Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (37)

Глава тридесет и седма
Разказът на наядата и дриадата

Следобед в замъка всички се облякоха официално. Обикновено обядваха в пет часа. Да дадем на обитателите на замъка един час за обяд и два часа за тоалет. Следователно всеки от тях беше готов към осем вечерта.

В това време започнаха да се събират при принцесата. Тази вечер приемаше тя. Тези вечери никой не пропускаше, тъй като те имаха такава прелест, каквато нямаха събиранията при благочестивата и добродетелна кралица. За нещастие, добротата е по малко занимателна, отколкото злият език.

Трябва да добавим обаче, че за принцесата такава оценка не подхождаше.

Тази изключителна натура беше събрала в себе си прекалено неподправено великодушие, благородни пориви и изтънчени мисли, за да може да я наречем зла. Принцесата имаше упорит характер, твърде често съдбовен за човека, който го притежава. Личност с такъв характер се пречупва там, където друг само би се превил. За разлика от покорната Мария-Терезия тя храбро посрещаше нанасяните й удари.

Сърцето й отблъскваше всяко нападение; като подвижна мишена при играта на обръч, принцесата, ако не беше смазана от самото начало, отвръщаше с удар на удара на безразсъдния, който се е осмелил да встъпи в борба с нея.

Злоба ли беше това или обикновено лукавство? Ние считаме за богати и силни онези характери, които подобно на дървото на знанието сеят едновременно и добро, и зло. Пускат двойна, винаги цветуща, винаги плодоносна корона от клони. Желаещите добро винаги намират върху нея добър плод, а безполезните и паразитите умират, след като са яли от лошия плод, което съвсем не е лошо.

Принцесата беше замислила да бъде втора, а може би и първа дама и се беше постарала да направи своя дом приятен за всички. С помощта на разговори, срещи, предоставяне на всеки пълна свобода и възможност да каже думата си, при условие че тя е точна и остра. Затова при принцесата се говореше много по-малко, отколкото на другите места.

Принцесата не можеше да търпи бърборковците и жестоко им отмъщаваше, не им позволяваше да говорят. Тя мразеше претенциозността и не прощаваше дори на краля този недостатък.

Поети, остроумни хора, красиви жени тя приемаше като властителка на този салон. Достатъчно мечтателна сред заобикалящите я, за да накара поетите да мечтаят. Достатъчно привлекателна, за да блести сред най-първите красавици. Достатъчно остроумна, за да може най-прекрасните хора да я слушат с удоволствие.

Лесно е да се разбере, че такива събирания привличаха при принцесата всички. Младежта се стичаше на тях на тълпи. Когато кралят е млад, в двора всички са млади.

Затова старите дами, тези твърди глави от епохата на регентството, или миналото царуване, мърмореха. Тяхното недоволство се посрещаше с насмешки и издевателства над тези почтени особи, които доведоха духа на господството до такава степен, че командваха отреди войници по време на войните на Фрондата, за да може, както казваше принцесата, да запазят някаква власт над мъжете.

Точно в осем нейно височество влезе с придворните си дами в големия салон и завари там няколко придворни, които я чакаха повече от десет минути. Сред тези най-настървени гости тя потърси с поглед този, който по нейно мнение би трябвало да дойде първи. Не го намери.

Почти в същия миг, когато завършваше този преглед, съобщиха за идването на принца.

Филип беше великолепен. Накичен бе с всички скъпоценности на кардинал Мазарини, по-точно с тези от тях, които министърът волю-неволю трябваше да изостави, с всички скъпоценности на кралицата майка и дори с някои от украшенията на жена му, така че той светеше като слънце.

След него бавно вървеше Дьо Гиш с кадифен костюм в бисерносив цвят, украсен със сребро и сини ленти. Той изкусно си придаваше съкрушен вид. Освен всичко това костюмът беше украсен с тънки дантели, които не отстъпваха по красота на скъпоценностите на принца. Перото на шапката му беше червено.

В това облекло Дьо Гиш привличаше към себе си вниманието на всички. Интересна бледност, известна дълбочина на погледа, матови ръце под пищни дантелени маншети, меланхолна гънка на устните, с една дума — достатъчно беше да се погледне към него, за да се признае, че не много френски царедворци могат да се състезават с хубостта и елегантността му.

И ето, принцът, който имаше претенции да затъмни звездата, ако тя намислеше да се състезава с него, беше отхвърлен на втори план в очите на присъстващите, които бяха макар и мълчаливи, доста строги съдии.

