Барбара Делински
Единствен цвят (2)

Втора глава

Четиринадесети юли определено не бе един от щастливите й дни. Предишната вечер остана до късно в кантората, за да сложи в ред бюрото си, след това изхвърча към къщи да подреди багажа си за пътуването и спа едва четири часа, ставайки рано, за да вземе душ, да се облече и да успее да хване ранния влак до Ню Йорк, където имаше среща с Виктория. Самолетът им излетя от летище Кенеди с четиридесет и пет минути закъснение и отгоре на всичко полетът бе направо кошмарен, макар Шей да подозираше, че до голяма степен безпокойството й бе по-скоро вътрешно. През цялото време я мъчеше главоболие и стомахът й бе свит на топка. Нищо по-добро не ги очакваше в Маями, където за малко не изпуснаха самолета до Баранкия, а когато най-сетне пристигнаха там, се наложи да чакат цяла вечност за багажа си. По пътя към хотела Шей проклинаше непоносимата колумбийска жега, а след като се наложи да стоят още цял един час във фоайето, докато подготвят стаята им, тя установи, че периодът й бе дошъл. Сега вече чашата преля.

— Защо точно на мен ми се случва всичко това? — изстена, свита на кравай във фотьойла.

Виктория й се притече на помощ с чаша вода и аспирин.

— Ето, миличка, глътни хапчето и се опитай да поспиш. Ще се почувстваш много по-добре.

Шей нямаше намерение да спори. Единственото й желание бе целият този ад най-накрая да свърши, затова послушно взе аспирина, съблече се, взе душ, за да се освежи и бързо се напъха между завивките на едно от двете двойни легла в стаята. Само след минути вече спеше.

Бе вечер, когато се събуди от нежно докосване по рамото. Трябваха й няколко мига, докато осъзнае къде се намира. Огледа се, след което впери поглед във Виктория.

— Пропусна разходката в зоопарка.

— Какво?

— И дори не си разбрала, че съм излязла. Не те ли е срам?

— Така или иначе, вече съм тук и мисля, че е време да похапнем. Как ти се струва?

Шей се опита да се надигне, но Виктория леко я натисна обратно в леглото.

— Не, не, скъпа. Много по-важно е да си починеш, така че няма да слизаме в ресторанта.

Шей постепенно започваше да се съвзема.

— Но, този твой професор… Не трябва ли да се срещнем с него?

Виктория приседна на края на леглото и поклати глава.

— Оставил е бележка, че му се налага да прекара на лодката вероятно цялата нощ, тъй като все още има работа по товаренето на багажа. Ще се видим утре там в девет часа сутринта.

— Къде е това „там“?

— Малък яхтклуб в Пуерто Колумбия, на около петнадесет мили източно от Баранкия. Името на лодката е „Златно ехо“.

— „Златно ехо“. Съвсем подходящо.

Виктория се усмихна дяволито.

— И аз си помислих същото — пиратско злато, ехо от миналото. Вероятно просто е съвпадение, тъй като предполагам, че яхтата е взета под наем.

— Едва ли. Ако Ван Баар предприема подобни пътешествия по-честичко, нищо чудно да притежава яхтата — Шей се поколеба за миг, но продължи колебливо: — Всъщност, той наистина пътува често, нали?

— Не зная.

— Колко е голяма лодката?

— И това не мога да ти кажа.

— А броя на хората в групата?

Сега вече леля й само повдигна вежди, като сви рамене и придоби престорено смутен вид.

— Но, Виктория, ти самата никога ли не проявяваш любопитство, преди да се впуснеш в подобно авантюристично преживяване? — подхвърли умолително Шей, вече напълно будна, за което определено съжаляваше.

— И защо? Знам, че Самсон Ван Баар е приятел на Гарик, а на него имам пълно доверие.

— Но нали ме доведе именно защото питаеше съмнения?

— Единственото ми съмнение е, че може би планът му е да ме набута в прегръдките на някой нищо неподозиращ мъж, само че това не е от толкова съществено значение. По-важно е самото пътуване, а съм напълно уверена, че Гарик никога не би ме подложил на какъвто и да било риск.

Шей потърси с пръсти една фиба, която болезнено се впиваше в главата й.

— И какво точно знаеш ти за пътуването?

— Това, което вече ти казах.

— Неоценимо много, наистина.

— Хайде, скъпа, тепърва предстои да научим повече подробности. Очакват ни прекрасни изненади, сигурна съм.

— Мразя изненадите.

— Уф! Искаш да знаеш всичко още преди да е станало. Гледаш на всяко нещо като на компютърна програма — несъмнено, професионално изкривяване — за миг, погледът на Виктория се спря върху малкия белег върху гърдата на Шей, едва забележим под дантеления ръб на сутиена. — Не забравяй обаче че това пътуване ще даде възможност да се прояви и друга страна от живота ти, която ще се научиш да приемаш и контролираш. Подобен род забавления не са за пренебрегване, стига да са в умерени рамки.

— Виктория…

— Да погледнем по-просто на нещата. Ти си с мен и аз ще съм твоя защита така, както и ти — моя.

— Но как би могла да ме защищаваш, когато не знаеш какво точно ме очаква?

— О, никак не ми е трудно да си представя — Виктория вдигна глава и впери замечтан поглед в отсрещната стена. — Виждам, че ни предстои чудесно пътешествие на една прекрасна яхта — дълга, елегантна, с лъснати до блясък месингови навигационни уреди и белоснежни, изпънати от вятъра, платна. Ще разполагаме с най-удобната каюта на света, с най-вкусната храна и най-хубавото, най-сухо мартини…

— Надявай се.

— А защо не? Я се огледай. Лично аз не бих нарекла хотелската ни стая бедняшка.

— Да, но на мен по-скоро ми прилича на еквивалент на последното блюдо, което получават осъдените на смърт.

Виктория изцъка с език.

— Толкова млада и вече толкова песимистично настроена!

Шей присви колене към гърдите. Усещаше болки по цялото тяло.

— Точно сега се чувствам като деветдесетгодишна бабичка.

— Ако беше на деветдесет, нямаше да те измъчват такива женски страдания. А и на петдесет, също, ако става въпрос. Май съм си много доволна от възрастта — засмя се Виктория.

