Барбара Делински
Единствен цвят (7)

Седма глава

На другата сутрин бурята бе утихнала. Когато се събуди, Шей с изненада установи, че Виктория е вече на палубата в компанията на Ной, който бе накарал Самсон да слезе в каютата им и най-накрая да се отдаде на геройски заслужена почивка.

— Я, виж ти, и ако това не е нашата Майка Тереза! — пошегува се застаналият до кормилото племенник, когато Шей се приближи към тях.

Последният път, когато бе използвал някакъв епитет по неин адрес, той я бе нарекъл желязната девица. Всъщност, нито един от двата образа не й допадаше кой знае колко, но поне в този случай коментарът му не бе саркастичен. Беше се питала какво ли ще бъде отношението му към нея, след като го бе видяла в такова жалко състояние предишната нощ. Някои мъже биха се чувствали неудобно; други — предимно сред смятащите се за страхотни мъжкари — а Ной определено клонеше към тази група — биха се държали по-скоро предизвикателно, смяташе тя. Той обаче не бе нито смутен, нито бе заел отбранителна позиция, а просто се проявяваше по познатия й, самоуверен и дързък начин. Не трябваше да се учудва — вече го познаваше достатъчно добре.

— И двамата изглеждате големи свежари — подхвърли в отговор.

— Благодарение на твоите грижи — усмихна й се Виктория.

Ной изрази пълно съгласие с нея.

— Тя наистина е едно малко съкровище. Има стомах, способен да понесе и най-страшното вълнение, а способностите й на милосърдна сестра са неподражаеми.

— О, да! Също така е и невероятно убедителна, когато трябва да те накара да гълташ хапчета!

— Невероятно умела е и при измиването на изпотени тела!

— Охоо! Значи теб дори те е мила! Аз не бях удостоена с такава услуга! — зяпна в престорено изумление Виктория.

— Предполагам, че просто не е могла да устои на голото ми тяло!

— Голото му тяло? — лелята се обърна към племенницата си с уж шокирано изражение, смекчено обаче от закачливото пламъче в погледа й. — Но, Шей, как си могла?

Преди Шей да успее да промълви каквото и да било в своя защита, Ной се намеси с жалостив тон:

— Пак поставяте под съмнение физическите ми качества! Какво ви става бе, момичета?

— Нищо подобно не съм казала! — отвърна спокойно Шей, обръщайки се след това към леля си. — Всъщност, нашият приятел притежава наистина удивително тяло! Върху дясното му бедро се забелязва сладък малък белег, вероятно по рождение, а дупето му има такива чудесни заоблени форми, че просто бях като зашеметена!

— Радвам се, че си забелязала… — изговори с провлечен тон Ной, а после се обърна към Виктория и продължи: — Ти обаче не се притеснявай! Най-привлекателната част от тялото ми остана скрита!

Шей си замълча. Бе успяла да види и тази „най-привлекателна част“, която действително бе не по-малко впечатляваща, но в този момент нямаше намерение да замени изцяло позата си на благовъзпитана, морална млада дама за сметка на дръзката любителка на мъжката физика, за каквато се бе представила преди малко. Ето защо, тя само отметна назад главата си, поглеждайки към спокойното синьо небе над тях.

— Не се забелязват никакви облаци и май пак напредваме с доста добро темпо. Бурята много ли ни забави?

— Съвсем малко — отговори й Ной, който охотно прие да сменят темата на разговор. — Така или иначе, следваме отново правилния курс.

— Чудесно! — възкликна Шей, потривайки доволно ръце. — Някой да е гладен?

Виктория и Ной се спогледаха и отвърнаха в един глас:

— Да, аз.

— Предлагаш да ни приготвиш закуска, така ли! — попита младият мъж.

— Е, днес съм в добро настроение!

Ной я прегърна през раменете и я привлече към себе си.

— Да не би у теб да се пробуждат инстинктите на домакиня?

— Не, просто умирам от глад.

— Също и аз.

Шей го погледна със смразяващ поглед. Той обаче сякаш нищо не забеляза, продължавайки да шепне на ухото й:

— Само си представи колко хубаво би било да закусваме в леглото заедно!

— Никога не закусвам в леглото!

— Но ако все още се чувствах зле, ти нали щеше да ми я донесеш там?

— В такъв случай едва ли би мислил за закуска.

— Ами ако стомахът ми се беше оправил обаче се чувствах толкова безсилен, че не бих могъл да се държа на крака?

— Това би било истински късмет за мен.

— Миналата вечер ти беше много мила. От дете не ми се бе случвало някой толкова грижовно да попива потта от тялото ми.

Шей знаеше, че се опитва да я разнежи, но още не бе намерила достатъчно строги думи, с които да отвърне, когато Ной заговори отново:

— Значи гледката снощи ти хареса, а?

— О, без съмнение! Бурята беше наистина нещо грандиозно!

— Имам предвид себе си. Моето тяло…

— А, това ли? Е, не ме впечатли толкова, колкото разбушувалото се море!

— Обади ми се довечера — гарантирам ти, че ще останеш повече от впечатлена!

— Мислиш, че ще се разрази нов ураган? — Шей нарочно се правеше, че не разбира за какво става въпрос.

— Басирам се, че точно това ще се случи! — невъзмутимо отвърна Ной, усмихвайки се дяволито.

