О, Дот, знаеш какво имам предвид. Дъртите клюкарки бъбрят, защото няма с какво друго да запълват времето си. Ти имаш какво да правиш.

— И аз бъбря. Само че не гледам на това като на клюкарстване. Смятам го за споделяне на новини с приятели.

Той я погледна, като се чудеше накъде бие.

— Има ли някаква злобна умисъл в думите ти?

— Разбира се, че не.

— Ето ти разликата — отсече той. — Моите тенис партньори са много доволни да ме видят в затруднено положение. Същото е и с Брадли. Така и не прие факта, че отказах да го последвам в бизнеса, а колкото до хората, с които играя тенис, те още се сърдят, задето отказвам да им давам безброй безплатни копия с автограф от книгите си. Има ли изобщо причина някой от тях да не си купи книгата, която иска да подпиша, за да я даде на маникюриста на братовчедката на жена си? Аз да не съм благотворително дружество?

— Не, скъпи — отвърна Дороти. — Мисля, че точно това иска да обсъдите и Джъстин.

Итън я изгледа строго.

— Дали съм благотворително дружество ли?

— Дали няма да те използва като такова съпругата на Хю, в случай че бракът им се разпадне. Не е много по-различно от онова, което ти казаха снощи и приятелите ни.

— Което бе изключително неприятно.

— Те просто са водени от загрижеността си към теб.

— Нима съм молил за помощта им?

— Не, но не си я отказал, а това често е равносилно на молба — в тона й се прокрадна умолителна нотка. — Не казваш нищо, Итън. Просто оставяш въпросите открити. Защо просто не им кажеш, че грешат? Кажи им, че това дете е на Хю и че с брака му всичко е наред, че цветът на кожата на детето просто добавя интересен детайл в семейството ни, защото е точно така според мен. За мен не е проблем, че имам внуче с афроамериканско потекло. А за теб?

Итън въздъхна.

— Още ли си ми ядосана, че не искам да ида на гости на Хю?

— Ами, той все пак се обади.

— И изобщо не изгладихме отношенията си. Задава ми същите въпроси, както и ти, в момент, когато не искам да мисля за това. Дороти, книгата ми ще излезе от печат само след три седмици. Обясни ли на организатора на партито за представянето на книгата, че искам ордьоврите да бъдат поднесени на гостите, а не просто сервирани?

— Да, скъпи.

— Ами поканите? Напечатани ли са?

— Изпратени са по пощата още вчера. Казах ти всичко това, Итън.

Итън си пое дъх, мъчейки се да събере малко търпение.

— Ако си ми го казала, а аз не съм чул, то е, защото имам и други грижи на главата си. Предвидено е да се появя в националната телевизия и можеш да си сигурна, че там ще ме разпитват за семейството ми. Ще искат да гарантирам за нещата, които съм написал.

— За какво да гарантираш? — смъмри го Дороти. — Ти си написал книгата много преди Елизабет да се роди. Никой не може да те укори, че тя не е включена в семейното дърво, а няма абсолютно никакво основание да включваш и родословието на Дейна. Но забрави за книгата — махна тя пренебрежително. — Не говоря за книгата. Става дума за нашия син и за детето му. Искам да ида да ги видя.

Итън вдигна учудено очи.

— Чудесно. Иди.

— Искам да си с мен. Няма да е същото, ако ида сама. Ще си помислят, че нещо не е наред.

Итън отвърна кратко:

— Нещо със сигурност не е наред.

— Тогава направи нещо по въпроса — викна Дороти. — Наеми детектив. Промени завещанието си. Постави къщата на Мартас Винярд под попечителски фонд, за да не може Дейна да се докопа до нея. Или приеми бебето, или не. Не разбираш ли колко разрушително действа колебанието ти? — тя погледна ядно към часовника на стената и посегна към чантата си. — Трябва да ида на пазар. Щом семейство Емъри ще идват за ордьоври преди театъра, трябва да купя продукти.

Итън остана загледан след нея, докато тя излизаше от къщата.

— Карай внимателно — извика след нея просто по навик.

