Барбара Делински
Единствен цвят (10)

Десета глава

Четиримата огледаха първо едната скала, а после и другата.

— Струва ми се, че и двете могат да бъдат „Розата“ — заключи Виктория след внимателната проверка.

— Или нито едната — подхвърли племенничката й.

Ной попи потта от лицето си в ръкава на ризата.

— Ако питате мен, поне още десетина камъка в околността влизат в класацията на първо място — издържа трите мрачни погледа на спътниците си и добави, вдигайки ръка, за да възпре опроверженията им. — Добре, добре… Признавам, че все пак тези двата най-много приличат на роза. Ти как мислиш, Самсон, възможно ли е подобен релеф да е издялан от човек?

— Напълно, но не вярвам, че е така — дори да приемем, че този самозван скулптор не е имал особено точна ръка, а също и отчитайки рушителната сила на времето, пак смятам, че формата би била по-точна. А както сами виждате, приликата с роза всъщност е доста далечна, бих казал дори груба, така че вероятно е по-скоро дело на природата.

— Остава обаче проблемът да изберем коя от двете е истинската — напомни Шей. — Има ли нещо на картата, което може да ни подскаже?

Самсон извади от джоба си пожълтелия пергамент и й го подаде. Младата жена го разгъна и започна да го разучава. Виктория надничаше от дясната й страна, а Ной отляво.

Изминаха няколко минути на всеобщо мълчание, след което Виктория и Шей едновременно вдигнаха озадачени погледи.

— Прав беше преди малко — обърна се лелята към Ной. — Според картата, „Розата“ трябва да се намира точно в средата на задния край на бреговата ивица. На това място обаче не открихме никаква скала с подобна форма, така че изборът ни трябва да падне върху някоя от тези две.

— Въпросът е коя — добави замислено Шей.

— Коя, според теб, има повече вид на роза?

— Не знам. Май не сме постигнали кой знае какъв напредък.

Виктория вдигна ръка.

— Почакайте. Искам пак да погледна другия камък — хвана Шей за ръка и я повлече през джунглата.

Двамата мъже не помръднаха, докато спътничките им не се завърнаха.

Ной попита:

— Е, дами, очакваме да изберете. Коя скала е търсената от нас?

— Тази!

— Другата!

— Май по-добре да хвърлим ези-тура — Ной бръкна в джоба на панталоните си, търсейки монета.

— Не можеш да хвърляш ези-тура за нещо толкова важно! — извика Виктория.

Шей се съгласи с нея.

— Така или иначе нямам никакви монети — отвърна разочаровано младият мъж и се обърна към чичо си: — А ти да имаш случайно?

Вместо паричка, Самсон извади едно сгъваемо джобно ножче и предложи:

— Можем да го метнем и да видим в коя посока ще се наклони, когато се забие. Така и ще изберем скалата.

— С джобно ножче!

— По-лошо, отколкото хвърляне на ези-тура!

Въпреки протестите си обаче най-накрая двете жени бяха принудени да се съгласят. Самсон метна ножчето и наклона на дръжката при забиването му посочи юг. Значи, изборът падаше на скалата, открита от двамата — същата, която по мнението на Шей приличаше повече на роза.

Забравила, че принадлежи към победената страна, Виктория зачете инструкциите, отбелязани върху картата.

— Извървяват се седемнадесет стъпки в западна посока.

— Колко големи трябва да са стъпките? — попита племенницата й.

— Средно големи. Нека Ной да ги отмерва.

— Но неговата крачка е направо огромна! По-добре Самсон да извърви разстоянието.

— Самсон е почти толкова висок, колкото Ной — отбеляза Виктория и я изгледа многозначително. — Май ще е най-добре ти да свършиш тази работа.

Младата жена се съгласи и следвайки стрелките на компаса, под наблюдението на останалите, извървя петнадесет крачки в западна посока. После спря.

— Остават още две — каза Ной.

— Ако направя още две, ще се озова точно в средата на онази колония от термити. Какво се казва в инструкциите по-нататък, Виктория?

— Двадесет стъпки на юг.

— Значи, двадесет на юг… — измърмори Шей под нос и изчисли точно откъде да тръгне, така че същевременно да заобиколи термитите.

От време на време пред нея се изпречваше нещо друго, което трябваше да преодолява някак — ту ствол на паднало дърво, ту непроходим храсталак. Най-сетне успя да извърви и тези двадесет крачки. Виктория, Ной и Самсон стояха встрани и наблюдаваха.

— И сега, какво? — погледна ги тя.

— Следват двадесет и една стъпки в югоизточна посока.

— Ама как са го изчислили!

— Хайде, постарай се още малко… — придума я Ной.

С компас в ръка, Шей продължи по-нататък — Виктория отброяваше крачките й, а Самсон ги следваше с доволно изражение на лицето. По същия начин направиха още няколко завои и обръщания.

— Какво следва сега? — попита вече поизморилата се Шей.

— Край. Това беше — успокои я леля й. — В момента се предполага, че се намираш над заритото съкровище. Поне така е отбелязано на картата — с едно голямо Х.

Племенницата й се вгледа в твърдия пясък под краката си.

— Да, но къде точно? Тук? Или може би тук? — посочи едно място на около половин метър вдясно. — А защо не и ей там? Само да имахме детектор за метал! Щеше да ни свърши страхотна работа!

— Да, но нямаме — отвърна професорът. — Би било измама, ако ползваме подобни съвременни уреди.

— Но търсачите на скрити съкровища винаги ползват такива детектори! — възпротиви се Шей.

— Ние обаче не разполагаме с такъв, така че точка на спора — отсече Ной.

Шей го изгледа скептично, сочейки земята под краката си. Той кимна утвърдително.

