Барбара Делински
Магията на древността (5)

Пета глава

Челси инстинктивно започна да рита и да се мята в мрежестия си пашкул, подпря се на лакти, опита да го отстрани от лицето си. Стори й се, че капанът се затваря още по-плътно около нея и заби нокти, но без никакъв резултат. Премига в очакване да се озове лице в лице с гигантска тарантула, после внезапно се укроти. Въздъхна и отпусна глава на възглавницата.

— Не мога да повярвам! Постигнал е своето! Сам… Сам! — постижението на Сам бе пълното й обезопасяване — нямаше никаква вероятност да падне от хамака! Проблемът бе придобил съвсем ново измерение. — Как да се измъкна оттук? — простена тя, но отговор не последва. Не се чуваха и стъпки.

Дълбоко в себе си тя бе благодарна, защото би се чувствала неловко в негово присъствие. Сам щеше да умре от смях — и с пълно право! Несъмнено изглеждаше като пълна глупачка — гърчейки се в намачканата роба, с влажна коса, залепнала по челото, и пръсти, впити в грубото въже. Тя съсредоточено огледа коварната клетка. Хамакът я обгръщаше отстрани, но отгоре бе втъкната мрежа против комари, която създаваше неприятния ефект на пашкула. След старателни изследвания тя откри края и предпазливо я издърпа. После, решена да победи чрез изненада, рязко спусна крака и подскочи.

С въздишка на облекчение Челси се приведе и се протегна на воля. Усети слабост и вдървеност — може би следствие от ликьора? Не, пийна съвсем малко. Неразположението й се дължеше на напрежението, усилията и изненадите от вчера!

Колибата бе празна, но през вратата се виждаше как няколко деца играят на полянката сред селцето. И тогава си припомни предстоящото й запознанство с местните жители. Огледа се тревожно и забеляза другите две рокли, сгънати на масата. Грабна едната и се затича към душа. Върна се с повишено самочувствие.

— Събудила си се — посрещна я с усмивка Сам, подпрян на вратата. Носеше облеклото на маите — широки шорти, риза, извадена над тях и сандали — изглеждаше невероятно привлекателен. — Добре ли спа?

— Да, като изключим ужаса, че съм попаднала в клопката на великански паяк, щом се събудих! — опита да се престори на раздразнена, но не успя.

— Все пак си успяла да излезеш!

— Случайно. Върху теб ли заспах снощи?

— Да. Беше прекрасно.

— Не… си спомням много.

— Затвори очи и сънят мигновено те отнесе. Как си днес?

— Още съм уморена, тук-там ме боли, но в общи линии съм добре. Знаеш ли, използвах твоя сапун, шампоана и гребена. Надявам се, нямаш нищо против?

— Използвай всичко, което ти е необходимо. Гладна ли си?

— Обикновено не закусвам. Колко е часът?

— Осем и половина.

— О, мислех, че съм спала поне до десет! Ти кога стана?

— Призори. Ходих с мъжете да огледам житото на нивите. Тоня сигурно вече ни чака. Готова ли си?

Челси се огледа и се завъртя на пети. Със сандалите, които бе почистила от набилата се вчера мръсотия, със свежото бельо под чистата бродирана роба, с блестящата още влажна коса, почувства, че изглежда добре.

— Предполагам! — въздъхна тя.

Той се приближи и я прегърна през раменете.

— Изглеждаш прекрасно, Челс! Ще бъдат омагьосани! — внимателно я побутна към вратата. — Само се отпусни и помни, че те са едни от най-приятелски настроените и непретенциозни хора на земята. Не се притеснявай!

— Малко съм нервна — призна тя, благодарна, че Сам я разбира. — Непрекъснато срещам нови хора, при това доста взискателни и претенциозни — например майката на Сам. Но когато влезе в „Уелзли Хилс“, не бе и наполовина толкова притеснена. Сега вероятно й влияеха огромните различия между нейната и тяхната култура, както и фактът, че тези хора означаваха твърде много за Сам. — Ще ми превеждаш ли? — вдигна тя умолителен поглед.

— Няма да се отделям от теб. Хайде, горе главата!

Справи се чудесно — за огромна нейна изненада. Маите се притесняваха не по-малко. Като че ли благоговееха пред нея, и то, защото бе със Сам. При друг случай би защитила независимостта си, но чувстваше, че в това общество свободата на жената е непознато понятие, затова остави всичко в ръцете на Сам.

