Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3.1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 41гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd(2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. —Добавяне
  2. —Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLIII
ГЕНО

Заповедта на кардинала не търпеше отлагане: Гено побърза да дойде.

Той завари болния на легло, с отекли крака, мъртвешки блед, с разстроен стомах. Мазарини току-що беше прекарал жесток пристъп на подагра. Страдаше ужасно и нетърпеливо, като човек, несвикнал с неприятностите. Щом видя Гено, каза:

— Е, сега съм спасен!

Гено беше много учен и много благоразумен човек, който се ползуваше с добро име. Когато стоеше пред болестта, той се отнасяше безцеремонно с болния, дори да беше крал. И така Гено не каза на Мазарини, както очакваше министърът: „Ето лекаря! Сбогом, болест!“ Напротив, той прегледа болния с много сериозен вид и каза:

— Охо!

— Е, какво, Гено?… Какъв вид имате!

— Аз имам такъв вид, какъвто трябва, за да видя вашата болест, монсеньор, и то много опасна болест.

— Подагра… Да, да, подагра!

— С усложнения, монсеньор.

Мазарини се надигна на лакът и запита неспокойно:

— Какво говорите? Нима съм по-болен, отколкото си мисля?

— Монсеньор — каза Гено, като седна до леглото, — ваше високопреосвещенство е работил много през живота си, ваше високопреосвещенство е страдал много.

— Но аз не съм толкова стар, струва ми се… Покойният господин дьо Ришельо беше със седемнадесет месеца по-млад, когато умря, и умря от неизлечима болест. Аз съм млад, Гено, помислете си: едва на петдесет и две години съм.

— О, монсеньор, вие сте на много повече!… Колко години се продължава фрондата?

— Защо ми задавате тоя въпрос, Гено?

— От лекарски съображения, монсеньор.

— Десет години… приблизително.

— Много добре. Сметнете, моля, всяка година на фрондата за три години… това прави тридесет; двадесет повече и така, двадесет и петдесет и две правят седемдесет и две години. Вие сте на седемдесет и две години, монсеньор, а това е вече старост.

Като казваше това, той проверяваше пулса на болния. Пулсът му беше толкова лош, че прибави веднага въпреки възражението на болния:

— Ако сметнем всяка година на фрондата за четири години, вие сте живели осемдесет и две години.

Мазарини побледня силно и запита с едва чут глас:

— Сериозно ли говорите, Гено?

— Уви, да, монсеньор.

— Значи вие ми казвате със заобикалки, че съм тежко болен?

— Ей богу, да, монсеньор, макар че с такъв умен и безстрашен човек като ваше високопреосвещенство не би трябвало да има заобикалки.

Кардиналът дишаше така тежко, че дори неумолимият лекар се съжали над него.

— От болест до болест има разлика — възрази Мазарини. — От някои може да се избегне.

— Вярно е това, монсеньор.

— Нали? — извика Мазарини почти радостно. — Иначе за какво биха служили могъществото, силата на волята? За какво, би служил геният, вашият гений, Гено? За какво най-после служат науката и изкуството, ако болният, който ги има на свое разположение, не може да се спаси от опасността?

Гено поиска да заговори. Но Мазарини продължи:

— Спомнете си, че аз съм най-послушният от вашите болни; спомнете си, че ви се подчинявам сляпо и че следователно…

— Зная, зная — рече Гено.

— Значи ще оздравея?

— Монсеньор, нито силата на волята, нито могъществото, нито геният, нито науката могат да спрат болестта, която бог изпраща на творението си с неограничено пълномощие да унищожава и убива хората. Болестта убива, когато е неизлечима, и тук нищо не може да се направи…

— Значи… моята болест… е неизлечима? — попита Мазарини.

— Да, монсеньор.

Негово високопреосвещенство падна изнемощял в леглото като нещастник, смазан от паднала колона… Но господин дьо Мазарини имаше здрава душа или по-скоро здрав ум.

— Гено, — каза той, като се приповдигна, — ще ми позволите ли да проверя решението ви? Ще събера най-учените лекари от цяла Европа, ще се консултирам с тях… Искам да живея с помощта на каквито и да е лекарства.

— Монсеньорът, вярвам, не предполага, че аз съм се решил да се произнеса съвсем сам за такова скъпоценно съществуване като неговото — отговори Гено. — Аз свиквах вече най-добрите лекари и практици на Франция и Европа… те бяха дванадесет души.

— И какво казаха?

— Казаха, че ваше високопреосвещенство е повален от неизлечима болест; подписаната от тях консултация е в чантата ми. Ако ваше високопреосвещенство желае да се запознае с нея, той ще види колко неизлечима болест открихме. Първо…

— Не, не! — извика Мазарини, като отблъсна хартията. — Не, Гено, предавам се, предавам се!

И дълбоко мълчание, през което кардиналът мислеше и събираше сили, последва тая бурна сцена.

— Има и друго средство — промърмори Мазарини, — билкарите, шарлатаните. В моята родина болните, изоставени от лекарите, прибягват до помощта на шарлатаните, които десет пъти убиват, но сто пъти спасяват.

— Нима ваше високопреосвещенство не забеляза, че през последния месец смених десет пъти лекарствата му?

— Да… И какво?

— Какво ли? Пръснах петдесет хиляди ливри, за да купя тайните на всички тия обесници; други няма, а и пари нямам. Вие не сте излекуван, а без моето изкуство щяхте да умрете отдавна.

— Свършено — прошепна кардиналът, — свършено! Той хвърли мрачен поглед на своите богатства около себе си.

— Трябва да се разделя с всичко това! — въздъхна той. — Аз съм мъртъв, Гено, аз съм мъртъв!

— О, още не, монсеньор! — отвърна лекарят. Мазарини го улови за ръката.

— След колко време? — попита той, като погледна с ококорени очи безстрастното лице на лекаря.

— Монсеньор, никога не се казва това.

— На обикновените хора може би, но на мене… на мене, на когото всяка минута струва съкровище, може. Кажи ми, Гено!

— Не, не, монсеньор.

— Кажи, искам това. О, дай ми един месец и за всеки от тия тридесет дни ще ти платя по сто хиляди ливри.

— Монсеньор — отговори Гено с твърд глас, — бог ви дава дните по милост, а не аз. Бог ви дава не повече от петнадесет дни.

Кардиналът въздъхна тежко, падна отново на възглавницата и прошепна:

— Благодаря, Гено, благодаря! Лекарят се приготви да си върви.

Умиращият се надигна отново и очите му заблестяха.

— На никого нито дума! — каза той. — Нито дума!

— Монсеньор, от два месеца зная тая тайна: вие виждате, че я запазих добре.

— Вървете, Гено, ще се погрижа за вас. Вървете и кажете на Бриен да ми изпрати чиновника, който се казва господин Колбер. Вървете!