За нула време пренесоха от лодката кирките и лопатите, а също и малката раница, която сутринта Виктория предвидливо бе напълнила със сандвичи и безалкохолни. Питиетата вече се бяха стоплили под слънчевите лъчи, но никой не се оплака — всички умираха от жажда. Сандвичите обаче се оказаха страхотно вкусни и ги изпълниха с енергия, а и спреят против насекоми най-сетне успя да им свърши работа — по-добре късно, отколкото никога.

Започнаха да копаят на двойки, като се сменяха през десетина минути. Обитателите на джунглата определено се стараеха да ги разнообразяват — няколко маймунки подскачаха по клоните на близките палми, отнякъде се дочуваха крясъците на папагал, прелитаха птици с красиво оперение. Освен това, можеха, когато пожелаят, да се бухнат в океана и да се насладят на неговата прохлада. Към три часа следобед вече бяха изкопали една доста дълбока и широка яма, но от съкровището нямаше и следа.

Първоначално бяха изкопали посочената в инструкциите дълбочина от метър и половина. След като не намериха нищо, продължиха със същото старание, но отново безрезултатно. После решиха, че може случайно да са се отклонили встрани и разшириха дупката, така че диаметърът й достигна близо два метра. Сега Ной стоеше в средата на ямата, облегнал се на дръжката на лопатата, потен и почти останал без дъх.

Шей, която току-що бе спряла да копае, се бе разположила на ръба на ямата, провесила вътре крака, а до нея седеше Виктория. Самсон се беше изправил зад тях и гледаше замислено надолу.

— Колко още смятате да продължаваме? — запита Шей колебливо. — Не мислите ли, че вече е време да се откажем? — усещаше се не по-малко уморена и потна от Ной.

— Няма начин съкровището да не е тук, освен ако не сме сгрешили в броенето на стъпките — отбеляза леля й.

— Естествено, че може и да не е тук! — възпротиви се племенницата. — Нищо чудно картата да е фалшифицирана.

Ной се облегна на стената на ямата под тях, като отметна падналата на челото му коса, размазвайки кал по лицето си.

— Прокопах още половин метър, но не почувствах кирката ми да се удря в нещо — каза той. — Съмнявам се, че някой пират би заровил плячката си толкова надълбоко.

— Поне да знаехме какво точно търсим — подхвърли замислено Виктория. — Дали някакъв голям сандък, по-малко сандъче, или пък кожена торба…

— По-скоро игла в купа сено — въздъхна Шей. — Отгоре на всичко не сме сигурни в коя от двете купи сено е скрита иглата.

— Вероятно съкровището е при другата скала — просто не виждам втора алтернатива — намеси се Ной, измъквайки се от дупката. — Имам чувството, че този, който е направил картата, трябва да е или голям шегаджия, или голям романтик. В противен случай, остава да е някой пълен откачалник!

Като каза това, младият мъж пое в посока към втората скала, последван от Шей и Виктория. Няколко секунди по-късно ги настигна Самсон.

— Чакай, чакай, Ной. Какво искаше да кажеш преди малко?

— Ами, обърни внимание на посоките. Според картата, трябва първо да се тръгне на запад, а после последователно на юг, югоизток и т.н., при положение, че би било много по-директно ако се върви единствено на юг. Когато разгледах за пръв път означенията, предположих, че съществуват някакви естествени препятствия, които са причина за честите промени в посоката. Както видяхте обаче нямаше никаква сериозна пречка за прякото преминаване до отбелязаното място.

Вече бяха стигнали до втората скала и отново впериха погледи в пожълтелия от времето пергамент. Ной затвори очи и направи няколко изчисления на ум.

— Добре, нека сега приложим твоята теория — предложи Самсон. — При това положение, колко стъпки на юг трябва да се върви?

— Мисля, че около шестдесет и пет.

Шей преброи шестдесет и пет крачки в южна посока следвана от останалите. Когато извървя обозначеното разстояние, Шей установи, че се намира точно пред първата скала. Вдигна поглед — май единствено Виктория изглеждаше също толкова озадачена, колкото нея.

— Хайде сега да го направиш, като следваш инструкциите — предложи лелята.

Младата жена кимна и се върна, за да измине повторно пътя, но вече съобразно посочените в картата смени на посоките. Когато спря, се оказа, че стои на същото място, откъдето бе тръгнала — точно пред втората скала.

— Този, който е изработил картата наистина е бил голям шегаджия! — изумена подхвърли тя.

Самсон се почеса по главата.

— Не. Просто е искал да направи нещата по-интересни.

— По-интересни ли? — повтори думите му Виктория, след което се усмихна широко. — Хмм, мога да кажа, че определено е успял — отмести поглед от чичото към неговия племенник, който беше тръгнал с бърза крачка към първата скала. — Къде отиваш?

— Да донеса лопатите.

— Не смяташ да търсим и тук, надявам се?

— А защо не?

Шей се затича да го настигне, хвана го под ръка и го дръпна към себе си.

— Не смяташ ли, че днес е вече малко късничко да започваме отново?

— Едва четири часът е.

— Да, но вече копаем цял ден!

— Бих казал само следобеда!

— Съкровището няма да ни избяга, ако въобще съществува!

Очите му блеснаха.

— Любопитен съм да видя дали наистина е на това място!

— Няма ли все пак да е по-разумно, ако го отложим за утре сутринта, когато ще сме по-свежи и отпочинали?

Бяха стигнали до първата изкопана яма и Ной събра разпилените по земята сечива. После се приближи до Шей и прошепна нежно на ухото й:

— Не забравяй, че ако приключим с търсенето още днес, утре ще сме свободни да правим каквото си искаме.

Младата жена си пое дълбоко дъх, а сърцето й заби ускорено. Отговори също толкова тихо:

— Не се ли чувстваш изморен?

— А ти?

— Определено да. А и ми се струва, че всеки момент ще завали.

— Значи трябва веднага да запретваме ръкави! — усмихна й се дяволито и тръгна обратно към втората скала, където ги чакаха чичото и лелята.