Принцесата разсеяно погледна към Дьо Гиш, но колкото и мимолетен да беше този поглед, той украси лицето й с очарователна руменина. Тя го намираше красив и превъзходен и почти, беше престанала да съжалява, че удържаната победа над краля й се изплъзва.

Мимо волята й цялата кръв от сърцето се прехвърли към бузите.

Принцът се приближи към нея с високомерен вид. Той не забеляза руменината по бузите, а дори и да беше я забелязал, не би разбрал истинската причина за появата й.

— Принцесо — каза той, целувайки ръката й, — ето един нещастен изгнаник, за когото се решавам да се застъпя пред вас. Моля ви да вземете под внимание, че той принадлежи към числото на моите приятели и много бих ви молил да му окажете добър прием.

— Какъв е този изгнаник? — попита принцесата, като се оглеждаше.

Дойде момент принцът да пропусне напред своето протеже. Той се отдръпна настрани и даде път на Дьо Гиш, който с доста намръщен вид се приближи към принцесата и почтително се поклони.

— Как? — попита принцесата, давайки си вид на много изненадана. — Граф Дьо Гиш ли е нещастният изгнаник?

— Да — потвърди принцът.

— Та нали само него виждам тук — каза принцесата.

— Вие сте несправедлива — поклони се принцът.

— Аз?

— Разбира се. Простете на бедния човек.

— Да простя? За какво да прощавам на господин Дьо Гиш?

— Обясни, моля те, Дьо Гиш. За какво искаш да получиш прошка? — попита принцът.

— Уви, нейно височество прекрасно знае това — лицемерно отвърна Дьо Гиш.

— Подайте му ръката си, принцесо — помоли Филип.

— Щом това ви доставя удоволствие.

С неподдаващо се на описание движение на очите и рамената принцесата протегна ръката си на младия човек, който притисна устни лакомо към нея.

Дълго не ги откъсна от тях, а и принцесата не бързаше да си отдръпне ръката, защото принцът добави.

— Дьо Гиш съвсем не е лош, принцесо, той няма да ви ухапе. Присъстващите се възползваха от тези думи, които не бяха кой знае колко смешни, и гръмогласно се закикотиха. Действително положението беше изключително и някои добри души забелязаха това.

Принцът все още се наслаждаваше на впечатлението, направено от думите му, когато съобщиха за идването на краля.

Ще се опитаме да опишем вида на салона в този момент.

В средата на залата при камината, украсена с цветя, седеше принцесата с придворните дами, около които се навъртаха кавалерите. Други групи се бяха наместили в нишите на прозорците и като отреди от гарнизон, поместен в кулите на крепост, от своите укрепени пунктове ловяха всички произнесени думи от прекрасната домакиня.

В една от най-близките до камината групи беше Маликорн, произведен с помощта на Дьо Гиш и Маникан в надзирател на дворцовите покои. Офицерският му мундир беше ушит преди два месеца и блестеше с познатата си. Той заслепяваше със сиянието си и с огъня на погледите си Монтале, седяща вляво от принцесата.

Принцесата разговаряше с госпожица Дьо Шатийон и госпожица Дьо Креки — нейни съседки, като от време на време подхвърляше по някоя дума към принца, който се беше смалил, след като чу възгласа:

— Кралят!

Госпожиците Дьо ла Валиер и Монтале седяха отляво на принцесата, Луиза беше предпоследна в редицата на придворните дами. Вдясно от нея беше Дьо Тоне-Шарант. Тя беше като новобранец, когото са разположили между обстреляни стари войници.

Подкрепена по такъв начин от двете си приятелки, тя закриваше лицето си с ветрило и даваше вид, че слуша думите им, нашепвани ту в едното ту, в другото й ухо.

Когато произнесоха името на краля, всички в залата се размърдаха и заговориха.

Принцесата, като домакиня, стана да посрещне царствения гост. Ставайки от мястото си, тя хвърли поглед наляво, който Дьо Гиш сметна за отправен към него, а всъщност беше насочен към Ла Валиер.

Кралят се приближи към централната група и всички присъстващи забързаха към него. Всички глави се склониха пред него, а нежните женски шии заприличаха на наведените лилии пред цар Аквилон. Тази вечер у Людовик нямаше нищо царствено. Той беше олицетворение на младостта и красотата.

Неговото радостно настроение оживи всички присъстващи. Всеки се изпълни с увереност, че ще прекара прекрасна вечер, дори само затова че кралят ще гостува на принцесата.

