Барбара Делински
Магията на древността (1)

Първа глава

— Искам да намерите сина ми! — заяви Беатрис Лъндън хладно и невъзмутимо.

Седнала срещу нея в хола на елегантното имение „Уелзли Хилс“, Челси Рос я изгледа с изненада. Не заради думите, с които бе свикнала, а поради други две причини: възрастта на събеседницата й — представителна жена около шейсетте — и цялата обстановка на сдържано великолепие. Обикновено се озоваваше срещу млади майки с отвлечени дечица. Или разговаряше с родители на избягали от къщи тийнейджъри. И почти винаги молбата бе изричана с нотки на истерична настойчивост. Но не и сега!

— Синът ви ли? — попита тихо Челси.

Беатрис Лъндън дори не мигна. Сребристосивият безупречен кок не трепна. Пръстите с изрядно лакирани нокти не помръднаха. Възрастната жена седеше с царствено величие.

— Синът ми, Самюъл Прескот Лъндън!

Може би очакваше реакция, но в съзнанието на Челси не проблесна никакъв спомен.

— Съжалявам, нищо не ми говори! — последва любезният отговор. — Работата ме свързва с друга социална прослойка.

— Зная, госпожице Рос. Освен това съм добре запозната с успехите ви в този род дейност и именно затова ви повиках.

Комплиментът бе произнесен твърде хладно, за да бъде ласкателен. Но високомерието на възрастната дама подсказваше, че нито очаква, нито желае благодарности. Е, случай като всеки друг — крайно време бе Челси да се съсредоточи в подробностите!

— На колко години е синът ви?

— През следващия месец ще навърши четирийсет.

Челси с усилие потисна изненадата си. Случай като всеки друг ли? Абсолютен уникат!

— Откога е изчезнал? — попита тя колебливо.

— От шест месеца. Всъщност не е изчезнал. Имам представа къде е и знам, че е добре.

— Госпожо Лъндън, не съм сигурна, че разбирам…

— През декември миналата година Самюъл замина на едноседмична почивка в Мексико. И все още е там. Изостави процъфтяваща фирма, на която е президент, луксозна вила срещу пристанището, членството си в местния клуб и една очарователна млада жена, която няма да го чака цял живот. Отдавна трябваше да се е вразумил и върнал. И тъй като не е, искам да ви възложа задачата да го доведете — в спокойно изречените й думи се долавяше гняв.

— Четирийсетгодишен. Не е съвсем дете! Разбирам да се тревожите, ако не знаете къде е, но да искате да го върнете насила… Не трябва ли да реши сам?

— Очевидно нямате деца, госпожице Рос. Майката се чувства отговорна, независимо от възрастта на детето си! Самюъл пренебрегва задълженията си. Мой дълг е да му напомня!

В този миг Челси изпита искрена симпатия към безотговорния Самюъл. Ако нейната майка бе така властна, тя несъмнено би избягала от къщи. Е, благият й нрав не бе попречил на по-малката й сестра да изчезне…

— Разкажете ми по-подробно за него, госпожо Лъндън. Според вас защо е заминал?

— Искаше да си почине. През последната година и половина работеше без отдих. Но всяко нещо има граници! — отсече тя.

— След като „имате представа“ къде е, значи ви се е обаждал.

— Не. От време на време разговаря с кантората си. От тях научих, че все още е в Юкатан.

— Значи ви е оставял съобщения чрез служебния телефон?

— Не — в гласа й потрепна ледено презрение. — Аз се обаждам, за да измъкна нещо от колегите му.

— Има ли съдружници?

— „Лъндън и Макги“ е една от най-големите посреднически фирми за продажби на недвижими имоти в Нова Англия! Не може да не сте чували!

— За съжаление не съм — отвърна спокойно Челси. — Клиентите ми са от други среди. В Бостън ли е седалището на фирмата?

— Да! На улица „Бийкън“, номер едно.

— След като синът ви е президент, кой е Макги? — адресът й бе познат и подсказваше престиж.