Оказа се, че и те бяха доста изтощени, така че Ной свърши по-голямата част от работата. Наистина, Шей също направи някакъв опит да му бъде от помощ, разсъждавайки, че в края на краищата бе достатъчно млада и в разцвета на силите си. Но изкопаването на първата яма определено бе изчерпало енергията й — задъхваше се, мускулите на ръцете й се схващаха, по дланите й се появиха мазоли. Положението стана още по-неприятно, когато започна да ръми, а изкопаното бе едва около метър в дълбочина.

— Хайде, остави. По-добре да тръгваме.

Самсон се присъедини към нея.

— Права е, Ной. Можем да довършим и утре сутринта.

— Няма да стане — сърдито отвърна племенникът и заби още по-решително лопатата в земята. — При всички положения, ще изкопая още половин метър сега. Повече няма да има и смисъл — изпъшка, изхвърляйки с рязко движение пясъка извън ямата.

— Но какво пречи, ако отложим за утре и…

— А през нощта дъждът да отмие пясъка обратно в дупката, така ли? — повторно изпъшкване и втора лопата земя бе изхвърлена навън. Купчината отстрани нарастваше. — Обещавам да се откажа, ако дотогава не ударя в нещо твърдо.

Дъждът започна да вали по-силно. Изминаха няколко минути и Шей реши да се включи отново в търсенето на съкровището, но когато се спусна на дъното на ямата, Ной мигновено я хвана и я повдигна да седне обратно на ръба. По същия начин отказа и помощта на Самсон под предлог, че му е по-лесно да работи сам.

Скоро и четиримата бяха мокри до кости, но никой не се оплакваше. Дъждът поне ги охлаждаше и бе дори за предпочитане пред страхотната жега, особено сега, когато всички бяха разгорещени от почти целодневния труд. За жалост обаче усилващият се порой затрудняваше работата на Ной, тъй като мокрият пясък тежеше повече и изхвърлянето му извън ямата изискваше допълнителни усилия. Като капак на всичко, младият мъж явно бе решен да изкопае по-голяма дупка от първата. Постепенно обаче започваше да се уморява, но въпреки старанието му нито лопатата, нито кирката, до която от време на време също прибягваше, удряха в нещо поне малко приличащо на зарито съкровище.

И тогава се случи — това, което щяха да запомнят завинаги. Шей наблюдаваше Ной, който в момента се намираше под издадения преден ръб на скалата и в главата й се въртеше натрапчивата мисъл какво ли би станало, ако пясъчникът поддадеше под напора на дъжда. Точно тогава разровената там страна под камъка започна бавно да се свлича към дъното на ямата.

— Ной! — извика уплашено Шей. Предупреждението й закъсня — скалата се заклати застрашително и в следващия миг започна да се накланя към младия мъж отдолу. Той се опита да се дръпне встрани, но не успя, и пред ужасения поглед на Шей камъкът се стовари върху десния му крак. Ной изкрещя от болка. Шей скочи моментално при него в тясното пространство, което оставаше незапълнено от свляклата се скала и започна да блъска камъка като обезумяла, докато в същото време Самсон и Виктория също напрягаха всичките си сили да го избутат отгоре.

Скалата не помръдваше.

— О, Боже! — прошепна Шей извън себе си от отчаяние, когато забеляза посивялото лице на Ной. Забута още по-силно камъка, но той се бе заклещил толкова точно в дупката, че тя не разполагаше с почти никакво място за заемане на по-добра позиция.

Самсон също бе блед като чаршаф, но се стараеше да запази самообладание.

— По-добре да се сменим, Шей — предложи той. — Аз ще бутам отдолу, а ти и Виктория ще седнете на ръба отсреща и щом ви кажа, ще тласнете едновременно скалата с крака.

Двете жени побързаха да изпълнят разпорежданията на чичото и при последвалия знак от негова страна, силно ритнаха скалата. Тя не се помръдна нито милиметър.

— Още веднъж! — нареди Самсон. — Сега!

Безрезултатно. Промениха мястото, където бутаха, но и следващите няколко опита не донесоха успех. Ной също се стараеше да помогне, макар тялото му да се намираше под неудобен за целта ъгъл, а освен това болките ставаха все по-нетърпими.

След още няколко съвместни усилия, Самсон се изправи и поклати глава.

— Трябва да потърсим нещо, което да послужи като лост — достатъчно е да повдигнем съвсем леко скалата и Ной ще успее да издърпа крака си. Само да ни се намираше някаква дръжка на метла, например… Дали пък да не пробваме с един по-тънък ствол на палма?

Ной поклати глава и изпъшка:

— Пак ще е твърде дебел.

— Не и при върха. Там обаче пък ще се огъва прекалено много. Необходимо ни е нещо здраво. Някакъв метален прът.

— Да, но не разполагаме с такъв — отсече племенникът му. Той вече не усещаше десния си крак под коляното, но болката продължаваше да пронизва бедрото му — опита се да намали някак тежестта от стоварилата се върху му скала, извъртя се и падна настрани в пясъка.

Шей не откъсваше очи от него. Чувстваше, че сърцето й ще се пръсне всеки миг от мъка.

— Трябва да има нещо на борда на „Златно ехо“, което да ни свърши работа! — изрече тя задъхано, обезумяла от тревога. — Нали, Самсон? Кажи, моля те!

Ной се протегна и хвана ръката й, за да я успокои, като същевременно се обърна към чичо си:

— Знаеш, че на яхтата не разполагаме с подобни инструменти. Ще трябва да отидеш да потърсиш помощ.

Самият Самсон бе стигнал до същия извод, така че сега изпълзя извън дупката и направи знак на Виктория.

— С теб ще отскочим първо до платноходката, за да донесем нещо за хапване, а после ще потърсим помощ. Шей, ти оставаш тук. Съгласна?

— Разбира се!

Докато те двамата с леля й се отдалечаваха, младата жена се спусна при Ной и му помогна да облегне глава на стената на изкопаната яма. Отмахна потните кичури коса от челото му и загрижено попита:

— Как се чувстваш?

