Барбара Делински
Единствен цвят (6)

Шеста глава

Шей се опита да се измъкне, но Ной обви здраво краката си около нейните и когато тя продължи да се върти на всички страни, издаде тихо стенание на възбуда.

— Ооо, да, да, точно така. А сега малко повече натиск — тук, по-надолу…

Шей рязко застина.

— Идеята не е добра, Ной.

— Чувствам обаче гърба си много по-добре сега.

— Аз моя — не.

— Защото там имаш заврян истински прът — усети се и замълча. — Извинявай, нещо не се изразих както трябва. Имам предвид, че си се стегнала и ти е необходимо да се отпуснеш. Ако ми позволиш да те разтрия и се облегнеш спокойно върху мен, ще се почувстваш наистина върховно!

Именно от това се страхуваше тя, но изкушението бе прекалено силно. Нощта бе изпълнена с покой и ведрост, а разказът на младия мъж я бе заинтригувал истински. Какво толкова, ако малко се облегне на гърдите му?

— Така е по-добре — подхвърли с въздишка Ной, когато усети тялото й да се отпуска, но макар да освободи хватката на нозете си, той задържа едната си ръка здраво обвита около кръста й. След вечеря си бе сложил риза, но не я бе закопчал и сега косата й се бе разпиляла по гърдите му, като няколко непослушни кичура го гъделичкаха по шията и брадичката.

Шей, от своя страна, бе приятно изненадана от удобството и спокойствието, които изпитваше в прегръдките на Ной.

— Бил ли си женен някога?

— Откъде ти хрумна този въпрос?

— Мислех си за нещата, които ми разказа за работата си. Спомена, че е свързана с доста голямо напрежение — предполагам, че си много зает и не ти остава кой знае какво свободно време. Стана ми любопитно.

— Значи пак обикновено любопитство, а? Е, добре — никога не съм бил женен.

— Жените не ти ли харесват?

— А този въпрос пък откъде се взе?

— Първото нещо, което каза, че не харесваш в мен, бе, че съм жена.

— Аха! Е, просто не бях предполагал, че в пътуването ще участват и представителки на другия пол, така че вашата поява с леля ти ме изненада.

— А също и притесни, нали?

— Тогава — да.

— И защо?

— Исках малко да си почина на спокойствие, сам. Преди Самсон да ми се обади и да ме завлече на това пътуване, имах съвсем други планове — щях да прекарам две седмици в Нормандия.

— В Нормандия? — Шей наклони глава, за да може да го погледне в лицето. — В някой средновековен замък, предполагам?

— Да, в един малък замък.

— По-малък или по-голям, няма значение — върна глава в предишното положение Шей. — Звучи направо страхотно!

— И вероятно наистина би се оказало така. Обаче и настоящето пътуване не е зле.

— По-различно ли щеше да е за теб, ако не се бяхме появили с Виктория?

— В някои отношения — може би.

— Като например?

— Ами… нямаше да се притеснявам дали съм се обръснал или не.

— Не е нужно да го правиш само заради нас. Пусни си брада. Лично аз нямам нищо против.

Ной тайно се надяваше, че ще му благодари за проявеното джентълменство. Освен това, с прокарала брада щеше да изглежда като някой мърляв прошляк, а и пречеше при целувките. Но Шей не би обърнала внимание на това. Не и тя.

— Не желая да си пускам брада — измърмори той в отговор. — Но и не обичам да се бръсна по принуда, а само когато усещам необходимост.

— Е, тогава недей — тя замълча за момент и продължи: — И какво друго по-различно щеше да правиш, ако ни нямаше?

— Да се къпя гол в морето и да се пека на слънце също чисто гол. Всъщност, през цялото време нямаше да обличам никакви дрехи — добави накрая леко заядливо.

— Каква ли гледка би било това! — възкликна Шей, забравила за миг решението си да се държи като благовъзпитана и почтена млада жена.

— Пак ли същата тема? Защо всички по такъв обиден начин поставят под съмнение мъжествеността ми?

Тя го хвана за китките и леко го стисна.

— Само се шегувам… макар да не си спомням да съм виждала гол пират преди.

— Това не е пиратски кораб — подхвърли Ной с лукав тон.

— Е, добре — тогава, гол бунтовник.

— Виждала ли си въобще гол мъж някога?

Шей прикри усмивката си. Сега ще му даде да се разбере.

— Гледала съм „Американски жиголо“. Там имаше някои доста директни сцени.

Ной сви рамене в престорен упрек.

— Говоря ти за истински мъж, от плът и кръв. Някога да си виждала такъв в действителност, пред себе си? И то чисто гол — от глава до пети?

— Веднъж като малко момиченце случайно попаднах на баща си точно в този вид.

Ной въздъхна.

— Нямам предвид…

— Оттогава се научих да държа очите си затворени.

Това изказване не успя да му разкрие нищо. Ето защо реши, да остави настрана конкретната тема и да се захване с някоя друга, за която на Шей би й било по-лесно да говори.

— А ти с какво точно се занимаваш?

След кратко колебание, тя зададе същия въпрос, който бе задал и той по-рано.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— А защо не?

— Няма да ти хареса отговора.

— И поради каква причина?