— Вицепрезидентът.

— С него ли поддържате връзка?

— Не. Той не би ми се обадил. С един от по-нисшите вицепрезиденти, Норман Скиали. От него разбрах, че Самюъл е жив и е добре, но все още не е склонен да се върне в Бостън.

— Значи сега Макги ръководи бизнеса?

— Да, така се получи. И ако Самюъл не се върне, може да му измъкнат фирмата под носа!

— Като че ли не храните особено доверие към Макги?

— Не е точно така. Много е работлив, но му липсват финес и изисканост. Никога няма да проумея защо Самюъл го избра за съдружник. Нито пък защо не продължи в семейния бизнес!

— А какъв е семейният бизнес, госпожо Лъндън?

По лицето на старата дама се изписа раздразнение.

— Корпорация „Лъндън“ притежава три големи театрални комплекса и цирк в Бостън, както и многобройни развлекателни заведения по Източното крайбрежие. След смъртта на съпруга ми преди четири години аз поех ръководството.

Без съмнение! Та тази жена бе родена да командва! Горкият Самюъл!

— Разбирам — продължи замислено Челси. — Предполагам, синът ви се е оттеглил от семейния бизнес без съгласието ви.

— Госпожице Рос, според мен това няма никаква връзка с настоящия проблем!

— Всичко, което науча за сина ви, би могло да се окаже от полза. Честно казано, не разбирам защо се обърнахте към мен! Жена с вашето положение по-скоро би се възползвала от услугите на частен детектив.

Беатрис Лъндън не се смути.

— Частният детектив би могъл да открие сина ми, но надали би успял да го върне.

— А защо мислите, че аз ще успея?

— Защото, първо, сте жена — лукаво присви очи тя. — Второ — руса и привлекателна. И трето — доста добра артистка сте!

Челси едва потисна желанието да зарови пръсти в косата си. Да, руса е, въпреки че късата й смело оформена прическа бе вероятно доста поразрошена от вятъра. Привлекателна? Може би, според някои. Но…

— Артистка? Извинете, не ви разбирам!

— Миналата седмица ви видях по телевизията, госпожице Рос. Държахте се с достойнство и стил, неприсъщи на жена, родена и израснала в потискащия мелничарски град Ню Хампшир.

На Челси й се прииска да подхвърли доста язвителна забележка, но така само би потвърдила изказването на госпожата.

— Невъзможно е всички да се родим богати, госпожо Лъндън, но достойнство и стил не се купуват.

— Достойнството — може би, но не и стилът — погледът й одобрително се плъзна по подбраните с вкус копринена блуза и пола. — Много сте хубава. Но нали тъкмо това е била целта ви, след като посещавате дом в този квартал?

— Как научихте къде съм израснала? — попита Челси с привидно спокойствие. Не бе свикнала да бъде на прицел.

За пръв път от началото на разговора Беатрис Лъндън се усмихна.

— Наех частен детектив — нова изненадваща атака.

— Нима бе необходимо?

— Да, поверявам ви сериозна задача. Исках да се уверя, че съм избрала подходящия човек. Зная, че през последните шест години издирвате изгубени деца, че успявате в три от всеки четири случая, че гоните следата с упоритост, на която е способен само човек, преживял ужаса от изчезването на близък човек. Зная, че именно случилото се с вашата сестра ви е накарало да се заловите с тази работа.

Челси не трепна — отчасти, защото бе сигурна, че Беатрис Лъндън очаква подобна реакция, отчасти, защото отдавна се бе примирила с мисълта, че някои случаи — често тези, при които си лично засегнат и най-много ти се иска да успееш — не могат да бъдат спечелени. Страдаше за сестра си и за родителите си, но бе достатъчно помъдряла, за да приеме фактите и да продължи напред. Беше се посветила на семейства, изпаднали в беда, подобна на нейната, и това й помагаше.

— Нямам образование, нито разрешително за това, което върша.