Закуската от питки и плодове хапнаха на пейки, недалеч от каменното огнище на Тоня.

— Питките са от царевица — основната храна на индианците — която се накисва, смачква и изпича. Портокалите са от ония дървета — той кимна към далечния край на селцето. — Всяка сутрин има плодове — банани, ананаси или папая. Но винаги с питки.

Размениха си усмивки и се заеха с храната. Но Челси не можеше да се сдържи и оглеждаше скупчените хора.

— Те са красиви, Сам. Особено децата. Този прекрасен загар. И огромните очи. Всички имат такива разкошни очи! — тя се усмихна на малкото момченце, седнало наблизо и то веднага щастливо й отвърна.

— Внимавай! — предупреди я закачливо Сам. — Ще те следва през целия ден!

— Няма значение. Толкова е сладък!

— Обичаш ли децата?

— О, обожавам ги! Толкова са искрени. А като си помислиш какви ужасни неща ги дебнат в този огромен свят, изпълнен с опасности и изненади! Предстоят им толкова тежки решения… — тя замълча навреме. — Но тук сигурно е по-различно. Тези хора изглеждат щастливи — тя улови погледа на младо момиче, което срамежливо сведе очи — разбира се, след като й се усмихна. — На предния зъб има златна коронка. Забелязах го и у някои други. Като че ли четох нещо…

— Вероятно. Това е вид украса — много престижна и за двата пола. Вековен обичай. Злато, сребро. Древните са използвали дори нефрит.

— Сигурно бих умряла! Мразя зъболекарите!

— Зъбната украса е най-лекото мъчение! Според друг обичай — вече доста позабравен — кривогледството се смятало за признак на голяма красота. Майките закачвали диаманти между очите на дъщерите си с надежда да станат кривогледи — той се засмя. — Когато бях малко момче, ми слагаха превръзка на едното око, за да се подсили мускулът на другото и да не стана кривоглед. Господи, толкова неприятно беше!

Челси внимателно се вгледа в него. Опасна игра. Той излъчваше такава неоспорима мъжественост, че за миг тя забрави целта на наблюдението си.

— Струва ми се, че ще имаш шокиращ вид — като пират.

— Пиратите възбуждат ли те?

— Не зная. Не ми се е удавал случай да проверя.

— Казват, че в Айла Муджерес ги има с десетки. Не си ходила там, нали? — Айла Муджерес бе близо до Канкун.

— Не съм ходила никъде.

— Дори до руините?

— Не, и дотам не съм ходила.

— Значи трябва да те заведа. Възхитителни са! Древните маи са били необикновени хора — астролози, математици, инженери. Почакай и ще видиш!

Несъмнено ще очаква с нетърпение разходката, както всъщност всяко начинание със Сам.

— Днешните маи почитат ли древните богове?

— По-голямата част са приели християнството преди векове. Аз знам повече за древните им прадеди и постиженията им, отколкото самите те. С изчезването на древната цивилизация книгите и писмената били унищожени. Намерени са релефни плочки със знаци, но преводът на голяма част от тях е невъзможен.

Хората наоколо започнаха да се изправят и за голямо съжаление на Челси разговорът бе прекратен.

— Ела — каза Сам, — искам да те представя на Рени. Живее от другата страна на пътя и говори малко английски. Щом разбра, че си тук, така настойчиво започна да ме моли да те разведе наоколо, че не можах да й откажа.

— А ти къде ще бъдеш? — като че ли изпита необяснима несигурност.

— Ще работя наблизо. После ще се отбия в Екскен да проверя къде е колата ти и ще се обадя в хотела за сметката.

— Може ли да дойда с теб? — попита тя с надежда.

Той поклати глава, но се усмихна.

— Жените очакват да изгаряш от любопитство относно заниманията им. Не ги разочаровай! Ще се погрижа за всичко!

— Зная — но тонът й не бе убедителен. Ако можеше да избира, или би тръгнала със Сам, или би се върнала да си доспи. Чувстваше странна отпадналост и като че ли не съумяваше да координира движенията си.

— Помисли само колко материал ще събереш за статията си! — припомни й Сам и тя пресилено се усмихна.