Ако някой можеше да се сравни с краля по веселост и хубаво настроение, това беше господин Сент-Енян. Целият порозовял, в розов костюм, с розово лице, с розови ленти и, най-главно, с розови мисли, а мисли той имаше тази вечер достатъчно.

Те бродеха из главата му и разцъфнаха особено когато забеляза, че госпожица Тоне-Шарант също е облечена в розово. Не искаме да кажем, че хитрият царедворец не е знаел предварително, че прекрасната Атенаис ще избере розова рокля. Той в съвършенство владееше изкуството да застави шивача или прислужницата да проговорят.

Изпращаше към Атенаис толкова смъртоносни погледи, колкото ленти имаше по камизола и панталона си, с една дума, безброй.

Когато кралят приключи приветствието си към принцесата и я покани да седне, кръгът незабавно се затвори.

Людовик започна да разпитва принца за къпането. Като поглеждаше към дамите непрекъснато, той разказа, че поетите описват в стиховете си като галантно развлечение къпането във Валвен и че един от тях, господин Лоре, сигурно е бил довереник на някоя нимфа, толкова истина звучи в стиховете му.

Много от дамите счетоха за свой дълг да се изчервят.

Възползвайки се от момента, кралят реши да се огледа. Само Монтале не се смути толкова, та да не забележи, че кралят поглъща с очи госпожица Дьо ла Валиер.

Смелостта на Монтале принуди краля да измести погледа си и това спаси Луиза от огъня, който щеше да предизвика този настойчив поглед. Принцесата завладя Людовик, засипвайки го с град от въпроси, а никой на този свят не умееше да разпитва като нея.

Кралят искаше да включи всички в разговора и затова удвои остроумието и любезността си.

Принцесата беше жадна за комплименти и реши на всяка цена да ги изтръгне от устата на краля. Тя се обърна към него със следните думи:

— Господарю, вие знаете всичко, което става в кралството, и затова сте знаели предварително стиховете на господин Лоре, подсказани му от тази нимфа. Може би ваше величество ще благоволи да ни ги предаде.

— Принцесо — отвърна кралят с изискана любезност, — не се решавам… Струва ми се, че именно вас биха смутили някои подробности. Но Дьо Сент-Енян разказва отлично и има отлична памет, а което не запомни, импровизира. Уверявам ви, че той е голям поет.

Изведеният на преден план розов господин беше принуден да се представи в неизгодна за него светлина. За нещастие на принцесата той мислеше само за собствените си работи и вместо да я обсипе с комплименти, които тя чакаше с такова нетърпение, Сент-Енян опита щастието си.

Хвърляйки поглед към прекрасната Атенаис, която използваше на практика изказаната от нея предната вечер теория, тоест, не удостояваше с никакво внимание обожателя си, графът каза:

— Ваше височество, извинете, ако лошо съм запомнил стиховете на господин Лоре. Там, където кралят не е запомнил нищо, какво остава за простия смъртен като мен.

Принцесата не прие особено благосклонно това поражение на царедвореца.

— Ах, принцесо — добави Сент-Енян, — в сегашното време не е толкова важно какво казват нимфите на сладките води. Дори може да се каже, че в прозрачните стихии не става нищо интересно. Великите събития стават на сушата, принцесо. За това, което става на сушата, се разказва толкова…

— Какво става на сушата? — попита принцесата.

— За това трябва да попитаме дриадите — каза графът, — както ви е известно, те обитават гъстите гори.

— Знам, че те по природа са доста бъбриви, господин Дьо Сент-Енян.

— Да, принцесо, но когато те разказват само приятни неща, не бива да ги упрекваме в бъбривост.

— Значи те разказват приятни неща? Графе, вие раздразнихте любопитството ми и на мястото на краля бих ви заповядала да разкажете за тези приятни неща, които дриадите разказват, тъй като според вас единствено вие разбирате техния език.

— Аз изцяло съм на услугите на негово величество.

— Той разбира езика на дриадите — намеси се принцът. — Щастливец е този Сент-Енян.

— Не по-зле от френския език, ваше височество.

— Слушаме ви, графе! — нетърпеливо се намеси принцесата. Кралят почувства известно притеснение. Неговият довереник би могъл да го постави в неудобно положение.

Това личеше ясно по всеобщото внимание, с което беше посрещнато предисловието му и по повишеното внимание на принцесата. Дори най-сдържаните се готвеха да ловят всяка дума от устата на графа.