Той дишаше тежко.

— Определено съм бил и по-добре.

— Мислиш ли, че кракът ти е счупен?

— Аха.

— Трябваше да предвидя, че това ще се случи. Не успях да те предупредя навреме.

— Грешката е моя. Не внимавах достатъчно — вече наистина се бях поизморил. Обикновено се справям по-добре в такива… — последните му думи заглъхнаха в поредното стенание.

Шей постави пръст на устните му.

— Тихо. Пести силите си.

— Стой до мен! — хвана я той за ръката.

Тя успя някак да се смести в седнало положение в тясното пространство до него и облегна брадичка на рамото му. Известно време и двамата мълчаха. Дъждът продължаваше да вали. Ной затвори очи — болката се усилваше. Вече я усещаше и под коляното.

Шей непрестанно отправяше разтревожен поглед ту към мъжа до себе си, ту към брега в далечината.

— Но къде се бавят? — прошепна разтревожено, когато повече не можеше да издържа на напрежението.

Ной не каза нищо. Започваше да се здрачава. Дъждът не спираше да вали.

Най-сетне Виктория и Самсон се появиха, напълнили отново раницата с провизии и понесли също така два дъждобрана и два ветроупорни фенера. Чичото клекна до Ной и постави ръка на рамото му.

— Връщаме се възможно най-бързо. В раницата има болкоуспокояващи — не се прави на герой, а вземи някое хапче. При всички положения обаче не трябва да се опитваш да измъкваш крака си изпод скалата. Това само ще влоши нещата.

Ной бе стигнал до същия извод и затова сега само кимна в потвърждение, че е съгласен.

— Побързайте, моля ви! — прошепна Шей на Самсон и Виктория, като ги прегърна. — Моля ви! — повтори още по-настойчиво. В очите й имаше сълзи. Няколко минути по-късно ги видя да отплават с гумената лодка. Върна се отново при Ной и го погали по бузата.

— Искаш ли нещо да ти дам?

Той поклати глава.

— Не желаеш ли да хапнеш малко?

Повторен отказ с глава.

— Поне пийни нещо — ще те ободри.

— По-късно.

Шей не го попита дали иска да го загърне с дъждобрана — знаеше, че ще й откаже. Въпреки доста силния дъжд, нощта бе топла. Все пак младата жена реши, че поне ще им е по-удобно ако лежат на нещо постлано, вместо направо на мокрия пясък, затова се изправи, взе гумените наметала и ги просна на дъното на ямата. Ной се попремести леко, така че да легне върху тях, подлагайки същевременно лице на нежните дъждовни капки. С жест на дълбока загриженост, Шей изми внимателно с пръсти полепналата по лицето му прах, след което се плъзна отстрани до него и го загледа, без да продумва.

В един миг физиономията му рязко се изкриви и той тихо изстена. Отпусна се, но след малко пак набръчка чело и изпсува едва доловимо.

— Боли ли?

— Да. Адски.

— Тази идиотска роза! Защо ни бе нужно да я търсим! Имах някакво предчувствие, че няма да ни донесе късмет!

— Недей така. Аз съм си виновен. Бях си навил на пръста, че ще изкопая ямата днес! Твърдо бях решил, че трябва да открием съкровището без излишно губене на време!

— Заради облога ни, нали?

— Нищо подобно! Просто исках да приключим с цялата история колкото се може по-бързо. Глупак съм, че не предвидих опасността! Естествено, че когато подкопаваш земята под една скала, в един момент тя ще се стовари отгоре ти!

— Не беше изкопал толкова много. Виновен е дъждът.

— Значи е трябвало да се досетя какво може да предизвика той.

— Напротив, аз трябваше да се досетя и да ти го кажа, защото просто си седях отстрани и наблюдавах… Само да бях те предупредила няколко секунди по-рано!

Ной подпъхна ръка под врата й и приближи лицето й към гърдите си.

— Стига, не се обвинявай. Грешката не е твоя — целуна я отстрани по слепоочието и остана така, с притиснати към нея устни. — Щастлив съм, че си тук с мен.

Шей повдигна лице и го целуна на свой ред.

— Как бих искала да мога да ти помогна по някакъв начин!

— Ами, тогава… Какво ще кажеш за едно безалкохолно?

Шей бръкна бързо в раницата и извади оттам първата попаднала й кутия кока-кола, след което със задоволство измъкна и една бутилка вино. Реши да му предложи да пийне от него, затова извади сръчно тапата и му го подаде.

— Искаш ли и един сандвич?

Ной повдигна шишето, гаврътна няколко солидни глътки и едва тогава отговори:

— О, не, благодаря! Това само ще намали ефекта от виното.

— Да не смяташ да се напиваш?

— Само леко. Колкото да ми се замае главата — намигна й и отпи още една голяма глътка. Затвори отново очи и изражението на лицето му пак се изкриви от болка. Сърцето на Шей се сви от мъка.

— По-зле ли се чувстваш? — прошепна, изпълнена с тревога.

Ной помълча за известно време — личеше си, че стиска здраво зъби, за да не изохка. Най-накрая си пое дъх на пресекулки и погледна младата жена до себе си.

— Говори ми нещо.

— Какво?

— Разкажи ми за себе си.

— За себе си ли? Няма какво толкова да…

— Искам да науча повече за миналото ти. За това, какви неща смяташ, че си пропуснала до този момент, или просто си се опитала да избегнеш.

— Няма такива…

— Напротив — има!

Шей го изгледа внимателно и прочете в лицето му не само колко силна бе болката, която изпитваше, но и нещо друго, съвсем различно.

— Но защо се интересуваш?

— Защото те обичам!

Тя постави пръст на устните му, погали ги нежно, а после се наведе и с още по-голяма любов го целуна.

— Не те очаквах в моя живот, Ной… — каза тихо, целувайки го повторно.