— Прав си. Потънала в проблемите, като че ли позабравих основната си цел! — ако беше истински писател, трябваше да задава непрекъснато въпроси, да рови и записва всеки фрагмент от всекидневието на маите. Дали Сам не мислеше, че е небрежна в работата си?

Той я хвана за ръка и приближиха към мястото, където Тоня разговаряше с още две жени. Размениха няколко реплики на родния език на маите. Думите на Сам очевидно се харесаха на жените и Челси добави своите благодарности за закуската, които той преведе с лекота. Прекосиха поляната. Рени ги чакаше търпеливо в сянката на колибата. Беше съвсем млада девойка — с гладка кожа и дълга черна коса и също като другите бе облечена в роба с ярка бродерия. Очите й блестяха, а лицето й разцъфна в сърдечна усмивка.

— Рени, запознай се с Челси. Челси, това е Рени.

Рени не откъсваше поглед от Челси, която също й се усмихна.

— Радвам се да се запознаем! — защо ли не поглеждаше към Сам, който бе значително по-интересен?

— Чудесно, Челси, тя иска да й говориш на английски. Понаучи нещичко от мен, но е във възторг от възможността да има нов учител. Хайде, Рени! — каза той мило. — Знаеш какво да кажеш.

— Радвам се… да се… запознаем, Челси — отвърна девойката. В гласа й се прокрадваше свенливост, съчетана с мълчаливо достойнство — качество, присъщо на маите. Произношението й бе отлично, макар леко да заваляше „р“-то. — Ако дойдеш с мен, ще те разведа… наоколо.

— С удоволствие — отвърна Челси.

— Трябва да тръгвам — обади се Сам. — Ще се видим по-късно!

Челси кимна, без да го изпуска от поглед. Вървеше спокойно, като че ли денят му бе посветен на почивка. Тя опита да си го представи облечен в костюм и забързан към офиса, но не успя и се отказа. Сам, когото познаваше, бе напълно чужд на другия начин на живот. Засега предпочиташе да остави нещата така — особено когато след няколко мига той се появи с шапката и шепа защитен лосион, който много нежно нанесе върху носа, ръцете и краката й. Челси се възпротиви — можеше и сама — но Сам така се забавляваше, а Рени се заливаше от смях, че тя не успя да откаже. Е, не бе лесно да стои спокойна под грижливите му ръце, които изстрелваха нажежени трептящи стрели по цялото й тяло. Когато той си тръгна с дяволита усмивка и весело намигване, Челси реши, че не би го заменила за никой друг мъж.

Рени се оказа приятна събеседничка. Преодоляла веднъж естествената си стеснителност, тя развеждаше Челси с ентусиазъм и желание, като че ли й бе оказана особено висока чест. Двете бързо намериха средство за общуване, като се питаха и повтаряха многократно думите на двата езика. За Челси денят бе за отмора. Но тук никой не бързаше. С изключение на непрестанното готвене, всяка дейност преминаваше в друга бавно и без напрежение; ако ли не — се отлагаше за следващия ден.

Челси не можеше да стои и наблюдава безучастно или пък организмът й не искаше да се пренастрои. Взе участие в стриването на листата сизал, окосени от мъжете и помогна да ги изпънат да съхнат на нишки, от които се усукваха въжета. Опита се да тъче, дори да бродира. Пренася с всички царевичните кочани и помогна в люпенето на зърната.

Рени с готовност й обясняваше подробностите, но следваха и дълги периоди на мълчалива работа. Въпреки че от време на време жените спираха да си поприказват, очевидно не изпитваха нужда да поддържат разговора самоцелно. Тишината бе дружелюбна, окуражаваща и неимоверно приятна. Работата им харесваше. Те непрестанно се усмихваха и кимаха одобрително, за да насърчават Челси.

Сам се появи с другите мъже по обяд и остана в мъртвото време, когато слънцето, достигнало своя апогей, обезсмисляше усилията, вложени в работа. Двамата се разходиха и си поговориха за преживяното. Челси се радваше на присъствието му, защото бе уморена, а той като че ли й вливаше енергия. Но скоро се разделиха — Сам и Фелипе поеха за Валядолид. Сам се върна след няколко часа и я отведе в колибата, където й подари гребен, четка за зъби, огромна фланелка с яркорозов надпис „Канкун“ и чифт шорти, както и бельо.