В залата се закашляха, започнаха да се приближават, да поглеждат крадешком към придворните дами. Последните замахаха с ветрила като дуелисти, готови да посрещнат атаката на противника си.

Тогавашното общество беше свикнало с остроумни словесни състезания и пикантни разкази. В този момент един съвременен салон, усетил скандала, разгласата и трагедията, би се разбягал, а гостите на принцесата, напротив: разположиха се по-удобно, за да не пропуснат нито една дума, нито един жест от комедията, съчинена за тях от господин Дьо Сент-Енян. Те знаеха, че каквато и да бъде развръзката, всичко ще е остроумно и благополучно.

Графът се ползваше с репутацията на учтив човек и добър разказвач. Сред дълбоката тишина, която би уплашила всеки, но не него, той започна своя разказ:

— Принцесо, кралят ще ми позволи първо да се обърна към вас, тъй като вие проявихте най-голям интерес към моите думи. Имам чест да ви съобщя, че дриадите с най-голямо удоволствие се събират и обитават хралупите на дъбовете и тъй като те са много красиви, естествено, избират най-красивите дървета.

При този увод, много прозрачно намекващ за прословутата сцена при кралския дъб, сърцата на слушателите затуптяха толкова силно, било от радост, било то тревога, че ако Сент-Енян нямаше силен и мощен глас, те биха го заглушили.

— Сигурно е, че във Фонтенбло има дриади, тъй като тук съм виждала най-красивите дъбове! — намеси се принцесата.

Произнасяйки тези думи, тя погледна към Дьо Гиш, който не можете да се оплаче, както и от предишния поглед, макар че в него личеше известна небрежност, тягостна за любещото сърце.

— Тъкмо се канех да разкажа на ваше височество именно за Фонтенбло — каза Сент-Енян, — защото дриадата, за която ще стане дума, живее в парка на замъка на негово величество.

Действието започна и сега пътят назад беше отрязан както за разказвача, така и за слушателите.

— Да ви чуем — каза принцесата, — струва ми се, вашата повест няма да е толкова интересна като народна приказка, но ще бъде занимателна като светска хроника.

— Ще започна от самото начало — каза графът. — Във Фонтенбло, в една красива хижа, живеят пастири. Единият от тях се казва Тирсис и притежава богати владения, получени като наследство от родителите. Тирсис е млад и красив и е първият пастир в околността. Можем да го наречем и крал.

Раздаде се одобрителен шепот и графът продължи:

— Силата на Тирсис се равнява на мъдростта му. По ловкост никой не може да му съперничи, особено на лов. Дали язди кон по прекрасните равнини, или ръководи игрите на послушните му пастири, винаги ти се струва, че прилича на бога Марс, който разтърсва копието си над тракийските равнини, или по точно, на Аполон, разпръскващ над земята огнени стрели.

Всеки ще се съгласи, че този алегоричен портрет на краля беше нелошо начало. Затова слушателите не останаха равнодушни и гръмко аплодираха. Не остана равнодушен и кралят, който обичаше тънките похвали, но мразеше явното подмазвачество. Сент-Енян продължаваше:

— Не само заради войнствените си игри пастирът Тирсис си беше извоювал правото да бъде крал на пастирите.

— На пастирите от Фонтенбло — каза кралят, усмихвайки се на принцесата.

— О — възкликна тя, — Фонтенбло е произволно избрано от поета. Аз бих казала, на пастирите от целия свят.

Кралят забрави ролята си на безпристрастен слушател и се поклони.

— Достойнствата на този крал на пастирите блестят особено много в обществото на красавици — продължаваше Сент-Енян сред похвален шепот. — Умът му е изтънчен, а сърцето — чисто. Той умее да прави комплименти с приятен тон. Умее да обича със скромност, която обещава на победените красавици най-приятна участ. Всичко е обкръжено с тайна и внимание. Който го е виждал и чувал, не може да не го обича. Който обича и е обичан от Тирсис, е намерил щастието.

Дьо Сент-Енян направи пауза. Кралят с удоволствие приемаше казаните комплименти и колкото и уродливо да беше представен този портрет, той особено много се харесваше на тези, които бяха искрено убедени в достойнствата на пастира Тирсис. Принцесата помоли разказвача да продължи.

— Тирсис имаше верен приятел — продължи Сент-Енян, — или по-точно, верен слуга, наречен… Аминтас.