— По същата причина би трябвало да ти се иска да си на шестнадесет.

— Май ме смяташ за някаква лекомислена хлапачка!

— По-скоро бих те нарекла безгрижна, лековерна и с глава в облаците! Не си ли даваш сметка, че „Златно ехо“ може да се окаже просто едно продупчено старо корито, а този Самсон Ван Баар — заблуден откачалник!

Виктория побърза да си придаде по-сериозен вид, какъвто прилягаше на зрял човек.

— Вече мислих по този въпрос, мила, и съм сигурна, че нашият домакин не е заблуден откачалник. Представям си го като разсеян професор на средна възраст с недоизживяно детство — Виктория си пое дъх и добави: — Да се надяваме, че ще ни е забавно с него.

— Ами! Може да се окаже направо непоносим!

— Но на яхтата, така или иначе, ще има и други хора!

— О, да! Най-вероятно шумна тайфа студенти, едва навършили двадесет години и толкова заети със собствената си личност, че направо ще са непоносими!

— На тази възраст и ти бе заета основно със собствената си личност — припомни Виктория на племенницата си, като прибра зад ухото й един немирен кичур.

— И просто непоносима!

— По онова време не мислеше така.

— Сигурна съм, че това се отнася и за тези студентчета.

Виктория отново бе придобила замислено изражение.

— Не смятам, че в експедицията ще има кой знае колко от тях — Гарик не би ме поставил в положението на студентски настойник. Очаквам, по-скоро, да срещна зрели хора на моята и твоята възраст, предприели пътуването като начин да се откъснат от всекидневието си.

— Откога възприемаш живота си като рутина?

— Не говоря за себе си, а за теб. Ти си тази, на която са й необходими почивка и разнообразие. Аз нямам нужда от нищо. Приятелите ми очевидно искат да ми уредят едно малко развлечение. Смятам изцяло да се възползвам от тяхното предложение и то започвайки още сега — Виктория се изправи грациозно и добави: — Аз лично умирам от глад. А ти — какво предпочиташ? Да ти донеса нещо от ресторанта или да поръчаме по-късно вечеря тук, в стаята?

Шей присви отново колене и затвори очи.

— Единственото, което желая, е да се наспя. И утре няма да е късно за едно добро похапване, придружено от чаша сухо мартини.

 

 

На следващата сутрин намериха плавателния съд без проблеми. Беше завързан на самия край на кея и съвсем очебийно се открояваше сред останалите съдове.

— Невероятно! — едва успя да промълви Шей.

Виктория стоеше по същия начин, като внезапно ударена от мълния и с широко отворени очи.

— Сигурно сме се объркали.

— Да, но на корпуса пише „Златно ехо“.

— Може да съм сгрешила името.

— Може би цялото това пътуване е една грешка.

Стояха, хванали се под ръка, приближили глави една до друга и вперили удивен поглед в лодката.

— Не прилича много на старо, пробито корито — престраши се накрая Виктория.

— По-скоро е като истински пиратски кораб…

— Да, умалено копие на пиратски кораб.

— Сякаш е участвал в страшно много битки. Или в прекалено малко. Би трябвало отдавна вече да лежи на дъното на морето.

— Защо? Изглежда ми доста солиден — възпротиви се Виктория, отчаяно търсеща аргументи, с които да защити вида на „Златно ехо“.

— Да, като стара, непотребна играчка, с която обаче детето упорито не иска да се раздели.

— Поне е чиста.

— Несъмнено! Вижда се къде напуканата боя е била внимателно изчегъртана. За Бога, не съм виждала по-окаяно корабче, откакто гледах Парада на плавателните съдове по случай празника на мореплавателите!

— Бяха впечатляващи!

— Онези кораби — да.

— Но този тук — също.

— Само ако си затвориш очите и си представиш, че си в осемнадесети век!

Виктория не затвори очи, но погледът й определено отбягваше гледката, която „Златно ехо“ представляваше.

— Все пак трябва да признаеш, че притежава известна… оригиналност.

— Доста декадентска.

— Има три мачти. Вероятно е много красива, когато издуе платна.

Ентусиазмът на Виктория обаче не направи никакво впечатление на Шей, която бе втренчила изумен поглед в жалките, окъсани парчета смачкан брезент, привързани към такелажа.

— Три снежнобели, изпънати от вятъра платна, а?

— Е, може да не са съвсем изпънати от вятъра, нито пък чак снежнобели, но какво значение има? Важното е да са достатъчно здрави.

— А такива ли са?

— Ако Самсон Ван Баар е някакъв приятел на Гарик и ако Гарик е наистина мой приятел — то тогава, без съмнение, са.

Шей издаде глух стон.

— Само като си помисля, че вместо да участвам в подобна безумна авантюра можех безгрижно да се излежавам по цял ден в моята къщичка в Бъркшир!

— И тук ще имаш тази възможност!

— Не виждам никакви шезлонги по палубата.

— Да, но затова пък е достатъчно широка.

— Сигурно всички дъски са нацепени и е пълно с малки тресчици, готови да се забият в тялото ти!

— Е, ще лежим върху хавлиени кърпи.

— Носиш ли?

— Не, разбира се, но на яхтата трябва да има.

— Същото предположение изказа и по отношение на лъснатите до блясък месингови навигационни уреди. Все още ли храниш подобни илюзии? — подхвърли Шей, след което въздъхна и продължи: — Е, поне донякъде излезе права.

— За кое? — Виктория бе в недоумение.

— Наистина ни очаква пътешествие като в някой роман, макар определено не от тези, които са ми по вкуса. Ако питаш мен, никак не съм сигурна дали въобще на някого ще му е по вкуса — тонът й стана по-твърд. — Щом си се побъркала дотолкова, че си готова да рискуваш с това старо корито — моля! Аз лично нямам такива планове.

Шей понечи да се обърне с намерение да се качи на първото изпречило се такси, което да я откара до Баранкия, но леля й я стисна още по-здраво за лакътя, принуждавайки я да се приближи с нея към яхтата.

— Извинете! — провикна се Виктория, засланяйки очи срещу слънцето със свободната си ръка. — Търсим Самсон Ван Баар.