— Не ви е необходимо. Вие спазвате законите. Поддържате сериозни контакти, а когато не са достатъчни — пътувате. Никога не вземате пълната такса от клиентите и плащате данъците си до последния цент. Включително и върху заплатата от „Айкабод“.

— Вашият детектив си е заслужил хонорара — отсече сухо Челси. — Надявам се, взел ви е пълна такса!

— Не ми е „взел“. Аз му платих, при това доста щедро. Парите и възможността да ги получиш правят чудеса с изобретателността. Сама ще го откриете.

— Все още не съм решила дали ще поема вашия случай! Трябва да проуча обстоятелствата около заминаването на сина ви!

В нейната градина — с нейните камъни!

— Добре! — няколко мига Беатрис Лъндън не откъсна поглед от лицето на Челси. — Ще ви кажа това, което искате. Самюъл израсна в тази къща, завърши като баща си бизнес колеж в Харвард и се присъедини към семейната фирма. След две години напусна и започна сам.

— Защо напусна?

— Скара се с баща си, но съпругът ми така и не спомена причината.

— Дотогава Самюъл с вас ли живееше?

— Да. Как ли не се опитвах да го върна — у дома и във фирмата, но той бе непреклонен. И досега не съм се отказала.

— А след смъртта на баща си? — мотивите на хората, особено при семейните взаимоотношения, винаги я вълнуваха.

— Още по-настоятелно го увещавах. Казваше, че е затрупан от работа и че аз се справям чудесно с корпорацията. Е, и на двамата ни бе пределно ясно, че най-елементарното решение бе „Лъндън и Макги“ да стане неин клон. Самюъл не искаше и да чуе.

— Останахте ли близки? — Челси бе на страната на Самюъл.

— Не така, както бих искала. О, често се виждахме. Водеше ме на приеми. Но не желаеше да има нищо общо с корпорацията, въпреки че един ден ще я наследи.

— Нямате ли други деца?

— Не, само Самюъл. Затова искам да го върна тук!

Никакви признаци на нежност, майчина любов или тревога. Ореолът на властност я обгръщаше като кралска мантия.

— Разкажете ми за Самюъл — вкусове, хоби, качества.

— Самюъл е изключително праволинеен. Обича скъпите ресторанти и добрия театър; играе голф в клуба, без да е атлет; работи къртовски във фирмата.

— А приятелката му? Продължителна ли е любовната им афера?

— „Афера“ не е думата, която бих употребила — процеди презрително госпожа Лъндън. — Самюъл и Линда се познават от години. Тя е дъщеря на един от най-старите ни приятели.

— Предстои ли женитба?

— Искрено се надявах. Самюъл не е мислил за никоя друга. Сигурна съм, че иска да има дом и деца.

— Но вече е почти на четирийсет. Защо не се е оженил досега?

— Казваше, че е много зает.

— Значи сте обсъждали този въпрос?

— Разбира се! Това е мое задължение!

Челси с усилие сдържа язвителната си забележка. Парченцата от мозайката постепенно се подреждаха. Но имаше още въпроси.

— Според вас какво прави в Мексико?

— Е, това е едно от нещата, които предстои да откриете.

— Възможно ли е да бяга от съдебно преследване?

— В никакъв случай!

— Може и да не споделя всичко с вас!

— Не! Самюъл не би направил нищо противозаконно. Никога не се е бунтувал, дори когато бе тийнейджър. Не е в природата му. С баща му го възпитахме да бъде честен и почтен.

Най-после Челси успя да предизвика невъзмутимата Беатрис Лъндън. Бе ядосана, но искрена.

— Съжалявам! Не исках да ви разстроя. Длъжна съм да предвидя всяка възможност. Значи е в Юкатан?

— Да. Тръгнал е от Канкун. Доколкото зная, установил се е в малко селце на маите.

— Селце на маите ли? — Челси едва се удържа да не избухне в смях. Ако се пренесеше с двайсет години назад, би могла да помисли, че преситеното богаташко синче е избягало от разлагащия охолен живот с някой гуру в Индия. Но Самюъл Лъндън наближаваше четирийсет! — С какво се занимава там?