— Мислех, че няма да имаш смелост да купиш — пошегува се тя.

— Беше на рафта и нямаше нужда да питам — отвърна той. — Може и да не е фино като твоето, а и честно казано, предпочитам да не носиш…

— Благодаря, Сам! Много си мил, но нямаше нужда. Багажът ми сигурно вече е пристигнал…

— Не е! Обадих се в хотела. Ще звънна пак след няколко дни. Но ти ми изглеждаш уморена — взря се той в лицето й.

— Да, прав си — призна тя. — Може би е от въодушевлението. Не, думата не е точна, когато трябва да се опише животът тук. Много е вълнуващо — а същевременно непосредствено, спокойно, почти неземно. Мислех, че борбата за оцеляване е тежка и мъчителна. Но тези хора се справят с лекота. И то без нерви и напрежение. Работят бавно, с желание. Май почвам да те разбирам. Завиждам им — по особен начин.

— Рени помогна ли ти с езика?

— О, да! Създаваше ми чувство за сигурност. Много е мила. И с широко отворени очи към външния свят, нали? Мислиш ли, че прави планове да замине някой ден?

— Не съм сигурен — той тревожно се намръщи. — Преди две години била омъжена за момче от Шетумал — събирач на сока, от който се прави дъвка. След три месеца се върнала вдовица — той катастрофирал с камиона си и починал на място.

— Горката Рени! Не спомена нищо!

— Няма и да го стори. Маите не се връщат към миналото си — те гледат напред. Още нещо, за което им се възхищавам, макар да е жалко, че не се интересуват от прадедите си. Живеят ден за ден — с изключение на Рени. Тя има по-различни мечти — от времето, когато е била със съпруга си. Тогава е понаучила и английски. Не бих се учудил, ако мечтае за Щатите в стремежа си към нещо по-мащабно, а може би и по-вълнуващо — той тъжно поклати глава. — Не трябва да го прави, ще се провали.

— Не е сигурно. Предполагам, зависи къде ще попадне и с какво ще се захване.

— Е, хайде, Челси! Простодушно момиче като Рени ще загине в забързания истеричен свят! Та тя изобщо не е подготвена за него!

— Но е умна! Може да продължи образованието си!

— И после? Ще се чувства самотна. Тук е заобиколена само от хора, които я обичат. А дори да оставим настрана емоционалната изолация, ще трябва да изплува от самото дъно. Е, и животът по върховете не е много по-различен!

— Струва ми се, мнението ти е субективно! — промълви тя.

— По дяволите, прав съм!

— А тогава защо я насърчаваш да учи английски?

Сам застина с отворена уста. Повдигна рамене и зарови пръсти в косата си.

— Може би… защото е приятно и защото… образованието, натрупването на знания е втъкано в мен. Което не означава, че е правилно! Животът тук е прекрасен! Няма да намери нищо по-добро!

— Животът тук е различен. Да, хубав е, но това не значи, че другият е лош! Отново мислиш в бяло и черно, Сам — всичко или нищо! Не си прав! Много от нашите сънародници са щастливи. Вярно, денят им е по-напрегнат — изпъстрен с тревоги и проблеми, непознати за хората тук. Но проблемите са неизбежен спътник на цивилизования свят, където и щастието от успеха е по-голямо.

— Въпросът е доста спорен — отсече Сам, а сивите му очи мятаха мълнии.

Челси замълча. Усети, че думите й са били доста настойчиви, а ако се надяваше да върне Сам в Бостън, трябваше да действа предпазливо. Лицето му застина в напрегната гримаса. Мисълта, че му е причинила болка, я разстрои. Тя смутено сведе поглед.

— Всъщност — подметна тихо — мисля, че Рени няма да тръгне за никъде. Още е твърде млада…

— На осемнайсет е! Повечето от връстничките й са съпруги и майки. Ако това не е работа за възрастни, дай ми по-сериозен пример!

Челси стисна юмруци. Не искаше да му противоречи, особено сега. Познанството им бе толкова крехко и уязвимо, независимо от силното привличане помежду им. Не трябваше да излага на риск приятелските им отношения.

— Аз… мисля, че ни чакат за вечеря — промълви тя, без да го погледне. Нямаше апетит, но не се сети какво друго да каже, за да разсее нарастващото напрежение.