Крачейки успоредно с нея, макар и против волята си, Шей се опита да различи фигурата, която изникна от вътрешността на лодката.

— Става все по-зле — изстена, след което прошепна с тих, дрезгав глас: — Ама що за птица е този?

— Аз съм Самсон Ван Баар — достигнаха до тях думите на мъжа, сякаш в отговор на въпроса на Шей. — Мисис Лесър, предполагам? Както и мис Бърк? Очаквахме ви — добави той и с жест ги подкани да се приближат.

Както и да си го бяха представяли до този момент, организаторът на предстоящата експедиция успя да засенчи и най-невероятните им фантазии. На възраст бе на около петдесет и пет, най-много шестдесет години, впечатляващо висок и добре сложен. Късо подстриганата му, черна, тук-там прошарена коса, очевидно не бе виждала гребен поне от няколко дни и сега вятърът си играеше с нея във всички посоки, като мяташе палави кичури около неговото леко изгоряло от слънцето, но безспорно невероятно симпатично лице.

Това, за което обаче можеше да се поспори, бе представата, която несъмнено преследваше със своите странни одежди, които можеха да бъдат наречени само така. Професорът бе облечен с широка бяла риза, напъхана в тесни черни панталони, чиито крачоли, от своя страна, бяха натикани в не по-малко тесни кожени ботуши до под коленете. В добавка носеше широк черен колан, стигащ почти до средата на бедрата му и макар да нямаше ножница с кама или сабя, резултатът бе не по-малко въздействащ.

— Забравил е единствено да си сложи превръзката на окото — подхвърли с пресекнал глас Шей, ужасена.

— Шт! Изглежда чудесно! — прошепна леля й, затаила дъх. С широка усмивка на лице, тя тръгна нагоре по мостчето, водещо към палубата на яхтата, без да пуска нито за миг лакътя на Шей, която, стига да й се отдадеше, щеше при първа възможност да се впусне в обратната посока. Когато стъпиха на борда, Виктория подаде свободната си ръка на Самсон Ван Баар с думите:

— Радваме се най-накрая да се запознаем с вас, професор Ван Баар. Аз съм Виктория Лесър, а това е моята племенница, Шей Бърк.

В този миг Шей бе изцяло заета да проклина роднинството си с Виктория, така че предпочете да замълчи, като само се усмихна едва-едва в отговор на сърдечната усмивка на домакина.

— Добре дошли на борда на „Златно ехо“ — поздрави ги той не толкова гръмогласно, както преди, тъй като вече стояха един срещу друг. — Надявам се, че не се затруднихте да ни намерите.

— О, ни най-малко! — енергично потвърди Виктория. — Яхтата е направо удивителна! — добави, като посочи с ръка наоколо, стараейки се, в същото време, погледът й да не се спира много-много на обстановката, която ги заобикаляше.

Шей почти се задави от изумление при тези думи на престорена възторженост. В същия миг усети леля й предупредително да стисва леко лакътя й, преди най-накрая да рискува и да я пусне. С не по-малка престореност, момичето отметна глава назад, затвори очи и пое с пълни гърди карибския въздух. Този театър все пак бе за предпочитане пред гледката на кошмарната лодка, и макар Самсон Ван Баар да й се струваше доста привлекателен, Шей се чувстваше много по-добре зад сигурната защита на спуснатите си клепачи, без необходимостта да вижда странната премяна на професора.

— Реших, че „Златно ехо“ ще бъде много повече в духа на нашето пътуване, отколкото някоя нова, модерна яхта — обясни им той. — Е, може би е малко поостаряла вече, но ме увериха, че е издръжлива и солидна.

Шей отвори широко очи от изумление.

— Още не сте плавали с нея?

Ван Баар едва забележимо сведе глава, но в движението му несъмнено се четеше чувство за вина.

— Е, карал съм подобни, но самият аз пристигнах едва вчера и бях зает главно с товаренето на багажа и припасите, така че не ми остана време за друго. Надявам се, разбирате и защо не успях да ви посрещна както трябва снощи в Баранкия.

— О, не се притеснявайте! — увери го сърдечно Виктория. — Всъщност, така бе по-удобно и за нас, защото пътуването дотук се оказа ужасно изтощително.

— Добре ли спахте?

— Да, да, чудесно!

— Радвам се — Ван Баар потърка замислено брадичката си, сякаш не съвсем уверен как да продължи. След миг обаче погледът му светна. — О, багажът ви! — беше забелязал чантите им върху кея. — Нека да го пренеса, след което ще ви разведа из владенията на капитан Кук.

Шей едва го изчака да слезе по мостчето и се нахвърли върху леля си.

— Владенията на капитан Кук, а? — прошепна тя със свити устни и див поглед. — А може би ние сме отвлечените от него пленнички?

— Успокой се, скъпа, убедена съм, че ще ни бъдат предоставени всички удобства.

— И несъмнено ще разполагаме с просторна, луксозна каюта само за нас двете, нали? Ти, въобще, имаш ли представа какво ни очаква там, долу?

— Не. Именно това е задачата на капитан Кук — да ни го покаже.

— И никак не си обезпокоена?

— Ни най-малко. В края на краищата, дошли сме заради приключението.

— Но тази лодка е истинска развалина!

— Обаче е достатъчно солидна.

— По думите на професора, който се е костюмирал като за Празника на Вси Светии, само дето е подранил с около три месеца!

Виктория проследи с поглед техния домакин.

— Представях си го като стар, изветрял досадник, а той е просто великолепен!

— Е, чудесно тогава! Щом си го харесваш толкова много, не съм ти необходима за защита повече. Така че си взимам багажа и поемам обратно към…

— Забрави! Оставаш тук!

— Виктория, сигурна съм, че ще има достатъчно други хора, с които… — внезапно Шей млъкна и се ослуша. Без да помръдва глава, тя се огледа предпазливо наоколо. И в двете посоки яхтата беше абсолютно празна.

— Но къде са останалите? Прекалено тихо е, не смяташ ли? А освен това пристигнахме с десет минути закъснение! Защо няма никой?