— Абсолютно съответства на моята личност.

— Да не би да си директорка на девическо училище?

— Не.

— Надзирателка в Трудово възпитателно училище за момичета? — младата жена поклати отрицателно глава. — Предавам се. Кажи сега с какво се занимаваш.

Тя отново се поколеба за миг, след което призна:

— Работя с компютри.

— А, да. Това наистина ти прилича.

— Казах ти, че няма да ти допадне.

— Не съм се изразил така. Просто смятам, че подобна дейност ти съответства напълно. Работиш с техника — следователно, всичко е строго подредено, планирано и под пълен контрол — сниши глас: — А тези машини успяват ли да те включат на сексуална вълна?

— Въпросът ти показва колко малко разбираш от компютри. Ти си този, който ги включва, за да заработят.

Шей се закачаше с него и това му харесваше. Не бе сигурен защо бе в толкова добро настроение, но и нямаше намерение да преобърне каруцата заради такова дребно камъче по пътя на опознаването на неговата събеседничка.

— И след като ги включиш, какво правиш?

— Същото като всеки друг компютърен специалист — програмирам ги да съхраняват определена информация и да я подават при определена команда.

— Команда от твоя страна?

— Или от страна на помощниците ми.

— Значи все пак ти си главната там?

— Да, но само в моя отдел.

— Отдел към какво?

— Към една правна кантора.

— Значи, правна кантора във Филаделфия — отпусна замислено глава на гърдите си. Харесваше му да усеща меките й вълнисти коси върху голата си кожа. Харесваше му много. Изкашля се и продължи: — И с какъв тип информация оперира подобна фирма?

— Файлове с данни за клиенти, финансови анализи, получени сметки, счетоводни баланси, отчети за рентабилността на всеки служител и т.н. — изброи ги на един дъх тя. — Използваме компютрите във все по-голяма степен и за изготвянето на различни правни документи, а освен това сме свързани към ЛЕКСИС.

— Какво е ЛЕКСИС?

— Национална компютърна програма за достъп до информация. Чрез изписване на определен код върху екрана на компютъра, всеки адвокат в нашата фирма може да научи каквото го интересува за разни съдебни дела и процеси, а също и да се запознае с множество юридически статии и документи. Спестява кисненето часове наред в библиотеката.

— Искрено съм впечатлен.

Шей изви очи нагоре, за да го погледне.

— От ЛЕКСИС ли?

— Не, от теб. Явно добре си разбираш от работата.

— А защо въобще си се съмнявал?

— Не че съм се съмнявал. Просто говориш така, сякаш си наистина абсолютен експерт в това, което вършиш.

— Как мислиш съм го постигнала?

— Не знам. Ти ще кажеш — сниши глас той и продължи с провлачен, закачлив тон: — Вероятно си съблазнила всичките компютърджии със страхотното си тяло — не можеше да устои на предизвикателния й поглед и да не я подкачи.

Шей го изгледа продължително, след което очите й се насочиха към далечния хоризонт пред тях.

— Позна.

— Е, хайде де — успокои я, докосвайки леко с устни ухото й. — Знам, че не би действала по този начин. Разкажи ми как въобще си започнала да се занимаваш с компютри.

— В университета ходех на такъв курс.

— И само толкова? Два-три курса и хоп — вече си ръководител на цял отдел.

— Естествено, че не. Първоначално работех през лятната ваканция към различни компютърни фирми, после продължих със същата дейност и след като се дипломирах, така че, когато кандидатствах за работа в правната кантора, имах натрупан опит, представих добри препоръки и отговарях на всички изисквания.

— Колко човека работят към фирмата?

— Юристите са седемдесет и пет.

— На обща практика?

— Не. Корпоративна.

— А, значи обслужвате едрите риби.

— Да, за мой късмет. Ако клиентите ни не бяха богати, компанията ни едва ли щеше да си позволи да поддържа толкова голям компютърен отдел като нашия, а и работата ми не би била така интересна и разнообразна. Истинско предизвикателство за мен.

— Симпатични хора ли са?

— Кой — адвокатите ли? Е, някои повече, други по-малко.

— А добре ли се държат с теб?

— Не се оплаквам.

— Но наистина обичаш работата си, нали?

— Така е.

— А за в бъдеще? Какви са ти амбициите?

— Не съм решила още, но напоследък мисля за това. Всъщност, успях да напредна много и то в област, която се променя непрекъснато и с изключително бързи темпове.

— По отношение на хората, занимаващи се с компютри?

— Да, но също и по отношение на нови технологии и все по-усъвършенствана техника. Доста народ се захвана с тази дейност, когато компютрите започнаха да навлизат в почти всички области на живота и придобиха толкова голямо значение. Постепенно обаче времето отся истинските специалисти от хлапетата.

— А също и истинските специалистки от хлапачките.

— Аха.

Ной я побутна по стъпалото с крак.

— А семейния живот? Децата? Това не отсява ли също по един друг начин жените от хлапачките?

— Не в толкова голяма степен, колкото преди. Фирмата ни проявява разбиране, когато става въпрос за отпуска по майчинство. Много от жените при нас, в това число и адвокатки, са напускали временно работа, докато гледат децата си, но после са се връщали обратно. В моя отдел, по-специално, работата по обработката на данни се върши 24 часа в денонощието и служителките ни могат да избират такива смени, даващи им възможност да се занимават спокойно с децата си.

