Рьоне Госини
Малкият Никола (32)

Писмото

Ужасно се безпокоя за татко, напоследък е много зле с паметта.

Онази вечер раздавачът пристигна с един голям пакет за мене. Аз бях адски доволен, понеже много обичам раздавачът да ми носи пакети. Обикновено вътре има подаръци, изпратени от баба, която е майка на моята майка, а татко все казва, че не бивало децата да се глезят така. После започват да се карат с мама, обаче този път не се скараха и татко беше много доволен, понеже пакетът не беше изпратен от баба, а от господин Мушбум, който е началник на татко. Беше една картонена игра — аз я имам, — а вътре беше пъхната бележка за мене:

„На моя мил малък Никола, който има такъв работлив татко.

Роже Мушбум“

— Откъде пък се е сетил! — каза мама.

— Това е, защото оня ден му направих лична услуга — обясни татко. — Стоях на опашка на гарата, за да му взема билети за някакво пътуване. Струва ми се, че наистина е много любезно от негова страна, дето се е сетил да изпрати подарък на Никола.

— Още по-любезно би било, ако се беше сетил да те повиши — каза мама.

— Браво, браво! — рече татко. — Точно такива забележки е уместно да се правят пред детето. Какво всъщност предлагаш? Може би Никола да върне подаръка на господин Мушбум и да му поиска повишение за татко си?

— А, не! — казах аз.

То си е така, де: тази игра я имам, обаче винаги мога да сменя едната с някой приятел в училище за нещо по-свястно.

— Ама моля ти се — рече мама, — щом ти е приятно да глезят сина ти, аз ще си мълча.

Татко погледна тавана, като клатеше глава и стискаше устни, след което ми каза, че трябва да благодаря на господин Мушбум по телефона.

— Не — рече мама. — В такива случаи е редно да се отвърне с кратко писъмце.

— Права си — съгласи се татко. — С писмо е по-добре.

— Аз предпочитам да се обадя по телефона — рекох аз.

То си е така, де, тъпо е да пишеш, пък е много весело да се обаждаш по телефона, на мен в къщи никога не ми разрешават — освен когато звънне баба и поиска да й пратя целувки. Тя баба много обича да й пращам целувки по телефона.

— Теб никой не те пита — каза татко — Като ти казват да пишеш, ще пишеш!

Я, това не беше честно! Казах, че не ми се пише, че щом не ми разрешават да се обадя по телефона, не я ща тая скапана игра, имам си друга, по-хубава и щом е така, по-добре господин Мушбум да повиши татко. Тъй де, какво пък сега, ама ха!

— А искаш ли един шамар и да си легнеш без вечеря? — извика татко.

Тогава аз се разплаках, татко попита с какво си е навлякъл тая зла участ, а мама каза, че ако не се въдвори ред, самата тя ще си легне, без да вечеря, и ще трябва да се оправяме без нея.

— Виж, Никола — каза ми мама. — Ако си послушен и напишеш това писмо без повече разправии, ще ти дам две порции десерт.

Тогава аз се съгласих (имаше сладкиш с кайсии!), мама каза, че отива да приготви вечерята и влезе в кухнята.

— Тъй — рече татко. — Сега да напишем чернова.

Той взе един лист и един молив от бюрото си, изгледа ме, захапа молива и ме попита:

— Дай да видим какво смяташ да му пишеш на стария Мушбум?

— Че отде да знам — рекох аз. — Освен да му кажа, че макар да я имам тази игра, съм много доволен, понеже мога да сменя неговата за нещо друго с приятели в училище; Клотер например има една страхотна синя кола, а пък…

— Да де, хубаво, ясно — каза татко. — Мога да си представя. Чакай сега… Как да започнем?… „Скъпи господине“… Не… „Скъпи господин Мушбум“… Не, много фамилиарно става… „Скъпи ми господине“… Ммм… Не…

— Да взема да пиша: „Господин Мушбум“ — предложих аз.

