Барбара Делински
Магията на древността (6)

Шеста глава

Възстановяването на Челси отне два дни. Първия ден бе толкова зле, че не можеше да помръдне. На втория треската отмина, но все още се чувстваше отпаднала и уморена. Мозъкът й обаче работеше на пълни обороти и ако не беше Сам, щеше да й бъде много тежко. Глезеше я и това й харесваше. До леглото й присъстваше неизменната чаша чай, а когато стомахът й се поуспокои, й поднесе сухар.

Седеше до нея с часове и й разказваше за маите, като подробно описваше местата, които щяха да посетят, щом оздравее. За приятелите си в Мексико говореше с нескрито уважение и любов. Само веднъж спомена за разногласието, породило се между тях, и то с мек, приятелски тон:

— Моля те, Челси, не насърчавай Рени да заминава за Щатите!

— Не бих го направила! — отвърна тя. Позасегна се от съмненията му, но не можеше да отрече, че той има основание. — Не мисля да се намесвам в живота й, а освен това тук е много красиво и спокойно. Разбирам те напълно, Сам! Но какво да й кажа, ако ми задава въпроси за кинотеатрите, луксозните ресторанти и модните дрехи? Да я лъжа ли?

— Не, но не влагай патос! Само за това те моля!

— Добре! Бъди спокоен! Това пък е моята молба!

— Бих искал — промълви той. Очите му не се отделяха от нейните. — Все пак почти не те познавам, нали?

— Знаеш повече, отколкото трябва! — единственият достоверен отговор. Виновна, неспокойна, изпълнена със съжаление, тя се усмихна кокетно: — Нито един мъж не ме е къпал като теб!

— Хм! — той я изгледа с укор. — И това — след всичко, което преживях! Мислех поне, че разбираш страданията ми! Лежиш тук — топла и съблазняваща… не всеки мъж би могъл да се въздържи като мен!

— Затова те обожавам! — потупа го тя по ръката. — Признавам, че си светец!

Той сграбчи ръката й и я притисна към бедрото си. Заради горещината бе отново с бермуди.

— Този светец в най-скоро време ще съгреши! — избоботи три и сведе глава до нейната. — Въпрос на време! Знаеш го, нали?

Предателски тръпки разтърсиха тялото й — безспорен признак на оздравяване. Как да му отговори?

— Плашиш ме.

— Да те плаша ли? О, не, ще бъде прекрасно!

— Ами после, Сам? Какво ще стане после? Все някога ще трябва да си замина, а ти ще останеш тук — поне така трябваше да мисли на този етап. — Тогава какво?

— Ти си писателка. Разполагаш с времето си.

— Е, не напълно! — помисли си за есента и учението, което се надяваше да продължи. И за работата, която й предстоеше, за да задвижи целия механизъм. Дали да настоява повече пред Сам за завръщането му в Бостън? Инстинктът я възпираше. Първо, трябваше да укрепне приятелството им… Отново изплуваха думите му, че е само въпрос на време, преди да се любят. Усещаше, че е прав, но водеше война със себе си. Мисията, с която се бе нагърбила, не й позволяваше да спи с него! Но това, което я караше да копнее за близостта му, бе много по-силно и в миг Челси осъзна, че желанието й да върне Сам у дома би могло да има много по-дълбоки корени от заплащането на госпожа Лъндън.

— Всъщност — изправи се той е въздишка, — всяко нещо с времето си. Не е нужно отсега да се тревожа за бъдещето!

— Не ти се и налага, нали? Май че болната съм аз!

— Подобряваш се с всяка минута! — очите му отново заблестяха. — Дори тази вечер ще ти разреша да похапнеш! Надявам се, че това малко премеждие ти е създало антитела!

 

 

Сам се оказа прав. На следващия ден Челси се присъедини към общата вечеря. Посрещнаха я с радост. Заниманията й от първия ден очевидно бяха спечелили сърцата на жените, защото всички останаха разочаровани, когато няколко дни по-късно Сам обяви, че ще я заведе до Чичен-Ица.