— И ти ли ще постъпиш по същия начин?

— Не знаех, че съм бременна — подхвърли весело, но същевременно иронично Шей.

— А иска ли ти се?

— Харесва ми това, което правя сега!

— Да се гушкаш в мен?

— Да ръководя компютърния отдел.

Ной присви колене и приближи краката си по-плътно един към друг.

— Добре, но за в бъдеще? Не ти ли се иска един ден да имаш деца?

— Не съм мислила за това.

— Хайде де! Всяка жена мисли за това.

— Прекалено съм заета.

— Да имаш деца ли?

— Не, да мисля по въпроса.

Ной сведе отново глава, докосвайки нежно бузата й с топлия си дъх.

— Аз ще ти направя дете.

Шей моментално се дръпна встрани, така че да може да го погледне в лицето.

— Ти си луд!

— Не съвсем.

— „Ще ти направя дете“! Как въобще можа да ти дойде на ума! Ако случайно не си чувал, нека ти поясня, че детето наследява черти и от двамата си родители. Аз започнах да те дразня от мига, в който стъпих на това порутено корабче. Интересно ми е да знам как ще понесеш някой да те дразни и изнервя непрекъснато, и то ако този някой е собственото ти отроче?

Ной сви рамене.

— Човек може да се изнервя и дразни по различни причини — Шей се подпря с ръка на гърдите му и той постави длан отгоре й. — Имаш определени качества, които и моето дете бих искал да притежава.

— Като например?

— Красива си — отговори Ной, след като помълча около минута.

Младата жена вдигна в престорена досада очи към небето и иронично подхвърли:

— По-добре си спести комплиментите.

— Освен това си и интелигентна.

— Това го приемам. Такава съм си от рождение — вирна гордо брадичка. — Какво друго?

Ной обаче не отговори и тя се обърна към него със саркастична усмивка:

— Е, изчерпа ли си запаса от определения?

Не, Ной можеше да каже още много неща, но му бе трудно да се съсредоточи. Усещаше я толкова мека в прегръдките си, с тези нейни гладки, стегнати бедра, притиснати плътно към слабините му, стройните й крака, преплетени с неговите, и израза на детско предизвикателство върху лицето й.

— Ами… Притежаваш и дързост.

— Дързост ли?

— Именно. Успяваш да отговориш на седем от всеки десет мои закачки.

— Само на седем? Сигурен ли си?

Ной незабележимо придърпа ръката й по-нагоре върху гърдите си, затвори очи за миг и каза, като преглътна тежко:

— Е, да кажем, на осем.

— Но нали каза, че имам сковано, намръщено и строго изражение на лицето, а също и че се правя на свръх благовъзпитана и морална? — тя се размърда отново. — Би ли приел децата ти да наследят тези черти?

Ной повторно затвори очи и когато отново я погледна, той се усмихна по познатия нежен, но леко ироничен начини, произнесе с типичния си мек, но предупредителен тон:

— Играеш си с огъня, момиченце.

— Аз, какво?

— Краката ти докосват моите, а косата ти просто ме подлудява! — гласът му премина в тих шепот. — Когато помръднеш прекрасните си чувствени бедра, нещо просто ме изгаря отвътре, а допирът на дланта ти върху кожата ми е истинска наслада! Не усещаш ли какво става?

Шей учудено погледна ръката си — Ной бе положил своята отгоре, но пръстите й бяха заровени в меките, къдрави косъмчета на гърдите му. Усети гъдела, а след миг почувства как под тях сърцето му бие ускорено и туптенето се предаде и премина по цялото й тяло.

— Премести ръката си малко надясно — прошепна й дрезгаво той. — Хайде, направи го!

Шей преглътна буцата в гърлото си. Изправи пръсти и бавно ги придвижи напред, докато не усети набъбналото зърно под тях.

Ной изстена и раздвижи бедра. Тя го стрелна с поглед.

— Май си шокирана, а? — попита я с удебелен глас. — Нищо ли не беше усетила? Само аз ли страдам тук?

— Аз… ние си говорехме и… чувствах се толкова удобно… — не можа да изрази истинското чувство на блаженство и покой, което изпитваше, но поне бе искрена. Никога преди не бе седяла така с един мъж, само да си приказват, наслаждавайки се на физическата си близост по друга причина, а не желанието за секс. — Съжалявам, че…

Въпреки това, Шей не се отмести. Почувства как сетивата й се пробуждат с нескрита сила за присъствието му и я заливат с хиляди дребни усещания, които до този миг само бяха докосвали границата на страстта — допирът на неговата пета до извивката на стъпалото й, възбуждащото докосване на косъмчетата по краката му до кожата й, твърдата, мускулеста гръд, върху която бе положила ръка, обграждащата я от всички страни специфична мъжка миризма, извивката на тялото му, нагодена така, че да й е удобно на нея — Шей внезапно осъзна целия този океан от усещания, над който звучеше гласът на Ной — глас, който изостряше нейната сексуална възбуда подобно на пясъка, отразяващ с нова сила слънчевите лъчи.