Виктория се питаше същото. Целият й план се основаваше на очакването за среща с други, жадни за приключения търсачи на пиратско злато и то предимно от по-младите и красиви представители в бранша. Наистина, що се отнася до почивката, пътуването щеше несъмнено да бъде от полза за Шей, а и Виктория винаги се чувстваше добре в компанията на своята племенница. Същевременно, въпросът за намирането на подходящ мъж оставаше висящ. А колко перфектно се беше получило първо при Диърдри, а после и при Лиа… Къде се бяха изпокрили тези мъже?

Като се усмихна широко, прикривайки тревожните мисли, които се въртяха из главата й, Виктория се обърна към Ван Баар, завърнал се на яхтата и понесъл във всяка ръка по една чанта.

— Не трябва да вършите всичко вместо нас. По-скоро се нуждаем единствено от някои указания — тя понечи да вземе чантата си, но Самсон отдръпна ръка встрани.

— Вярно е, че вече почти не се срещат истински джентълмени, а освен това по време на пътуването ще имате достатъчно неща за вършене. Засега обаче мисля, че ще се справя с пренасянето на десетина килограма багаж.

„Истински джентълмени“, каза си на ум Шей, удивена. „Достатъчно неща за вършене, повтори си, този път с тих ужас, тя.“

Мислите на Виктория обаче бяха все още заети с очевидната и тревожна липса на хубави млади мъже.

— Предполагам, че и на другите членове на експедицията им е бил оказан същия радушен прием от ваша страна? — тонът й бе полушеговит-полузакачлив, но целта, без съмнение, бе една — събиране на информация.

— Не, скъпа госпожо. Ние, мъжете, се справяме с всичко сами тук. Вие и вашата племенница сте единствените жени-пасажерки на яхтата.

„Страхотно, изстена вътрешно Шей, това наистина е върхът.“ Виктория, напротив, бе направо възхитена.

— А колко са останалите пътници, професор Ван Баар?

— Казвайте ми Самсон — отвърна той, изчервявайки се.

— Добре, Самсон — усмихна се Виктория. — Та колко сме общо?

— Четирима.

— Четирима? — възкликнаха двете жени в един глас.

— Точно така — професорът остави чантите на земята до себе си и се почеса по главата. — Гарик нищо ли не ви е казал?

Виктория се изкашля многозначително.

— Боя се, че не навлезе в кой знае какви подробности.

— Колко небрежно от негова страна — подхвърли Самсон, но без видима следа от притеснение, като в очите му се прокрадна закачлив блясък. — Нека ви обясня тогава. Първоначално, трябваше да заминем само двама — аз и един стар приятел от студентските години, с който често си организираме екскурзии през лятото. Когато Гарик ми се обади, за да ме попита дали е възможно и вие да се включите в пътуването, аз се съгласих, тъй като това нямаше да представлява никакъв проблем. В последния момент обаче моят стар познат се отказа от участие и аз побързах да подмамя моя племенник да заеме вакантното място — Самсон погледна към Шей, която стоеше в безмълвно изумление. — За управлението на яхтата са необходими поне двама, а тъй като не бях сигурен в мореплавателските ви умения…

— Не притежаваме такива — побърза да се намеси Шей, ужасена от картината, която изникна в ума й. — Не знам за леля ми, но лично аз получавам морска болест.

— Не й обръщайте внимание, Самсон. Тя само се шегува.

— Напротив. Получавам страхотна морска болест.

— Няма за какво да се притеснявате — увери я професорът с обезоръжаваща сърдечност. — Имам специален лек против морска болест, но се съмнявам, че ще ви е необходим, тъй като ще плаваме през райони, в които морето е изключително спокойно.

Сега вече Шей бе готова да заплати най-високия откуп, искан някога от някой пират, стига да можеше да бъде далеч оттук, някъде в Бъркшир, сама и незаобиколена от подобни налудничави типове. И така, всичко беше нагласено точно според правилата — щяха да пътуват четирима — Виктория и Самсон, тя и неговия племенник. В тесен, приятелски кръг. Нямаше съмнение, че съществуваше заговор. Но кой го бе замислил? Дали Самсон? Или може би Гарик? Шей отправи дълъг обвинителен поглед към леля си.

Тя обаче не откъсваше очи от Самсон.

— Уверена съм, че всичко ще се нареди без проблеми — Виктория изправи рамене, пое си дълбоко дъх и продължи весело: — Е, не споменахте ли преди малко нещо за разходка из владенията на капитан Кук?

 

 

Ной Ван Баар изпитваше същата досада и негодувание от предстоящото пътуване като Шей. Излегнат върху една дървена пейка, кръстосал ръце на гърдите и преметнал крак връз крак, той долавяше откъслечни реплики от провеждащия се горе на палубата разговор между другите трима пасажери, като едва успяваше да сдържи гнева и разочарованието си. Бе имал съвсем други планове за лятната ваканция, но не бе намерил сили да откаже на молбата на чичо си да го придружи, за да му помогне в управлението на яхтата, след като Барни се бе разболял и отказал от пътуването.

Той и Самсон бяха единствените представители на фамилията Ван Баар и макар Ной да не изпадаше в излишни сантименталности в това отношение, привързаността и обичта, които хранеше към чичо си, бяха достатъчни, за да се съгласи. Освен това, Ной знаеше колко много Самсон държи на своите малки приключения. Същевременно, въпреки че бе доста изкусен моряк, за него определено бе опасно да пътува без помощник на лодката. Момчето не можеше да си представи, че заради неговия отказ Самсон ще бъде принуден да се откаже от пътуването. И така, нямаше друг избор, освен да приеме предложението.

Естествено, чичо му бе намерил за най-удачно да го уведоми едва предишната вечер, че всъщност няма да пътуват сами. И, съвсем типично, чак тази сутрин му бе споменал, сякаш между другото, че останалите двама пътника са от женски пол.