 

 

Дороти стискаше волана с две ръце и бе свила ядно устни. Нямаше нужда Итън да й казва да кара внимателно. Винаги караше така — вече четирийсет и девет години — и можеше да покаже безукорно чист шофьорски талон, което съвсем не важеше за Итън. Той имаше два инцидента на сметката си — единият при зимна виелица, а другият при верижна катастрофа на магистралата. За първото можеше да обвини времето, но при втория случай сблъсъкът би могъл да бъде предотвратен, ако той бе спазвал нужната дистанция между своята кола и тази отпред.

Не, нямаше нужда Итън да й казва как да шофира.

Нито пък, реши внезапно тя, имаше нужда да й казва при кого да ходи и при кого не. Свали едната си ръка от волана, извади мобилния си телефон и набра номера в дома на Хю. Телефонът иззвъня няколко пъти, а после се включи записаното с гласа на Дейна съобщение.

Дороти отново хвана здраво волана и зави по пътя към местния супермаркет. Включи мигача и тъкмо щеше да влезе в паркинга, когато й хрумна друго, и продължи напред. След три минути спря пред един малък бутик, който грееше в жълто, оранжево и розово. Малкото магазинче бе собственост на две млади жени. Беше го открила съвсем случайно, когато й трябваше да купи в последния момент някакъв символичен подарък за едно гостуване у приятели през уикенда.

Сега влезе, усмихна се на собственичката и уверено заяви:

— Искам един от вашите комплекти за майка и бебе за моята снаха и нейната новородена дъщеричка. Кой е най-екстравагантният модел, който предлагате? — Дейна харесваше ярки цветове и екстравагантни модели. Тя можеше да си позволи да носи такива дрехи.

Скоро след това Дороти излезе оттам с кутия, опакована и украсена с панделки в същите нюанси на жълто, оранжево и розово, които я бяха привлекли към магазина. Доволна от себе си, тя подмина супермаркета и спря на далеч по-малкия паркинг пред специализирано магазинче за ценители, в което предлагаха различни сирена и вино. Там купи сирене, няколко различни вида солени бисквити и — в израз на неподчинение — по една дузина от приготвените по домашна рецепта пилешки хапки, панирани с кокосово брашно, и от маринованите телешки шишчета. Така Итън нямаше да получи любимите си мини хапки по рецептата, която приготвяше години наред. Тези ордьоври бяха също толкова добри, без да се налага да прекарва цял час в кухнята. Каза си, че ако се поднесат на елегантно плато, гостите им изобщо няма да усетят разликата.

Остана много доволна от себе си за втори път през изминалия половин час и се върна в колата си. Видя на седалката до шофьорското място пъстро опакованата кутия, запали мотора и остави колата да работи на празен ход, докато отново се опита да се свърже с домашния телефон на Хю.

Този път Дейна вдигна.

За части от секундата Дороти се поколеба. Обикновено не вършеше нещо, за което знаеше, че ще ядоса Итън, и не ставаше дума за покорство от нейна страна, а за уважение. Той имаше добра преценка, а и обикновено чувствата му бяха съвсем разбираеми. Проблемът бе, че в този случай не знаеше какво става с чувствата му.

Затова сега смело се обади:

— Дейна, обажда се Дороти — обикновено се представяше като мама, но Дейна предпочиташе Дороти и може би имаше основание. — Как си?

Последва пауза, а после тя се обади предпазливо:

— Добре съм. А ти?

— Много добре, благодаря — отвърна Дороти, сякаш всичко бе наред. — Кажи ми как е бебето?

— Много е сладка — отговори й Дейна с по-ведър тон. — Кълна се, че току-що се усмихна. Знам, че е прекалено рано и вероятно просто е изпускала газове, но изглеждаше толкова хубава.

— Храни ли се добре?

— Много добре. Мисля, че най-сетне намерихме верния ритъм.

— А как е със спането?

— Ами, още има какво да се желае в това отношение. Малко е объркана между деня и нощта.

— Гасиш ли светлината, докато си при нея нощем?

— Използвам нощна лампа.

— Добре. По това време не бива да има никакви игри. Оставяй я да спи, колкото може през нощта, но я събуждай на всеки четири часа денем — вслушвайки се в собствените си думи, тя бързо добави: — Всъщност това са само предложения. Аз съм имала вече своя шанс, както казва синът ми Робърт винаги когато се опитам да му кажа как да се оправя със своите деца.