Шей предпочете да се измъкне от по-нататъшни уловки, затова тръгна да приготви закуската. Въпреки всичко обаче през цялата сутрин си мислеше само за Ной, за неговото невероятно тяло и възможностите за пламенни преживявания, които криеше. Колкото повече си го представяше, толкова по-силно се възбуждаше.

Опитваше се да разбере какво има в този мъж, че успява така да я развълнува. Беше твърде нахален и непрекъснато се заяждаше с нея; нерядко проявяваше арогантност, а саркастичното или насмешливо отношение явно бе типично в негов стил. Всъщност, замисли се тя, Ной бе бунтар, макар и по свой собствен начин и въпреки че не харесваше толкова много неща у него, той винаги успяваше да я възбуди. И то в изключителна степен!

Преди винаги се бе чувствала сигурна, защитена и спокойна, че всичко в интимния й живот е под контрол. Не само защото излизаше с благовъзпитани и същевременно не особено придирчиви мъже — в края на краищата непрестанно срещаше други — в работата си, в супермаркета, в книжарницата, по улиците, но обикновено на абсолютно никого не обръщаше голямо внимание.

Всъщност, размисли тя, Ной не й предоставяше никакъв шанс да се измъкне. Беше хваната натясно тук, на тази яхта и в такава близост до него, че просто не можеше напълно да го игнорира, особено когато той непрекъснато й се натрапваше по един или друг начин. Отгоре на всичко не просто му обръщаше внимание, а направо започваше да си представя разни неща. И сега съвсем ясно виждаше пред себе си голото му, стегнато тяло — още в първия миг, когато го съзря да лежи така, из ума й бяха започнали да се въртят еротични картини, но оттогава насетне нейното въображение съвсем се беше развинтило и не й даваше покой. У Ной и най-дребното нещо излъчваше мъжественост и страст. Той бе Истинският Мъж според нейните представи — със здраво, силно тяло, добре оформени мускули на гърба, изпъкващи под кожата на ръцете вени, стегнатите, красиви заоблени бедра с нежна кожа. А ако трябваше да го опише отпред, щеше на първо място да спомене наболата еднодневна брада, после — космите по гърдите, а накрая, по-надолу — богатите форми на мъжката му надареност.

И все пак, ако Ной я привличаше единствено физически, вероятно Шей би устояла. Истината обаче бе, че започваше все повече да цени други неща — неговото невероятно чувство за хумор, интелигентността му, дързостта и прямотата, стремежът му винаги да се противопоставя на конвенционалността, на официално приетите норми за поведение в обществото. Всичко това я караше да се страхува и случилото се предишната нощ не бе помогнало, а напротив — чувството, обзело я, когато го видя да лежи толкова блед и безпомощен, нуждаещ се от помощта й и търсещ близостта й, опасно много й приличаше на нежността и загрижеността, които една жена може да изпитва само към скъп на сърцето й човек. Никой друг мъж преди не бе пораждал у нея подобни чувства.

Защо, тогава, не желаеше да приеме фактите? По принцип, нямаше нищо против една връзка — бе предполагала, че рано или късно ще се влюби, така както възнамеряваше и да има деца някой ден. Не бе планирала обаче подобно нещо да й се случи точно сега, когато все още градеше кариерата си и то така успешно. В допълнение, Ной определено не бе мъжът, в който би искала да се влюби.

Не че изпитваше подобно чувство към него, побърза да се поправи. Но въпреки всичко…

Проблемът бе, че Ной не бе от отстъпчивите. Още по-малко бе склонен да проявява консерватизъм или да се държи според общоприетите начини. Непрекъснато я изненадваше и тя просто не успяваше да го контролира — нито пък себе си, когато бе с него. Определено не бе подходящият човек за нея.

Ако сега се намираха във Филаделфия, Шей вероятно отдавна щеше да е избягала в обратната посока. За съжаление, ситуацията бе съвсем различна — намираше се на борда на корабче насред океана и нямаше как да се измъкне от преследванията на Ной. Това я правеше уязвима, а веднъж попаднала в ръцете му, бе загубена! А колко лесно и колко често се озоваваше там!

Накрая реши, че просто трябва да бъде нащрек. Нищо повече.

Следобедът времето ги изправи пред нов проблем. Докато предишната вечер вятърът бушуваше със страшна сила, подхвърляйки яхтата насам-натам, готов да разкъса платната, ако не бяха ги прибрали, сега той напълно се отказа от подобно агресивно поведение, успокои се, задуха все по-слабо и накрая изчезна съвсем.

Шей четеше на палубата, когато постепенно платната започнаха да се отпускат. Тя погледна първо към мачтата, а после към Виктория, която седеше наблизо, потънала в блажено нехайство за променящото се време, след което сведе отново поглед към книгата си. Платната над главите им обаче ставаха все по-отпуснати, докато накрая съвсем увиснаха и на Шей не й бе необходимо да обръща допълнително внимание на липсата на всякакво вълнение и необичайното спокойствие на океана, за да разбере какво се бе случило.

Ной мина покрай тях, като си подсвиркваше безгрижно и без особена тревога нави и прибра платната.

— Колко дълго, смяташ, че ще я караме така? — попита го Шей.

Той повдигна рамене.

— Вероятно час-два. Ще видим.

Час-два не й се струваха толкова зле, но не й хареса думичката „вероятно“. Ами ако безветрието продължеше осем или шестнадесет часа, или, не дай си Боже, цяло денонощие…

— Изглеждаш ми разтревожена — подметна Ной, поглеждайки я за миг, докато ръцете му сръчно привързваха платната.