Тя очакваше с трепет разходката. Работата с жените й харесваше, но искаше да остане насаме със Сам. Откак бе оздравяла, прекарваха заедно само вечерите, и то доста сдържано, тъй като и двамата се мъчеха да укротят страстта, припламваща помежду им. Челси се чудеше дали Сам не се пренатоварва през деня, само и само за да потисне сексуалното напрежение, което всяка нощ застрашително се покачваше. С всеки изминат ден Сам й се струваше все по-привлекателен.

Потеглиха рано с надежда да изпреварят жегата. Небето бе ясно и Сам настоя Челси да си вземе шапката.

— Какво странно усещане! — възкликна Челси, когато джипът ускори по магистралата.

— Вятърът ли? — той рошеше косата му, но Сам като че ли не усещаше. Беше възхитителен — освободен, спокоен и волен.

— Не, не — отвърна тя. — Напускането на селцето. Като малък рай е. Доста си свикнал с живота там, нали?

— Аз — да, но ти не се ли чувстваше като в затвор?

— Само когато ме заклещи в хамака! — усмихна се тя. — Но все пак, не ти ли омръзва? Аз съм само от една седмица, а ти — от цели четири месеца! Не се ли сещаш понякога за дома?

— Опитвам се да не го правя. Освен това получавам писма от офиса — чрез Рафаел. От тях научавам всичко.

— Че бизнесът върви прекрасно?

— Че съм щастлив тук! — поправката бе съпроводена с широка усмивка.

— Но къде е състезателното ти чувство? Не мислиш ли да се върнеш? — настоя тя.

— Не, не мисля. Казах ти и преди — не мога да се върна към оня начин на живот. А по-далечното бъдеще все още не е в плановете ми!

От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Очевидно ще й струва доста усилия да спечели хонорара си! Сам не искаше да мисли за бъдещето. Тя трябваше да му даде повод за тези размишления!

И то не след дълго!

Пристигнаха в Чичен-Ица и Сам паркира пред „Хотела на маите“.

— Колко е красиво! — възкликна Челси, скочи от джипа и огледа високите арки, водещи в огромната каменна сграда.

— Погледни натам! — приближи Сам зад гърба й и като я прихвана за раменете, я обърна обратно.

— О, Господи! — пред очите й се възправи друга, по-отдалечена каменна постройка — куполообразна, внушителна и така очебийно древна, че пулсът й неволно се ускори. Факт, в основата, на който може би лежеше докосването на Сам. — Обсерваторията.

— Точно така! Невероятна е! Но всяко нещо по реда си! — пусна раменете й и взе от джипа чантата, която бе приготвил. След миг извади пластмасово шише противоинсектициден крем, туба с плажно масло и чифт износени сандали.

— На Тоня са — поясни той, — но тя самата настоя да ги взема. Съгласих се, защото — повдигна вежда той — аз лекувах изранените ти стъпала.

— Точка за теб! — отстъпи тя, като си припомни какъв добър специалист бе. — Знаеш ли, май че е трябвало да станеш лекар. Добре се отнасяш към хора на легло!

— Харесва ли ти отношението ми в леглото? — поде той играта на думи. Бе толкова близо до нея, че тя усещаше очертанията на тялото му.

— От друга страна — нанесе тя от крема по ръката си, — забрави за докторската мечта! Ще си навлечеш неприятности с пациентките! Пипаш не съвсем професионално!

В следния миг ръката му бе върху бедрото й, откъдето ловко се плъзна нагоре. Дланта му сякаш прогори кожата й.

— Харесва ли ти отношението ми в леглото? — гласът му бе тих, но настойчив.

— Ами… поносимо е.

— Каквоо? — ръката му падна като покосена — симулация на засегнато самолюбие. — Какво искаш да кажеш? Мисля, че беше страхотно! А тя — „поносимо е“! — опитваше се безуспешно да размаже крема по крака си, като мърмореше престорено възмутено.