— Искам да те любя, Шей. Искам да разтворя тази малка сърцевина, скрита в теб, да те докосвам цялата, да те вкуся без остатък. Имам чувството, че мога да потъна в теб и никога повече да не помисля за останалия свят. Ще ми позволиш ли да го направя?

Засилилият се бриз охлаждаше лицето й, но това не й помогна. Едва успяваше да си поеме дъх, камо ли да мисли.

— Аз… ние… не трябва. Не можем.

— Напротив, можем — беше я прегърнал с една ръка през кръста, докато с другата нежно я галеше по бедрото. В следващия миг обаче леко повдигна лицето й към себе си. — Целуни ме, Шей. Веднага.

„Кажи «не». Отблъсни го. Обясни му, че не го желаеш!“ Готова бе с тези отговори, но нямаше мотивация за тях и когато усети устата му върху своята, не можа да устои да не вкуси предлагащата й се възможност. Нежно и гальовно, но и настойчиво и решително, той впи устни в нейните, засмука ги, после ги помилва с език, докосна ги леко и отново жадно ги пое в своите. Целуваше се продължително и с истинска страст. Очакваше обаче и ответна реакция.

— Отвори си устата — нареди й с нетърпящ възражение тон. — Направи го, както ми харесва на мен.

Шей не бе съвсем убедена как точно му харесва да се целува, но кратката пауза бе усилила собственото й желание. В следващия миг устните й се разтвориха в очакване и както и предишната нощ, тя ги усети да пламват в страстен огън, който се опита да потуши с език. Това обаче не помогна, тъй като ответът от страна на Ной още повече усили пламъка на възбудата. Шей дишаше тежко и когато откъсна устни от нейните, той усети как цялото й тяло трепери.

— Ооо… Страхотно беше! — изпъшка Ной, опитвайки се да си поеме дъх.

Младата жена се отпусна изтощена, облягайки чело на брадичката му. Почувства ръката му на шията си, но бе безсилна да му се противопостави и в следващия миг хладната му длан се спусна надолу под блузата й и обгърна едната й гърда. Нейният вик бе поет и отнесен от вятъра.

— Това исках — прошепна, а пръстите му разтриваха гръдта й, описвайки дъга по набъбналата от притока на кръв плът. С лек натиск освободи горното секретно копче на блузата й, но тя дори не забеляза, усещайки как ръката му гали нежно зърното, преминава от едната на другата страна над него, а после пръстите му обхващат здраво гърдата, докато накрая той остави единствено палеца си да си играе с наедрялото зърно.

— Погледни ме, Шей.

Тя извърна, замъглени от воала на възбудата, очи към лицето му. Сега гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот.

— С това започвам обикновено — каза, като повтори отново движението, прокарвайки палец през гърдата й. Направи го няколко пъти и попита: — Можа ли да го почувстваш вътре в себе си?

— О, да… — прошепна Шей в отговор, усещайки как все още трепетът прогаря тялото й. Раздвижи безпомощно крака. — Направи го пак.

Тя издаде тих стон, когато Ной продължи да милва зърното й, но той бе приглушен от думите му:

— Ще погаля и другото по същия начин. А след това ще го поема с устни… — още едно копче бе разкопчано и Ной наведе глава към гърдите й. Тя зарови пръсти в косите му, когато нежното, настойчиво докосване от палеца му бе заменено от неговия горещ дъх, студената влага на езика му и досега на зъбите му.

Никога преди не се бе чувствала толкова възбудена, толкова развълнувана и същевременно така отпусната и спокойна. През последните шест години от своя живот тя се бе опитвала да повярва, че не е възможно човек да изпитва едновременно две толкова крайни състояния. Сега обаче й се налагаше да го признае. Докато Ной поемаше с уста жадната й за ласки, възбудена гръд, обвивайки я във влажната, гореща жар на устни, зъби и език, Шей позна в един и същи миг както щастието на покоя, така и насладата от копнежа. Искаше да й казва какво ще направи след това, мечтаеше да й направи всичко. Гореше от желание да даде от себе си най-доброто, на което бе способна, да го награди с най-дивото, безумно и страстно изживяване. Същевременно, продължаваше да я измъчва мисълта, че това, което вършат, не е редно, не е правилно. Чувстваше се объркана.

— Ной… Ной, Самсон може да…

— Не би могъл да ни види. Шштт.

Искаше да замълчи, но не трябваше да го допуска. Усещането за плътно притиснатите към гръдта й устни на Ной, жадно поглъщащи възбудената, набъбнала плът, се превръщаше в рисковано блаженство, в изпълнена с капани райска градина. Нямаше доверие на себе си, на собствените си представи за правилно и погрешно, а и не вярваше, че Ной ще разбере какво преживява в момента. Беше нагазила надълбоко и потъваше все повече и повече. Ако не се измъкнеше сама навън в най-скоро време, щеше да бъде загубена завинаги.

Дръпна го леко за косата и успя да го отдели от себе си, като изстена в болезнен копнеж.

— Трябва да престанем.

— Но Самсон е много далеч — чак при кърмата — възпротиви се с дрезгав глас Ной. — Между нас и него са опънатите платна, а те ни скриват достатъчно добре. Освен това вече е съвсем тъмно.