— Не, не. Всичко е наред!

— Представи си, че е нещо като улично задръстване. Ако сега се намираше в града, а не тук, по това време на деня най-вероятно да се прибираш от работа. Да приемем, че движението е пренатоварено и ти седиш на едно място и не можеш да помръднеш от там — започваш да нервничиш, да се притесняваш, а нищо чудно и да ти прилошее от изпусканите от колите газове. Тук на яхтата обаче не рискуваш да преживееш подобни гадости — Ной си пое дълбоко дъх и широките му гърди се очертаха още по-ясно. — Вместо това се наслаждаваш на свеж въздух, топло, слънчево време, кристалночиста океанска вода. Какво повече може да желае човек?

„Ами, например, да духа вятър, за да се изпънат платната и да продължат да плават с нормална скорост“, би предложила Шей. Колкото по-бързо стигнеха до Коста Рика, толкова по-рано щяха да се върнат в Колумбия и, съответно, толкова по-скоро тя щеше да се прибере у дома. Решителността й бе поставяна непрекъснато на изпитание от един мъж със страхотна физика, невероятно сексуално излъчване и предизвикателно държание.

— Повече нищо — в този ден! — най-накрая отговори тя.

— Изпей я!

— Моля?

— Песничката, нали се сещаш… — Ной изпъчи още повече гърди, изправи глава и протегна прочувствено двете си ръце напред, пеейки:

„Чувствам този ритъм, чувствам музиката в мен…“

Шей се разсмя, покривайки лицето си с ръце.

— О, да, често я пеехме в училище. Май последният стих беше нещо такова:

„Повече аз нищо не желая в този ден!“

— Горе-долу!

— Ти да не си бил в училищния хор?

— Да, през всичките четири години. После пях и в хоровата капела към колежа. Пътувахме непрекъснато и беше адски забавно! — внезапно на лицето му се изписа лека тъга.

— Какво има?

— Всъщност беше забавно до един момент.

— Защо? Какво стана после?

Ной се поколеба, после сви рамене.

— Напуснах.

— И поради каква причина?

— Ами… направих нещо… Фактически, бяхме трима. Стана една малка неприятност.

— По-точно?

— Не беше кой знае какво — подхвърли той, залавяйки се отново с платната.

— А именно?

Ной привърза и грота към гика на мачтата, след което с нежелание заразказва:

— Бяхме на турне в Мюнхен и вечерта след концерта се напихме до козирката. Обявиха, че не сме подходящи да представяме колежа.

— Значи не сте напуснали по собствено желание, а са ви изхвърлили.

— Нищо подобно! Напуснахме!

— Защото в противен случай са щели да ви изгонят!

— Не е необходимо да го казваш по такъв груб начин! — Ной прокара пръсти през косата си.

— Но именно така са стояли нещата, нали? Би трябвало да се срамуваш от себе си, Ной!

Виктория, която до този момент само бе слушала, сега се почувства принудена да се намеси:

— Не си ли прекалено жестока спрямо горкото момче, Шей? Ти също си била в колеж и знаеш какви неща вършат понякога студентите — млади хора са и искат да се забавляват. С течение на времето стават по-зрели и успяват да овладеят тези свои пориви.

— Благодаря ти за подкрепата, Виктория! — каза Ной.

Шей замълча, като предпочете да се зачете отново в книгата си.

Тъй като повече нямаше никаква работа за вършене, младият мъж се изтегна на слънце по гръб върху палубата. Така издържа само тридесетина секунди, след което рязко скочи на крака и свали фланелката си, легна повторно и постави ръце под главата си за опора.

— Хващам се на бас, Шей, че си била изрядна студентка и никога не си вършила нищо нередно в университета. Нали така, а?

Тя не отговори. Леля й обаче постави пръст на устните си, сякаш искаше да възпре готвещите се да изскочат от устата й думи. Шей й хвърли предупредителен поглед, но Виктория продължи да стои по този начин с пръст върху устните. За нейната племенница това бе едновременно добър и лош знак.

— Предполагам, че си се занимавала само с учене — подхвърли Ной.

— Естествено, че учех.

— А какво правеше през свободното си време?

— Най-различни неща — уклончиво отвърна Шей и насочи поглед към кърмата. — Къде е Самсон?

— Най-вероятно приготвя вечерята — каза Виктория, като най-после свали пръста от устните си.

— И каква ще бъде тя тази вечер?

— Ако ни каже предварително, няма да бъде изненада — Ной се ухили самодоволно. — А това е част от удоволствието.

— Не обичам изненадите.

— Значи не обичаш и удоволствията. Ама ти си много отегчително същество!

— Ной! — скара му се Виктория.

Шей обаче бе напълно способна да се защитава и без чужда помощ.

— Не се притеснявай, скъпа лельо. Достатъчно съм силна, за да мога да понеса подобни обиди.

— Не си силна. По-скоро си неподатлива — поправи я с небрежен тон Ной. Лежеше спокойно отпуснат, със затворени очи. — Всъщност, май не си неподатлива през цялото време, защото, когато те прегръщам…

Шей побърза да го прекъсне.

— Самсон явно предпочита да приготвя чуждестранни ястия.

Младият мъж се ухили, но преди да отговори, помълча многозначително.

— Невинаги. Един от специалитетите му е пържено пиле както го правят в южните щати. Можеш направо да си оближеш пръстите!