— Обрисувайте ни този Аминтас — лукаво помоли принцесата, — вие сте такъв прекрасен художник, господин Дьо Сент-Енян…

— Принцесо…

— Моля ви, не превръщайте този беден Аминтас в жертва, аз никога няма да ви простя това, графе!

— Принцесо, Аминтас е достатъчно дребен в сравнение с Тирсис, за да правим някакво сравнение. Някои приятели в днешно време приличат на онези слуги от древността, които са искали да бъдат погребани живи в краката на своите починали господари. Мястото на Аминтас е в краката на Тирсис. Той нищо не иска и ако този славен герой…

— Славен пастир, искате да кажете? — попита принцесата, упреквайки на шега графа.

— Ваше височество е права, сгреших — отвърна придворният — и ако пастирът Тирсис прави чест понякога на Аминтас, като го нарича свой приятел, като му открива сърцето си, то това е изключителна милост, която той приема като върховно блаженство.

— Всичко това — прекъсна го принцесата — ни рисува пълната преданост на Аминтас, но не ни дава неговия портрет.

Нарисувайте го, искам да го видя.

Дьо Сент-Енян се поклони ниско на снахата на негово величество и се подчини:

— Аминтас е малко по-възрастен от Тирсис. Той не е съвсем пренебрегнат от природата, дори казват, че музите се усмихнали при раждането му, както Хеба се усмихва на младостта. Той няма претенции да блести. Много му се иска да бъде обичан и ако го опознаеш по-отблизо, ще се окаже достоен за любов.

Последното изречение, придружено от изразителен поглед, беше насочено директно към Дьо Тоне-Шарант, която издържа атаката, без да трепне.

Скромността и изтънчеността на тази реплика предизвикаха всеобщо одобрение. Аминтас ги пожъна под формата на аплодисменти и дори Тирсис кимна благосклонно с глава.

— Една вечер — продължи разказвачът — Тирсис и Аминтас се разхождали в гората, разговаряйки за своите любовни страдания. Забележете, госпожо, че това е вече разказ на самата дриада, тъй като иначе не би било възможно да се узнае какво са говорили двамата. Те влезли в най-гъстата част на гората, за да се усамотят и без пречки да си поверят един на друг своите мъки, когато изведнъж доловили гласове.

— Ах, ах — чуха се възклицания, — колко интересно! Принцесата поиска, като бдителен генерал, от Монтале и Ла Валиер да се държат мъжки, тъй като те изнемогваха под атаката на прозрачните обвинения.

— Тези мелодични гласове — започна отново Сент-Енян — принадлежали на няколко пастирки, които също решили да се насладят на свежестта на гората и знаейки, че тази част на гората обикновено е недостъпна, се събрали, за да обменят мнения за овчарския занаят.

Последната фраза на Сент-Енян предизвика взрив от смях и едва забележима усмивка на краля, който погледна към Тоне-Шарант.

— Дриадата уверява, че пастирките са били три и че са били млади и красиви — продължи графът.

— Как са ги наричали? — попита принцесата.

— Как са ги наричали? — повтори въпроса Сент-Енян, сякаш възмутен от тази нескромност.

— Ами да. Пастирите нарекохте Тирсис и Аминтас, наречете и пастирките с някакви имена.

— О, принцесо, аз не съм съчинител, аз просто преразказвам това, което ми съобщи дриадата.

— Как дриадата нарече тези пастирки? Каква непослушна памет имате! Да не би дриадата да е скарана с богинята Мнемозина?

— Принцесо, тези момичета… но помнете, че да се казват имена е престъпление…

— За което жената ви прощава, графе, при условие че ни съобщите имената на пастирките.

— Те се наричали Филис, Амарилис и Галатея.

— Най-после! Струваше си да чакаме толкова време, докато ги назовете! — каза принцесата. — Това са очарователни имена. А сега, какви са портретите им?

Сент-Енян се намръщи.

— О, графе, карайте поред! — помоли принцесата. — Нали, господарю, са ни нужни описанията на тези пастирки?

Кралят очакваше такова развитие с известно безпокойство, но не се реши да дразни такава опасна събеседничка. Освен това той беше убеден, че Сент-Енян при обрисуването на портретите ще намери няколко тънки щриха и те ще направят благоприятно впечатление на тази слушателка, чието сърце искаше да плени. С такава надежда и с такива опасения кралят разреши на разказвача да ги опише.

— Добре — съгласи се Сент-Енян с вид на убеден човек.

Той започна описанието си.