Челси избухна в смях.

— Краката ти са твърде космати, а освен това си изстискал прекалено голямо количество!

— Зная — процеди той през зъби, измъкна хавлиена кърпа от джипа и избърса крема. — Ти си виновна! Отвлече ми вниманието!

— О, когато си смутен, си невероятно очарователен! — засмя се весело тя.

— Не съм смутен.

— Защо тогава вратът ти е червен? Става такъв, когато…

Внезапно тя се оказа притисната до вратата на джипа, а Сам — надвесен над нея.

— Вратът ми е червен, защото се заяждаш, а аз съм прегладнял и всеки миг ще те метна на рамо и ще те отнеса в една от ония стаи горе, където ще те любя, докато се стъмни!

— Ами… руините?

— Да вървят по дяволите! Ще се качим ли?

— Не. Предпочитам да разгледам града. Нали ти развихри любопитството ми с разказите си?

— Значи се заяждаш, защото тук се чувстваш сигурна, така ли?

— Само се пошегувах — за да е по-весело! — на лицето й бе изписана вина, въпреки че се бореше със смеха. — Весело ми е, Сам! Не съм се чувствала така от години! Видя ли какво направи с мен… — тя пое дъх, защото отново бе притисната. — Сам! — едва прошепна, защото този път възбудата му я помете като вълна. Усещането за мъжката му мощ бе така всепоглъщащо! Като след дълъг пост, той изостряше сетивата й. Мъжът, който я желаеше!

— Целуни ме — промълви той, а дъхът му опари бузата й. — Издържах, докато беше болна, но ми се стори цяла вечност. Целуни ме, Челси!

Тя обви ръце около врата му и се притисна към тялото му. Стори й се, че се разтапя. Краката й внезапно се подкосиха, но мъжът я прилепяше към джипа и тя се отдаде на страстния, потискан досега изблик. Устните й рисуваха неговите — нетърпеливи и ненаситни. Когато езикът му се плъзна покрай зъбите й, тя го улови. Едва си поемаше дъх, а телата им като че ли се бяха слели в едно.

— Ще взема стая — изхриптя той, отдръпнал се пряко сили.

— Не… бързай… Сам! Все още не…

— Ти също го желаеш, Челси! Чувствам го!

— Зная, зная — опря тя чело о брадичката му и затвори очи. — Но искам да изчакаме!

— Но защо, Челси? — тялото му неволно потръпваше, въпреки че той с всички сили се опитваше да го овладее.

— Не мога да ти обясня, Сам! Просто не искам… да се случи! Не преди да му дойде времето!

— Но моментът е настъпил, Челси! Ще бъде прекрасно, любов моя!

Тя вдигна очи и той прочете терзанията й. Не можеше да обясни — само знаеше, че прекалено скоро бе мислила за Беатрис Лъндън, парите и училището. Би се чувствала ужасно евтина, ако оставеше Сам да я завлече в най-близкия хотел.

— Моля те, Сам! Умолявам те!

Въздухът изсвистя от гърдите му на пресекулки.

— Съжалявам, Челс! Сигурно съм доста нетърпелив! — изправи се полека и се вгледа в далечината. — И нервен! Страх ме е, че ще заминеш, преди да мога… Преди да успеем…

— Сексът означава толкова много за теб?

— Не толкова — промърмори той. — Не исках да кажа това.

— А какво?

— Между нас има нещо изключително силно — изгледа я той настойчиво. — И ти го знаеш — вече говорихме. Струва ми се, че е много важно да се насладим на страстта.

— Прав си — преглътна с усилие тя и продължи: — Но защо да бързаме? Тук съм само от седмица.

— Понякога една седмица е цяла вечност.

— Сам — допря тя ръка до гърдите му, — няма да избягам. Всичко това ме вълнува не по-малко от теб.

— Наистина ли? — проблеснаха загадъчно очите му.