— И как се облича тогава?

— Тайна.

Шей го изгледа ядосано, но той не забеляза, тъй като все още лежеше със затворени очи.

— Явно няма да получим отговор — измърмори сърдито тя накрая и отново се зачете. Въпреки усилията си, не можеше да се концентрира върху книгата при положение, че Ной се намираше толкова наблизо. От време на време го поглеждаше и всеки път й правеше впечатление нещо ново, незабелязано досега. Повторно се опита да се съсредоточи върху страницата, която четеше, прелисти я, изчака две-три минути и прелисти още една. Накрая отегчена остави книгата настрана.

— От колко време седим тука?

— От около половин час.

— И все още не се усеща нито полъх.

— Скоро ще се усеща.

— А защо яхтата няма двигател? Всички съвременни плавателни съдове притежават двигател.

— „Златно ехо“ не е съвременен плавателен съд.

— Но нали е преминала през основен ремонт! Разполага с печка и хладилник! Защо не са инсталирали и двигател тогава?

Ной сви рамене.

— Вероятно семейство Пейн са с екологично самосъзнание и се противопоставят на излишното замърсяване на океана.

Шей изсумтя презрително и вдигна отново книгата си, но след като прелисти още няколко страници, тя въздъхна и повдигна вързаната си на опашка коса.

— Вечно ли ще е такава жега! — оплака се.

Мъжът до нея отвори едва-едва едното си око, оглеждайки я от глава до пети.

— Не се притеснявай, ако речеш да се съблечеш гола. Не бих имал нищо против!

Шей го изгледа намръщено, бавно се изправи и тръгна с олюляваща се крачка към долните помещения. Ной погледна към Виктория.

— Да не би да казах нещо погрешно? — попита я с невинен тон.

Виктория не знаеше дали да му се скара или да се разсмее. Най-накрая направи компромис, като го погледна укорно, но същевременно се ухили широко, също изправяйки се на крака.

— Хей, недей да си тръгваш и ти! — викна след нея той.

— Отивам да видя какво прави чичо ти. Едва ли долу в кухнята е по-горещо от тук, а освен това е и сянка.

Ной остана да лежи на палубата в продължение на още няколко минути, след което седна и се загледа в хоризонта. Издаде великанска въздишка и криво-ляво успя да изкриви уста в доволна усмивка. Та нали точно за това си беше мечтал — за покой и тишина, и палубата да е само негова, без някой друг да му се пречка наоколо? Ако иска може да си почива, ако иска може да пее или дори да прави салта под слънцето! Защо тогава се чувстваше толкова неспокоен?

Вероятно защото му беше горещо, притесняваше се заради безветрието, а слънцето продължаваше да прежуря. Усмивката му рязко се стопи, той скочи на крака, протегна се да стигне въжената стълба, спусна я през борда, с припрени движения свали късите си панталони и се метна в океана. Тъкмо завършваше втората обиколка около яхтата, когато най-неочаквано попадна на Шей. Бе не по-малко изненадан от нея от неочакваната среща.

— Какво правиш тук? — попита го задъхано тя. — Мислех, че няма никой друг във водата.

— А кой, според теб, е спуснал стълбата? — сряза я Ной. — И щом си си мислила, че тук долу няма никой друг, как въобще си посмяла да плуваш сама? Нямаш това право — знаеш колко е рисковано!

— Ами ти?

— Има разлика!

— Ооо! И каква е тя?

— Първо, аз съм мъж и освен това съм по-силен.

— Това е истинска дискриминация!

— Да, обаче съм прав!

— Нищо подобно!

— Напротив, твърдението ти е абсурдно — можем спокойно да поспорим по въпроса. При такова спокойствие, човек не се нуждае от сила, докато плува, след като няма вълни, с които да се бори. Ако имаше вълни, щеше да има и вятър, а при наличието на вятър нямаше да стоим тук, насред океана, далеч от целия свят и търсещи прохлада във водата!

— Както обикновено си готова с куп логически доводи! Нека ти кажа, Шей, че е вредно да се оставяш винаги разумът да те ръководи! Послушай ме, за твое собствено добро.

Шей го изгледа ядно и понечи да го заобиколи, но той я хвана за ръката, когато минаваше покрай него.

— Пусни ме! Искам да плувам!

— Нуждаеш се от малко физическо разтоварване?

— Именно.

— Защото, също като мен, се чувстваш неспокойна и нервна?

— Точно така!

— А да ти се иска да извършиш нещо безразсъдно? — попита я с предизвикателен тон. Очите му потъмняха.

Вече знаеше какво означава този по-наситен сив цвят — Ной или се готвеше да й изиграе някой номер, или бе обзет от възбуда. Тя не можеше да определи кое от двете бе в момента, но едно нещо виждаше със сигурност — с отметнатите назад мокри кичури коса и с влажните, тъмни и несправедливо дълги мигли, той приличаше повече от всякога на готвещ се за пъклени дела демон. Същевременно изглеждаше и невъобразимо секси. Какво я питаше? Дали би искала да извърши нещо безразсъдно?

— Не — тихо, но твърдо отговори тя.

— А въобще някога да постъпвала необмислено, водена единствено от необясним импулс?

Шей поклати глава отрицателно.

— А когато ми позволяваш да те прегръщам, не действаш ли неразумно и импулсивно? — казвайки това, Ной я привлече към себе си и Шей не се възпротиви — в края на краищата бе по-силен от нея, а и тя нямаше къде да избяга.