— Ако знаех, нямаше да ви наема! — сопна се госпожа Лъндън.

— Все още не съм поела никакъв ангажимент! — не се сдържа Челси. След миг краткотрайното й надмощие бе заличено.

— Не можете да откажете. Нуждаете се от парите!

В стаята се възцари мълчание. Челси имаше чувството, че се намира в клетка.

— Нова находка на вашия детектив ли? — тихо попита тя.

Беатрис Лъндън беше в стихията си. Очевидно властта й доставяше огромна наслада. Не можеше да понесе неподчинението на сина си. Вероятно това бе и причината за бягството му.

— Детективът бе много изчерпателен. Зная точните ви доходи, дори в „Айкабод“. Е, жена като вас може да печели и от бакшиши, след като е барманка в любимото местенце за отдих на богати бизнесмени.

— Струва ми се, ще трябва да се обърнете към друг, госпожо Лъндън! — Челси се подпря на изящно гравираните дръжки на стола и стана. — Ако синът ви е дързък като вас, не съм убедена, че искам да го открия.

Хладният глас на възрастната жена я застигна:

— Зная и точната сума, която ви е необходима, за да се върнете в колежа и продължите образованието, за което толкова силно мечтаете! — Челси застина като ударена от гръм под арката, водеща към хола. Не се обърна, а само заби грижливо оформените си нокти в грубата платнена материя на чантата си. — Добре съм осведомена, нали, госпожице Рос? Възхищавам се на амбицията ви! След бакалавърската степен искате да защитите дисертация по психология! Вероятно възнамерявате да лекувате обърканите млади бегълци?

— Всъщност искам да съветвам семействата им — процеди през зъби Челси. — Избягалото дете винаги си има причини и в девет от десет случая те са свързани с дома.

Намекът й бе напълно пренебрегнат от неуязвимата Беатрис Лъндън, запазила пълно спокойствие.

— Ще ви дам парите, от които се нуждаете, госпожице Рос. Половината сега, а останалото — след като върнете сина ми. Ще покрия всички разходи — учебната такса за три години, както и доста сериозна сума за всекидневни нужди. Дори ще ви съдействам да бъдете приета в Харвард!

— Не е необходимо! — гневно се извърна Челси. — Мога да се справя и сама!

— Зная! — последва нова ледена усмивка. — Завършили сте трета по успех в колежа в Маунт Холиуок със стипендия!

Челси трескаво обмисляше предложението. От шест години усилено спестяваше, за да продължи образованието си. През деня търсеше малките бегълци, а вечер работеше на бара. Предстояха й още поне три години на икономии. Но ако сегашният й хонорар покриеше всичко, тя би могла да инвестира спестените вече пари в собствен офис. Не се съмняваше, че ще открие Самюъл Лъндън. Но дали ще успее да го върне?

— Предложението ви е много щедро, госпожо Лъндън. Ще ви излъжа, ако кажа, че парите не ме интересуват. Но синът ви е зрял мъж. Освен, че съм руса, какво друго ви кара да вярвате в успеха ми?

— Пропуснахте, че сте привлекателна. Синът ми е представителен мъж. При това не е сляп. А като се добави и артистичната ви дарба, е, може да е силно казано, но мисля, че ще успеете да го прелъжете с комбинацията от външен вид и интелигентност.

— Не ви разбирам, госпожо! — промълви Челси сковано. Смътно подозрение се прокрадна в съзнанието й.

— Напротив, госпожице Рос! Но щом желаете, ще ви формулирам ясно желанието си! Искам да използвате инстинкта си и да откриете сина ми. А с тайните си женски оръжия, както и с всички други, с които разполагате, трябва да го привлечете в Бостън!

— Значи искате да го съблазня!