За миг се възцари тишина. Когато най-после вдигна поглед, Челси установи, че Сам я наблюдава изпитателно.

— Добре — измърмори той, извърна бързо очи и рязко пое към колибата на Алдана.

Вечерята протече нормално, но Челси се чувстваше неловко. Сам говореше малко, разменяше усмивки с индианците, но не я поглеждаше. Тя опитваше да се справи с гъстата царевична супа, но щом усети, че може да се оттегли, веднага се възползва. Сам остана, което не я притесни — изтощена, тя мечтаеше за хладния душ, след което щеше да навлече ризата на Сам и да заспи. Стомахът я присвиваше, а имаше и главоболие. Качването в хамака бе като детска игра в сравнение с предизвикателството да се отпусне.

Изтощена, тя бързо заспа, но посред нощ се събуди с усещането, че е болна. В колибата бе тъмно като в рог, но платинено бялата луна осветяваше пътечката до бараката, където бе тоалетната. Когато се върна, спъвайки се в мрака, й бе толкова лошо, че не намери сили да помисли за Сам. Покатери се в хамака и присви колене, за да облекчи болката, разкъсваща стомаха й, но задушната нощ скоро я накара да се изпъне с надежда за хлад. Не се получи.

Очите я боляха — дори затворени — и тя ги закри с ръка. Обърна се още веднъж, но не получи облекчение. Не след дълго отново се отправи към бараката. Не разбра как се е добрала до колибата, а едва когато се озова в хамака с притиснати към стомаха ръце, помисли, че иска да умре.

— Челси…

— Сам! — подскочи тя. — Господи! Как ме изплаши!

— Какво има, Челс? Ставаш вече два пъти. Да не си болна?

Той отметна косата от челото й и долепи длан. Мракът й пречеше да го види, но гласът и допирът му я поуспокоиха.

— Чувствам се ужасно, Сам! Съжалявам, не исках да те събудя.

— Шшт! — ръката му се отдръпна от челото й и нежно погали пламналата й буза. — Къде те боли?

— Стомахът. И главата. И, о, Господи, ръцете, гърбът и краката.

— Добре. Изпъни се!

— Всеки друг път, но не и сега. Не съм в състояние — изпъшка тя.

— Искам да опипам стомаха ти и да разбера къде е болката — поясни той. Пръстите му нежно притиснаха стомаха й. — Тук боли ли?

— Не.

— А тук?

— Да.

Оказа се, че болката не е локализирана.

— Добре, стой тук! Сега се връщам!

Челси се обърна настрани и се сви на топка. Като че ли можеше да помръдне?! След миг Сам бе до нея. Плъзна ръка зад гърба й и я повдигна. Седна и облегна тялото й на своето. Мълчаливо започна да разкопчава ризата й.

— Сам, какво правиш? — изстена тя. Това бе един от редките мигове, когато не й се искаше да я докосва.

— Ти гориш, скъпа, а ризата е мокра. Ще разтрия гърба ти и ще ти облека нещо сухо.

Челси нямаше нито сила, нито желание да говори. Чувстваше се ужасно зле — пламнала и потна — и хладната кърпа, която Сам притисна към челото й, носеше божествено облекчение. Подпря глава на рамото му и се отпусна в ръцете му. Скоро влажната кърпа обхождаше пламналото й тяло.

— Мислиш ли, че е грип?

— Струва ми се — започна той бавно и без колебание, — че е Отмъщението на Монтесума. Дължи се на бактерия.

— Но… аз мислех, че е само… Ами треската? И така ми се повдига…

— Прекарваш го в тежка форма — това е всичко — кърпата се плъзна по едната й ръка, после по другата. — Защото си преуморена. Какво си правила, преди да пристигнеш тук?

— Работих! Не, не мога да разбера! Никога не се разболявам! Имам желязно…

— … правило. Знам! А освен това работи и днес.

— Не мога само да стоя безучастно и да гледам! — едва-едва възрази тя.

— Звучи ми познато! — промърмори той и предпазливо се наведе да намокри кърпата. — Ако беше останала в Канкун, може би нямаше да ти се случи! Храната и водата там са чисти. Но отклониш ли се встрани от пътя, веднага изпадаш в беда! — Той говореше тихо, почти шепнеше и Челси щеше да се унесе, ако стомахът не я присви жестоко. Тя изпъшка и кърпата внезапно спря малко над пъпа й. — Ще използваш ли тоалетната?