— Да — кимна тя. Беше самата истина. За тази единствена седмица той бе придобил за нея по-голямо значение, от който и да е друг мъж в живота й. Сърцето й нашепваше много неща, но й трябваше време да ги преведе и осъзнае. И да ги свърже с бъдещето. Тя неволно остави крема настрана.

— Няма ли да се намажеш? — присви очи той. — Ако искаш, мога да те заместя.

— Не, не — размаха тя ръка в знак на отказ. Имаше опасност отново да нагазят в опасни води. — Мога и сама — изстиска върху ръката си, а после и в протегнатата длан на Сам. — Мисля, че в теб изригва половия нагон, Сам Лъндън! Наистина ли щеше да ме метнеш през рамо и да ме отнесеш?

— Някой ден ще го сторя — само почакай! Преди не знаех, че мога да изпитвам всичко това, но животът тук е различен и кара мъжете да се чувстват силни, да желаят да закрилят.

— И да властват!

— Може би — да!

— Вратът ти отново почервеня!

— Така започна всичко преди малко! — веждите му се сключиха. — Внимавай, Челс!

Тя се вслуша в съвета. Не подхождаше към секса с лекота. Въпреки че понякога интимността със Сам й се струваше неизбежна, Челси искаше да бъде сигурна в това, което прави, особено като се имат предвид истинските причини за присъствието й в Юкатан.

След като се намазаха с крема, Сам я хвана за ръка и я поведе към древния град. Огледаха дървото, от чийто сок се правеше дъвка, съпроводиха с усмивка полета на пъстрия тукан. Сам така разпалено разказваше историята на града, та Челси не можеше да не го слуша с увлечение.

Внезапно пътеката изскочи от джунглата и пред тях, всред грижливо подстригана трева, се възправиха руините на някогашния център на цивилизацията на маите. Бяха само пет-шест постройки, но с такива размери и причудливи форми, та Челси със страхопочитание затаи дъх.

— Невероятно! — прошепна тя. — Едно е да четеш, а друго — да ги видиш!

— Чакай, още нищо не си видяла! — поведе я Сам към първата постройка — най-голямата, с форма на пирамида. — Главният храм — „Ел Кастильо“ — е на Кукулкан — змията, покрита с пера. Наистина е невероятно, Челси! Виждаш ли стълбите, от четирите страни? Стъпалата на всяка са деветдесет и едно и обща площадка на върха — общо триста шейсет и пет, колкото са дните в годината. Има и петдесет и два гравирани каменни блока — колкото са седмиците. И осемнайсет тераси, съответстващи на броя на месеците в календара на маите. Всъщност постройките са две една в друга. Вътрешната е издигната от маите и има по-изгладени линии — както околния равнинен пейзаж, а външната отразява влиянието на толтеките — планински народ — оттук и пирамидалната й форма.

— Удивително как в онези времена е издигнато нещо толкова внушително!

— Същото се казва и за Египетските пирамиди и единственият отговор е чрез къртовски труд. Строежът на „Ел Кастильо“ е продължил сто и двайсет години!

— Но какъв е бил мотивът на тези три-четири поколения?

— Страхът! Жреците и учените са всявали страх у работниците чрез религията. „Ел Кастильо“ е издигнат в прослава на Бога на слънцето. Като по чудо учените са изчислявали настъпването на слънчевите затъмнения. В уречения ден те казвали на простолюдието: „Вижте, Богът на Слънцето е разгневен! Ако си замине, няма да може да отглеждате царевица и всички ще умрем!“ Хората изпадали в ужас, хвърляли се да работят и не след дълго слънцето отново се показвало.

— Доста умно!

— Виж — посочи Сам, — главата на змията в долния край на централните стълби! И терасите! Астрономите на маите направили такива изчисления, че два пъти годишно, на двайсет и първи март и двайсет и първи септември — дните на пролетното и есенното равноденствие — падащата сянка на терасите върху стълбите имитирала тялото на извиваща се змия, идеално прилепнало към главата. И досега на тези дни хората се тълпят, за да видят чудото, продължаващо цели три часа и двайсет минути!