И една да беше, Ной пак едва щеше да я изтърпи, та камо ли две! Не че имаше нещо против жените по принцип, но в дадения случай те само щяха да им се пречкат! Беше си представял как ще си почива на спокойствие, сам с мислите си и далеч от постоянното напрежение, което ежедневно съпътстваше работата му. Мечтаеше да се наспи до насита, разполагайки самостоятелно с една от двете каюти на яхтата, да ходи облечен както му скимне, да се бръсне чак когато брадата започне да го дразни, да плува чисто гол в морето и въобще — да прави каквото и както му се иска. Ето защо, присъствието на тези две жени никак не влизаше в плановете му. Заради тях цялото удоволствие от пътуването отиваше по дяволите. И кои бяха? Някаква вдовица и племенницата й! Страхотно! А Самсон вече им мъкнеше багажа, изцяло на услугите им. Дълбоко се лъжеха обаче ако считаха, че той, Ной, също щеше да им се умилква по този начин. Нямаше да го бъде!

Всъщност, замисли се той, май лелята нямаше да се окаже чак такава досадница. Имаше приятен, ненатрапващ се, жизнерадостен глас и това, че се бе възпротивила на предложението на Самсон да бъде носач на багажа им, също бе в неин плюс. Ной се питаше дали е привлекателна и дали Самсон щеше да си падне по нея. Честно казано, надяваше се това да не стане, защото в такъв случай щеше да бъде принуден да се занимава с племенницата, която определено му се струваше разглезена, вкисната, претенциозна и очевидно не особено очарована от старата платноходка. Какво пък толкова очакваше? Може би някой луксозен лайнер като „Британия“? Ной обходи с поглед занемарената обстановка в каютата на „Златно ехо“. Е, момичето без съмнение го очакваха още неприятни изненади.

Него лично яхтата не го притесняваше — беше плавал на много по-очукани черупки. Този път обаче си бе мечтал за нещо по-луксозно, по-просторно и по-шик. В този случай самият той би предпочел да се намира на „Британия“, където поне щеше да има възможност да се уедини някъде на спокойствие и извън обсега на разни натрапнички.

Макар да не се помръдна дори на милиметър, Ной инстинктивно застана нащрек, когато долови слизащите по стълбичката стъпки. Разпозна походката на Самсон, който вървеше отпред и само след миг пред него изникнаха тесните черни ботуши на неговия чичо и двете кожени чанти на пасажерките от двете му страни.

— Преди около десет години „Златно ехо“ е била изцяло ремонтирана — гласът се приближаваше. — Кухненското помещение е модерно и каютите са много удобни… А, Ной, все още си седиш тук, както виждам — Самсон се отдръпна встрани, остави чантите на пода, и подаде ръка на следващите го жени, помагайки им да слязат.

Ной не се учудваше на поведението на чичо си. Макар доста ексцентричен в много отношения, професорът бе съвършен джентълмен, което не пречеше, стига да не изискваше същото и от племенника си. В работата си Ной бе принуден през цялото време да съчетава поведението едновременно на джентълмен, дипломат и властник. Сега поне, докато траеше почивката му, той имаше намерение да бъде единствено себе си и никой друг.

— Ной, нека ти представя Виктория Лесър — обърна се към него Самсон, като предпочете да го остави така излегнат на дървената пейка. Дори в седнало положение, племенникът му бе достатъчно застрашителен. Когато се изправеше, видът му бе направо страховит. Като имаше предвид мрачното му настроение, Самсон сметна, че е по-добре, ако на този етап спести на дамите допълнителния шок от гигантската му фигура.

Ной кимна на Виктория, едва успявайки да прикрие леката си изненада. Лелята не само имаше изключително приятен глас, но и на вид изглеждаше направо страхотно. Какво беше казал Самсон — че е малко над петдесет години? Не можеше да повярва — даваше й най-много четиридесет. Носеше широка светложълта риза, бели панталони, навити до под коленете и обикновени гуменки, а лицето й излъчваше жизненост и младежка енергия. Имаше красива и гъста светлокестенява коса, хваната свободно на висока опашка, като няколко измъкнали се кичура се спускаха отстрани на нежното й, с деликатни черти лице. Кожата й бе съвършено гладка, с леко мургав оттенък и едва забележим грим. Усмихваше се сърдечно и очите й блестяха весело.

— Радвам се да се запозная с вас, Ной — каза тя със също толкова сърдечен и весел глас. — Много съм ви благодарна, че приехте да се присъединим към вашата малка експедиция. Макар че съм имала щастието да се занимавам с куп интересни неща през живота си, до този момент никога не бях участвала в издирване на скрито съкровище и съм уверена, че ще бъде изключително вълнуващо.

За миг, омагьосан от прекрасния й, мелодичен глас, Ной почти бе заразен от ентусиазма на Виктория. След това обаче той отмести поглед към младата жена, която тъкмо бе слязла по стълбичката и това бе достатъчно да премахне всякакви мисли за вълнуващи, приятни преживявания.

— Шей Бърк. Ной Ван Баар — представи ги един на друг професорът.

Племенникът кимна отново, но този път доста по-сковано. Не можеше да се отрече — Шей Бърк си я биваше. Малко по-висока от леля си, тя притежаваше същата привлекателна, стройна фигура. Краката й, обути в бели джинси, бяха тънки като молив. Беше облечена в спортна блуза с цвят на праскова, на която бе навила ръкавите, а краищата бе завързала на кръста в елегантен възел. Тя също имаше съвършена кожа, макар и значително по-бледа. Беше се гримирала грижливо, за да прикрие дълбоките сенки под очите, а на бузите си бе сложила руж, който определено освежаваше лицето й.

С това обаче се изчерпваха всичките прилики между нея и леля й. Косата й — също толкова гъста, но много по-тъмно кестенява и с червеникави оттенъци, бе захваната в строг кок ниско на тила и перфектно пригладена така, че нито един косъм не се бе помръднал от мястото си. Бе стиснала устни, носът й издаваше напрежение, а когато двамата с Ной срещнаха погледите си, той видя недоволството и протеста, които напираха да избухнат.

Нямаше съмнение, че младата жена бе тук против волята си — лицето й ясно го издаваше. И като се прибавеха заядливите й забележки, които бе чул преди малко, младият мъж усети как неприязънта му към нея нараства. Ако по някаква причина Шей Бърк се окажеше причина пътуването на чичо му да се провали, Ной се закле, че лично той ще се заеме и ще се разправи с тази надута глупачка.