— Защо се боиш от мен?

— Не се боя от теб!

Младият мъж наклони глава на една страна и я изгледа укорително.

— Не се боя от теб! — повтори Шей, но този път по-неуверено и сякаш да потвърди думите си, постави ръце върху раменете му.

— Тогава се страхуваш от секса, така ли?

— Не съм някоя девственица!

— Знам, говорихме вече по въпроса. А и не те питам дали си го правила преди, а защо се страхуваш да го направиш сега.

В този миг тя наистина се боеше, но от него — бе приближил лице до нейното и тя не можеше да откъсне очи от мокрите му от морската вода, твърди, чувствителни устни — долната бе по-плътна и излъчваше невероятна чувственост.

— Шей?

Тя с мъка премести поглед към лицето му.

— Не се боя от секса!

— Да не би тогава да се страхуваш от обвързване?

— Не.

— Защо, в такъв случай, все още не си омъжена?

— Мисля, че ти обясних. Прекалено съм заета с работата си.

— Ако бе срещнала подходящия мъж, вече да си го направила.

— Откъде знаеш?

— Колкото и да се опитваш да го прикриваш, твоето същество излъчва нещо на което човек трудно може да устои. По душа си нежна, грижовна, любвеобилна — качества, които нямаше да притежаваш, ако просто беше някоя безчувствена и интересуваща се единствено от кариерата си жена. Това ме кара да стигна до извода, че просто все още не си срещнала подходящия мъж.

— Казах ти, че нямам навика да излизам на любовни срещи.

— Да, но също така спомена, че си имала доста връзки.

— Преди — да, но не и напоследък. При това положение, след като не излизам на срещи с мъже, как бих могла да срещна „подходящия“?

„Не е задължително да си уговаряш среща с някой, за да го харесаш, помисли си Ной. Възможно е да го срещнеш случайно — например, по време на пътуване из Карибите.“

— О, хайде, скъпа моя! С твоя външен вид „подходящият“ мъж винаги ще се постарае да те накара да отидеш на среща — но не с някой друг, а само и единствено с него!

„Скъпа моя!“. Макар подобно обръщение да бе съвсем стереотипно, Шей изпита вълнение.

— Какво се опитваш да докажеш, всъщност? — попита тя.

— В момента разработвам теорията, че си склонна да бягаш от мъже, които биха могли да застрашат по някакъв начин твоя подреден, благоразумен и контролиран живот. По тази причина отбягваш и мен!

— Е, предполагам, че след като вече си готов с изводите, най-накрая ще ме оставиш да си поплувам на спокойствие!

Ной обаче я стисна още по-здраво за ръката.

— Май уцелих болното място, а?

Шей се опита да се измъкне от хватката му.

— Такова място не съществува! Пусни ме веднага! — нареди през стиснати зъби.

— Мога да накарам тялото ти да затрепти от удоволствие! Защо ме отблъскваш? Защо не ми позволяваш да правя любов с теб?

— Защото… — отвърна тя запъхтяно, продължавайки да полага усилия да се отскубне — просто не желая!

— Толкова лесно е, Шей! Можем да го направим още сега, тук, във водата!

Цялото й тяло трепереше, но не от физическото напрежение, което полагаше, за да се освободи от прегръдката му. Вълнуваше я гласът му — толкова нежен, толкова възбуждащ и така изпълнен с копнеж и зов, че усещаше как всичките й сили я напускат.

— Моля те, не прави това с мен!

— Но какво лошо има? Нима е престъпление да се чувстваш привлечен от някого? А аз изпитвам към теб точно това — въпреки твоето твърдоглавие и мрачните ти настроения.

Именно това се бе страхувала да чуе от него. Като затвори очи, тя решително поклати глава.

— Не, не, не казвай нито дума повече!

— Уважавам работата, с която се занимаваш и отдадеността ти на нея, а също и силната ти привързаност и обич към Виктория. Възхищавам се от желанието ти за свобода и самостоятелност, но искам да знам повече за причините, поради които търсиш и не желаеш да се откажеш от тази свобода. Само да спомена родителите ти или да попитам нещо за твоето минало, веднага млъкваш и се затваряш в себе си.

— С родителите си не се разбирам, но със сестра ми сме много близки. Ето, сега доволен ли си? — отново се опита да се измъкне, но той я държеше здраво. Единственият резултат бе, че сега краката й се преплетоха с тези на Ной — топли, силни крака и… съвсем голи.

— А защо не се разбираш с родителите си?

— Ной, уморих се. Искам да се върна на яхтата.

— Аз не съм уморен. Ще те държа. Знаеш как го правя.

Шей обърна глава встрани и въздъхна отчаяно.

— Ще ме пуснеш ли най-сетне?

— Не.

— Ще викам!

— Добре, давай! Няма кой да те чуе, освен Самсон и Виктория, а те ми имат доверие — целуна я по бузата с топли устни и нежно попита: — Защо постъпваш така със себе си? Защо непрекъснато се съпротивляваш?

Тази негова нежност вече не бе по силите й. Шей внезапно изпита невероятна умора и облегна брадичка на раменете му.

— О, Боже! И аз понякога се питам същото.

Ръцете й обвиха гърба му и в същия миг Шей усети как той обхвана бедрата й и я накара да ги разтвори, така че с едно-единствено, съвсем естествено движение, тя го обхвана с крака през кръста.