— Възхитително! — поклати замаяно глава Челси.

— Можем да се качим по стълбите, но нали беше болна…

— Ще се справя, Сам!

— Може, но не и с тези стълби! Погледни колко са стръмни! Не е случайно! Архитектите решили, че когато изкачва храма на Бога, човек трябва да е в поза на смирение. Знаеш ли, единственият начин да потеглиш нагоре е лазейки. Ето, там някой се опитва! А да слезеш, е още по-тежко. Хайде, ще те заведа на по-лесни стълби!

Изкачиха „Храма на воините“. Пред очите им се разстла цялата околност. Застанал зад Челси с ръка на рамото й, Сам й сочеше забележителностите. Беше истинска съкровищница от знания! Дали древните маи не му създаваха интелектуален облик, който иначе би му липсвал? Както и да е, сега тя бе с този ентусиазиран и търпелив екскурзовод, който не забравяше да се интересува и от физическото й състояние.

— Измори ли се? — попита той, като стигнаха върха. — Слънцето май е прекалено силно? — рече след малко, докато наблюдаваха Площада на Хилядата колони. — Искаш ли да поседнеш върху Шак-Мул, преди да поемем надолу? — и посочи гравираната фигура на пратеника на Шак, бога на дъжда.

Тя прие — не защото бе уморена, а защото не искаше да се раздели с чувството на благоговение, което вдъхваше местоположението им на върха на храма. И понеже гледката на стръмно спускащите се стълби никак не й се нравеше.

— Не мога, Сам! — изхленчи тя, когато най-после мигът настъпи. — Завива ми се свят само от гледане!

— Най-лесно е да слизаш като змия — по спирала — стисна ръката й той. — Не е толкова страшно!

— Твоите крака са просто по-дълги! Казвам ти, че ще се подхлъзна, а до долу е само камък!

— Бих те носил, но не съм чак толкова силен. Ще залитна — и край! Хайде, Челс! Не можеш да прекараш живота си там!

След продължителен оглед и колебания тя взе решение да слиза по дупе — стъпало по стъпало. Сам я изтупа.

— Предпазливо, но резултатно! — оцени той откритието й. От сексуална гледна точка ръцете му не бяха никак предпазливи. Тъкмо се канеше да отбележи този факт и той я поведе към кладенеца по дълъг черен път.

— Такива кладенци има навред из североизточен Юкатан — рече тя.

— Да. Под тънкия горен слой почва има пластове варовик, а отдолу — извори. Водата издълбава скалата и ето ги кладенците! В Чичен има два — долният, в Стария град, се използва за пиене. Този е свещеният, където девиците са били принасяни в жертва.

— Дълбок ли е? — взря се Челси в зеленикавата гъста вода.

— Не много.

— А девиците защо не са изплували? Или са били доброволки?

— Някои — може би. Но други сигурно биха се опитали, ако са били в съзнание. В началото на века направили няколко опита за пресушаване на този кладенец. Намерени били сечива, кости и черепи, много от които счупени или пробити. Самите маи не били жестоки хора. Смята се, че жертвоприношението и насилието се дължат на толтеките.

Следващата спирка бе игрището — обширна правоъгълна площ, оградена от две страни с високи каменни стени, върху всяка от които на доста голяма височина имаше по един кръгъл обръч.

— Играели два отбора с по седем играчи. Седем се смятало за щастливо число — символ на плодовитост.

— А знаеш ли какво общо има седем с плодовитостта?

— Не, хвана ме! Ти знаеш ли?

— Не. Затова те попитах! — засмя се тя. — Като че ли получих слънчев удар! Какви са симптомите?

— Унася ли те?

— Не.

— Повдига ли ти се?

— Не.

— Сигурно просто си се уморила да ме слушаш!

— Не, в никакъв случай! — разминаваха се с други туристи, но Сам като че ли бе най-осведоменият. И най-привлекателният, разбира се, според мнението на Челси. Но не бе ли то единствено меродавно, защото тъкмо нея Сам бе избрал за компания? Тя се подпря на ръката му и заличи глуповатата си усмивка.