Въпреки това, Шей се измъкна от прегръдките му и се придвижи с олюляващи се стъпки към носа на яхтата. Видя я как, объркана, се опитва да задържи разкопчаната си, развявана от вятъра блуза с една ръка, притискайки другата към корема. Самият той усещаше как цялото му тяло трепери и едва успяваше да си поеме дъх. Присви колене и ги обви с ръце.

— Причината не е само Самсон — подхвърли.

— Вярно е. Тогава може би съм аз?

— Не.

— Остава да си ти.

Шей не отговори, а само продължи да го гледа. Вятърът се бе засилил и развяваше косата й във всички посоки, като почти скриваше лицето й. Това й осигуряваше добра защита, за което бе истински благодарна. Чувстваше стомаха си свит на топка, мислейки как в момента стои на ръба на пълния провал или съвършеното щастие — само дето не бе сигурна кое от двете. Ако я вземеше отново в прегръдките си, приласкаеше я както преди, ако се опиташе да я убеди само малко, ако упражнеше съвсем лек натиск върху нея, тя щеше да се предаде. Все още усещаше влагата на устните му върху гръдта си, зърната си — набъбнали и алчни, тялото си — треперещо и пламнало. Никога преди не бе изпитвала толкова силно желание за още ласки и не можеше да разбере причината.

Разумът обаче й подсказваше, че е необходимо да упражни контрол върху себе си. Контрол! Толкова ли бе трудно за постигане! Като момиче бе считала, че за да управляваш сам живота си е достатъчно единствено да правиш нещата, които искаш, по начина, който ти харесва и тогава, когато считаш за удачно. По-късно осъзна, че се е получавало точно обратното. Години наред бе живяла безотговорно, без да си дава сметка за последствията и така всъщност не бе упражнявала никакъв контрол. Сега, вече по-голяма и придобила известен опит и мъдрост, Шей се чувстваше много по-отговорна, в някои случаи прекалено, а в други се възхищаваше истински от себе си. Макар вероятно стремежът й към самоконтрол да се бе превърнал почти в мания, за нея той бе същевременно нещо необходимо и задължително.

— Е, какъв е проблемът, Шей? — прекъсна мислите й Ной. — В края на краищата, нали не си някоя осемнадесетгодишна все още девствена девойка!

Шей бе престанала да бъде девойка много преди тази си възраст — именно в това се състоеше част от проблема. Бе започнала да прави секс прекалено рано, бе се поддала прекалено бързо и бе стигала твърде далеч.

— Да не би някога да си била наранявана… насилвана?

— Не!

— Защо тогава се страхуваш?

— Просто искам да приключим с това!

— Не, не, плашиш се!

— Мисли си, каквото искаш!

— Не мога да те разбера! Не виждам смисъла на подобно държане! — избухна накрая той, съвсем объркан. — В един момент ме желаеш, а в следващия ме отхвърляш!

— Така е.

— И какво тогава? Ще ми дадеш ли, поне, някакво обяснение?

Възбудата на тялото му бе отмряла. Протегна крака, уж съвсем безгрижен и спокоен, но това бе само поза. Вятърът развяваше ризата му, но Ной скръсти ръце на гърдите си не толкова поради тази причина, а по-скоро защото се чувстваше някак странно уязвим пред променливото настроение на Шей. Не му харесваше и не бе свикнал да се чувства по този начин.

— Не мога да ти обясня. Просто… така усещам нещата.

— Някога имала ли си връзка с мъж?

— Никога не съм се влюбвала.

— Не те питах това, а дали си имала интимни отношения с мъж.

— Естествено. Също както и ти.

— Става въпрос за секс, нали?

— Както сам каза… — понечи да отговори Шей, но вятърът заглуши думите й и тя трябваше да ги повтори: — Както сам каза, не съм някоя осемнадесетгодишна девствена девойка.

Ной въздъхна дълбоко, но поривите на бриза отнесоха въздишката му в миг.

— Шей, знам, че разбираш какво имам предвид.

— Е, добре, имала съм сексуални връзки с много мъже, но никога не съм се обвързвала сериозно с никой от тях — изрече тя забързано и в следващия момент се учуди на откровеността си. Едно време си бе мислила, че наистина държи на Джош… на Андре… на Кристофър. Сега обаче да се обвърже сериозно с някого означаваше нещо коренно различно за нея. Нещо, което по-скоро приличаше на чувствата, които бе започнала да изпитва към… да, към Ной, и това откритие я зашемети.

— Живяла ли си някога с мъж?

Шей помълча около минута, преди да отговори.

— Веднъж… като момиче, живях в нещо като комуна за известно време — изрече колебливо накрая, избягвайки прекия отговор. Дори и тези думи й се струваха пресилени. Таванчето, фактически, принадлежеше единствено на Андре; останалите просто се изтърсваха без предупреждение, когато им скимнеше. Преди това бе живяла около седем месеца заедно с Джош, на който в един момент му бе хрумнало да се присъедини към последователите на някаква индуска секта. За по-кратки периоди бе съжителствала и с други мъже, но във всички случаи твърде бързо й бе писвало.

— Да живееш в комуна може да значи или непрекъснат секс и то понякога с повече от един човек, или изобщо никакъв. При теб кое от двете беше?