Татко ме изгледа, после стана и извика към кухнята:

— Скъпа! Как да бъде: „Скъпи господине“, „Скъпи ми господине“ или „Скъпи господин Мушбум“?

— Какво има? — попита мама, като излезе от кухнята, бършейки ръце в престилката си.

Татко повтори въпроса си, а мама заяви, че би написала „Скъпи господин Мушбум“, обаче татко каза, че му се виждало много фамилиарно и се питал дали само „Скъпи господине“ няма да бъде по-добре. Мама отвърна, че не било така, че само „Скъпи господине“ звучало много сухо и не бивало да се забравя, че писмото е от дете. Татко заяви, че тъкмо „Скъпи господин Мушбум“ не вървяло да бъде казано от дете, че някак действувало много безцеремонно.

— Ами, щом си решил, какво ме безпокоиш? — попита мама. — Аз трябва да приготвя вечерята.

— О! — рече татко. — Прощавай, задето прекъснах заниманията ти. Какво пък, касае се само за моя началник и за служебното ми положение!

— Значи, служебното ти положение зависи от писмото на Никола? — попита мама. — Във всеки случай не се вдига толкова шум, когато мама изпраща някой подарък!

Е, тогава стана страшно! Татко се развика, мама се развика и накрая се скри в кухнята, като тресна вратата.

— Тъй — рече татко, — вземи сега молива и пиши. Седнах при бюрото и татко започна да ми диктува:

— „Скъпи господине“, запетайка, нов ред… „Със задоволство“… Не, това го изтрий… Чакай… „С радост“… Да, точно така… „С радост приех голямата изненада“… Не… Пиши: „огромната изненада“… Не, чакай, по-добре да не прекаляваме… Остави „голямата изненада“… „Голямата изненада“, запетайка, „която изпитах“, запетайка, „получавайки вашия прекрасен подарък“… Не… Тука вече пиши „вашия вълшебен подарък“… „Вашия вълшебен подарък“, запетайка, „който ми достави такава радост“… Ей, не… Вече бяхме писали „радост“… Изтрий „радост“… и пиши „С уважение“… Не, по-скоро: „Поздравявам ви с уважение“… Чакай…

Татко отиде до кухнята, оттам се чуха викове и той се върна целият червен.

— Така — каза той, — ще пишеш: „Поздравявам ви с уважение“ и после ще се подпишеш. Това е.

После татко взе листа да го прегледа, ококори се здравата, прегледа го отново, въздъхна дълбоко и взе друг лист, за да напише нова чернова.

— Доколкото си спомням, ти имаше хартия за писма? — попита татко. — С едни изрисувани птички, нали леля Дороте ти я подари за рождения ден?

— Със зайчета — отвърнах аз.

— Да де — каза татко. — Иди я донеси.

— Не знам къде е — рекох аз.

Тогава татко се качи с мен в стаята ми, започнахме да търсим, всичко изпопада от шкафа, мама пристигна тичешком и ни попита какво правим.

— Представи си, търсим хартията за писма на Никола — извика татко, — само че нищо в тази къща не си е на мястото! Направо невероятно!

Мама каза, че хартията за писма била в чекмеджето на малката масичка в хола, че вече започвало да й омръзва и че вечерята е готова.

Преписах писмото на татко, но се наложи да го препиша няколко пъти заради грешките и заради мастиленото петно. Мама дойде да ни съобщи, че, здраве да е, вечерята прегоряла, наложи се три пъти да сменям плика и татко каза, че можем вече да вечеряме. Аз поисках марка от татко, татко каза: „Ей, вярно!“ и ми даде марка, и изядох две порции десерт. Само че мама не ни говори по време на вечерята.

В същност чак на другата вечер много се притесних за татко, понеже звънна телефонът, татко отиде да се обади и каза:

— Ало?… Да… Ах, господин Мушбум!… Добър вечер, господин Мушбум… Да… Как?

Изведнъж татко като че ужасно се изненада и каза.

— Писмо ли?… Ах, значи, затова моят палавник Никола ми поиска марка миналата вечер!