Самсон бе усетил мигновената враждебност между двамата млади и затова побърза да каже:

— Моля дамите да ме последват до каютата им. След като се настаните, ще можем да разгледаме по-обстойно яхтата.

Шей едва овладя порива си да се обърне и побегне назад. Не й оставаше обаче нищо друго, освен да последва леля си, вече тръгнала след Самсон по тясното коридорче. Бе изправила високомерно гръб и гордо вдигнала глава, усещайки как мъжът зад нея я проследява с пренебрежителен поглед.

Ной. Ной и Самсон. В семейство Ван Баар очевидно имаха афинитет към библейските имена, помисли си Шей. Нейната лична представа обаче за онзи Ной се свързваше с качества като доброта, нежност, милосърдие, докато този й навяваше съвсем други чувства. Доколкото въобще беше успяла да го види в полумрака, Шей бе останала с впечатлението за мрачен, раздразнителен тип с навъсен поглед. Едно нещо, при все това, знаеше със сигурност: макар нито за миг да не бе повярвала във възможността да се наложи да защитава Виктория, сега Шей бе твърдо решена да вложи всичките си бойни умения, ако се окажеше, че намусеният племенник на професора е склонен да развали веселото прекарване на леля й.

Самсон отведе Шей и Виктория до каютата им, след което ги покани да се върнат обратно, за да им покаже малкия салон, кухнята и капитанската стаичка. През цялото време на обиколката не видяха Ной, за което Шей бе благодарна. Малко бяха нещата, които можеха да й доставят радост тук.

Когато се върнаха обратно в каютата, за да подредят багажа си, Виктория отбеляза със задоволство:

— Е, все пак разполагаме с отделна баня — тя се наведе над Шей, приседнала от едната страна на двойното легло, заемащо три-четвърти от малкото помещение. — Наистина, не е точно каквото си представяхме, но смятам, че ако игнорираме предварителните си очаквания, ще се чувстваме просто прекрасно.

— Да понесем всичко гордо и с усмивка, нали? — подхвърли кисело младото момиче.

— Е, поне да се постараем да се забавляваме, независимо от всичко — Виктория удари по леглото със свитата си в юмрук ръка. — Матракът ми изглежда доста здрав и удобен. Като си помислиш, можеше да ни се наложи да спим в моряшки койки — тя огледа стаята, която бе във форма на неправилен четириъгълник.

— Да, но забелязваш ли, че краката на кревата са заковани към пода. А Самсон каза, че пътуването ще бъде спокойно.

— Той говореше за нашата експедиция. Не знаеш през какви води е плавала „Златно ехо“ преди.

— Как ми се иска наистина да не се намираше тук тази яхта, а някъде много далеч… и то без нас.

— Шей…

— А къде ще се наслаждаваме на почивка и студено, сухо мартини?

— В салона.

— Очакваш, че ще можем да се уединим само двете там? — Шей отново си представи пронизващия я като нож поглед на Ной и усети, че не би могла да го изтърпи отново.

Умът на Виктория обаче бе зает от по-практични мисли.

— Видях, че в салона има удобни столове, канапе…

— И определено мирише на мухъл.

— Нищо подобно. Мирише на море и това е част от очарованието — придава повече автентичност на нашето приключение.

— Мога да мина и без подобна автентичност — промърмори Шей, макар да знаеше, че не бе справедлива. В края на краищата, къщичката, която бе наела в Бъркшир, без съмнение също щеше да има своя специфична миризма на застояло. Освен това, по принцип не беше толкова придирчива, но сега лошото й настроение сякаш се подхранваше само и търсеше и най-дребния детайл, за който да се захване.

— Хайде, хайде, скъпа — нежно я успокои Виктория, изправяйки се, за да се заеме с подреждането на багажа. — Обещавам ти, че ще се забавляваме. Повярвай ми.

Шей не се почувства особено окуражена. Погледът й унило пробяга по стените на помещението, като се спря с известен интерес на редицата тесни прозорчета, подредени на равни разстояния едно от друго.

— Поне са се сетили за някакви отвори, откъдето да влиза светлина. Доста хитро измислено, всъщност. Издялани са направо в дървото на корпуса. Не бях ги забелязала отвън.

— А освен това не са затворени — усещам, че въздухът в каютата се раздвижва, а е и относително светло.

— Достатъчно, за да забележиш колко скромна е обстановката — добави Шей с подчертана ирония. В продължение на няколко минути тя наблюдава как леля й разопакова багажа, преди най-накрая да подхвърли предпазливо:

— Виктория…

— Ъ?

— Всъщност доколко беше наясно с всичко това предварително?

Леля й подреди на куп няколко чифта къси панталонки, след което се изправи.

— С кое?

— Ами… с пътуването.

— Нали вече говорихме по въпроса няколко пъти.

— Да, но започва да ми мирише на нещо друго.

— Нали ти казах — миризмата е от морето — отговори й невинно Виктория, преструвайки се, че не разбира за какво я пита нейната племенница.

— Нямам предвид ухание на морска вода и водорасли, а мирис на гнило и на предателство. Знаеше ли, че ще пътуваме само четиримата?

— Разбира се, че не.

— И никога не ти е минавало през ума, че Самсон може да се окаже „просто великолепен“ и че в такъв случай за мен остава да се забавлявам с племенника му?

Виктория сви небрежно рамене в отговор и постави купчината къси панталонки в малкото гардеробче.

— Чу думите на професора. Ной се е съгласил да участва в експедицията също в последната минута, а аз ти казах за пътуването още преди месец.

Шей обаче остана скептично настроена.

— Самсон не определи точно колко в „последната минута“ е взето решението. Сигурна ли си, че нямаш таен план да ме свържеш с този Ной?

— Нима бих могла…

— Не се прави на толкова невинна! Нали точно това направи с Диърдри Джойс!

— Мислех, че го одобряваш!

— В нейния случай — да. Нийл Хърси е наистина прекрасен мъж — Шей не бе забравила, че именно той, с компетентността си на известен адвокат и с чисто човешка състрадателност, се притече на помощ, когато арестуваха сестра й Шанън.