— Нали сам каза, че се държа твърде благоприлично. Значи отговорът трябва да ти е ясен.

— Само дето започвам да мисля, че това благоприличие при теб е по-скоро начин да се измъкнеш — служи ти за прикритие. Всъщност, май си точно обратното или поне така се проявява пламенното ти, жадно за секс, тяло.

Шей само повдигна рамене, без да отговори.

— О, по дяволите, престани да се държиш по този начин! — рязко подметна той. Сякаш в унисон с раздразнението му, яхтата внезапно се наклони на една страна, нарушавайки плавния си ход. Ной продължи: — Опитвам се да науча нещо за теб, а това твое мълчаливо повдигане на раменете не ми казва нищо!

— А на мен пък не ми харесва да бъда обект на твоите анализи!

Младият мъж разтри схванатите си по гърба мускули и разкърши врат.

— Така ли го възприемаш?

— Именно. След като вече знам с какво се занимаваш по принцип.

Усилилото се плющене на платната над техните глави отклони за миг вниманието им. Ной скочи на крака.

— Скоро ще завали. Имаш ли някакъв дъждобран или яке?

Събеседничката му също се бе изправила, с вече закопчана блуза и придържайки с две ръце отстрани на лицето си разпиляната от вятъра коса.

— Имам пончо.

Платноходката внезапно вдигна рязко нос и Шей залитна към фалшборта.

— По-добре иди да го вземеш — предложи й Ной, самият той тръгна в посока към кърмата. Младата жена го последва. — Всъщност, най-добре ще е, ако слезеш долу. По време на буря, палубата на това корабче не е подходящо място за жени.

Тя се канеше да му отвърне с нещо язвително, но Ной не й предостави тази възможност, като завика на Самсон. Първите едри капки дъжд забарабаниха по дъските на палубата и Шей се затича към стълбите, водещи към каютата й, тъй като нямаше никакво желание да се измокри до кости.

През следващите няколко часа си правиха компания с Виктория в салона, докато „Златно ехо“ се бореше с разбунтувалото се море и то по не особено елегантен начин. Мъжете се редуваха при уредите за изпомпване на водата, отказвайки категорично помощта й. Направи й впечатление, че Виктория не предложи да помогне. Дори бе твърде мълчалива — нещо необичайно за нея.

— Добре ли си? — попита я Шей.

— Напълно — отвърна тихо леля й. — Или поне ще се чувствам добре, когато вятърът утихне.

— Това може да стане чак след няколко часа.

Лицето й в този миг би изглеждало прекрасно, ако не бе тъй бледно.

— Ох, само не ми напомняй!

— Защо не отидеш да си полегнеш в каютата?

— Страхувам се, че ще ми стане още по-лошо — намръщи се тя. — Тази изкорубена лодка не е най-добрия вариант за плаване в бурен океан.

— А, значи вече я наричаш „изкорубена лодка“? — подхвърли със закачлива усмивка Шей. — Преди май имаше друго мнение.

— Преди не бях подмятана нагоре-надолу както сега, а освен това и люковете бяха отворени — защити се Виктория. — Тук е горещо като в ада!

— Щеше ли да е по-добре, ако вълните ни заливаха и вътре в салона?

— О, не! Само не това!

— Страх ли те е?

— А теб?

Шей наистина бе малко уплашена. От друга страна, бурята предлагаше някакво разнообразие и промяна, отклоняваше вниманието й от мислите за Ной, за нея самата, за тях двамата. И в този миг, дори, стига да се опиташе, успяваше да усети отново неговото нежно, настойчиво докосване, галещата гърдите й ръка, парещите му устни и неутолим език. Усещаше предишното изгарящо я желание, страх, объркване. Бяха стигнали толкова далеч, че още малко и…

Не, не трябваше да мисли за това. По-добре да обърне повече внимание на разрастващата се буря, която представляваше нова, макар и неясно дали по-страшна, опасност. Шей се доверяваше на уменията на Самсон и Ной да се справят с положението, но се питаше дали и те също се боят като нея и Виктория. Всъщност, предпочиташе да не знае.

Насили се да се усмихне, обръщайки се към леля си:

— Уверена съм, че скоро всичко ще бъде наред. По-добре да гледаме на бурята просто като на още едно вълнуващо преживяване. Не на всеки му се случва да се окаже насред разбунтувалия се океан върху стара, построена като имитация на пиратски кораб, разнебитена платноходка.

— Много хитро, няма що! — кисело подхвърли Виктория. — Като размислих, май ще е по-добре да си легна — стана предпазливо от канапето и с бавни, колебливи стъпки се отправи към каютата.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — загрижена, Шей понечи да я последва.

Виктория обаче я натисна обратно да седне, минавайки покрай нея.

— Ако започна да умирам, ще те повикам.

Шей не изчака да бъде повикана, а през няколко минути надникваше, за да види как се чувства леля й и да се опита да я разсее от мисли за прилошаването й. При всяко нейно следващо отиване обаче Виктория проявяваше все по-слабо желание за разговор, а когато Шей влезе за трети път, я видя присвита на леглото и бледа като чаршаф. Чувстваше се много зле и току-що бе повръщала.