— Не съм използвала тази дума! Не предлагам нищо евтино и обидно, а дори да бях предложила, Самюъл не е от този тип мъже. Той далеч не е без опит, но уверявам ви, не е и плейбой. Не, имах предвид нещо много по-деликатно и точно тук вродената ви интелигентност ще може да се изяви. Искам да го омагьосате, да го завъртите на малкия си пръст, както се казва. Да го накарате да закопнее да тръгне с вас накрая…

— Накрая? Колко време очаквате да остана в Мексико?

— Само колкото е необходимо.

— Но тук е бизнесът ми, работата ми в бара…

— От които няма да се нуждаете, предвид хонорара, който ще ви платя. Разбира се, изборът е ваш! Няма да станете по-млада и ако загубите още три-четири години в спестявания, а после и още четири-пет за задочния курс — е, ще започнете да практикувате, когато навършите четирийсет. Ако приемете предложението ми, ще вземете дипломата на трийсет и три. Моментът е изключително подходящ, юни месец е — продължи тя, без да обръща внимание на мрачното изражение на Челси. — Имате на разположение цялото лято, за да го измъкнете от Мексико. Ще се върнете за есенния семестър.

Какво да отговори? Челси никога не бе получавала подобно предложение. Вероятно защото не бе попадала в лапите на създания като Беатрис Лъндън.

— Всичко сте премислили, така ли?

— Не съвсем. Вие ще трябва да се справите със Самюъл. В тази област не мога да ви помогна. Но той в никакъв случай не трябва да научи, че съм замесена! Ако и най-малката грешка в поведението ви го наведе на тази мисъл, ще стане подозрителен.

— Значи трябва да измисля обяснение? — Челси бе свикнала да се опира на истината, а не да я фабрикува. Отново я обзеха колебания.

— Да, но трябва да бъде съвсем правдоподобно! Може да се представите за студентка, изучаваща културата на маите. Или за отегчена млада дама, избягала от шумния град. Или дори за туристка, влюбена в Юкатан.

— Не зная, госпожо! — въздъхна дълбоко Челси. — Въпреки мнението ви, аз не съм актриса. Може и да съм се преструвала при определени ситуации, но едва ли бих могла да заблуждавам умишлено един мъж дни наред, а може би дори седмици.

— Ами ако увелича хонорара ви с малка сума за дрехи?

— Не става въпрос за парите…

— Как така? Ако не бяха парите, отдавна да сте ми тръшнали вратата — тя стана и бавно се отправи към малка мраморна масичка. — Не ме разбирайте погрешно. Не ви критикувам. На ваше място бих приела предложението на секундата. Понякога, за да постигнем силно желана цел, трябва да правим неща, които не ни се нравят особено. А вие си имате причини да се стремите към тази професия — приближи до Челси и й подаде снимка. — Нима няколко седмици в компанията на този мъж са прекалено висока цена за вашата съкровена мечта?

Челси се вгледа в черно-бялата снимка. Самюъл Прескот Лъндън беше с тъмна, безупречно подстригана коса и бледо издължено лице. Носеше очила. Въпреки липсата на бръчки, в изражението му бе застинала суровост, която го състаряваше.

— Кога е направена? — пое Челси снимката.

— Преди две години. За стандартен рекламен материал. За съжаление нямам по-добра.

— А по-обикновена снимка? — Челси безуспешно се взираше, за да отгатне някои черти от характера.

— Да, може би… — поколеба се госпожа Лъндън. — Ще потърся в кабинета — тя излезе от стаята.

Снимката като че ли натежа в ръцете на Челси. Да, това бе ключът към бъдещето й! Тя знаеше — не по-зле от проницателната Беатрис Лъндън — че не може да отхвърли предложението.

— Тези може би ще ви бъдат от полза — разнесе се познатият глас и в ръцете й се озоваха три фотографии среден формат. Самюъл — с черна папийонка и фрак — застанал до елегантно облечената си майка. — От сватбата на племенницата преди четири години — на втората Самюъл, в компанията на още четирима души, седеше на блестящата палуба на луксозна яхта. — Приятели на семейството. От по-миналото лято, в Нюпорт — и отново Самюъл заедно с привлекателна млада жена. — Линда — последва лаконичното обяснение.

