Рьоне Госини
Малкият Никола (60)

Ръката на Клотер

Клотер настъпил у дома червеното си камионче, паднал и си счупил ръката. На нас ни стана много мъчно, понеже Клотер е приятелче, пък и аз го знам неговото червено камионче: адски щуро, фаровете му светеха, а сега, след като Клотер го е настъпил, според мен няма да могат да го оправят.

Искахме да отидем на гости на Клотер, само че майка му не ни пусна да влезем. Обяснихме й, че сме негови приятелчета и се познаваме добре, обаче майка му ни каза, че Клотер трябвало да си почива и тя също ни познавала добре.

Затова адски се зарадвахме, като видяхме Клотер днес в училище. Ръката му висеше в нещо като пешкир, завързан около врата му, също като във филмите, когато ранят героя — във филмите героя все го раняват в ръката или в рамото, артистите, дето играят героите във филмите, би трябвало вече да са наясно с тая работа и да внимават.

Бяхме почнали занятия още преди половин час и Клотер отиде да се извини на учителката, а пък тя, вместо да му се скара, каза:

— Радвам се да те видя отново, Клотер. Много смело е, че идваш на училище с гипсирана ръка. Надявам се, че вече не те боли.

Клотер здравата се ококори: той е най-слабият ученик в класа и не е свикнал да слуша такива работи от учителката, особено когато закъснее. Клотер си стоеше така със зяпнала уста, а учителката му каза:

— Иди да седнеш на мястото си, моето момче.

Когато Клотер седна, започнахме да го разпитваме: дали го е боляло, какво е това твърдото около ръката му, казахме му също, че адски се радваме да го видим отново; учителката обаче се развика да оставим другарчето си на мира, не искала да използваме случая и да нарушаваме дисциплината.

— Ха сега де — рече Жофроа, — вече не може човек да си поговори с приятелчетата…

Учителката го наказа да стои в ъгъла и Клотер се разкикоти.

— Ще направим диктовка — каза учителката.

Извадихме си тетрадките и Клотер се опита да измъкне неговата от чантата само с една ръка.

— Да ти помогна — рече Жоашен, който седеше до него.

— Я се разкарай — отвърна Клотер. Учителката хвърли поглед към Клотер и му каза:

— Не, ти недей, моето момче, почивай си.

Клотер спря да рови в чантата си и взе да се озърта тъжно, все едно му е мъчно, че няма да пише диктовката. Диктовката беше страхотна, с цял куп думи като „хризантема“ — тука всички направихме грешки — и „двусемеделни“: това само Анян го написа правилно, а той е първенец на класа и любимец на учителката. Всеки път, като имаше гадна дума, поглеждах Клотер, а той се кикотеше. После би звънецът за междучасието. Клотер стана пръв.

— Може би е по-добре да не слизаш на двора с тази ръка — каза учителката. Клотер взе да се озърта също както за диктовката, ама още по-мрачно, и рече:

— Според доктора трябва да излизам на чист въздух, иначе може да ми стане съвсем зле.

Учителката се съгласи, само трябвало да внимава. Пусна Клотер да мине пръв, да не би да го бутнем по стълбите. Преди да слезем на двора, учителката ни наставлява сума ти време: каза ни да бъдем предпазливи, да не играем груби игри и да пазим Клотер да не се нарани. Колко минути изгубихме така от междучасието, ние си знаем. Щом най-сетне слязохме на двора, потърсихме Клотер: той си играеше на прескочикобила с децата от един друг клас, а те всичките са тъпи и ние не ги обичаме.

Събрахме се около Клотер и взехме да го разпитваме. Клотер адски се възгордя, че му обръщаме такова внимание. Питахме го дали си е счупил червеното камионче. Той каза, че го счупил, обаче му дали сума ти подаръци, като го глезели, докато бил болен: сега си имал платноходка, комплект за игра на дама, две колички, влакче и цял куп книги, които щял да размени за други играчки. Освен това ни каза, че всички били адски любезни с него: докторът всеки път му носел бонбони, татко му и майка му преместили телевизора в неговата стая и му давали да яде все разни вкусотии. Стане ли дума за ядене, Алсест, едно приятелче, дето все яде, веднага огладнява. Той извади от джоба си голямо парче шоколад и го захапа.

— Дай малко, а? — рече Клотер.

— Няма — отвърна Алсест.

— Ами ръката?… — посочи я Клотер.

— Дреме ми — отвърна Алсест.

Клотер наистина се ядоса и взе да вика, че всички използвали, че му е счупена ръката, и нямало да се държат така с него, ако можел да раздава тупаници като останалите. Клотер викаше толкова силно, че възпитателят пристигна тичешком.

— Какво става тук? — попита възпитателят.

— Той използва, че ръката ми е счупена — каза Клотер и посочи Алсест с пръст. Алсест хич не беше доволен; опита се да го каже, ама нали беше с пълна уста, само плюеше пръски шоколад и нищо не му се разбираше.

— Не ви ли е срам — обърна се възпитателят към Алсест — да се възползвате от физическия недостатък на вашия другар? Отивайте в ъгъла!

— Ха така! — рече Клотер.

— Че то какво излиза — каза Алсест, след като най-после успя да преглътне шоколада, — той се прави на смахнат и си чупи ръката, а аз да го храня, тъй ли?

— Вярно бе — обади се Жофроа, — а̀ сме му казали нещо, а̀ са ни пратили в ъгъла; тая ръка почва да става досадна!

Възпитателят ни загледа с адски тъжни очи и ни заговори тихо, тихо, също като татко, когато обяснява на мама, че се налага да отиде на сбирка с приятелите, с които е карал военната си служба.

— Вие сте безсърдечни — каза ни възпитателят. — Зная, че сте още малки, но поведението ви наистина ме огорчава.

Възпитателят млъкна и после изрева:

— Всички в ъгъла!

Всички отидохме в ъгъла, дори Анян; на него му се случи за пръв път, та не знаеше как става и ние му показахме. Стояхме си всички в ъгъла — разбира се, без Клотер. Възпитателят го погали по главата и го попита боли ли го ръката; Клотер каза, че доста го боляла и тогава възпитателят отиде да се погрижи за един от горните класове, който беше хванал един от долните и удряше с него друг от горните. Клотер ни погледа, като се кикотеше, и отиде пак да си играе на прескочикобила.

Хич не бях доволен, като се прибрах у дома. Татко си беше вкъщи и ме попита какво ми е, а аз изкрещях:

— Не е честно пък! Защо и аз да не мога да си счупя ръката?

Татко ме загледа с широко отворени очи, а аз си отидох в стаята да си страдам самичък.