Барбара Делински
Магията на древността (2)

Втора глава

Валеше като из ведро, когато самолетът изскочи от облаците, снишавайки се над равнинното плато в североизточен Юкатан. Може би лоша поличба? Вярно, че бяха в дъждовния сезон, но Челси тайничко се бе надявала на подкрепа от страна на слънцето. Дори жизнерадостното обещание на пилота, че небето ще се проясни преди края на деня, не я успокои.

На всичко отгоре багажът й беше изчезнал. Чака на летището в продължение на час, плувнала в пот в смазващата влага, за да научи, че или е останал в Бостън, или е заминал Бог знае за къде!

Установи също, че думата „спешен“ не фигурира в речника на мексиканците, нито в испанския или който и да било друг.

Трепереща от гняв, тя попълни формуляра, като отбеляза името на хотела. И въпреки множеството усмивки и кимания с неизменното „Си, сеньора“, на които отвръщаше през зъби, когато най-после пристигна в „Камино Риъл“, бе толкова далече от багажа си, колкото и на летището.

За щастие резервацията бе направена. Стаята й се стори много приветлива с покрития с плочки под, оригиналните местни украшения, декоративната покривка на леглото и хамака, вързан на балкона. Но поривите на дъжда не бяха стихнали и използването на хамака бе невъзможно.

Преливаща от самосъжаление, тя се тръшна на леглото и дълбоко въздъхна. Без бански костюм, шапка и плажен лосион. Без бермуди и сандали. Без нито една рокля. Без четка за зъби, грим и сешоар. Отвори ръчната си чанта и прегледа съдържанието й — чекова книжка, паспорт, плик със записки и снимка на Самюъл Лъндън; тънък пуловер — ако случайно й стане хладно в самолета; четка за коса, малко портмоне с червило, парфюм и огледалце; две дебели книги по история на маите, тетрадка, химикалка и тоалетни кърпи.

— Твърде неубедително, момиче, особено ако се надяваш да прелъстиш четирийсетгодишен работохолик! — измърмори тя и с искрено съжаление си припомни как на митницата опитна пътешественичка я посъветва да си вземе бельо в ръчната чанта. — Какво да правя като нямам опит! Никога преди не ми е изчезвал багажът!

Винаги пътуваше за ден-два, и то само с най-необходимото.

Тя нервно вдигна слушалката и се обади на летището — безуспешно заради езиковата бариера и типичното неангажирано поведение на четиримата служители, които се изредиха на телефона. От един до шест дни бе периодът за издирване на куфара й! Как би могла да загуби толкова време!

И тъй като от опит знаеше, че безделието е най-големият й враг, тя измъкна плика със снимката на Самюъл и реши да започне разследването. При пристигането си бе отседнал в същия хотел. Което бе потвърдено и от управителя, широко и любезно усмихнат, след кратка справка в регистъра. От заваления му английски, тя разбра, че Самюъл Лъндън десет дни е бил гост на хотела. След което платил сметката и си заминал — вероятно за вкъщи.

Пороят бе преминал в ситен дъждец, което окуражи Челси и тя излезе да обиколи плажната ивица. От хотел на хотел спираше управители, пикола, екскурзоводи с един и същ въпрос. Без никакъв успех. После се прехвърли на магазините в центъра. Нищо. Наистина, външният вид на Самюъл Прескот Лъндън би накарал хората по-скоро да се извърнат, отколкото да го погледнат. О, защо и тя не бе постъпила така! Толкова зле се чувстваше в подгизналата, отвратително прилепнала по тялото й рокля и мокра слепена коса, че дори не можеше да се съсредоточи върху обещаващото бъдеще. Кеймбридж, финансовата независимост й се струваха на светлинни години разстояние!

Прибра се в хотела доста обезсърчена. Нямаше и следа от багажа й. За миг се поколеба дали да не се върне в центъра и да си купи най-необходимото, но реши, че щом изхарчи парите и куфарът й ще се появи. Задоволи се само с четка за зъби от хотелското магазинче. Качи се в стаята си, изкъпа се и тъй като роклята й не успя да изсъхне, поръча първата си мексиканска вечеря в стаята.