— И сега как се чувстваш при това положение?

— Не знам точно — объркана, изплашена… — потърси отново устните му, за да вкуси техния познат, така жадуван и упойващ аромат. Ной се остави да потъне в нежните й милувки, но в мига, в който Шей се отдръпна от него, болката се завърна с нова сила.

— Говори ми, моля те! — прошепна.

Тя приближи ръката му до своята уста, обсипвайки я с целувки.

— Кракът ме боли адски много, Шей, и ти ще ми помогнеш най-добре, ако по някакъв начин насочиш мислите ми към нещо друго. Не издържам вече да си представям как вероятно целият е изпочупен и да се питам дали въобще ще мога някога отново да стъпвам с него.

— О, само не казвай това!

— Освен това съм сигурен, че цялата кожа се е свлякла до кокал.

— Ной…

— Нищо чудно наистина да остана инвалид за цял живот.

— Дори не смей да си го помисляш!

— Кажи ми, ще ти е мъчно ли за мен?

— Ако останеш инвалид? Разбира се! Сърцето ми се къса още сега, само като си го представя! Дори самата мисъл за това каква болка трябва да изтърпяваш.

— Кажи ми, че отношението ти към мен няма да се промени, ако остана сакат с единия крак! Че ще ме обичаш, въпреки това!

— Бих те обичала дори и двата крака да ти бяха сакати! Как въобще можеш да ми задаваш подобен глупав въпрос!

— Никак не е глупав… — прошепна тихо Ной, като придоби сериозно и тъжно, почти мрачно изражение. — И отговорът му е изключително важен за мен. Обичаш ли ме, Шей?

Младата жена го изгледа объркано. Въпросът я бе сварил неподготвена.

— Кажи — обичаш ли ме? — повтори настойчиво той.

Шей прехапа устни.

— Да — отвърна смутено.

— Не бе мислила за това преди, нали?

— Да. Избягвах.

— Но все пак, наистина ли смяташ, че ме обичаш? — Шей се намръщи.

— Ако да обичаш някого означава да го харесваш, дори и когато го мразиш, защото те дразни или предизвиква, да мислиш за него непрестанно, да те боли, когато изпитва болка… — пое си дъх и добави с треперещ глас: — Е, тогава, отговорът е „да“.

— О, скъпа! — изстена Ной едновременно от болка и с облекчение. Придърпа я по-близо и я притисна толкова здраво, колкото му позволяваше неудобното положение, в което се намираше.

— Обичам те! Обичам те! — прошепна тя отново, с лице, скрито в гърдите му.

Мускулите на ръцете му се напрегнаха, тялото му се изви и Ной изохка мъчително. Когато болката малко отшумя, той повтори молбата си:

— Говори ми, Шей! Разкажи ми за себе си! Моля те!

Очевидно, нямаше да може да му откаже. А и нямаше смисъл.

Като я бе накарал да му признае чувствата си към него, Ной бе разрушил и последната й защитна преграда. Познаваше я и бе наясно с мислите и чувствата й, с начина, по който избираше да живее. Бе вече научил какво я плашеше, какво й причиняваше болка, от кои неща се гневеше, а също и как да й достави удоволствие, да я предразположи, да я успокои. В сравнение с всичко това, да му разкаже подробности от миналото си сега й се струваше нещо съвсем нормално и доста маловажно.

Шей затвори очи и започна да разказва. За детството си, за трудните години на израстването си, когато от плахо, притеснително момиченце се бе превърнала в упорита, независима тийнейджърка. За времето, прекарано в колежа — колко свободно и щастливо безотговорно бе живяла тогава, неограничавана от родителски норми и уверена, че може да постигне всичко на този свят, стига да пожелае. Не скри за немалкия брой момчета и мъже, за пътуванията с тях, авантюрите, приключенията, наетите апартаменти. Разказа и за Андре и неговото таванче, за приятелите му — веднъж започнала да говори, Шей не се поколеба да сподели и най-дълбоко скритите тайни, и най-болезнените си спомени. Искаше Ной да знае всичко за нея и за живота й.

През по-голямата част от разказа й той слушаше мълчаливо, като само от време на време вдигаше ръка да избърше дъждовните капки, които се стичаха по лицето му. Шей обаче подозираше, че по този начин нейният приятел искаше да прикрие мъчителното изкривяване на лицето си, когато болката го прорязваше с по-голяма сила. В такива мигове тя спираше да говори, предлагаше му аспирин, а когато той отказваше, тя му сипваше още вино в чашата — това бе единственото средство за смекчаване на болката, което Ной се съгласяваше да приеме.

Когато наближи края на историята на нейния минал живот, Шей започна да разказва по-неуверено. Правеше паузи, колебаеше се, докато в един миг не замлъкна съвсем, свела очи надолу и преплела здраво пръстите на ръцете си.

— И какво се случи след това? — попита Ной със слаб измъчен глас, подтиквайки я да продължи. — Била си с Андре, когато Шанън ти се обажда и…

Младата жена прехапа долната си устна, без да отговори.

— Шей?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Беше в беда — промълви тихо. — Последните няколко месеца излизаше с един от приятелите на Андре — някакъв тип на име Джеф, който, от своя страна, я запознал с друг свой приятел. Шанън не подозирала нищо — и през ум не й минавало, че тези момчета са всъщност наркодилъри. Бедничката. По това време бе едва на деветнадесет и все още прекалено неопитна да се противопоставя на такива хитри гадове като Джеф и неговото другарче, които се оказаха, че са обвиняеми за над десетина престъпления. Арестуваха сестра ми за притежание на кокаин. Така и не разбра кой бе информирал полицията.

— А ти обвиняваше себе си за случилото се на Шанън.

