Барбара Делински
Семейно родословие (11)

Единадесета глава

Дейна остана като втрещена. Когато само след секунди вратата отново се отвори, тя си помисли, че Ели Джо е съжалила за рязкото си тръгване, но се оказа, че е Сондра Белайл, която се озърташе назад и вероятно се чудеше защо Ели Джо не е спряла да си поговорят.

Сондра беше много елегантна афроамериканка — висока, стройна и стилно облечена. Побелялата й коса бе много късо подстригана и днес бе с бели панталони и блуза в бургундско червено. Дрехите й не бяха от скъпи дизайнери. Сондра съвсем не бе богата, но имаше излъчването на човек от класа.

Пенсионирана медицинска сестра, тя посещаваше магазина едва от няколко години, но цял живот се бе занимавала с плетене. Затова първа се захващаше със сложните модели, които после с удоволствие показваше на останалите.

Дейна улови погледа й и й махна да дойде при тях. Отмести бебето от гърдите си, облегна го на рамото си и се зае да го потупва по гръбчето. Но когато отново погледна към вратата, забеляза, че Сондра не е помръднала оттам. Големите й тъмни очи бяха вторачени в бебето. Изглеждаше смутена.

— Ще я пратя при теб — каза Джилиън и стана от мястото си. — И бездруго трябва да тръгвам — целуна Дейна, после и бебето. — Ще извадя снимките. Ще направя много копия. Ще провериш ли как е Ели Джо?

— Непременно — обеща Дейна — и много благодаря за одеялцето. Знаеш колко много означава то за мен.

Джилиън се усмихна и отиде до Сондра, която се приближи, без да откъсва очи от бебето. Мина зад стола на Дейна и се наведе, за да види по-добре личицето на Лизи. Докосна главицата й с разтреперана ръка.

— Чух за мъничката — каза тя с много нежност. — Здравей, Елизабет — погали Лизи по главичката, после, все така нежно, попита Дейна: — Може ли да я подържа?

Дейна подаде детето в опитните й ръце.

— О, Божичко — тихо пошепна Сондра. Едната й ръка придържаше главата на бебето, а другата беше под дупето. — Погледни я само. Виж я ти.

— Не си го очаквала, нали? — възкликна Дейна.

— О, не, определено не съм — отвърна Сондра и в гласа й се появи необичайна мелодичност. — Лицето й явно идва от далечно минало. Направо е смайващо.

Дейна хареса чутото.

— Освен това е озадачаващо. Нямахме никаква представа, че имам роднина с афроамериканско потекло.

— Това не е нещо, което цветнокожите, които са изгубили характерния си цвят, обсъждат открито.

— Но ти веднага го забеляза.

— О, да — възкликна Сондра и повдигна леко вежда. — Тя няма испанско потекло. Миличко мое, мило, мило — запя тя нежно на бебето.

Дейна се загледа в лицето на Сондра. Устните й бяха пълни, но ноздрите й не бяха толкова широки, колкото би се очаквало, ако потеклото й беше само афроамериканско.

— Ти си отчасти бяла, нали?

— Така е — потвърди Сондра и продължи да пее на бебето. — Майка ми беше чернокожа, а баща ми — бял — тя повдигна бебето и го гушна до рамото си много внимателно. Държеше Лизи сякаш е безкрайно крехък кристал и галеше бавно и с кръгови движения гръбчето й с дългите си нежни пръсти с червени нокти.

— Ти притесняваше ли се за своите деца? — попита Дейна. Никога досега не бяха говорили по темата за расите. Както и с Дейвид, това никога не бе представлявало особен интерес.

— Аз нямам деца — напомни й Сондра.

— Това ли е причината?

— Винаги е имало много други деца, за които да се грижа. Но ако ме питаш за цвета на кожата, не, не бих се тревожила. Нямам никакви притеснения относно цвета си. Нямаше да се притеснявам и за тях.

Тара се включи в разговора.

— Имаш ли братя или сестри?

— Вече не. Но имах — брат. Почина преди няколко години. Беше доста по-възрастен от мен.

— Как изглеждаше той? — попита Дейна.

Сондра се усмихна иронично.

— Беше още по-побелял и с повече бръчки от мен.

— Ти нямаш бръчки — с изключение на няколко линии около очите кожата на Сондра беше забележително опъната. — А и аз нямах това предвид.

— Знам — смили се възрастната жена. — На младини брат ми бе красив като дявола. Беше висок, строен и с по-светла кожа от мен.