Какво да предприеме по-нататък? Що се отнасяше до багажа, бе напълно безсилна. Трябваше да чака. Но по въпроса за Самюъл Лъндън ръцете й не бяха вързани. Сутринта най-напред ще отиде в полицията. В Мексико туристическите карти за престой до шест месеца бяха задължителни и се получаваха без проблеми. Но за удължаване на пребиваването, се изискваше друг вид регистрация.

Ролята, която си бе избрала, не изискваше дискретност. Писателка на свободна практика, заинтригувана от живота на маите — същата, с която се бе представила пред приятелите му. Името на Самюъл било случайно подхвърлено като възможност за контакт, а майка му й бе казала, че той е тук.

Майка му! Беатрис Лъндън я бе предупредила да запази в тайна участието й в тази операция. Защо да не спомене името й измежду другите? Колкото по-близо се придържаше до истината, толкова по-малки бяха възможностите за провал!

След безсънна нощ — вероятно заради новото легло и климатика, който няколкократно се налагаше да превключва ту на по-топло, ту на по-студено — тя се зае със задачата.

Реши да наеме кола, тъй като й се налагаше да пътува. В гаража й предложиха истинска антика — малък фолксваген — модел, който отдавна не се продаваше в Щатите, и редом, с който нейният шевролет изглеждаше като луксозна лимузина. На въпроса й за надеждността му, агентът се усмихна широко — очевидно национален навик — и я увери, че е в отлично състояние. Тъй като в конкуренцията участваше само открит джип и предвид факта, че въпреки надзъртащото между накъсаните облаци слънце, дъждът не бе секнал през цялата нощ, Челси не се колеба.

В полицията бяха много любезни, но не откриха формуляр за удължаване на визата на името на Самюъл Прескот Лъндън. Канкун бе в щат Куинтана Ру, а Чичен-Ица — в Юкатан. Ако Самюъл живееше някъде по средата, можеше да бъде регистриран или в Шетумал — столица на Куинтана Ру, или в Мерида — столица на Юкатан. Сред пороя испански думи тя все пак успя да запише телефонните номера в двата града.

Прибра се в „Камино Риъл“ в добро настроение. Започваше рутинната дейност по издирването, с която бе свикнала — интелектуално, увличащо я предизвикателство. Докато ламята на езиковата бариера отново не размаха глава. В Канкун, който бе туристическо средище, голяма част от жителите имаха поне минимални познания по английски — за разлика от Шетумал и Мерида. След няколко неуспешни опита да се разбере с човека от другата страна на линията, Челси изтича до хотелското магазинче и си купи разговорник. Оказа се, че единственото оправдание за този разход бе фразата „Някой при вас говори ли английски?“ Зададена на ужасен испански — вероятно с немски акцент, единственият изучаван от нея чужд език — тя свърши добра работа. Жената, която се обади след няколко мига, говореше на западен английски, с безброй повторения и заобикалки, но успяха да се разберат. Последва обяснението, че ако Самюъл е удължил престоя си над шест месеца, е трябвало лично да подаде документи в град Мексико.

Който бе доста далеч. Не можеше да се мисли за пътуване и Челси реши още веднъж да си опита късмета. Набра номера, даден й от жената в Шетумал.

И ето че попадна на златно находище! От градския съвет в Мексико й съобщиха, че Самюъл Лъндън наистина е бил при тях, но вместо точен адрес е оставил координатите на мексикански спонсор — професор Паредес от университета в Мерида. Професорът не си беше у дома целия ден — тя звънеше на всеки точен час. Междувременно направи няколко разходки по нажежения плаж, обади се на летището — без никакви добри новини, обиколи магазинчетата в колебание дали да си купи някои дрехи, но накрая се отказа. Багажът й трябваше да се появи — също както и професорът от Мерида!