— Ще отида да взема някакво хапче.

— Не, просто ме остави така — изстена Виктория.

— Чувствам се безполезна само да стоя така и да те гледам!

— Ще мине скоро, не се притеснявай.

— Кое? Чувството ми за безполезност?

— Не. Моето прилошаване.

— А моята вина? Как ще я изкупя? — опита се да се пошегува Шей. — Нали аз бях тази, която подхвърляше саркастични забележки за това какви кошмарни страдания ни очакват, когато ни хване морска болест!

— Шшшт. Като те слушам, ми стана още по-лошо!

— Но Самсон каза, че има лекарства!

— Не го притеснявай сега. Достатъчно му се е струпало на главата в момента!

Шей се изправи решително.

— Отивам да взема някакво лекарство!

— Ще ме вземат за някоя глезла!

— О, Боже! Какъв ужас!

— Шей, недей, по-добре съм…

— Може би не още, но скоро — да.

С тези думи Шей затвори вратата след себе си и се заизкачва нагоре по стълбите, треперейки от студ в тънкото си пончо. На горното стъпало се спря за миг, за да си сложи качулката и да наведе глава, подготвяйки се за напора на дъжда, преди да отвори люка към палубата. В следващия миг вятърът отвя назад качулката й и още преди да стигне до предната част на кораба косите й бяха станали абсолютно мокри. Там завари Самсон, здраво стиснал кормилото, облечен в ярко жълт дъждобран и сложил на главата си гумена непромокаема шапка с покриваща врата му удължена задна част на периферията. Приличаше й на истински професионален рибар от Глочестър.

— Кво праиш тука, бре, моме? — провикна се той със съответния подходящ за вида му изговор.

Шей се изкикоти, въпреки че върху тях се изливаше истински порой, а вятърът фучеше със страшна сила. Веселото настроение и прояви на артистизъм на Самсон бяха заразителни и внушаваха увереност.

— Ти си наистина страхотна работа, Самсон! — подхвърли Шей през смях.

— По-добре да гледаме на нещата откъм забавната страна! — заяви с тон, който бе истинско предизвикателство срещу развихрилата се буря.

Шей придържаше с ръка качулката над лицето си, за да се предпази от бръснещия вятър и ударите на дъжда, докато се оглеждаше наоколо. Повърхността на океана приличаше на разбита сметана. Кливерите на яхтата бяха свалени, а част от грота свит. Самсон без съмнение се справяше с доста повече неща от това само да удържа руля стабилен по време на бурята.

— Да не би Ной да е паднал през борда? — провикна се Шей.

— Хич не ми се вярва!

Тъкмо се канеше да запита Самсон къде е племенникът му, когато една огромна вълна повдигна яхтата, накланяйки я рязко наляво и младата жена за миг политна. Когато успя да възвърне що-годе равновесието си, Шей се провикна повторно:

— В опасност ли сме?

Чичото стабилизира кормилото и извика в отговор:

— Нема от кво да са плашиш.

— Колко време, мислиш, че ще продължи?

— Може час, ама що не и даже пет!

— Виктория няма да се зарадва особено на подобна новина.

— Амче тя сигур ще иска да я караме така десет часа! — усмихна се доволно Самсон, оценявайки авантюристичния дух на леля й.

— Не мисля. Чувства се много зле.

Бурята определено не беше го разтревожила, но за сметка на това, казаното от Шей определено свърши тази работа. За пръв път го виждаше толкова притеснен. Веднага забрави артистичното произношение и попита с нормалния си глас:

— Има стомашно разстройство, така ли?

Младата жена кимна утвърдително.

— Не спомена ли, че имаш някакви лекарства?

— Да. Сложил съм ги в малкото шкафче при вратата за към кухнята. Можеш да попиташ обаче и Ной. Сигурно и при него има.

— А къде е той всъщност?

— В леглото си.

— И какво прави там? Да не би също да го е хванала морската болест?

— Именно, а това никак не му е по вкуса. Искаше да остане с мен на палубата, но когато започна да се олюлява и да пребледнява му наредих веднага да отива в каютата.

Ако можеше да се погледне, Шей щеше с почуда да забележи, че загрижеността, която бе забелязала да се изписва преди миг на лицето на Самсон при новината за прилошаването на Виктория, сега се четеше и на нейното лице. Ной на легло? Не можеше да повярва — той бе толкова едър и силен, толкова жизнен и енергичен. Трудно й бе да си го представи победен от нещо, камо ли от някаква си морска болест!

Колкото повече си мислеше за това обаче толкова по-смешно й се струваше. А и май имаше някаква справедливост в това по-силните да страдат.

— Не го видях да слиза долу при нас — подхвърли тихо, повече на себе си, отколкото на Самсон. — Вероятно го е направил, когато бях в стаята при Виктория.

Мисълта за леля й напомни на Шей за нейната задача, затова бързо се обърна и тръгна обратно към люка и стълбите за надолу. Веднага щом слезе, тя съблече припряно подгизналия си дъждобран и провери в шкафчето, където Самсон й бе казал, че са лекарствата. Там бяха. Това означаваше, че Ной или не бе чак толкова зле, или бе твърде горделив, за да прибягва до помощни средства.