— Нямаш бански — промълви тихо. — Защо не си си сложил?

— Исках да се бухна във водата колкото се може по-бързо, а и наоколо нямаше никой.

— О, Ной…

Той леко потърка нос о ухото й.

— Какво има, мила?

— Наистина се чувствам изморена. Не съм свикнала да споря непрекъснато с някого. Не ме бива в такива неща.

— За малко обаче да ме заблудиш.

— Само преди месец си мечтаех да прекарам една спокойна почивка в Бъркшир.

— Не всичко се случва по начина, по който сме го планирали. Понякога неочакваното води до щастлив край.

Движейки ритмично и плавно крака, Ной успяваше съвсем лесно да задържа и двамата над водата, полюшвани едва-едва от кротките вълни. Под повърхността обаче нещата съвсем не бяха толкова спокойни и вълнението бе много по-силно. И най-незначителното докосване или приплъзване на телата им едно в друго бе толкова еротично, толкова възпламеняващо, че Шей усещаше как по гърба й непрестанно преминаваха тръпки, а сладостна болка прерязваше стомаха й. Банският й костюм бе съвсем тънък и тя ясно усещаше всяка извивка на тялото му. Макар тялото й да изгаряше от желание, Шей се чувстваше прекалено изтощена психически и емоционално, за да се поддаде на неговия повик.

— Страшно съм уморена — промълви тихо, обхващайки Ной по-здраво с ръце в стремежа си да усети неговата успокояваща мъжка сила.

— В теб се борят противоречиви чувства, нали?

— Да.

— Няма ли да се почувстваш по-добре, ако поговорим за това?

Шей въздъхна натъжено, все още подпряла глава на раменете му.

— Не зная. В главата ми блуждаят толкова объркани мисли и то от толкова дълго време, че… — гласът й заглъхна.

— Слушам те — каза Ной, нежно галейки я по гърба.

Младата жена мълчеше. Съзнанието й бе объркано от мисли, съмнения, очаквания, но в този миг изпитваше такъв покой, безгрижно отпусната в неговите прегръдки, че се страхуваше да не наруши това блажено състояние, казвайки нещо, за което по-късно можеше да съжалява.

— Хей… — прошепна Ной и повдигна лицето й към себе си, установявайки с изненада, че очите й са пълни със сълзи. — О, Шей… — промълви с дрезгав глас. — Не трябва да се измъчваш така…

Тя обаче само затвори очи и разтърси глава, притискайки се още по-плътно към него, когато той отново я взе в прегръдките си.

— Май малко прекалих, а? — каза Ной.

Шей кимна повторно, опряла глава на рамото му.

— Знам, не трябваше. Не постъпих добре, наистина.

Още едно кимване.

— Но всъщност не съм лош човек, когато ме опознаеш.

Младата жена вече бе започнала да се убеждава в това — именно тук се състоеше и проблемът. Винаги би могла да се противопостави на безочливото му и непочтително държане, на наглата самоувереност и импулсивността му, но когато към тях се прибавеше неговата нежност и искрена загриженост, положението се изплъзваше от контрола й. Тогава бе наистина в беда.

— Хайде, по-добре да се прибираме на палубата — каза меко Ной.

Ръцете му се смъкнаха от гърба й и той заплува към спуснатата през борда стълба. Шей остана притисната към него, без да прави опит да му помогне в придвижването през водата.

Чувстваше се така спокойна в прегръдките му, без да е необходимо да отбива други предложения за интимност! Когато стигнаха до стълбата, тя с неохота го пусна, за да се изкачи нагоре, а там го изчака, бършейки през това време косата си. Чу стъпките от босите му крака по дървената палуба, а после и шума от панталоните, които навличаше върху мокрото си тяло. За един кратък миг се почуди дали той въобще някога носеше бельо, но мислите й бяха прекъснати от неговия тих глас.

— Защо не полегнеш да изсъхнеш на слънце? Май все още няма достатъчно вятър да продължим пътуването.

Шей прие предложението с кимване, докато попиваше капките морска вода от лицето си. След миг вече лежеше просната по корем и се наслаждаваше на жарките слънчеви лъчи. Не мислеше за нищо, изпитваше единствено блаженството на настоящия момент — топлината, която се разливаше по тялото й, безмълвието на океана, лекото полюшване на платноходката. Ной седна наблизо, но нито веднъж не я обезпокои, освен да попита дали иска нещо студено за пиене и да й го донесе, когато тя каза да.

Шей знаеше, че има много други неща, които той можеше да каже или направи — да легне до нея да предложи да намаже гърба й с лосион против изгаряне, да й даде съвет да смъкне презрамките на банския си, за да почернее по-равномерно. Не би се поколебал да я закачи, да я заразпитва, както правеше обикновено, карайки я да мисли за неща, които тя желаеше по възможност да забрави.

Ной обаче не направи нито едно от тези неща. Вероятно бе разсъдил, че тя се нуждае от известна почивка, за да възстанови силите си преди следващото им спречкване.

По-късно същия следобед към тях на палубата се присъедини и Виктория, последвана след няколко минути от Самсон. Водиха лек и приятен разговор, в който Шей рядко взимаше участие — предпочиташе да слуша. Когато всички взеха единодушното решение да поплуват, младата жена не се отказа от шанса да се потопи отново в прохладната вода, но продължи да стои настрана от общите лудории. След като се върнаха на палубата, тя побърза да слезе в каютата си, за да се преоблече за вечеря.