Професорът се оказа по-благосклонен. Откри го вечерта и като чу добрия му английски, не съжали за усилията си. Той й съобщи, че Самюъл се е установил в околностите на Екскен — на около деветдесет минути от Канкун. На въпроса й какво означава „околности“, професорът поясни, че около шосе номер 180 — единствената връзка между Канкун и Чичен-Ица — са пръснати много безименни селца и малки ферми. Посъветва я да отиде в Екскен и да поразпита.

Тази нощ не спа по-добре, но вината не бе у леглото и климатика. А у Самюъл Прескот Лъндън. Вече не бе необходимо да се взира в снимката, за да види строгите очила, бледата кожа, хлътналите бузи. Образът му се бе запечатил в съзнанието й — това бе нормално при всеки нов случай. Нетипичното бе, че не разбираше подбудите му.

На пръв поглед имаше всичко, а освен това не бе бунтар. Може би не бе издържал на напрежението — очевидно, не финансово, помисли си тя с лека завист. Вероятно причината бе у майка му. Но защо бе чакал четирийсет години? И като се има предвид характерът му какво ли го привличаше в Юкатан?

Е, може би наистина една по-дълга почивка!

На сутринта Челси потегли с фолксвагена. Вроденият инстинкт й подсказа, че нервността й вероятно се дължи на усещането, че Самюъл е съвсем наблизо. Ще сграбчи плячката преди залез!

Не беше лесно да напусне Канкун. След немалко противоречиви съвети и многобройни обиколки из тесните улички — добре че движението не бе натоварено — тя се озова на шосе номер 180 и натисна газта. Колата се поколеба за миг, като че ли не й се искаше да напусне града. Дали не я предупреждаваше? Не, нямаше време за размисли, чакаше я ясна цел!

След петнайсетина минути тя проклинаше колата заради липсата на климатик. През отворените прозорци нахлуваше само прах и горещ въздух. Пейзажът бе убийствено монотонен и пред очите й плуваше единствено образът на Самюъл Лъндън. Внезапно се появиха няколко схлупени колиби — първото индианско селце. Отпусна газта, но миниатюрното поселище вече бе изчезнало. Изпита съжаление. Не след дълго любопитството й бе удовлетворено — този път забави ход навреме. Пет-шест колиби с покриви от палмови листа и стени от привързани пръти. Вратите — ако изобщо ги имаше — зееха, но вътрешността тънеше в мрак.

Челси отново натисна газта, въпреки окаяното състояние на пътя и търпеливо изчака появата на следващото селце. Този път видя деца, заиграли се между колибите, пилета и измършавяло куче. Отзад надзъртаха по-масивни къщи с бетонни основи в ярки розови, сини и зелени цветове.

Челси продължи очарована. Всеки път откриваше нови детайли. Портокалови и бананови дръвчета, животни. Жена с ведро вода на главата. Старо колело. И електрически жици! Какъв контраст! За тези хора времето като че ли бе спряло преди много години. Живееха примитивно — също както прадедите си.

Но преди да успее да ги съжали, тя бе поразена от нещо друго. Те изглеждаха щастливи! Докато в Щатите неизменни спътници на бедността бяха отчаянието и мръсотията, по обърнатите към нея медночервеникави лица блестяха широки усмивки. Дори се учуди как жените поддържат памучните си, украсени с многоцветни бродерии, рокли толкова бели. Потънала в размисли за тези непосредствени, миролюбиви хора, Челси забрави да следи имената на малките градчета по пътя.

В покрайнините на едно от тях забеляза бензиностанция и рязко спря. Момче на не повече от дванайсет години сръчно напълни колата й, но когато го попита за Екскен, я погледна неразбиращо. Тя опита още няколко пъти, тъй като реши, че не произнася правилно името. Най-сетне успя — момчето размаха ръка, сочейки надолу по пътя — всъщност нищо ново.

Две момичета се приближаваха с широки усмивки. Едното носеше кошница плодове, а другото — чаша сок. Тъкмо мислеше да потърси разговорника в колата, за да попита дали продават напитки и по-високото момиче й подаде сока:

— Един долар.

Челси не възнамеряваше да се пазари. Изведнъж й се стори, че оцеляването й зависи от мечтаната чаша сок. Бързо измъкна банкнотата и пое питието — пресен сок от грейпфрут, не леденостуден, но свеж и ободряващ. Пресуши чашата за миг.