— Той имаше ли деца?

— О, да — заяви тя отчетливо, — доста.

— Аха — замисли се Тара. — Значи е пръскал семето си на вятъра.

— Щях да се изразя по-деликатно — каза Сондра. — Но е вярно.

— Как изглеждаха неговите деца? — продължи да пита Дейна.

— Той предпочиташе бели жени, затова и децата бяха бели.

— Съвсем бели ли? — Дейна искаше да разбере колко поколения трябва да минат, за да изчезне напълно цветът. Това можеше да й подскаже колко назад трябва да се върне.

— Някои бяха съвсем бели. Други изглеждаха като това сладурче тук.

— Защо предпочиташе бели жени? — попита Тара.

Сондра допря буза до главицата на бебето и се залюля леко напред-назад, преди да отговори тихо:

— Предполагам, е смятал, че бялата кожа има по-висока класа.

— А ти? — попита Дейна.

Сондра сви рамене.

— Аз смятам, че по-голям процент от бедните хора са необразовани и с криминални прояви, а сред бедните има повече чернокожи, отколкото бели. Не съм напълно съгласна с наложения стереотип, но разбирам къде се коренят подобни нагласи.

Дейна се притесни.

— Нима смяташ, че те превъзхождам, защото кожата ми е бяла? Сигурно имам смесена кръв.

Сондра изсумтя.

— Ти не си чернокожа.

— Такава съм — настоя Дейна. — Според правилото за едната капка кръв съм чернокожа.

Но в същото време се чувстваше като натрапник. Сондра само завъртя очи, сякаш искаше да каже: Моля те, не на мен тези.

— Не смятам, че ме превъзхождаш, защото ти никога не си ми давала повод за това с поведението си. Държиш се с мен, както се държиш и със собствената си баба, а двете с Ели Джо много си приличаме. И двете произхождаме от семейства, които са успели да се издигнат донякъде в обществото, и имаме прилично състояние, за да живеем добре — тя се намръщи. — Като стана дума, Ели Джо добре ли е? Стори ми се разтревожена, като се разминахме.

— Така е — потвърди Дейна и отново хвърли поглед към вратата. — Не знам какво става. Още не се е върнала.

— Да ида ли да проверя? — предложи Тара.

— Не, ако не се върне след малко, аз ще ида. Спомена за състояние, Сондра. Само от спестяване през годините ли го имаш?

— Отчасти. Освен това наследих част от парите — тя се усмихна. — Сега не се чувствам по-низша. Когато бях млада, беше различно. Тогава доста се замислях над това. Години наред съм била домашна прислужница.

— Мислех, че си работила като медицинска сестра — набърчи чело Тара.

— След като навърших шестнайсет, докато получа дипломата си, съм чистила тоалетни и съм прала чужди дрехи. Тогава нямах чувството, че превъзхождам, когото и да било, но дали щеше да е по-различно, ако бях бяла и вършех всичко това? Работата като прислужница просто насажда у хората определена нагласа, независимо от цвета им. Единственото предимство, което бялата прислужница има пред чернокожата, е, че докато пътува с автобуса до къщата, която чисти, никой не би предположил какво върши наистина — тя наклони леко глава и се вгледа в Лизи. — Мисля, че това ангелче заспа — прошепна тя.

Тара се оживи.

— Остави я в люлката, Дейна. Нека спи там. Искам да видя какво си направила с пуловера.

Лицето на Сондра изразяваше безмерна нежност, докато гледаше бебето в ръцете си, и тя го подържа още миг, преди да го върне на Дейна.

Очичките на Лизи бяха затворени, а устните й бяха нацупени, докато сучеше насън. После се разтегнаха и ето че в ъгълчетата им отново се появи изражението на Хю.

Обзета от силни чувства, Дейна допря буза до тази на Лизи.

— В един миг е толкова реална, а в следващия не мога да повярвам, че я има — задържа я още малко в ръцете си, докато приливът на емоции отшумя. После я остави в люлката и се пресегна за одеялцето. — Видя ли това? — попита тя Сондра.

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна широко.

— Ти си изплела част от него, нали? Коя точно? Чакай. Ще позная — Дейна разгъна одеялцето и посочи един жълт квадрат, после и бледосин, върху които имаше звезда и водно конче, всяко с цвета на съответното поле, но открояващи се ясно заради контрастния бод, с който Сондра ги бе пришила с неподражаемия си стил. Дейна я прегърна. — Страшно ми харесва, Сондра. Благодаря ти. Бебчето ми е заобиколено от толкова любов.