— Продължавай! Говореше за седемте играчи!

— Хм, сигурна ли си, че си добре?

— Да, напълно!

— Погледни там — вдигна той ръка и посочи пръстена, — целта на играта била да го улучиш с топката. Майте първи използвали гумени топки.

— Много е високо! По-високо от баскетболен кош?!

— Малко по-високо. А играчите не можели да използват ръце — удряли топката само с колене или хълбоци.

— Та това е невъзможно!

— Не съвсем. Но много, много трудно! Понякога игрите продължавали с дни — и свършвали при отбелязване на първото попадение. Тогава — обърни внимание! — най-добрият играч на загубилия отбор бил обезглавяван от най-добрия представител на победителя и главата му била забивана на кол ей там! — Челси проследи посоката до място извън игрището. — Маите вярвали, че земята, напоена с кръвта на този доблестен играч, ще стане плодородна.

— Отново плодовитостта! Ужасно варварско, ако питаш мен!

— Съгласен съм. Но чуй! — той плесна с ръце.

— Ехо.

— Да. А сега — преброй! — последва ново пляскане.

— Седем? — той се усмихна и кимна. — Но как са го направили?

— Били са гении! Ела! — поведе я той към гравюрите по стените на игрището.

По пътя обаче с Челси се случи нещо. Не слънчев удар, но вероятно интелектуално пресищане. Дългите пръсти на Сам, които галеха гравюрите, я впечатляваха много по-силно, отколкото самите рисунки. Погледът й не можеше да се откъсне от изопнатите мускули на силната му ръка и да се съсредоточи върху „Стената на черепите“. Шията му, докато се взираше към небето през тесните процепи на купола на Обсерваторията, я заинтригува повече от факта, че древните маи са съставили карта на звездите с удивителна точност. А когато се изкачваха към Женския манастир, служил за училище, единствената картина, завладяла съзнанието й, беше гъвкавото движение на бедрата и прасците на Сам.

Не, сигурно бе слънчев удар, защото не й се мяркаше нито една разумна мисъл! Вместо като писателка да попива всяко късче информация и успоредно с това да се опитва да разсее овладялата мъжа магия на древността, за да може евентуално да го склони да отпътува, тя мислеше единствено колко е възхитителен и как непреодолимо желае да бъде с него, наистина с него! Когато се върнаха при джипа, единственото й желание бе да се хвърли в обятията му и да го помоли да изгаси пожара, изгарящ тялото й. По дяволите разумът! Сетивата й отдавна бяха поели управлението!

— Уморена ли си? — попита той.

— Не! — вдигна поглед тя, зашеметена от сребристото сияние на очите му.

— Горещо ли ти е?

— Ужасно! — чакаше го да я метне на рамо и да я отнесе на хлад в хотела. Вместо това, той й отвори вратата на джипа. — Къде отиваме? — попита тя объркана.

— В пещерите — настани се той зад кормилото.

— Пещерите ли? — представи си мръсна дупка в скалата, гъмжаща от гърмящи змии. Не особено съблазнително!

— Ще видиш!

Обезсърчена, тя погледна към пътя. Дали Сам усещаше настроението й, лудостта й? Изгледа го крадешком. Лицето му бе спокойно, профилът — зашеметяващ. Тъмни кичури лепнеха по челото му. Аристократичният му нос бе правилен и съразмерен. Под гъстите мустаци се издаваше волева брадичка, затъмнена от лека отсянка на набола брада — придаваше му вид на пират, но идеално подхождаше с тъмния тен на кожата.

— Добре ли си? — изгледа я той.

Гласът му бе дрезгав.

— Да, прекрасно! — отвърна тя тихо. Почувства се още по-добре, когато той положи ръката й на бедрото си. Плътта му бе топла. Челси не успя да се овладее и плъзна длан, за да усети по-осезателно мощта му.

— Челси? Знаеш ли какво правиш?

— Нищо не правя!