Скоро четиримата се събраха за поредната кулинарна изненада на Самсон, който застана важно пред тях, отправяйки този път поканата на перфектен руски език:

— Ну, эсли ты внесеш стол, Ной, эти прекрасные женщиным принесут подушки и мы приготовимся.

— Медленнее, пожалуйста — отговори му Виктория.

Чичото приглади червената туника, която бе облякъл върху черните панталони и рубашка, след което повтори инструкциите си още веднъж, но по-бавно, придружавайки ги с изразителен жест на ръката, за което Виктория му бе благодарна. Не бе изкарала докрай курса по разговорен руски, а и вече бе позабравила това, което едно време знаеше. Тъкмо се канеше да преведе на останалите думите на Самсон, когато видя, че те явно бяха схванали смисъла им — Ной приготвяше масата, а Шей донесе възглавничките от салона. След малко домакинът им поднесе ястията: борш, пелмени и шашлик, поляти обилно с водка.

Въпреки че всички бяха много оживени по време на вечерята, Шей предимно мълчеше, като слушаше шегите и историите на останалите, проявявайки най-силно любопитство към нещата, за които разказваше Ной. Научи, че в колежа бе изучавал испански и бе изкарал един семестър в Мадрид, а след дипломирането си бе работил в продължение на цяла година в едно ранчо в Аржентина. Разбра също и че там го бяха наричали Дивия Плейбой на пампасите — Ной не го отрече, макар да се разсърди на Самсон, че бе издал тази малка тайна.

Пиха кафе дълго време и с наслада — нямаха друга работа за вършене, тъй като все още не се усещаше никакъв вятър. В един момент Самсон стана и слезе по стълбичките надолу към салона и каютите. Когато се върна след малко, всички с почуда видяха, че си бе сложил истинска триъгълна пиратска шапка на главата. Ето защо не се учудиха на картата, която той разстла на масата и върху която бе обозначено мястото със скритото съкровище.

Бледата светлина на ветроупорните фенери хвърляше отблясъци по сгърчената, пожълтяла хартия и дори Шей не можа да устои и да не се потопи в тайнствената, магическа атмосфера, която ги заобикаляше. Заедно с останалите, тя сведе глава над картата.

— Миналата зима бях на остров Монсерат, където случайно се сприятелих с един възрастен англичанин. Беше я намерил в чекмеджето на старо писалище във вилата, която бе купил на острова преди петнадесет години. Една вечер разговаряхме за пиратството из тази част на света и той неочаквано отиде и я донесе.

Виктория се наведе, за да разгледа отблизо обозначенията.

— Кога се предполага, че е била направена?

— Някъде около средата на деветнадесети век. Моят приятел, чието име е Фитцсимънс, смята, че това е плячка, принадлежала на екипажа на някой пиратски кораб, който я е укрил на това място с идеята да се върне, за да я изрови отново в по-спокойни и мирни времена.

— Само че никога не са успели, така ли?

— Не можем да сме сигурни, но е напълно вероятно, тъй като картата е била много умело скрита и непокътната. Успяхме да установим, че писалището, в което Фитцсимънс я намира, е принадлежало на някой си Ангъс Къминс — англичанин, заселил се на Монсерат през 60-те години на XIX век. Не общувал почти с никого, бил саможив и мрачен тип, вечно пиян. Самостоятелните ми проучвания разкриха, че преди да дойде на острова е бил кормчия на английски кораб с доста зловеща история. През 1859 година, капитанът на кораба умира по време на едно от плаванията му в Карибско море, и когато екипажът се завръща в родината, тръгва слух, че всъщност е бил убит при бунт на моряците. Никой от тях обаче не проговорил и не били намерени никакви доказателства.

— Значи, е имало убийство! — прошепна Виктория със затаен дъх.

Самсон само сви рамене.

— Никога няма да узнаем истината, но имайки предвид това — и той почука с пръст по картата — можем да предполагаме, че екипажът на този кораб се е занимавал с пиратство.

— Но ако това е истина — намеси се Шей — защо Къминс или някой друг от моряците не се е върнал за съкровището?

— Нищо чудно Къминс да е бил единственият, разполагащ с карта, а и след като е бил кормчията на кораба, без съмнение е притежавал власт на втори по важност след капитана. Моето предположение е, че е напуснал Англия при съмнителни обстоятелства и се е заселил тайно на остров Монсерат, надявайки се някой ден да прекоси Карибско море, за да си възстанови съкровището. Вероятно обаче никога не е успял да осъществи това свое намерение.

Ной се съгласи със Самсон, приемайки, че проучванията, които чичо му бе извършил, са били точни. При все това изказа съмнение, че съкровището е все още налице:

— Още от времето, когато Колумб нарича крайбрежието на Коста Рика с това име, означаващо в превод „богат бряг“, хората непрестанно са се впускали в търсене на злато, преброждайки го стотици пъти надлъж и шир. Единственото, което откриват обаче са бананите. Ако някога нещо друго е било зарито там, не е ли най-вероятно отдавна да е било намерено и взето?

Шей изгледа доволно Виктория с чувството, че най-сетне някой изразява сходно становище с нейното. Същите съмнения бе изказала и тя, когато леля й бе споменала за пръв път за пътуването.