— Благодаря.

Девойките се изкикотиха. Какво ли бе произношението й?

Подмина още няколко селца и лицето й засия. Нуево Екскен. Вероятно бе съвсем наблизо. Вниманието й се насочи към камион, пълен с деца. Едва по-късно разбра, че е пропуснала табелата на Екскен. Със смъдящи от зноя очи тя влезе в голям град и установи, че е пристигнала във Валядолид. След като разпита около десетина души, най-после й обясниха, че Екскен се произнася „Шкен“ и че го е подминала.

Изнервена от жегата, разочарована и гладна, Челси се настани да обядва в разкошната градина на големия хотел на централния площад. После поразпита със снимката на Самюъл Лъндън в ръка. Срещаше само неизменните усмивки и отрицателно поклащане на глава. Вярно, разследването я увличаше, но смазващата горещина и двете безсънни нощи си казваха думата.

Денят безмилостно напредваше и тя реши да се върне при фолксвагена, където с ужас откри, че една от гумите е спаднала. Никога преди не бе сменяла гума. Дори не знаеше дали разполага с резервна!

За щастие, разполагаше. Упътването бе на испански. Тя безпомощно огледа пустия площад — време за следобедна почивка — и се залови да изучава последователността на операциите по чертежа.

След около час фолксвагенът изскочи от Валядолид. Кокалчетата на дясната й ръка бяха ожулени до кръв; яркожълтата й лятна рокля и почервенелите от слънцето ръце — нашарени с мръсни петна. Гърбът ужасно я болеше. Но колата се движеше! Това, че бе потна, мръсна и уморена, бе твърде незначително — всичко щеше да се оправи при завръщането й в „Камино Риъл“ тази вечер. А освен климатика, банята и прекрасното чисто легло, може би щеше да я изненада и куфарът с багажа…

Но първо ще трябва да открие скривалището на Самюъл Прескот Лъндън! До залез-слънце!

В този миг автомобилът утихна. Задави се, подскочи и загубил всякаква способност за придвижване, спря — самотен и нещастен на безлюдния път. Вбесена от предателството му, Челси гневно завъртя ключа, задърпа скоростите и смукача, най-сетне удари с юмрук по кормилото. И като не знаеше какво друго да стори, изруга. Фолксвагенът не се трогна.

Паниката бързо изместваше гнева. Наоколо не се забелязваше жива душа. Ужасена, тя си представи как, забравена далеч от цивилизацията, остава сама сред глигани, змии и други диви зверове, населяващи околните храсталаци. И всичко това заради безразсъдството на Самюъл Прескот Лъндън!

Челси затвори очи, пое дълбоко дъх и изброи наум до десет. Усети, че се съвзема — поне, доколкото бе възможно за човек при подобни обстоятелства. Огледа шосето в двете посоки. Бе задминала последното населено място преди десетина минути. Пеша, както бе изтощена, би й отнело най-малко час. Не, по-добре да изчака друга кола! Ако не се справи с автомобила, шофьорът би могъл поне да я откара до най-близкия град!

Тя се облегна на колата и миговете се занизаха като часове. Проклинаше безмилостното слънце и то виновно се скри зад облак. Проклинаше следобедната тишина и комарите. Но най-вече проклинаше Самюъл Лъндън.

След не повече от пет минути — които й се сториха като цяла вечност — забеляза стар пикап. Приближаваше като мравка, но, слава Богу, спря! Надали би намерила сила да вдигне ръка! От кабината слязоха двама мъже. Носеха провиснали кафяви панталони, бели ризи, шапки и сандали. Бяха дребни като повечето туземци, с бронзов цвят на кожата и приятелски усмивки.

Проблемът на Челси бе очевиден и те, бъбрейки на испански, се наведоха над мотора. Недвусмислен бе и резултатът, когато, след като поровиха, се изправиха и поклатиха глави.

— Екскен — обади се тя. — Трябва да отида в Екскен.

