Рьоне Госини
Малкият Никола (34)

Стойността на парите

Излязох четвърти на контролното по история; падна ни се Карл Велики, пък аз за него знаех, особено за оня номер с меча на Ролан, дето не можел да се строши.

Татко и мама много се зарадваха, като научиха, че съм излязъл четвърти, татко извади портфейла си и ми даде — ха познайте, де? Банкнота от десет франка!

— Дръж, момчето ми — каза татко, — и утре си купи, каквото искаш.

— Ама. Ама, скъпи — каза мама, — не ти ли се струва, че това са много пари за едно дете?

— Ни най-малко — отвърна татко. — Време е Никола да си създаде представа за стойността на парите. Убеден съм, че той ще изхарчи разумно тези десет франка. Нали, моето момче?

Аз казах „да“ и целунах татко и мама, понеже са много добрички. После пъхнах банкнотата в джоба си и се наложи да вечерям само с една ръка, понеже с другата непрекъснато проверявах дали банкнотата си е на мястото. Вярно, никога не съм имал толкова пари, и хем само за мене. Е, да де, понякога мама ми дава много пари, като правя покупки от бакалницата на господин Компани, на ъгъла, обаче те не са мои и мама ми казва колко трябва да ми върне господин Компани. Та — не е същото.

Като си легнах, пъхнах банкнотата под възглавницата си и едва успях да заспя. Сънувах сума ти странни неща — чичкото, дето е нарисуван на банкнотата и гледа всички изпод вежди, започна да се криви, а голямата къща зад него се превърна в бакалницата на господин Компани.

Когато на сутринта отидох в училище, преди да влезем в час, показах банкнотата на приятелите.

— А стига бе — каза Клотер, — ами сега какво ще правиш с нея?

— Не знам — отвърнах аз. — Татко ми я даде и каза, че трябвало да си създам представа за стойността на парите и да ги изхарча разумно. Аз най искам да си купя самолет, ама истински.

— Няма да можеш — каза ми Жоашен, — един истински самолет струва най-малко хиляда франка.

— Хиляда франка ли? — възкликна Жофроа. — Ти се майтапиш, бе! Татко ми е казвал, че струвал най-малко трийсет хиляди франка, и хем от по-малките.

Тука вече започнахме да се смеем, защото Жофроа все такива ги разправя, много обича да лъже.

— Защо не си купиш атлас? — предложи ми Анян, който е първенецът на класа и е любимец на учителката. — Вътре има хубави карти, интересни снимки, много полезно е.

— А бе ти какво си мислиш — рекох аз, — да не седна да си давам парите за някаква си книга? И без това леля винаги ми подарява книги за рождените ми дни или като се разболея; още не съм изчел онази, дето ми я подари за заушките.

Анян ме изгледа, тръгна си мълчешком и продължи да преговаря урока по граматика. Той Анян си е луд!

— Купи си футболна топка и всички ще играем с нея — каза Рюфюс.

— Ти се майтапиш — рекох аз. — Банкнотата си е моя, откъде-накъде ще купувам неща за другите. Пък и щом ти се играе футбол, защо не се опиташ да излезеш четвърти на контролно по история.

— Ти си скръндза — каза ми Рюфюс, — освен това излезе четвърти по история, защото се натягаш пред учителката, също като Анян.

Не успях да лепна шамар на Рюфюс, понеже би звънецът и се наложи да се построим, за да влезем в клас. Все така става: тъкмо започне веселбата и — дзън, дзън — хайде в клас. Застанахме в редица и тичешком пристигна Алсест.

— Закъснявате — рече Бульона, нашият възпитател.

— Аз не съм виновен — каза Алсест, — дадоха ми една кифла в повече за закуска.

Бульона въздъхна дълбоко, каза на Алсест да застане в редицата и да избърше полепналото по брадичката му масло.

В клас показах на Алсест, който седи до мен, банкнотата и му казах:

— Видя ли какво си имам?

Тогава учителката извика:

— Никола! Каква е тази хартия? Веднага я донесете, конфискувам я.

Аз се разплаках и занесох банкнотата на учителката, която се ококори.

— Ама какво ще правите с това нещо? — попита учителката.

— Още не знам — обясних аз. — Татко ми го даде за оная работа с Карл Велики.

Видях, че учителката едва се удържа да не прихне; това й се случва понякога и тогава става много хубава; върна ми банкнотата, каза ми да си я прибера в джоба, да не си играя с пари и да не ги харча за глупости. После изпита Клотер и татко му надали ще му даде нещо за бележката, която изкара.

В междучасието, докато другите си играеха, Алсест ме дръпна за ръкава и ме попита какво смятам да правя с парите си. Казах му, че не знам; тогава той заяви, че за десет франка мога да си накупя сума ти шоколадчета.

— Цели петдесет! Петдесет, представяш ли си? — рече Алсест. — По двайсет и пет на човек!

— А защо трябва да ти дам двайсет и пет шоколадчета? — попитах го аз. — Банкнотата си е моя!

— Я го остави — обърна се Рюфюс към Алсест. — Не го ли виждаш каква е скръндза!

И те отидоха да си играят, обаче на мен ми пука. Тъй де, ама ха, какво ме задяват за парите ми!

Обаче хрумването на Алсест за шоколадчетата не беше лошо. Първо на първо, аз обичам шоколад, а освен това никога не съм получавал петдесет шоколадчета наведнъж, дори от баба, макар че тя ми купува, каквото си поискам. Затова след училище изтичах до сладкарницата и когато лелката ме попита какво искам, аз й дадох банкнотата и й казах:

— Дайте ми шоколадчета за тия пари. Алсест каза, че трябва да ми дадете петдесет.

Лелката изгледа банкнотата, изгледа мен и каза:

— Ти къде намери това нещо, момченце?

— Не съм го намерил — рекох аз. — Дадоха ми го.

— Дадоха ти тези пари, за да си купиш петдесет шоколадчета, така ли? — попита ме лелката.

— Ами да — отвърнах аз.

— Не обичам лъжльовци — рече лелката. — По-добре иди да върнеш банкнотата там, откъдето си я взел.

Тя се намръщи, аз избягах и плаках по целия път до в къщи.

У дома разказах всичко на мама; тогава тя ме целуна и каза, че щяла да уреди въпроса с татко. След това мама взе банкнотата и отиде в хола при татко. После мама се върна с монета от двадесет сантима.

— С тези двайсет сантима ще си купиш шоколадче — каза мама.

Аз много се зарадвах. Даже мисля да си разделим шоколадчето с Алсест, той ми е приятел и с него делим всичко.