При все това, Самсон остана невъзмутим и заяви без колебание:

— Не ми се вярва — не са имали тази карта — той вдигна ръка, за да възпре евентуално опровержение. — Момент само! Не твърдя, че съкровището е наистина на мястото, обозначено тук. Лично се свързах с властите в Коста Рика и ги попитах дали някой някога ги е уведомявал, че е намирал заровено богатство в района, маркиран върху нашата карта. Отговорът бе отрицателен. Естествено, това не означава непременно, че съкровището не е било откраднато. Възможно е Къминс в края на краищата да е намерил начин да стигне до него, но после да се е отказал да го ползва, объркан и нещастен при мисълта, че не би могъл да се върне в Англия ей така, внезапно забогатял. Възможно е и картата да обозначава скривалището, където е бил зарит единствено неговият дял от плячката. А нищо чудно картата да е просто една измама от самото начало.

— На мен ми изглежда съвсем като истинска — заяви Шей, свела глава над масата.

— О, да, тя е истинска! Най-малкото, действително е рисувана през споменатия вече период — за това свидетелства направената експертиза.

— Но как тогава може да е измама? — попита Виктория.

— Ами, Къминс може нарочно да я е нарисувал — например, за да се забавлява. Или за да си обозначи примерно място, където би скрил съкровище, ако притежаваше такова.

— Мислиш, че е възможно никога да не е съществувала действително заровена плячка?

— Да, напълно възможно — Самсон се усмихна и продължи: — Нека все пак, заради удоволствието от приключението и докато не докажем противното, да приемем, че такова съкровище съществува.

Шей бе доволна, че изпи тези няколко питиета по време на вечеря. Макар след кафето въздействието на водката да бе намаляло, сетивата й все още бяха достатъчно притъпени — и слава Богу, защото се боеше, че ако мозъкът й бе малко по-бистър, можеше да изтърси нещо прекалено директно и необмислено, с което да обиди Самсон. А истината бе, че нямаше никакво желание да охлажда ентусиазма му и да предизвиква гнева на Ной върху себе си.

— За заровено злато ли става въпрос? — предпазливо попита тя.

— Най-вероятно. Скъпоценностите, разните произведения на изкуството и други изработени от човешка ръка ценни предмети обикновено остават, в потъналите при корабокрушение плавателни съдове, на дъното на морето. Съмнявам се, че някой би заровил нещо друго, а не само и единствено злато, ако е възнамерявал да си възстанови това съкровище до края на живота си.

Ной разглеждаше картата.

— Значи, мястото, където отиваме, се намира между Парисмина и Лимон? — попита той.

Самсон се изкашля, намести отново пиратската шапка на главата си и се зае да обяснява.

— Точно така — пръстът му проследи линията от молив по пожълтялата хартия. — Крайбрежието на Коста Рика се състои предимно от низини, като в района между границата с Никарагуа на север и Пуерто Лимон, намиращ се на около половината разстояние до Панама на юг, преобладават заблатени местности и мочурища.

— Мочурища? — възкликна в ужас Шей.

— Няма защо да се притесняваш. Яхтата ни ще акостира на суха земя — на брега на малка лагуна северно от Пуерто Лимон. Предполагам, че местенцето е просто прелестно.

Младата жена искрено се надяваше да е прав.

— И след като пристигнем там…

— След като пристигнем, започваме да търсим Розата.

Шей прехапа устни, за да не се изсмее, после хвърли кос поглед на Виктория и побърза да сведе очи надолу. Леля й бе не по-малко изненадана от нея, но поне притежаваше преимуществото да бъде дипломат по душа. Затова побърза да се намеси любезно:

— Вероятно става въпрос по-скоро за орхидея, не мислиш ли? Нали знаеш, орхидеята е националното цвете — символ на страната, а освен това в Централна Америка не виреят рози. Дори и Къминс да е посадил розов храст, за да обозначи мястото, това насаждение едва ли е оцеляло след толкова време.

Ной се изкикоти, поглеждайки последователно ту към Шей, ту към Виктория.

— Хайде, Самсон, кажи им. Ще се пръснат от любопитство.

Самсон също се усмихваше и при думите на племенника си започна да обяснява:

— „Розата“ представлява скално образование, вероятно оформило се вследствие ерозията, предизвиквана от вълните. Предполагам, че когато Къминс го е видял за пръв път, то му е заприличало на познатото му от родината цвете. Заровил съкровището на определено разстояние от скалата, измерено в стъпки и ако все още то е там, по такъв начин ще трябва да го търсим и ние.

От двете жени се чуха едновременно въздишки на облекчение, което накара Ной отново да се изкикоти. Докато Самсон обясняваше по-подробно схемата на придвижване от скалата до скривалището, мислите на Шей бяха заети със споменатото пясъчно образование.

„Розата“! Чисто съвпадение ли бе това… или може би знак за нещо? Поличба? У дома си, младата жена притежаваше малка скулптурка във формата на същото това цвете — тя бе нейният талисман и символизираше всичко, което някога бе правила или постигнала. Шей я пазеше в тайна — бе я показвала на много малко хора, само на най-близките си приятели. Приемаше я като своята лична „Алена буква“, подобна на онази, зашита върху дрехите на героинята от едноименния роман на Натаниъл Хоторн, поради което и не се гордееше особено, че я притежава — с нея свързваше и случки, които понякога предпочиташе да забрави.

Никога до този момент Шей не бе изпитвала суеверие, но сега, на палубата на този странен кораб, потеглил на толкова необичайно пътешествие, тя знаеше едно — не искаше да има нищо общо с „Розата“ от Коста Рика!