След кратко мълчание от другата страна Дейна каза:

— Аз приемам различни предложения. Единственото, което не мога да променя, е цветът на кожата на Лизи.

— Значи я наричаш Лизи? Много е сладко за малко момиченце. Елизабет е прекрасно име и когато порасне, може да настоява всички да я наричаме така, но Лизи е много подходящо за бебе. Странно, Робърт винаги е бил само Робърт, никога Боб за друг, освен за Хю. Как е Хю, между другото? Помага ли ти за бебето? Казвала ли съм ти, че Итън никога не е сменил и една пеленка? Нито веднъж, но пък и никой от приятелите му не го правеше. По онова време единствено майките вършехме тези неща, защото ние не работехме друго — не че има нещо лошо в това да не си само и единствено майка, разбира се — тя замълча, притеснена от мълчанието на Дейна. — Слушаш ли ме още, скъпа?

— Да — потвърди Дейна.

— Бих искала да дойда да ви видя — заяви Дороти. — Взела съм ви по нещичко на двете с Лизи и бих искала да я зърна. Сигурно се е променила много, макар и за четири дни.

— Не и цветът й, Дороти. Трябва да го знаеш.

— Знам — съгласи се тихо Дороти. После, понеже чувстваше, че не е казала достатъчно по въпроса, добави: — Не се опитвам да отрека потеклото й, защото почти не мисля за друго през последните дни. Но това бебе е и мое внуче.

— Има хора, които не са сигурни в това — каза Дейна и Дороти се засрами. Онази случка в болницата в първия ден след раждането щеше да я преследва до края на живота й.

— Когато човек бъде връхлетян от такъв шок — не точно връхлетян, но когато изпита такъв шок, е много лесно да изтърве езика си. Наистина вярвам, че Лизи е моя внучка.

— А Итън?

— Сега говоря за себе си.

— Той знае ли, че ми се обаждаш?

— Не — отвърна Дороти, преди да й хрумне да излъже, после бързо даде заден ход, — но това няма никакво значение, защото аз искам да видя внучката си. Утре няма да мога, но в понеделник би било удобно — Итън щеше да е в кабинета си цял ден и нямаше и да разбере, ако му кажеше, че отива в Бостън на покупки. — За теб удобно ли ще е?

— Аз ще съм в магазина за прежди в понеделник. Баба ми си счупи крака и се опитвам да помогна с нещо там.

— Счупила си е крака? О, Боже, съжалявам. Надявам се, че не е много лошо счупване.

— Не, но все пак не може да се движи свободно, както е свикнала.

— Ами бебето? — попита Дороти. — Кой ще е при нея, докато ти си в магазина за прежди? Ето нещо, с което мога да ти помогна. Мога да я наглеждам, докато ти заместваш Елинор.

— Лизи трябва да е с мен, тъй като я кърмя. Там имаме люлка.

— О, ами тогава удобно ли е във вторник? — Итън отново щеше да е на тенис. — Предполагам, че Хю ще е на работа, нали?

— Да.

— Идеално — отсече Дороти. В момента не държеше особено да се вижда с Хю, както и не искаше Итън да знае какви ги върши. Тук ставаше дума за Дейна, Лизи и нея. — Мога да дойда рано, веднага щом Хю тръгне към кантората, и мога дори да донеса закуска.

— Обещах на Тара да се видя с нея на закуска — каза Дейна.

— Разумно ли е да се води толкова малко бебе в ресторант?

— Това е едно малко кафене, само на пет минути оттук с колата, а и лекарката ми каза, че няма проблем.

— Ами добре — ведро продължи Дороти, макар настроението й да се помрачи. Май Дейна не я искаше около себе си, което не беше напълно лишено от основание. Проблемът бе, че тя наистина искаше да види бебето.

— Може да се видим във вторник преди обед — предложи Дейна. — Би трябвало да се върнем към около десет часа. Ще тръгна към магазина едва следобед.

Дороти се оживи.

— Аз ще донеса нещо за обяд. Би било направо чудесно. Знам, че харесваш кафенето на Роузи. Мога да се отбия там на път за у вас. Кажи ми какво предпочиташ.

— Някаква салата с пилешко месо…

— Не, не, моля те, кажи ми точно какво.

— Салата „Цезар“ с пилешко на скара, леко подправена.

— Значи ще взема това.