Тя повтори още няколко пъти името на града, като красноречиво сочеше първо себе си, после мъжете и най-накрая — пикапа. Когато най-после шофьорът се усмихна и кимна, от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Фолксвагенът се оказа луксозен автомобил в сравнение с друсащия пикал с протрити и нетапицирани седалки. Притисната между двамата мъже, Челси подскачаше нагоре-надолу, вкопчила се в скъпоценната си чанта — единствената й връзка с реалния свят!

Когато пристигнаха в Екскен, Челси знаеше, че ще страда от ужасните натъртвания дни наред. С многобройни кимания и водопад от благодарности тя предпазливо слезе от пикала и го проследи, докато го изгуби от поглед. Едва тогава се огледа.

 

 

По американските стандарти наименованието „град“ би било доста пресилено, но в сравнение с другите селища, които бе пресякла, Екскен бе доста по-внушителен. Имаше магазин за хранителни стоки, железария и малка църква. Встрани от пътя, оградено от пъстра смесица от дървени колиби и циментови къщици, надничаше училището. Докато се колебаеше кое бе по-неотложно — Сам Лъндън или фолксвагенът — тя реши да утоли жаждата си. Влезе в магазина и под любопитните погледи на посетителите изпи чаша кока-кола. После извади снимката.

Мъж, три жени и две деца се взряха внимателно във фотографията и подеха оживен разговор. Челси затаи дъх. Въпреки че не разбираше нито дума, тя усети, че са на различно мнение. Дали ще научи нещо? Уви, не! Една от жените й върна снимката с поглед, в който се четеше съжаление.

Следващата й спирка бе железарията. Вътре бе само продавачът, който се люлееше на задните крака на стола си. Той посрещна Челси с усмивка, без да промени положението си.

— Говори те ли английски? — колебливо попита тя.

— Да. Малко — бе отговорът.

Заля я вълна на облекчение и младата жена се впусна в подробно обяснеше на злополуката. Но неразбиращите очи на събеседника й я накараха да се успокои и започне отначало:

— Моя кола спряла. Надолу по пътя — кимването му я окуражи. — Някой може поправи?

— А, да, сеньорита, във Валядолид.

— Но Валядолид е много далеч! А колата ми трябва! Не може ли вие да я оправите? Само да погледнете?

Без да бърза, младият мъж размисли над думите й.

— Не зная. Има работа тук. Без съмнение!

— Моля ви! Само един поглед!

— Аз няма кола — повдигна той рамене. — Ако имал, щях дошъл. Но мой баща дойде — след два-три часа.

— Два-три часа?! — изстена тя. Цяла вечност! Но каква полза да се ядосва — нямаше друг избор! А през това време… Тя му подаде снимката на Самюъл. — Виждали ли сте го?

Човекът леко се намръщи, почеса глава, премига. Вдигна очи към Челси и отново премести поглед върху снимката.

— Да, може би.

— Наистина ли? — сърцето й подскочи, а умората сякаш се изпари за миг.

— Аха. Един американо живее тук наблизо. Може този.

— Къде? Знаете ли къде?

— Надолу по пътя. Пет-десет минути пеш. Има пътека… наляво — поколеба се той. — На край пътека — селце. Там пита.

Челси набързо пресметна наум. Очевидно времето щеше да й стигне за отиване и връщане.

— Благодаря! Ще се върна да говоря с баща ви! — след което се обърна и потегли според указанията.

 

 

Самюъл Лъндън бе завладял изцяло мислите й. Всъщност напълно нормално. Той бе в дъното на всички нещастия, сполетели я през последните дни — пристигането в Канкун; загубата на багажа; мъчителните опити да се разбере по телефона; повредената кола, предала я в най-тежкия миг; излишната разходка до Валядолид. А сега се влачеше по това подобие на шосе, натъртените бедра я боляха, по разранения й гръб се стичаше пот, гладните комари я хапеха безмилостно, глезените й постоянно хлътваха в дълбоките дупки по неравния път.