Челси ги прегледа отново. На всички снимки Самюъл Прескот Лъндън бе с неизменните очила, късо подстригана коса и застинало изражение. На нито една не изглеждаше щастлив.

— Мога ли да задържа тази? — вдигна Челси първата снимка и подаде на госпожа Лъндън останалите три. След това извади малък бележник и химикалка. Но Беатрис Лъндън бе вече до мраморната масичка и държеше тънка пластмасова папка.

— Тук ще намерите всичко, което ви е необходимо. Биографията му, името и адреса на хотела в Канкун.

— Искам и имената на някои приятели — Челси пое папката. — Разговорите с тях ще ми бъдат от полза.

— Не съм убедена… Могат да го предупредят.

— Не се безпокойте, ще се справя — измърмори Челси. Задачата не я въодушевяваше, но след като се бе съгласила, почувства увереност. — Ще се представя като позната на негов стар приятел — може би от колежа, с когото отдавна не са се виждали… — Беатрис мълчеше скептично и Челси продължи: — Мога да кажа, че заминавам за Юкатан и съм чула, че синът ви е там. Или дори, че пиша за маите — след шестмесечен престой Самюъл би бил добър екскурзовод.

— И какво очаквате да научите от приятелите му?

— Местонахождението му или поне ориентировъчно къде се намира. Не можете да си представите колко безценни подробности изникват при невинен разговор. Всъщност след като трябва… да го очаровам, по-добре е да науча колкото може повече за предпочитанията му, преди да замина.

С безпогрешния си усет на бизнес дама госпожа Лъндън прецени ситуацията и отстъпи.

— Дейвид Макги, съдружникът му във фирмата на „Бийкън Стрийт“ — тя продиктува телефонния номер. — На същия телефон е и Норман Скиали. Партньорът му за голф, Хал Уошбърн, е юрист. Нийл Грапт е дългогодишен приятел, но не зная номера на телефона му.

— Ще го открия. Ами Линда?

— Бих предпочела да не я посещавате. Тя е чувствителна млада жена. Ако проявите прекален интерес, може да се засегне.

Прекален интерес… към Самюъл Лъндън? Челси едва потисна смеха си. Не след дълго госпожата отстъпи и неохотно даде телефона.

— Добре, а сега името на стар приятел от колежа.

— Елате с мен.

След обширния вестибюл и последвалия дълъг коридор влязоха в библиотеката. Масивното бюро, украсено с орнаменти и покрито с кожа, бе обградено от лавици с прилежно подредени книги. Госпожа Лъндън извади една и я прелисти — ежегодното издание на колежа със снимки.

— Ето това е Джейсън Инграм. Мисля, че завърши Станфорд. Не бяха много близки, но добре са се разбирали, ако се съди по надписа под снимката.

— На приятеля ми, устоял на стрелите на мадам Лафарж. Късмет, Дж. — прочете Челси на глас. — Коя е мадам Лафарж?

— Учителката им по френска литература. Езиците му вървяха.

— Ценна информация! Вероятно е научил вече испански!

— Може би — за нещастие. Самюъл е много умен.

— Мога ли да взема и годишника?

Беатрис Лъндън кимна, извади от чекмеджето на бюрото чекова книжка и бързо надраска нещо. Звукът от откъснатия лист прониза тишината.

— Надявам се да ме държите в течение до заминаването ви — подаде тя чека. — После ми остава само надеждата, че ще се справите. Този чек е ваш, независимо от изхода — е, освен ако не науча, че не си помръдвате пръста. Втората половина от сумата ще получите, когато се върнете двамата.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, госпожо! — Челси не погледна чека. Гордееше се с преценката си за хората и знаеше, че старата дама няма да я излъже. — Но не ви гарантирам успех. Ще открия сина ви, но може да се окаже, че единственият начин да го върна, е само отвличането.

— Ще се справите. А сега, извинете, трябва да отида в офиса.