— Имах вина — аз я бях запознала с Андре, а той пък — с този Джеф. Трябваше да го проверя що за човек е, преди да я оставя да излиза с него — Шей махна нетърпеливо с ръка. — Както и да е, ставаше въпрос за нещо много по-сериозно. За това, че целият ни подход към живота бе погрешен. Да се правиш на бунтар само защото така е модно, да търсиш приключения и рискове, тъй като и другите правят така, да правиш секс единствено заради самия секс — нищо от тези неща не ни докосваше истински, не ни даваше нищо, не спомагаше ни най-малко за личностното ни развитие. В продължение на цели шест години живеех по този начин — разтърсваха я тръпки, но не защото й бе студено. — Не просто бях отговорна за случилото се с Шанън — всъщност, именно аз носех цялата вина и именно мен, а не нея трябваше да арестуват тогава.

— Шшшт… — прошепна Ной, притискайки я нежно към себе си. — Всичко е наред.

— Не, не е. Нищо не е наред!

— Какво стана със сестра ти накрая?

Шей си пое няколко пъти дъх, за да се поуспокои, след което продължи:

— Помогна ни Виктория. Запозна ни със свой приятел адвокат, който, от своя страна, се свърза с друг свой познат и между тях двамата бе уредено да пуснат Шанън под гаранция и с условна присъда. По-късно завърши като специалист по телекомуникациите и сега има страхотна работа в Хартфорд.

Ной помръдна, сподавяйки един мъчителен стон. Кракът му се раздираше от болка — трябваше да мисли за нещо друго.

— Май всъщност сестра ти се е измъчила по-малко от теб — каза той твърдо.

— По-малко от мен ли?

— Да, защото ти сама си се осъдила да бачкаш неуморно цял живот, без да търсиш нещо повече.

— Нищо подобно. Просто взех решение да стана по-разумна и отговорна.

— А за мен какво ще кажеш? Достатъчно разумен и отговорен ли съм?

Шей приглади мократа си коса назад.

— Не знам.

— Но все пак — съобразно твоите критерии?

— В някои отношения, да. В други — не.

— И тези „не“-та те плашат, нали?

Тя кимна утвърдително.

— А защо?

— Защото няма как да ги контролирам. Обикновено си твърде спонтанен и импулсивен, често проявяваш пълна несериозност или пренебрежение към установените норми на поведение — държиш се така, както аз се държах някога и това едва не завърши трагично за мен!

— Но на теб ти харесва, че съм такъв! Качествата, които изброи, са именно тези, които най-силно те привличат в мен!

— Така е — промълви тя.

— Това толкова лошо ли е? Защо не погледнеш на нещата от по-рационална гледна точка? Вече си на почти тридесет години. Възгледите ти за живота са станало много по-зрели, по-сериозни, по-разумни — пое си дъх, стискайки здраво очи, когато болката отново прониза крака му, след което продължи с дрезгав, измъчен глас: — При все това, все още не си срещнала човека, който би обичала истински, по простата причина, че си избираш скучни, безинтересни мъже, с които да се виждаш, с които да бъдеш — а те по никакъв начин не могат нито да те заинтригуват, нито да те развълнуват истински. Ако вместо да се срещнем случайно на тази яхта, далеч от бреговете на цивилизацията, се бяхме запознали на някое светско парти, например, ти никога не би допуснала да се сближим. Не би си позволила дори да ме харесаш! Не е ли така?

— Така е.

— Но помисли — няма нищо погрешно в случващото се помежду ни. Е, вярно, в леглото двамата с теб просто пощуряваме, но нима това е лошо? По-скоро, напротив — достатъчно големи сме, никой не върши нищо насила, не нараняваме никого, а освен това на другата сутрин ставаме от леглото отново разумни и изпълнени с отговорност. Наистина не виждам какво те притеснява! — постепенно бе повишил тон и последните думи произнесе съвсем задъхано. Лицето му отново се изкриви от болка.

— О, Ной! — прошепна загрижено Шей. — Само да можех да ти помогна! Кажи ми, какво да направя, за да се почувстваш по-добре?

— Говори ми. Разкажи ми още нещо.

Младата жена започна да приказва, готова на всичко, за да може да го разсее от мъчителните мисли и от болката.

— Разбирам какво искаш да кажеш и съм напълно съгласна с теб. Доводите ти са наистина разумни и обосновани, но въпреки това усещам някаква необяснима тревога и тогава дори и най-правилните, разумни неща ми изглеждат рисковани и с непредвидими последици.

— Имаш ли ми доверие?

— Аз… Да.

— Обичаш ли ме?

Кимване.

— Тогава трябва да знаеш — не съществува никакъв риск, никаква опасност. Аз ще те пазя.

— Необходимо е самата аз бъда внимателна и предпазлива, да обмислям добре нещата. Това е най-важният урок, на който се научих след случилото се с Шанън.

— О, Шей… Шей… — младият мъж я обгърна през рамото, притискайки лице към мократа й от дъжда коса. — Стигаш до крайности, повярвай ми. Не е нужно непрекъснато да си нащрек — понякога е по-правилно да се оставиш интуицията да те води. Слушай сърцето си — защо си вечно толкова напрегната? — направи пауза, за да възстанови нормалния ритъм на дишането си. — В живота ти трябва да има повече лекота, светлина, веселие, дори лекомислие! Всички се нуждаем от тези неща понякога. Невинаги, разбира се, но понякога — определено! Важно е да има равновесие между сериозното и по-фриволното — тонът му стана по-сериозен, но и по-напрегнат. Пусна я за миг и отпи голяма глътка вино.

Шей го гледаше с широко отворени очи, сърцето й биеше развълнувано. Погали го по лицето с опакото на пръстите и прошепна нежно:

— Не говори толкова много, Ной, моля те. Това те изтощава още повече. По-добре е да си почиваш.

— Не, искам да говоря — именно така се чувствам по-добре. Не е вярно, че се изтощавам, а освен това и виното ми дава допълнителни сили. Ти също. Дори самото ти присъствие тук, до мен. Омъжи се за мен, Шей! Искам да се омъжиш за мен!