Виктория бе доволна, че нейната племенница не бе запозната с ролята на леля си в запознанството и сватосването на Гарик и Лиа. Колкото по-малко знаеше за уменията й на сватовница, толкова по-добре.

— Ной Ван Баар може да се окаже също толкова прекрасен мъж.

Шей се изкиска с подчертано пренебрежение.

— Я, повтори!

— Защо не? Напълно възможно е!

— Значи все пак признаваш, че си имала за цел да ме запознаеш с него?

Виктория усети някакво съвсем леко чувство на вина, но не му обърна внимание, а само постави ръце на кръста си, заставайки пред племенницата си в поза, показваща, че вече я бяха изкарали от търпение.

— Стига вече, Шей! Как бих могла да си поставям такива цели, когато изобщо нямах на представа, че Ной ще пътува с нас!

— В такъв случай си планирала да ме уредиш с другия стар досадник — приятеля на Самсон от студентските години!

— Нищо подобно! Наистина си мислех, че с теб просто ще бъдем още двама от членовете на голяма група!

Шей усети, че вероятно сега вече Виктория не лъже.

— Ако само можеше наистина да сме повече…

— Та да се скриеш в някое тайно местенце на яхтата? Нямаше да те оставя да седиш самичка, дори да имаше още петдесет човека! — Виктория извади от чантата си чифт широки панталони и леко ги изтръска, като небрежно подхвърли:

— Между другото, как ти се струва Ной?

— Между другото, мисля, че е невъзпитан и груб. Можеше поне да стане, когато се запознавахме, или поне да каже нещо. Не забеляза ли, че не продума нито думичка?

— Ти също.

— Защото предпочетох да си замълча, вместо да кажа нещо, което определено нямаше да прозвучи особено приятно.

— Вероятно същото е предпочел и той за себе си. Предполагам, че се чувства също толкова изтощен от работа, колкото и ти, а нищо чудно и той да е имал други планове, преди Самсон да му се е обадил за това пътуване.

— По-добре да бе проявил повече упорство в отказа си.

— Като теб ли?

Шей наведе глава и притисна пръсти към мястото между очите, където усещаше упорита, пулсираща болка.

— Аз се предадох, защото си ми леля и моя приятелка и защото те обичам.

Виктория се приближи и нежно обгърна Шей през рамо.

— Знаеш колко много означава това за мен, мила. Допускам, че и Ной храни същите дълбоки чувства към чичо си. Хайде, горе главата! Едва ли е толкова неприятен, колкото си го представяш. И как би могъл, като има такъв прекрасен чичо?

Виктория излезе с намерението да се качи на палубата, но Шей остана, за да подреди на свой ред багажа си. Всъщност, нямаше кой знае колко за подреждане, а и нямаше какво толкова да прави в тясната каюта. Момичето си даваше сметка, че просто се опитва да отложи момента на пълното примирение със ситуацията и това първоначално я ядоса, след което я изпълни с решимост. Ако Ной Ван Баар си въобразяваше, че може да я сплаши с мрачния си, нахален поглед, то той определено не бе преценил с кого си има работа.

Вече много по-уверено, Шей се изкачи нагоре по тясната стълбичка и веднага попадна на Самсон, който прибираше подвижното мостче. Пред носа на „Златно ехо“ се поклащаше моторница, която щеше да изведе яхтата на буксир в открито море. По сигнал, даден от чичо му, Ной издърпа въжетата, придържащи до този момент лодката завързана за кея, моторницата увеличи скорост и те потеглиха.

Когато останалите трима също застанаха на носа при нея.

Шей побърза да се измъкне към кърмата. Изкачи няколкото тесни стъпала, водещи към построената в стар стил капитанска кабина, подмина големия дървен рул и се облегна на парапета, наблюдавайки как брега постепенно се отдалечава.

Трябваше да признае, че денят бе наистина чудесен за плаване. Бризът галеше нежно лицето й, като пречеше на силните слънчеви лъчи да засилят всичко с жарката си горещина. Въпреки това, Шей усети лека тъга, докато гледаше как бреговете на Колумбия бавно, но неотклонно се стопяват в далечината. Ако я бяха оставили да избира, тя щеше да предпочете да изчака Виктория в Баранкия до завръщането на експедицията. Всъщност, ако бе имала избор, въобще нямаше да напуска Филаделфия до първоначално планираната отпуска през август.

Сега обаче тези възможности не съществуваха. Намираше се на борда на „Златно ехо“, която скоро щеше да навлезе в открито море, и повече нямаше смисъл да моли съдбата да измени настоящия курс на живота й. По-добре да се опита да погледне на нещата откъм хубавата им страна, както я съветваше Виктория. Носеше си книги, а в салона бе забелязала няколко възглавнички, които можеше да използва вместо шезлонг. Ако се постараеше много да не се набива на очи, за да не я безпокоят, вероятно щеше да си прекара що-годе приемливо.

— Да не започнахте да се разколебавате? — забележката зад гърба й бе произнесена с нисък баритон, в който се усещаше нотка на сарказъм. Не се усъмни нито за миг на кого принадлежеше гласът.

— Да се разколебавам? За какво? — отвърна тихо. — Започва ваканцията ми и аз я очаквам с нетърпение.

— Винаги ли сте толкова напрегната, когато очаквате нещо?

— Не съм напрегната.

— Нима? — той се приближи и също се облегна на перилото като нея. С периферното си зрение Шей смутено забеляза колко огромна бе фигурата му, но се опита да не обръща внимание.

— Да.

— А защо така сте стиснала парапета, та чак кокалчетата на пръстите ви са побелели?

— Защото не искам да излетя през борда, ако лодката внезапно се килне.

— Това не е лодка, а платноходка, и не се килва.

— Хубаво — тогава, ако се наклони, разлюлее, разклати или какъвто там е терминът.

— Не сте много наясно с моряшката професия, май, а?

— Плавала съм и преди, ако това имате предвид.

— На някоя рибарска лодчица, вероятно, или може би на моторница за туристически разходки?

— Нищо подобно. Возила съм се на големи, луксозни яхти и то неведнъж или два пъти, но като гост, а не за да изучавам морската терминология.

— „Златно ехо“ май не може да бъде наречена „голяма, луксозна яхта“?