Тъй като на малката не й трябваше одеялце, което да я топли, тя го сгъна и го преметна върху долния край на люлката.

— Как се справя с нея съпругът ти? — попита Сондра, след като Тара си тръгна.

— Чудесно — ентусиазирано отвърна Дейна. — Сменя памперси, оригва я, разхожда я, когато плаче. В момента е на среща с клиент в кантората и затова реших да я доведа тук.

— Какво мисли той за цвета й?

— Изненадан е.

— Разстроен ли е?

— О, не мисля, че е разстроен заради цвета на кожата й — отвърна тя, като прецени, че не бива да го съди прибързано. — Притеснява се, че не познавам потеклото си. Но обича Лизи.

— Така и трябва — заяви Сондра. — Тя е негово дете.

Дейна хвърли поглед към вратата.

— Няма и следа от баба. Мисля да видя какво става с нея, докато бебето спи. Ще поседиш ли тук?

Сондра се усмихна.

— Няма да мръдна.

Дейна пъргаво мина по алеята и се качи по задните стълби в къщата на баба си.

— Ели Джо?

Не последва никакъв отговор от баба й, а само от котката, която мяучеше, застанала на средата на стълбите към горния етаж. Пъстрата котка не се втурна надолу, за да се отърка в краката на Дейна, както правеше винаги, а остана на мястото си и продължи да мяука. Нещо не беше наред.

— Бабо? — извика стресната Дейна. Водена от котката, тя изтича нагоре. — Бабо!

Вероника я заведе до стаята на Елизабет, където завари Ели Джо седнала на пода до подвижната стълба към тавана. Лицето й бе пребледняло, а дишането й — накъсано и забързано. Около нея бяха разпилени книги, наблизо имаше полупразен кашон.

Дейна изтича до нея и приклекна.

— Какво е станало?

— Слизах по стълбата.

— Да не би да си носела кашона? И си паднала. Боли ли те нещо?

— Стъпалото.

Дейна вече посягаше към телефона си. Бързо набра номера на магазина. Постара се гласът й да звучи спокойно и каза:

— Оливия, аз съм. В къщата съм. Би ли изпратила тук Сондра и Тара?

— Няма нужда — обади се Ели Джо веднага щом тя затвори. — Добре съм.

Опита се да стане, но Дейна я задържа.

— Сондра е сестра. Моля те, заради мен. Това ли са учебниците, за които спомена?

— Горе няма нищо друго.

— Дейна! — извика отдолу Тара.

— В стаята на майка ми съм.

Само след секунди се чуха стъпки по стълбите, после двете жени се появиха горе, а Сондра носеше и Лизи. Докато Сондра прегледа крака й и установи, че единственото сериозно нараняване, причинено от падането, е на глезена й, Ели Джо вече дишаше по-равномерно. Отказа да извикат линейка и тогава Дейна настоя тя да шофира.

Трите успяха да вдигнат Ели Джо на крака и й помогнаха да слезе по стълбите, но когато Тара предложи тя да я закара до болницата, Дейна отказа.

— Аз ще я заведа.

— Ами бебето?

— Нося всичко, от което може да има нужда, а и мога да я накърмя, когато е гладна. Изобщо няма да съм спокойна, ако остана тук. Освен това ти трябва да се върнеш у дома заради децата.

Тара се опита да възрази, но Дейна бе категорична. Тогава Сондра предложи тя да придружи Ели Джо и с това въпросът бе решен.

Лизи сякаш бе усетила, че прабаба й е контузена, защото спа през по-голямата част от пътя, а щом пристигнаха в болницата, продължи да спи, гушната удобно в специалната носилка до гърдите на Дейна.

Счупването на глезена на Ели Джо не бе сложно. Гипсираха го, дадоха й патерици и й препоръчаха да ги използва през следващите няколко дни.

Облекчена, Дейна докара колата пред главния вход на болницата. Тъкмо бе настанила баба си и видя Хю. Стоеше в далечния край на входа с ръка върху рамото на привлекателна жена с кестенява коса. Двамата бяха потънали в разговор.

Дейна нямаше представа коя е тя, нито защо е с него, но се сепна, като го видя. Не можеше просто да се качи в колата и да потегли.

— Веднага се връщам — каза тя на Ели Джо и бързо прекоси фоайето. Още не бе стигнала до Хю, когато той вдигна очи, забеляза я и пребледня.