— Не… засега — лава Богу, спазъма премина, защото се чувстваше ужасно неудобно. — Какво казваше? — със сетни сили се стремеше да отклони мислите на Сам от отделителната си система.

— За какво? — обхванал я с ръка под гърдите, той я обърна и се зае с гърба й.

— За бактерията. Откъде идва?

— Ами от липсата на пречиствателни системи! Новодошлите нямат изградени антитела! Продължителността на неразположението зависи от теб. Ако се бориш и искаш веднага да се изправиш на крака, ще те мъчи по-дълго. От друга страна — ако се отпуснеш и почиваш — ще се оправиш за един ден!

— И да искам, не бих могла да направя кой знае какво! — главата й се люшна върху рамото му. Кърпата отново се намокри и пое своя път по стомаха й, след което се плъзна по-нагоре — около едната гърда, после около другата.

— Строго професионално, Сам, като лекар! Моля те!

— Опитвам се. Опитвам се!

Платното върху дланта на Сам бе тънко — фина мокра ръкавица. За нещастие тя бе прекалено болна, за да откликне физически на докосването, което в друг случай би било неописуемо възбуждащо. Но съзнанието й не бе напълно омаломощено.

— Сам, сърдиш ли ми се?

— За какво? Че си болна ли? Разбира се, че не! Вината не е твоя. Трябваше да го предвидя.

— Не, не за това. За… преди. Затова, че те вбесих.

— Кучетата побесняват. Хората се ядосват.

— Значи те ядосах.

— Аха.

— Съжалявам!

— Недей! Просто различие в мненията, това е! Иначе би било много скучно, нали?

Не изглеждаше ядосан. За миг тя си спомни думите на Линда, че двамата били скучна двойка. Значеше ли това, че за Челси и Сам има надежда? И нима тя го желаеше? Ами мисията й? Не, сега не можеше да мисли. Съществуваха само ръцете на Сам, които се бореха с болката й. Ето, положиха я по гръб в хамака и тя чу гласа му:

— Отивам за лекарства и чиста риза. Тук съм след минутка.

Чиста риза! Тя плъзна ръка по гърдите си. С изключение на бикините бе съвсем гола. Сам бе видял всичко!

Всъщност наоколо цареше пълен мрак. Дали бе запазила поне мъничко от достойнството си? Как ли бе облечен самият той?

Отново я изправи и този път приближи до устните й хапче.

— Какво е това? — успя да извърти глава тя. — Не мога, Сам, повдига ми се! Ще повърна!

— Аспирин. Хайде, глътни го! Бъди добро момиче!

Нямаше сили да се противопостави и покорно се подчини. Последваха още две хапчета, поети също така безропотно.

— Сам, мисля, че ти харесва да играеш ролята на лекар! Откъде знаеш толкова много?

— Ами знам! Защото вече минах по този път! — пресегна се той да остави чашата и взе чистата риза.

— Значи и ти си бил болен?

— Да, при пристигането ми — той изпъна ризата.

— Не е възможно! Изглеждаш толкова здрав и силен!

— Забравяш снимките, които си гледала! Когато се озовах тук, бях блед и преуморен. Също като теб. Три дни прекарах на легло. Това бе чистилището към новия ми живот.

— Три дни? Нали ми каза, че ще се оправя за един?

— Ако не се съпротивляваш! Каквато бе моята грешка. Бях свикнал на непрестанна работа и не можех да забавя ход. А нямаше и кой да ми каже да лежа. Не се вслушах в зова на тялото си, затова състоянието ми се влоши. После вече нямах избор — той мушна ръката й в ръкава, но след миг я извади.

— Какво правиш?

— Малко въздух няма да ти навреди — остър съскащ звук съпроводи откъсването на единия ръкав. След миг го последва и другия. — Така е по-добре — той й облече ризата, положи Челси по гръб в хамака и започна да закопчава дрехата. — Сега затвори очи и се опитай да заспиш, а аз ще ти разтрия краката.

Грижите на Сам бяха облекчили болката й. Челси затвори очи, но преди да заспи, имаше да свърши още нещо.