Самюъл Прескот Лъндън — със строгото си бледо лице и очила. Високият кльощав Самюъл, чието единствено удоволствие в живота бе работата! Мина й през ум, че той се занимава с недвижими имоти. Неясно защо, но според представата, която си бе изградила, й се струваше, че е счетоводител или компютърен програмист и контактува не с хора, а с ведомости или дискети. Може би той оформяше документите, а съдружникът му — Макги — сключваше сделките и разговаряше с клиентите.

Тя отметна мокрите кичури от челото си и продължи. Добре че слънцето се бе смилило и не печеше. Плътните облаци обаче като че ли притискаха жегата към земята. Въздухът бе тежък и задушен, а роклята неприятно лепнеше по влажната й кожа. И всичко заради Самюъл Прескот Лъндън!

Изминаха пет, а после и десет минути, но пътеката не се виждаше. Няколко камиона и коли я задминаха с ръмжене, без да успее да ги попита. Безспир обхождаше с поглед джунглата отляво и отдясно — може момчето да се е заблудило с посоката! — нямаше и следа от път. Обезсърчена и ядосана тя спря. Зачуди се дали не е по-добре да се върне. Ще се добере до железарията и ще изчака бащата — може би той ще успее да вдъхне живот на онази стара бричка! А Челси възнамеряваше да наговори доста неща на служителя в гаража! Както и на Самюъл Лъндън!

Но… Изведнъж отметна глава и пое дъх на пресекулки. Не можеше да се кара със Самюъл Лъндън! Нали трябваше да го очарова!

Напуши я неудържим смях. Бе сметнала за нещастие изчезването на куфара! Ами сега — цялата потънала в прах и пот, както и в мазни петна от смяната на гумата. Коленете й трепереха, кожата я сърбеше от ухапванията на комарите, костите я боляха от натъртванията, а косата й наподобяваше леговище на плъхове — ако плъховете обичаха руси, влажни и рошави леговища!

Единственото й утешение бе, че не възнамеряваше да се среща със Самюъл Лъндън. Ако се добере до селцето, само ще поразпита. И ако разбере, че той наистина живее там, ще се върне в Екскен, а оттам в Канкун в „Камино Риъл“ да изчака багажа си и след като се освежи и преоблече, ще изненада нищо неподозиращия Самюъл!

Ако, ако, ако… Ако изобщо открие проклетата пътека!

Въздъхна и се опита да продължи. И ето че я откри! Наляво, точно по описанието! Ако не беше буйната растителност отдавна да я бе забелязала!

Не бе никак тясна — можеше да мине дори цяла кола! Но като пое по нея, Челси усети тежкото изпитание.

Сандалите й се хлъзгаха по камъните много повече отколкото по шосето. Тръпки я побиха, като си помисли за дивите зверове, които я дебнеха от гъстия храсталак. Чантата режеше рамото й, петите й се подбиха и разраниха. Горещият влажен въздух болезнено разпъваше дробовете й. Би дала всичко за лек полъх. Каква химера! Също както и селцето!

Извърна се назад и огледа пътя. Беше глупаво да се връща. Сигурно бе съвсем наблизо! Селцето щеше да изникне както пътеката! Освен ако не бе на грешен път! Освен ако…

Върху рамото й тупна тежка капка. Още една. Челси застина и вдигна поглед към небето. Онемяла протегна ръка. Не че не бе виждала дъжд, но точно сега… Бе напълно беззащитна! Освен ако не се шмугнеше в джунглата, което бе невъзможно, напълно невъзможно…

След минути валеше като из ведро и тя бе мокра до кости. Спряла на криволичещата сред джунглата пътека, на километри от цивилизацията, тя избухна в истеричен смях. После, изтощена и безчувствена, се свлече на земята и заплака.

Сгушена върху чантата, тя остави сълзите да се леят на воля. Сълзи, дъжд… Нямаше особена разлика. Така бе потънала в нещастието си, че не чу тропота от приближаващи нозе, докато почти не я премазаха. Пред очите й преминаха ужасяващи картини на хищни ягуари и разярени глигани и тя рязко извърна лице, разкривено в неописуем страх. В следващия миг се озова всред група тичащи мъже, един, от които се наведе и ловко я вдигна заедно с чантата, без да спира своя бяг.