— Но аз…

— Както виждаш, май ще се наложи да съкратим пътешествието. Трябва да мислим за бъдещето.

— Но…

— Обичам те, Шей. Не бях планирал такова нещо — да се влюбя! Стана съвсем неочаквано. Никога преди не съм се влюбвал истински. Сега обаче съм сигурен, че е така. Обичам те! Наистина!

— Но това е, защото… Заради необичайните обстоятелства сега! Как можеш да си сигурен какви чувства ще изпитваш, когато се върнем към нормалния, обичаен живот?

— Познавам се достатъчно добре. Знам какво изпитвам сега — каза го решително, макар и развълнувано, в неочакван прилив на сили. — Вече успях да проумея какво не достига в живота ми, какво винаги ми е липсвало — на мен, а и на жените, с които съм имал връзка до този момент. Ти притежаваш всички черти, които харесвам, всичко, от което се нуждая. Имаш силно развито чувство за лично достойнство, интелигентна си, умееш да се държиш както подобава с различните хора. Освен това си остроумна, но и внимателна, отзивчива, нежна. Състрадателна си и грижовна. Мисля, че си способна на вярност и държиш на думата си. А тялото ти! — то е просто великолепно! Изпитвам невероятно блаженство да те притискам в прегръдките си — толкова мека, гъвкава, отзивчива на всеки мой жест. Не беше шега, когато ти казах, че искам ти да си майка на моите деца. Наистина желая това, Шей! На първо място обаче те искам за себе си — каза го твърдо, наблягайки на последните думи, като неволно ги придружи със силно простенване, след което изруга. Болката бе станало още по-непоносима.

В следващия миг Шей бе вече приклекнала до него, обхванала в ръце мокрото му от дъжда и от потта лице.

— Нека ти дам малко кодеин! Моля те, Ной! — той поклати решително главата си.

— Не, само вино! — повдигна бутилката и гаврътна толкова много, колкото успя да поеме.

— Но защо се бавят толкова? — извика разтревожено младата жена, гледайки към морето в далечината.

— Тръгнаха съвсем скоро. Едва ли ще успеят да се върнат по-рано от утре сутринта.

— Утре сутринта ли? Какво говориш!

— Вятърът духа в посока към брега. Вчера имахме късмет на идване, но пътят наобратно към Лимон ще изисква повече време.

— А Моин не се ли намира по-наблизо?

— Да, но там няма кой да помогне. Дори и Самсон да се опита, едва ли ще успее да намери група за спасителни операции.

— Но той трябва да го направи по-скоро! Утре сутрин е прекалено късно! Болките ти са непоносими!

— Бих казал, че вече съм направо в истинска агония!

— Моментът не е подходящ за шеги, Ной!

— Аз и не се шегувам!

— Кажи ми пак, че ще се омъжиш за мен!

— Да, ще се омъжа за теб!

— Ох, вече се чувствам по-добре — въздъхна облекчено и подаде глава от дъждобрана. — Има ли друга бутилка вино?

Шей се протегна да вземе от ръката му първото, вече почти изпразнено, шише. За нейно облекчение се установи, че в раницата има още две бутилки вино — отвори едната и я подаде на Ной, като се зае да допие остатъка от първото вино.

„Наистина ли току-що се съгласих да се омъжа за него?“

Гаврътна още една голяма глътка.

Ной я придърпа отново към себе си и тя положи глава на гърдите му. Остави бутилката отстрани, като й обясни:

— Трябва да издържа. Няма друг начин — гласът му бе пресипнал от силната болка.

— Дръж се. Ще издържиш! — прошепна му Шей окуражително.

Помълчаха известно време, притиснати един към друг. Младата жена чуваше прибоя на вълните и ромоленето на дъжда, но най-ясно до слуха достигаше ускореното, неравномерно туптене на неговото сърце.

— Хората ме уважават като човек, който си разбира от работата — проговори неочаквано Ной. — Който отделя значителни средства за благотворителни цели, плаща си редовно данъците, внимателен и отзивчив е към приятели и близки. Е, вярно е, че понякога върша най-неочаквани неща, склонен съм да се поддавам на импулсите си и невинаги реагирам рационално, но поне никога не съм направил нещо незаконно, нито пък съм постъпвал нечестно или неморално с някого.

Шей започна да го гали нежно и успокоително по гърдите и по корема, като се стараеше да накара стегнатите му мускули да се отпуснат.

— Ще купя къща за нас точно по средата между Манхатън и Филаделфия, така че да не ти се налага да напускаш работата си — продължи той.

Шей повдигна лице нагоре и го целуна по врата.

— Всъщност, въобще няма да е необходимо да работиш, стига да поискаш това. Аз съм истински богаташ!

Младата жена се изсмя.

— Съвсем честно ти го казвам! — запротестира Ной.

— Вярвам ти, вярвам ти! — успокои го тя, като продължаваше да се усмихва. Помисли си колко невероятно много, безкрайно силно обича този мъж до нея. Ной отново си пое дъх на пресекулки и отпи поредната глътка вино. Продължи:

— Искам всичко, както се полага — и прекрасна къща, чудесни деца, а също и куче в двора, голям автомобил комби…

— Наистина ли?

— Разбира се! Ами ти?

— Аз също, но се учудих, че и ти си мечтаеш за такива неща.

— Струват ти се прекалено конвенционални?

— Не, не. Това са сериозни, необходими, даващи стабилност неща.

Ной я погали за косата, придърпвайки главата й по-близо до лицето си. Изпъшка:

— Не трябваше да става така. Никак не е романтично да лежим тук, под дъжда, кракът ми да е притиснат от някаква проклета скала и аз да не мога да се помръдна, сякаш съм някакъв болен старец! Гадна история! Вместо да те вдигна на ръце и да те отнеса в леглото, където да те обсипя с целувки и да те любя до припадък, аз дори не съм сигурен дали ще мога да се изправя — целият ми крак е разкъсван от адски болки!