— Дано не се обърна в канавката! — той премести ръката й по-нагоре, докато не докосна разръфания край на бермудите му.

— Да ти помогна ли с кормилото?

— Ами… не. И без това правиш достатъчно! — той не я погледна, но тя съзря издайническата червенина по врата му.

Не изпитваше никакви угризения. Нали той я целуна първия ден? Нали той започна всичко?

— Къде е пещерата? — попита тя с нетърпение. Твърдата скала не би могла да бъде по-голямо зло! Е, можеше и без змиите…

— Не… — прочисти гърло той. — Недалеч.

— Кажи ми, Сам! — не бе в настроение за загадки.

Той само лукаво се усмихна и плъзна ръката й под изтърканите бермуди.

Челси въздъхна дълбоко и отметна косата от челото си. После подпря глава на седалката и затвори очи. Искаше да заличи образа на Сам от съзнанието си и да успокои възбудените си сетива. И вероятно би успяла, ако чувствителността на ръката й не се изостряше главоломно бързо. Вече усещаше възбудата му. Още миг и щеше да се възпламени. Преглътна и пое дъх.

— Челси?

— Добре съм, добре! Пристигаме ли?

— С теб съм! Почти сме там.

Не говориха повече, но дори ветрецът не успя да ги разхлади. Челси чакаше тялото й да се успокои, страстта й да утихне. Моментът бе отминал, нали? Тези неща не можеха да се удължават и да се задържат на високо експлозивно ниво, нали?

Стори й се цяла вечност, преди джипът да се отбие от главния път и най-после да спре. Бяха на малка полянка в джунглата. Наоколо не се виждаха скали.

— Не съм убедена, че ще ми хареса — измърмори тя почти неразбираемо.

Сам, който ровеше в багажника, се изсмя тихо.

— Ще останеш очарована! — и като кимна към малка пътечка, добави: — Ела!

Тя го последва, като непрестанно се оглеждаше с тревога. Но Сам убедително крачеше напред и тя най-после се съсредоточи в очертанията на тялото му. Копнежът и възхищението й избликнаха с нова сила. Раменете му бяха невероятно широки. Прекрасно оформените ръце се люлееха непринудено. Тесните му хълбоци едва се полюшваха. Сам бе най-грациозното създание, крачило някога през джунглата!

— Справяш ли се? — подметна той през рамо.

— Идеално! — бе на по-малко от метър зад него. Гласът й потрепери и тя се опита да го овладее. — Изглежда познаваш добре тази пътечка. Често ли идваш тук?

— Винаги, когато мога. Мястото е много специално.

— Нямам търпение. Далеч ли е?

— Не! — след миг той рязко спря и тя се блъсна в него. Не отдръпна ръката си от гърба му — чудесно извинение за мечтания допир. — Виждаш ли я?

— Не — взря се тя в скупчените отсреща скали. Той се обърна, дръпна ръката й от гърба си и я побутна пред себе си.

— Не гледай напред. А надолу. В основата на скалата.

— Има дупка.

— Начало на тунел.

— О, Сам, не обичам тунелите! — отстъпи тя, но се допря в твърдата му плът. — Ами ако страдам от клаустрофобия?

— Ще се справиш! Както в „Храма на воините“. Най-трудно е на входа, но после няма да съжаляваш. Ако беше по-широка, щяха да я знаят много хора. Така ще бъдем съвсем сами! — Челси се облегна назад, като черпеше увереност от силата му. В този миг не би имала нищо против да я обладае на мекия килим на джунглата. — Отпусни се! — шепотът му я окуражи. — Веднага след входа всичко е великолепно! Спускам се пръв, за да ти помогна.

Преди да успее да възрази, той вече се промушваше — напред с краката — в зейналата неизвестност. За нейна изненада, но и успокоение, дупката се оказа доста широка. Сам най-спокойно се повдигна и я подръпна за глезена.

— Седни и се плъзни. Ще те хвана.