Едва когато стигна до очукания стар шевролет, срамежливо чакащ в изрядно поддържаната алея пред входа, Челси видя, че още държи чека. Без да го удостои с поглед, тя го мушна в чантата си, отпусна се на седалката и потегли.

Пристигна в малкия си апартамент и установи, че изпада в шоково състояние — изправена бе пред прага на грандиозна промяна в живота си. След няколко седмици можеше да се върне в университета! Но дотогава…

Трябваше да преследва мъж! Почувства вина. Самюъл не бе невинно дете, отвлечено на път за училище. Нито заслепен тийнейджър, избягал от дома с надежда за блясък и слава. Самюъл не бе оставил зад себе си майка, съсипана от мъка. Дали наистина имаше право да зареже всички онези хора, които се нуждаеха от помощта й, за които тя бе единствена утеха?

Но мисълта за дипломата и за работата, която тя би й дала възможност да върши, я поокуражи.

И въодушеви. И малко, съвсем малко, я поуплаши.

 

 

Следващата седмица бе дяволски натоварена за Челси — при това всеки ден редуваше дълги часове работа с малко сън. Прехвърли всички започнати разследвания на колеги и уведоми клиентите си — не без угризения на съвестта — че й се налага да замине във връзка със заплетен случай.

Трескаво звънеше по телефона на десетките университети в района на Бостън, попълваше документи и мълчаливо се молеше да не се окаже прекалено закъсняла за класацията на свободните места. Дано работата й през последните шест години събуди симпатия у приемната комисия!

Свърза се с всички познати на Самюъл, но информацията й за него почти не се обогати, освен с факта за местожителството му — някъде между Канкун и древното селище Чичен-Ица. Деляха ги около двеста километра и многобройни малки селца. Предстоеше й сериозно търсене. Установи също, че връзките на Самюъл с приятелите му са строго официални. Очевидно животът му — това бе работата! Нямаше почти никакви странични интереси, нито хобита. Беше самотник — мрачен и с пуританско възпитание, както личеше и от снимките. Как ли би могла да предразположи такъв човек, чудеше се тя с нарастваща тревога. Единственият лъч надежда дойде от Линда Хънтигтън.

Изтощена от безспирното тичане нагоре-надолу, Челси успя да отдели време и се отби в дома й.

— Значи заминавате за Юкатан — усмихна се Линда неочаквано приветливо и предложи на Челси чаша лимонада. Седяха в градината на семейното имение, до басейна.

— Да, вдругиден! — отвърна Челси с подобаващ за ролята й ентусиазъм. Всъщност нямаше нищо против Юкатан и с удоволствие би попътувала. Досега бе невъзможно да си позволи подобно пътешествие, но може би в бъдеще… — Както ви казах по телефона, пиша статия за маите. Предстоят ми проучвания по местата, където са живели!

— За списание ли пишете?

— Всъщност още не зная къде ще я публикувам, но тази тема отдавна ме вълнува и реших, че най-после моментът е настъпил! Случайно научих, че Самюъл Лъндън живее от месеци сред маите. Много искам да се свържа с него! Но не можах да разбера къде точно се намира. Казаха ми, че вие сте най-близкият му човек и реших да ви се обадя.

— Със Самюъл сме приятели от години — усмихна се мило Линда.

— Казаха ми — може би не съм особено тактична, че сте сгодени.

— Така ли било! — засмя се весело Линда, без да се обиди.

— Ако е вярно, сигурно поддържате връзка. Кажете ми къде да го намеря!

— Не зная! — Линда безпомощно разпери ръце. — Не ми се е обаждал. А и не сме сгодени.

Челси изпита облекчение. Отсега си служеше с измама, а какво ли щеше да бъде като намери Самюъл… Ако бяха сгодени с Линда, щеше да се презира непоносимо!

— Странно… Майка му намекна…

— Беатрис винаги е намеквала. От години мечтае да се оженим. Както всъщност и моите родители. Ние със Сам не ги разубеждаваме.

— Но… защо не сте се сгодили?