Шей разбираше, че страданията му са направо непоносими, но бе безсилна да му помогне. Знаеше колко е объркан и нещастен от безпомощното състояние, в което се намираше и затова реши да се пошегува малко, за да го поразведри.

— И какво сега — оказва се, че Дивия Плейбой на пампасите е извън строя, а?

— Да, но само временно. Все пак, не се отказваш да се омъжиш за мен, нали?

— Не се отказвам — пое си дълбоко дъх и се огледа наоколо. — Съгласна съм с теб обаче, че тази нощ не оползотворяваме времето толкова добре. Само като си помисля как прекарахме снощи — тогава също валеше, но беше направо страхотно! — приближи устни до неговите, шепнейки гальовно: — Искам да се любим във водата. Не някъде надълбоко, а близо до брега, и вълните да ни обливат нежно. Спомняш ли си, когато плувахме заедно около яхтата — колко хубаво беше! Само че този път и двамата ще бъдем голи, а под нас ще бъде мекият пясък и няма да е необходимо да хабим сили да се удържаме над вода. Ще обвия краката си около теб и…

Ной я прекъсна, като изръмжа диво.

— Достатъчно. Разбрах какво имаш предвид.

— Наистина ли?

Той се опита да се намести по-удобно, което в тясната дупка бе почти невъзможно. Шей усети вина и съжали, че се бе отдала на такива еротични мечти.

— Мога ли да направя нещо, за да ти помогна? — попита, с длан на възбудения му орган.

Ной постави ръката си върху нейната и я притисна към слабините си. Задържа я там известно време, след което я приближи до устните си и я целуна.

— Да обещаеш, че запазваш правото ми за участие в гореописаното изживяване за по-нататък, когато и метеорологичните условия ще са по-благоприятни.

— Обещавам.

Ной отпи от бутилката с вино, след което я приближи и до нейните устни. Шумът на дъжда в листата на палмите се примесваше с другите звуци на нощта, джунглата и океана. Известно време мълчаха, докато в един момент Шей не се обади отново:

— Светлината от фенерите ще държи алигаторите на разстояние, нали?

Ной кимна.

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

— Мислиш ли, че е възможно ямата да се напълни с вода?

Ново поклащане на главата.

След малко Ной подхвърли:

— Може да си забременяла снощи.

— Няма начин.

— Взимаш противозачатъчни?

— Не, но периодът ми току-що свърши, така че просто не е възможно подобно нещо да се е случило.

Мъжът до нея помълча замислено, а после каза:

— Нищо чудно, че първите два дни бе в толкова мрачно настроение.

— Да ме беше видял само как изглеждах, когато пристигнахме в Баранкия! Бях направо скапана — измърмори Шей.

— Не взимай хапчета.

— Какво искаш да кажеш?

— Не взимай хапчета, когато се любим. Харесва ми да знам, че има шанс…

— Наистина искаш деца, така ли?

— Страшно много. Ако обаче предпочиташ да изчакаме, няма да ти се противопоставям. Бих те разбрал, при всички положения.

Шей се изненада, че колкото повече си мислеше как може да е бременна с дете от Ной, толкова по й харесваше това чувство. Усмихна се, но в мрака той не успя да види усмивката й.

— Ще се омъжиш за мен, нали?

— Да. Казах ти, че ще се омъжа за теб.

— Ами ако размислиш впоследствие?

— Няма.

— Все пак, може да се разколебаеш, когато се приберем у дома.

— Няма.

— Защо си толкова уверена в това?

— Не мога да ти отговоря на този въпрос сега. Попитай ме отново по-късно.

Ной я попита отново и то не само веднъж — зададе й същия въпрос на няколко пъти през нощта, но едва когато започна да се развиделява и дочуха шума на двата хеликоптера, спускащи се над плажа, Шей намери точния отговор.

Бе бдяла над Ной, без да мигне нито за миг, бе се тревожила за него, бе страдала заедно с него, опитвайки се да направи и невъзможното, само и само да облекчи поне малко страданията му. Бе го накарала да изяде половин сандвич, за да възстанови малко силите си и се бе ограничила с виното, за да има повече за него. Бе го избърсала внимателно, когато дъждът най-после спря и бе продължила да попива потта му, когато постепенно бе започнало да става все по-задушно и горещо. Пропъждала бе комарите и бе стискала ръката му, когато болките ставаха нетърпими.

Бяха изкарали заедно една кошмарна нощ, каквато Шей си пожелаваше никога повече да не преживее отново. Знаеше обаче че нито за миг не би се съгласила да бъде някъде другаде, а не до Ной през всичките тези мъчителни часове — това бе и отговорът, който му даде, когато най-сетне си позволи да въздъхне с облекчение при вида на пристигащата помощ.

— Ти притежаваш чудната способност да ме караш да се чувствам едновременно щастлива, тъжна, развълнувана, объркана, гневна и жадна за любов, смутена и копнееща за ласки — каза тя. — Всичко това ме кара да се усещам истински жива — прокара пръсти през косата му и добави: — Притежаваш дух и вкус към приключенията, същите, каквито притежавах и аз преди, но за разлика от мен си успял да ги култивираш и уравновесиш.

Изчисти нежно песъчинките, полепнали по изпотената му шия.

— Искам да ми помогнеш да си възвърна тези неща и животът ми да стане наистина богат и емоционален. Искам да бъдеш мой приятел и закрилник завинаги — целуна го по челото и след като помълча малко, каза: — Желая те за мой единствен мъж и любовник. Както и за много други неща — погледна към слезлите от хеликоптерите, приближаващи се към тях хора и дяволито подхвърли: — Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

Ной изглеждаше наистина ужасно — мръсен, разчорлен, потен, с крак, притиснат под тежестта на камъка — но погледът му бе достатъчно изразителен и обещаващ обич, нежност, всеотдайност. Шей знаеше, че никога няма да забрави този поглед.