Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (127)

Глава тринадесета
Нектар и амброзия

Фуке помогна на Людовик да скочи от коня. Людовик изящно стъпи на крака, още по-изящно протегна ръка, която въпреки леката съпротива на краля Фуке целуна с преклонение.

Кралят изяви желание да почака в първия двор пристигането на каретите на кралиците. Това очакване не трая дълго. По заповед на Фуке пътищата бяха приведени в пълен ред и от Мелен до Во нямаше нито един камък, по-голям от яйце. Каретите докараха дамите към осем часа вечерта, като по килим. Бяха приети от госпожа Фуке. В момента на появата им ярък, почти слънчев лъч озари откъм дърветата статуите и вазите. Докато техни величества не влязоха в двореца, това очароващо сияние не загасна.

Всички чудеса, които летописецът описва, рискувайки да съперничи на романиста, натрупва, или по-точно, запечатва в оставения от него разказ, всички вълшебства на победената нощ, цялото удоволствие и разкош, които въздействат върху ума и сърцето, всичко това Фуке поднесе на своя крал в този вълшебен дворец, с какъвто не можеше да се похвали нито един от тогавашните монарси в Европа.

Няма да разказваме за великолепното пиршество, дадено от Фуке на техни величества, нито за концертите и феериите, ще опишем само лицето на краля, което от весело, отворено и щастливо стана мрачно, напрегнато и раздразнено. Той си спомни своя жалък разкош и своя дворец, който беше собственост на кралството, а не негов. Големите лувърски вази, старинната мебел и съдовете на Анри II, Франциск I и Людовик XI бяха само паметници на историята. Те бяха само ценности, имущество, собственост на държавата. Всичко, което кралят видя у Фуке, имаше стойност не само като материал, но и като изработка. Фуке се хранеше в златни съдове, изковани за него от известни художници. Фуке пиеше вино, чието название не беше известно на краля на Франция, и то от такива чаши, че всяка една от тях поотделно струваше колкото цялата изба на краля заедно със съдовете. Какво да кажем за залите, тапетите, картините и цялата прислуга? Редът заместваше етикета, удобството — заповедите, удоволствието и задоволяването на госта бяха най-висш закон за всички, които се подчиняваха на домакина. Този рояк безшумно заети с работа хора, тази маса гости, по-малобройна от обслужващите я, това безсметно количество блюда, златни и сребърни вази, тези потоци светлина, тези камари никому неизвестни цветя, цялата тази хармония, която беше само прелюдия към празненството, очарова всички присъстващи, които нееднократно показваха възхищението си не с думи или жестове, а с мълчание и внимание. Това беше отговорът на придворните, престанали да усещат на врата си юздата на своя господар.

Що се отнася до краля, очите му бяха налети с кръв и той не смееше да погледне вдовстващата кралица. Ана Австрийска, която беше най-високомерното същество на този свят, унищожаваше домакина с презрението си към всичко, което й се сервираше. Младата кралица, напротив, добра и любознателна, хвалеше Фуке, ядеше с апетит и питаше за названието на някои от плодовете. Фуке отвърна, че и той не им знае названията. Макар че тези плодове бяха от собствените му оранжерии и нерядко той самият ги отглеждаше, тъй като притежаваше знания в екзотичната агрономия. Кралят почувства деликатността й и това още повече го унижи. Той намери кралицата за простовата, а майка си за прекалено надменна. Самият той се стараеше да остане хладен, балансирайки между надменността и простодушната възторженост.

Фуке предварително беше наясно с всичко. Той беше от хората, които умеят да предвиждат.

Кралят обяви, че докато се намира у господин Фуке, иска да обядва, без да се подчинява на етикета, което ще рече с всички. И суперинтендантът се разпореди обядът на краля да се поднася отделно, но все пак на общата маса. Този приготвен с изискан вкус обяд включваше всичко, което обичаше кралят, което винаги му е било по вкуса. Людовик, който се славеше с най-големия апетит в кралството, не можеше да устои пред съблазънта и да се отказва под предлог, че не е гладен.

Фуке направи нещо повече. Подчинявайки се на заповедта на краля, седна заедно с всички, но щом поднесоха супата, стана и започна лично да прислужва на краля. Госпожа Фуке застана зад креслото на вдовстващата кралица. Надменността на Юнона и капризите на Юпитер не устояха пред тази пределна любезност.

Ана Австрийска изяде бисквит, натопен в сос санлюкар, а кралят, опитал всичко, се обърна към Фуке:

— Господин суперинтендант, вашата кухня е над всяка похвала.

След това целият двор се нахвърли на ястията с такова усърдие, с каквото рояк египетски скакалци се нахвърля върху зелено поле. Утолявайки глада си, кралят отново се задълбочи в печални размисли. Той беше тъжен точно толкова, колкото беше необходимо да показва добро настроение, и особено тъжно му ставаше, като виждаше как придворните му ласкаят Фуке.

Д'Артанян ядеше и пиеше с удоволствие. Той вземаше живо участие в разговора, шегуваше се и направи редица наблюдения, които щяха да му бъдат много полезни.

След завършване на вечерята кралят не пожела да пренебрегне вечерната разходка. В парка горяха ярки илюминации. Сякаш и луната се беше отдала на господаря на Во — посребряваше езерата и върховете на дърветата с искрящи елмази. Въздухът беше приятно прохладен. Приятно беше да се ходи из алеите, посипани с пясък. Всичко беше много сполучливо, кралят дори, срещайки на едно кръстовище госпожица Ла Валиер, успя да докосне ръката й и да каже: «Обичам ви»! Никой не чу тези думи, освен Д'Артанян, който вървеше зад краля. Фуке беше отпред.

Часовете на тази прекрасна нощ течаха неусетно. Кралят поиска да го заведат в спалнята му. След него забързаха и останалите. Кралиците се прибраха в покоите си под звуците на флейти и арфи. Изкачвайки се по стълбите, кралят видя своите мускетари, които Д'Артанян беше извикал от Мелен и беше разпоредил да ги нахранят.

Д'Артанян се успокои и забрави своите подозрения.

Беше уморен, вечерял отлично и искаше поне веднъж да си отдъхне добре при един истински крал. «Фуке — каза си той, — ето човек, който е по вкуса ми!»

Тържествено, с церемонии, поведоха краля към покоите на Морфей. Струва си да разкажем за покоите. Това беше най-красивата и най-голямата стая в двореца. На купола, който я увенчаваше, бяха изобразени от Льобрен сънищата, които Морфей изпраща на краля и подчинените му. Всичко мило и приятно, което ни навестява в сънищата, медът и благовонията, цветята и нектара, наслаждението и покоя, които сънят влива в сърцето, всичко това художникът беше вдъхнал на своите фрески. Но ако от едната страна на купола беше нарисувана толкова сладостна картина, от другата страна тя беше ужасна и мрачна. Чаши, от които се излива отрова, стомана, бляскаща над главата на спящия, вещици и призраци в отвратителни маски, полумрак, по-страшен от пламъка или от дълбоката нощ, ето контрастите, които художникът беше противопоставил на своите изящни и нежни образи.

Престъпвайки прага на тези наистина великолепни покои, кралят потрепери. Фуке попита дали не го безпокои нещо.

— Искам да спя — каза побледнелият Людовик. — Но първо да поговоря с Колбер. Наредете да го повикат.

Фуке се поклони и излезе.