Сълзите й неусетно пресъхнаха.

— Какво правите? — изпищя тя и с все сила опита да се отскубне. Въпреки че бяха нежни, ръцете на мъжа я държаха здраво.

— Отиваме някъде на сухо. Няма да ви нараня!

Останалите мъже си подхвърляха неразбираеми реплики и неспирно се кикотеха. Спасителят на Челси им отвръщаше на техния език. Гласът му бе дълбок, кадифен и мил и по чудноват начин я успокояваше. Насърчи я и безупречният му английски — стори й се странно познат.

Дъждът се стичаше по лицето й, но тя вдигна очи. Несъмнено бе американец. Въпреки силния загар, кожата му не бе с тъмния керемиден цвят на туземците. Косата му бе гъста като на индианците, но светлокестенява и по-дълга. Най-силно впечатление й направиха мустаците — старателно подравнени и по-светли от косата — и сивите му очи — в които проблясваха игриви, но топли искрици. Тя се отпусна. Усети, че е в ръцете на близък човек, неин сънародник, който въпреки че бе непознат, не я плашеше.

След няколко минути нахлуха в селцето, което Челси търсеше. Миг по-късно тя бе внесена в една от колибите и мъжът внимателно я остави да стъпи. Бързо изчезна в задната стаичка и само след миг се появи с две хавлиени кърпи. Подаде й едната. Челси не успя да реагира, а стоеше и го наблюдаваше как попива лицето, ръцете и косата си. Мъжът забеляза погледа й и застина.

— Хайде! — подкани я той.

Искаше й се да зададе куп въпроси, най-натрапчивият, от които бе свързан с неговата самоличност, но езикът й като че ли бе вързан. Какъв привлекателен мъж! Едва сега забеляза, че бе доста по-висок от нея и останалите мъже в групичката. Имаше прекрасно телосложение.

Мокрите панталони ни най-малко не прикриваха стройните му бедра, нито подгизналата риза — широките мускулести гърди и силните ръце. Но именно лицето му прикова погледа й — с бронзов загар, високи скули, плътни устни, правилен нос и засмени сиви очи.

— Всичко е наред! — успокои я той, когато Челси се изчерви, разбрала, че огледът й е забелязан. — Ти също ми харесваш. Всъщност мисля, че те обичам! Ти ми спаси живота!

— Спасих ти живота ли? — удивено възкликна тя. — Не… беше ли по-скоро обратното?

— Ни най-малко! Ти щеше да преживееш дъжда, но аз не бих се спасил от съдбата, която ме дебнеше, ако ти не се бе появила. Хайде, изсуши се! Мокриш килима!

Челси сведе поглед. Под нея се е образувала малка локвичка, но не върху килима — какъвто липсваше — а върху спечения пръстен под.

— Оо — включи се тя в играта, — съжалявам! — остави предпазливо чантата си на земята, взе кърпата и попита: — А какво ти готвеше съдбата?

Мъжът ожесточено подсушаваше косата си. Движенията ясно очертаваха великолепните му бицепси.

— Един от приятелите ми тук има дъщеря, с която се опитва да ме сватоса. Отблъсвах предложението доста дълго, но извиненията ми са вече на привършване.

— Толкова ли е грозна?

— Не, напротив! Тя е хубава, чаровна и е способна да нахрани мъжа и да го направи щастлив. Освен това е на петнайсет години!

— Оо! — възкликна Челси. Събеседникът й изглеждаше на около трийсет и пет. Разбираше и дори уважаваше колебанията му. — Ясно! Значи все още се женят толкова млади?

— Разбира се. Сестрата на Хуана е с година по-малка, а вече има съпруг и бебе!

— Боже мой! — кърпата, която едва се плъзгаше по главата й, замря. — На четиринайсет! Невероятно!

— Тук това е нещо съвсем естествено. Огромните семейства живеят заедно в малки селца. Деца, внуци и правнуци — посрещат ги с радост и ги обожават. Прекрасно е да ги наблюдаваш! Тези хора, толкова бедни на материални придобивки, са по-богати от всички други с любовта, която могат да дадат.