Тя колебливо се подчини, мушна крака и се спусна в ръцете му. С учудване установи, че Сам е прав и като се вкопчи в раменете му, се огледа наоколо.

— Има ли прилепи или други гадини?

— Не. Съвсем сами сме! — усмивката му проблесна на процеждащата се слаба светлина. — Това е само началото — той бръкна в джоба си и извади фенерче. Лъчът освети каменен тунел — тесен, но висок и не така заплашителен като входа. Здраво стиснала ръката на Сам, тя го следваше по петите. Скалата се спускаше стръмно надолу — тук-там стъпаловидно, но имаше и гладки, почти отвесни участъци. При всеки такъв случай Сам се обръщаше, сваляше я на ръце и продължаваха. Два пъти тунелът зави рязко. Дневната светлина отдавна бе изчезнала.

— Доста злокобно — прошепна Челси и се прилепи до него, доколкото можеше, вкопчвайки се с две ръце в рамото му.

— Само е тъмно. Почакай — ето, последния скок. И още един завой.

В миг тунелът остана зад гърба им. Бяха на прага на огромна пещера, чийто свод се извиваше на не по-малко от десет метра, а ширината й дори надвишаваше височината. Сам угаси фенерчето и го мушна в джоба си.

— Е, какво ще кажеш?

Челси бе онемяла от възхищение.

— Мисля, че е неповторимо, изключително красиво! — възкликна тя. От едната страна на пещерата бяха скупчени огромни бели скални отломки. Зад тях се забелязваше кристалночисто езеро, осветено от естествена светлина, която се процеждаше през тънка цепнатина на тавана и обливаше цялото пространство в синя мъгла. Гигантски сталактити се къпеха в единия му край, а изящните им пипала ясно се открояваха в неподвижната прозрачна вода. — Как го откри?

— Заслугата не е моя. А на едно прасе.

— Прасе ли?

— Местен фермер забелязал, че прасето му изчезва нейде с часове. Веднъж го последвал… и право в пещерата!

— Невероятно! — промълви Челси, покорена от тишината, девствеността и мистичността на мястото.

Когато Сам тръгна към най-голямата и плоска скала, тя го последва.

— Искаш ли да поплуваме? — обърна се той.

— Може ли?

— Защо не?

— Тази пещера е тук вероятно от стотици, стотици години. Струва ми се, че е… свещена.

— Плувал съм тук и преди. Водата е чудесна — богата на калций. Когато излезеш, усещането по кожата е много приятно.

Погледът й се отмести от Сам към водата. Изглеждаше доста подканяща. При това тялото й бе потно. Устните й се извиха в усмивка.

— Не се съмнявам, че ще се почувствам страхотно! — усмивката й се стопи. — Но… нямаме бански костюми.

Укорителният му поглед не остави съмнения за мнението му по този проблем. Когато посегна и измъкна фланелката си, очите й се разшириха.

— Сам? — желанието отново я завладя, и то е пълна сила. Страстта, избутана на заден план по време на спускането, избликна с отмъстителност, от която тръпки разтърсиха тялото й. Пулсът й учестено заби. С много естествено — и чувствено — движение Сам си съблече фланелката през главата и я пусна на скалата.

Погледът му я пронизваше, докато бавно, но уверено стопяваше скромното разстояние помежду им. Протегна ръце и погали раменете й.

— Не се срамувай, любов моя! — прошепна пресипнало той. — Нека ти помогна! — той бавно приведе глава и я целуна по бузата, по носа. Коленете й застрашително се разтрепериха и Челси се вкопчи в кръста му, но близостта му я развълнува още повече. Тя притвори очи, докоснати от устните му. Обожаваше милувката на дългите му пръсти, изследващи гърба й; мамещата топлина, разляла се по тялото й, когато той интимно я притисна към себе си.

И тогава разбра, че няма връщане назад, че неизбежното ще се случи и ще бъде прекрасно. Разбра още, че независимо от повода и последиците, или може би, по ирония на съдбата, бе лудо влюбена в Сам Лъндън!