— Защото не сме влюбени. Или поне не в този смисъл, който е необходим за женитбата. Сам винаги е бил най-добрият ми приятел. Преди да замине, обсъдихме колко му е нужно това пътуване. Колко е уморен и…

Тя рязко замълча. Челси не се съмняваше, че Линда би продължила разказа си, ако внезапно не се бе сетила, че предава Самюъл.

— Какво ли прави там толкова дълго? — въпросът бе зададен с необходимата доза невинно любопитство.

— Предполагам, почива си. Беше съсипан от работа.

— Сигурно се забавлява чудесно! — усмихна се Челси. — Индианското селце може да е потискащо тихо, но Канкун гъмжи от туристи, ресторанти и дискотеки.

— Да, сигурно е така — въздъхна Линда.

— Това не ви ли притеснява? — стрелна Челси с поглед русата жена, която не бе красива, но излъчваше чар и елегантност. Защо ли между двамата не се бе зародила романтична връзка?

— Не, ни най-малко, макар да се съмнявам, че се забавлява. Сам е доста сдържан. Също като мен! — засмя се тя. — Двамата сме твърде отегчителна двойка досадници!

— Не ми се вярва! — чу Челси гласа си. Имаше двойки и двойки. Ако Самюъл се преуморяваше, а Линда успяваше да го накара да се разтовари, приятелството им наистина бе ценно и за двамата. При това той бе умен и находчив, а тя — елегантна, с вкус и изискани маниери. Принадлежаха на една и съща класа.

— Е, истината е някъде по средата — замисли се Линда. — Бих искала да ви помогна, Челси, но наистина нямам представа къде е Сам.

— Ако трябва да отгатнете, след като познавате характера на Самюъл, според вас с какво ли се занимава там? — не й се искаше да си тръгне, без да се с добрала до ценни сведения.

— Знаете ли, ако беше в Лондон, щеше да следи сесиите на Парламента. В Рим би обхождал до припадък музея на Ватикана. В Токио щеше да се зарови из документацията на най-близкия завод. Но в Мексико… Юкатан… Селище на маите? Никога не е бил любител на природата. Изгаря много бързо на слънце. Убедена съм, че е посетил всички развалини в съседство, но… цели шест месеца? — тя повдигна рамене, толкова естествено на фона на ледената церемониалност на Беатрис Лъндън, та Челси мигновено установи, че я харесва. — Вие самата ще отгатнете не по-зле от мен!

 

 

Следващите два дни догадките по този въпрос не й даваха покой. За съжаление — без особен успех. Разговорът с Линда я поокуражи и й подсказа, че в нейно лице Самюъл е имал добър приятел. Който несъмнено му липсваше. А Челси бе много подходяща за тази роля. Умееше да изслушва хората, както й подхвърли шефът й в „Айкабод“, когато му съобщи, че напуска.

— Ти си най-добрата барманка, която сме имали от години, Челс! Мъжете те обичат! Те умират да говорят и да има кой да ги слуша. Ако отново поискаш да работиш, само ми се обади!

Не, нямаше да поиска… Не и такава работа!

Мислите й не се откъсваха от Самюъл, а строгите му очи неспирно я следяха от бюрото, където бе снимката. Линда го бе нарекла Сам, но подобна фамилиарност не бе по силите на Челси. Той беше твърде скован и далечен — от пригладената коса до върховете на обувките си. С внушителния си ръст от сто осемдесет и пет сантиметра мъжът изглеждаше хладен и недостъпен.

Едва когато самолетът се насочи на юг, Челси призна, че се страхува. Самюъл Лъндън бе интелигентен.

Щеше да прозре играта й. Такъв пуритан никога не би се влюбил в случайна туристка или писателка. А как ли би могла да се престори, че го харесва — та той изглеждаше тъй безчувствен и надменен!

Но Самюъл Лъндън бе пропускът към бъдещето й! С тази мисъл тя пое коктейла от стюардесата, отвори книгата в скута си и се задълбочи в историята на цивилизацията на маите.