— Има разлика.

— Виждам, че не умирате от възхищение.

— Е, лодката си я бива — бе дипломатичният отговор на Шей.

— Но не отговаря на стандарта, с който сте свикнала, очевидно.

— Не съм казала подобно нещо.

— Да, но го мислите. Кажете ми, какво правите тук, на това разнебитено корабче, щом предпочитате по-бързи, по-шик и по-удобни плавателни съдове?

Шей успя да преглътне язвителния отговор, който се канеше да даде и вместо това отвърна със спокоен, небрежен тон:

— Както споменах, дошла съм на ваканция.

— Защо тук?

— Защото бях поканена от леля си.

— И вероятно поканата ви изпълни с ентусиазъм?

Сега вече младата жена се обърна рязко към Ной и моментално съжали за необмислената си постъпка. Мъжът се извисяваше над нея като някакъв гигант, по-висок с близо две глави и без съмнение излъчващ заплаха. Шей пое дълбоко дъх, за да възвърне самообладанието си, след което се опита да отговори с възможно най-спокоен и невъзмутим глас:

— Не, поканата не ме изпълни с нито капчица ентусиазъм. Мога определено да кажа, че плаването върху някаква жалка имитация на пиратски кораб в търсене на въображаемо съкровище, поради нечии неизживени детски мечти, не се съвместява ни най-малко с дори най-мизерните ми представи за прекарване на отпуска.

Погледът на Ной стана още по-суров, докато той внимателно изучаваше лицето на момичето. Несъмнено бе красива, но това бе студена, високомерна красота. Изражението й бе строго и с изопнати черти, бе стиснала здраво устни и светлокафявите й очи го гледаха язвително. Ако поне за миг бе забелязал и най-слабия проблясък на топлота, сърдечност или неловкост у нея, Ной вероятно щеше да се смили. Но той бе раздразнен от самото й присъствие на яхтата, а предизвикателният начин, по който смело отвръщаше на погледа му, просто го вбесяваше и го накара да атакува.

— Така си и мислех — присви подигравателно очи той. — Сега ме чуйте добре. Ако се осмелите да повторите жалкото си изказване в близост до чичо ми, мога да ви гарантирам, че сериозно ще съжалявате.

Нескритата заплаха в думите му дойде съвсем неочаквано за Шей. Предполагаше, че е способен на крайна грубост, но не и на толкова директна враждебност.

— Какво?

— Чухте ме добре.

— Чух, но не мога да повярвам на ушите си. Защо смятате, че ще кажа подобно нещо на чичо ви?

— Познавам вашия тип жени.

— И как е възможно да…

— Представям си как сте очаквала да пътувате с луксозна, богаташка яхта, а не с такова порутено корабче, да бъдете настанена в просторна каюта, която да е върхът на удобството, а не в тясна и съвсем обикновена стаичка, да разполагате с готвач и яхтата да се управлява от истински капитан, а не от някакъв откачен професор, маскирал се като за Празника на Вси Светии, само че три месеца предварително.

Шей усети как кръвта й кипва.

— Значи сте ни подслушвал!

Ной продължи да се взира в нея с хладния блясък на сивите си очи, които гледаха мрачно и пренебрежително. Тъмните кичури коса, разпилени по челото му сякаш в упорита борба с вятъра, допълваха усещането за враждебност, което се излъчваше от цялата му огромна фигура и странно контрастираше със спокойния, самоуверен тон на задоволство:

— Случайно се намирах долу, докато с леля си разговаряхте на палубата.

— И сте ни слушали през цялото време!

— Изкушението бе прекалено голямо. Ако още не ви е обезпокоила тази мисъл, нека ви припомня, че през следващите две седмици ще бъдем принудени да споделяме едно и също, за жалост доста ограничено, пространство. Ето защо ми се искаше да узная с какви хора ще ми се наложи да прекарвам деня си.

Погледът му се насочи надолу към ръцете на младата жена.

— На ваше място бих стискал по-леко. От ноктите ви ще останат следи по парапета.

Шей не носеше дълъг маникюр, но поддържаше добре ноктите си, които в момента бяха с безцветен лак. Вместо да се възпротиви, тя само си пое отново дъх, изправи рамене и каза:

— Благодаря за откровеността по отношение на чувствата ви.

— Приемете го като малко приятелско предупреждение.

— Приятелско?

— Е, може би думата е твърде силна за конкретния случай. Всъщност, изобщо не харесвам такива претенциозни и надути жени като вас.

Сега вече Шей бе обзета от истинска ярост.

— Вие сте един от най-наглите и самонадеяни типове, които някога съм имала нещастието да срещна. Въобще не ме познавате, нито имате и най-малката идея с какво се занимавам, какво харесвам и какво искам. Едно нещо обаче със сигурност трябва да знаете — подобни „малки предупреждения“ като вашето изобщо не могат да ме сплашат!

— Не е зле да му обърнете внимание.

— Не е зле да забравите, че въобще сте го произнасял! — с блеснали от гняв очи, Шей преднамерено бавно и предизвикателно огледа Ной — неговата гъста тъмна коса, избелялата му черна тениска и износени жълтеникавокафяви къси панталони, дългите му, покрити с косми крака, огромните му боси стъпала. — Не се нуждая от вашите съвети — мога да се оправя сама със себе си и то, както виждам, далеч по-добре от начина, по който вие се грижите за собствената си личност — също толкова подчертано самоуверено, както го бе огледала, и с цялото безразличие към неговото присъствие, на което бе способна, Шей обърна поглед към вече почти неразличимия в далечината бряг.

— На ваше място, все пак, бих се съобразил със съвета ми. Не съм в настроение да ме предизвикват.

— Още една заплаха? — подхвърли небрежно младата жена, без да отделя поглед от далечния колумбийски бряг. — И какво ще направите, ако реша да я пренебрегна?

— Ще ви следвам неотлъчно на всяка стъпка през следващите две седмици. Бъдете уверена, че мога да направя живота ви тук направо непоносим.

— Сигурна съм, че в това отношение вече сте прав.

С тези думи Шей бавно му обърна гръб и се запъти към предната част на яхтата.