— Сам? — прошепна тя. — Благодаря ти за всичко!

Той замълча и тя усети, че я наблюдава. Гласът му прозвуча тих и искрен:

— Аз трябва да ти благодаря. Никога не съм имал възможност да се грижа за някого. Струва ми се, че ми харесва.

Силите й бяха изчерпаш и тя само се сви на възглавницата. Унесе се под топлите му думи и успокояващия хладен масаж.

Тази нощ й се наложи да става още два пъти, и всеки път Сам бе до нея, за да я разтрие и преоблече. Призори стомахът й се поуспокои. Треската не бе преминала и тя бе ужасно изтощена и уморена. Но като че ли най-лошото бе зад гърба й.

Когато отвори очи и се обърна към Сам, видя, че е буден, изтегнат в хамака си, с вперен в нея поглед.

— Ти не можа да мигнеш, Сам. Сигурно си много уморен!

— Ако още веднъж кажеш, че съжаляваш, ще ти покажа, че наистина има за какво! — опитваше се да бъде строг, но не успя. — Как се чувстваш? — приближи той.

— Май… по-добре.

Но ръката му, опряна о челото й, бе отново хладна. Той излезе за още аспирин, а тя се огледа. Ризата й бе широка и удобна. Припомни си как Сам я събличаше, обтриваше тялото й и отново я обличаше. Нова вълна жар обля и без тона горящите й бузи.

— Струва ми се, че отново пламтиш — забеляза Сам.

— Ризата е виновна — измърмори тя. — Малко по-широки дупки за ръкавите и щях да бъда порнографска гледка!

— Всичко е наред! — изкикоти се Сам. — Подхождаме към въпроса строго професионално, нали?

— Хм — за да избегне погледа му, тя направи грешката да сведе очи. — Сам, в какво си облечен?

— В шорти.

Тя не преставаше да се взира. Плажни шорти ли? Бяха така идеално изпънати, че липсата на копчета или цип бе повече от очевидна.

— Плажни шорти ли?

— Аха. Не се шокирай. Много са удобни! Държат по-прохладно от памучните, които се впиват…

Тя вдигна очи, а бузите й добиха моравочервен оттенък. Затвори плътно клепачи, но образът остана. Е, може и да бяха малко по-широки от слипове, но му стояха прекрасно. Той бе прекрасен!

— Сигурно се оправям! — измънка тя. Преди малко дори мисъл за секс не можеше да се мерне в съзнанието й, но сега…

— Моля?

— Нищо — очите й се отвориха, но този път внимаваше накъде да ги насочи. — Имаш ли нещо за мен?

Сам стисна аспирина и се усмихна.

— Съмняваш ли се? — леко провлечените думи прозвучаха двусмислено.

Тя се изправи на лакът, което не бе лесно, тъй като пропадаше в широката мрежа.

— Няма да ме оставиш сама, нали?

— Само докато кажа на Тоня, че си болна. Ще ти направи чай от лайка — навлече той бермудите си. — Винаги ли си толкова неспокойна?

— Не съм свикнала да боледувам.

— Няма да те изоставя. Знаеш го, нали? — от очите му струеше топлина.

— Зная… но от години никой не се е грижил за мен — и си спомни думите му: „Струва ми се, че ми харесва!“

— Винаги ли си била сама — след като завърши училище?

— Не е имало никакви мъже, ако това имаш предвид.

— Никога ли?

Имаше право да знае. Челси искаше да му каже. Така като че ли компенсираше онова, което бе обещала да пази в тайна.

— Никога не съм била омъжена, нито сгодена. Имала съм приятели, някои — доста сериозни, но не съм живяла заедно с мъж. Още по-малко с някой, който би се грижил така за мен.

— Как изглеждаха… твоите приятели?

— Бяха приятни — замисли се тя за миг. — И интелигентни. Но повърхностни. Малко егоисти — като че ли е по-точно.

— Като че ли не си разочарована.

— Така е. Сигурно не съм била влюбена. Може и да ме е боляло тогава, но сега вече — не — скромният й запас от енергия се изчерпи и тя уморено притвори очи.

— Е, в живота има и други важни неща. Непрестанно съм заета…

— Но днес ще почиваш! Ще се видим в пет!

Тя повдигна ръка да му махне, но той вече бе излязъл.