Възхищението, благоговението, изписани на лицето му, я развълнуваха. Но изведнъж изражението му се промени, изоставяйки маите и насочвайки се към нещо по-лично, неотложно и особено. Обхвана я много по-силно вълнение, което за миг заличи болките, сърбежите и умората.

Без да я изпуска от поглед, мъжът преметна кърпата на рамо и приближи. Разделяше ги едно дихание. Тялото й се разбуди до неузнаваемост и тя с мъка овладяваше треперенето на коленете си. Ръстът му бе внушителен. Движенията му излъчваха първичен чар. Като че ли бе опитал от всичко в живота и знаеше, че сега този миг е най-важният!

Топлината, излъчвана от мъжа, бе съвсем различна от лятната жега. Ароматът на тялото му побеждаваше мириса на влажна земя и джунгла.

— Искам да ти задам два въпроса — промълви той, а очите му нежно, но жадно, пиеха лицето й. — Омъжена ли си? — онемяла от могъщото въздействие на мъжкото му присъствие, Челси само поклати глава. Тъмните му мигли се приведоха за миг, преди да запита повторно: — Имаш ли приятел?

Едва ли съзнанието на Челси би могло да асимилира друг въпрос. В света не съществуваше нищо, освен този мъж, който я привличаше сякаш с магнетична сила. Тя едва-едва поклати глава, притаила дъх.

Мъжът я докосна. Леко треперещите му длани обгърнаха лицето й. Кърпата се изплъзна от ръцете й и падна на земята. Едва доловимо, почти като полъх, пръстите му обходиха челото, носа, очите й. В погледа му се таяха любопитство и удивление — като че ли тя бе видение, в което не бе готов да повярва. Челси бе като хипнотизирана.

Той се наведе и с безкрайна нежност я целуна. Но нямаше нищо нежно в мощната гореща вълна от желание, която я прониза. Тя залитна, притворила очи, но той пристъпи към нея и тялото му й послужи за опора, а дланите му задържаха главата й, докато натискът на устните му бавно нарастваше. Уверено я галеха, отдръпваха се и се връщаха точно в най-желания миг, с неоспорима убедителност, която я изпълваше с копнеж. Макар целувката да бе изключително съблазнителна, в нея нямаше нищо шаблонно. Челси усети, че е предназначена единствено за нея, за нейните желания, за нейния вкус. Когато непознатият плъзна език между устните й, тя вече тръпнеше от нетърпение. Посрещна го с жар, отговаряща на неговата страст. Загубила способност да разсъждава, изцяло в плен на моментната наслада, тя зарови пръсти във влажната му коса и го притисна към себе си, като безрезервно приемаше всичко, което той й предлагаше.

Челси никога досега не бе изпитвала подобно нещо. Бяха я целували. И любили. Но не бе попадала под властта на тъй мигновено и неудържимо влечение. Искаше й се да прошепне името му. Но не можеше. Защото не го знаеше! Този факт я върна към действителността.

Тя сви юмруци и решително го отблъсна. Мъжът вдигна глава и я погледна. И двамата дишаха учестено. Удивлението в очите му не бе по-малко от нейното.

— Боже мой! — прошепна тя, все още замаяна от обзелото я желание. И разумът, и тялото й искаха да научат повече за този мъж. — Дори не зная кой си!

Учуденият му поглед бавно се разтопи в сърдечна усмивка. Мъжът прокара палец по тръпнещите й устни и с въздишка, стаила чувствата му, отпусна ръце и отстъпи крачка назад.

— Никога преди не ми се е случвало! — промърмори той, свел смутено поглед. — Съжалявам! Аз… всъщност… Не, о, по дяволите, не знам!

— Кой си ти? — попита Челси по-настоятелно.

Той сякаш размисли върху отговора. После вдигна очи и сви рамене:

— След преживяното днес вярвам, че ще остана твой покорен слуга за цял живот! — протегна ръка и добави: — Казвам се Сам Лъндън и съм безкрайно щастлив да се запознаем!