За разлика обаче от Виктория. Когато Шей повдигна главата й, така че да може да постави хапчето между устните й, тя го пое и пи дълго вода, за да успее да го преглътне по-лесно, след което отново се отпусна изтощена върху възглавницата. Племенницата й се запъти да остави обратно в шкафчето шишенцето с хапчета, но когато стигна дотам, се спря и хвърли колеблив поглед към капитанската каюта. В следващия миг, без да съзнава напълно защо и с каква цел, тя измина решително няколкото крачки дотам и предпазливо открехна вратата.

До леглото водеше пътечка от нахвърляни безразборно, подгизнали от дъжда дрехи. Там лежеше Ной, проснат по корем върху чаршафите, покрил главата си с ръка. Слабата светлина от лампата бе достатъчна, за да се види блестящите капчици пот по цялото му тяло. Беше чисто гол.

Този път Шей не видя нищо смешно в това, че Ной лежеше болен тук, пред нея. Сърцето й се изпълни с огромна жалост, каквато никога не си бе представяла, че е възможно да изпитва към този мъж. Тя се приближи тихо към леглото, коленичи край него и едва чуто прошепна:

— Ной…

Той изстена и обърна глава на другата страна.

— Взе ли някакво лекарство?

Още едно мъчително изсумтяване.

Сега вече Шей се изпълни не само с жалост, но и с дълбока нежност. Протегна ръка и го погали по косата — беше мокра от дъжда, а шията му лепнеше от пот.

— На Виктория също й е много зле и аз току-що й дадох от лекарствата на Самсон. Искаш ли да ти донеса една чаша вода, за да глътнеш и ти някое и друго хапче?

Поредното стенание.

— Остави ме да умра спокойно.

— Не се бой. Няма да умреш.

Ной издаде гърлен звук в знак на съгласие.

— Да, едва ли ще имам този късмет!

— Ако умреш, кой тогава ще остане да ме тормози вместо теб?

Настъпи кратко мълчание, прекъснато от краткото:

— Давай хапчето!

Шей донесе вода и помогна на Ной да изпие таблетката, която му даде, като придържаше главата му леко изправена. После с една влажна кърпа попи гърба му.

— Не ми помогна… — измърмори той. Макар лицето му да бе извърнато в нейната посока, очите му оставаха затворени.

— Нужно е малко време.

— Не разполагам с такова. Вече се чувствам като в ада!

— Напълно подходящо място за теб, при положение, че не си от безгрешните!

Ной изстена отново, след което продължи със сърдит тон:

— Какво ли знаеш ти за грешниците!

— Би се изненадал, ако ти кажа — меко отвърна тя, продължавайки да избърсва потта от гърба му.

Най-накрая Ной с мъка отвори едното си око.

— А на теб как така не ти е прилошало?

— Просто ей тъй, на.

— Страхуваш ли се?

— Не.

— А би трябвало. Всеки миг ще бъдем погълнати от гигантски бял кит.

— Хората винаги ли изпадат в делириум, когато ги хваща морска болест?

Ной се отказа от усилията да държи дори едното си око отворено и като придърпа възглавницата под корема си, изпъшка за пореден път.

— Това помага ли?

— Кое?

— Ами, тези непрекъснати стенания.

— Определено — в следващия миг той се обърна на едната си страна, сви се на топка и силно притисна възглавницата към стомаха си. — Господи, чувствам се ужасно.

А също и изглеждаше ужасно. Лицето му бе смъртно бледо и в рязък контраст с тъмната коса, а около носа и устата му се бяха очертали болезнени линии.

— Прилоша ли ти?

— На мен си ми е лошо по принцип!

— Питам те дали ще повръщаш.

— Вече го направих. Два пъти.

— Би трябвало да те е облекчило.

Ной само изръмжа.

— Наистина жалко, след всичките усилия, които чичо ти положи да ни приготви онова прекрасно печено в кисел сос…

— Млъквай, Шей! — прекъсна я рязко Ной, след което отново изпъшка.

— Бурята сигурно ще утихне утре по някое време.

— Ако не можеш да измислиш нещо по-окуражително…

— На мен лично този ураган ми се струва доста вълнуващо преживяване. Никога преди не съм виждала толкова огромни вълни!

Този път последва още по-тежко стенание. Шей не каза нищо, а само прокара отново кърпата по гърба на Ной и едва след като отметна потния кичур коса от челото му, запита:

— По-добре ли си?

— Скоро ще бъда, надявам се.

— Трябва да проверя какво става с Виктория.

— Тръгвай.

— Може ли по-късно да мина да видя как си?

— Само ако си падаш по аутопсиите.

Шей се усмихна. Макар пиратът-бунтар сега да бе повален, в страданието му имаше нещо по детски прочувствено.

— Ще се въоръжа със сила да издържа страховитата гледка — засмя се тя в отговор, после стана и се запъти към вратата, затваряйки я тихо на излизане.

Естествено, знаеше, че никога не би могла да понесе подобно нещо. Затова, след като провери как е Виктория, беше се унесла — явно се чувстваше малко по-добре, Шей предпочете да заспи и да сънува високия, едър мъж със стройни, красиво оформени бедра и с най-прекрасното тяло, което бе виждала през живота си.