Рьоне Госини
Малкият Никола (13)

Решава татко

Всяка година, с други думи, миналата и по-миналата — предишните бяха много отдавна и не ги помня — татко и мама дълго се карат, докато решат къде ще вървим на почивка. После мама се разплаква и казва, че ще се прибере при майка си, а аз също се разплаквам, защото много обичам баба, обаче при нея няма плаж. В крайна сметка отиваме, където каже мама — впрочем, не у баба.

Вчера, след като се навечеряхме, татко ни изгледа строга и каза:

— Слушайте сега! Тази година — никакви спорове, решавам аз! Ще отидем в Южна Франция. Имам адреса на една вила за даване под наем край Плаж-ле-Пен с три стаи, течаща вода и електричество. Хич нямам намерение да отида на хотел и да ям отвратителната им храна.

— Чудесно, скъпи — каза мама, — струва ми се, че това е отлично хрумване.

— Еха! — извиках аз и се разтичах около масата, защото не е лесно да седи човек, когато се радва.

Татко ококори очи, сякаш се поизненада, и каза:

— Така ли? Хубаво.

Докато мама разчистваше масата, татко отиде до шкафа и извади подводната си маска.

— Ще видиш, Никола — каза ми татко, — двамата с тебе ще има да изловим сума ти риба.

Аз малко се поизплаших, защото още не ме бива много в плуването; ако ме нагласят добре върху водата, мога да се държа по гръб. Татко обаче каза да не се безпокоя, той щял да ме научи да плувам — на младини бил междурайонен шампион в свободен стил и още можел да бие рекорди, само дето нямал време да тренира.

— Татко ще ме научи да плувам под вода и да ловя риба! — казах аз на мама, когато тя се върна от кухнята.

— Много хубаво, моето момче, отвърна мама, само че в Средиземно море май няма много риба. Там било пълно с риболовци.

— Не е вярно! — каза татко.

Мама обаче го помоли да не й възразява пред детето, освен това била чела за Средиземно море във вестника; след това започна да плете едно нещо, което плете вече от сума ти време.

— Ами тогава за какво ще се завираме под водата, щом няма риба! — казах аз на татко.

Татко отиде мълчаливо до шкафа и прибра маската. Аз не бях особено щастлив: тъй де, всеки път, като тръгнем с татко за риба, не хващаме нищо. Татко се върна и си взе вестника.

— И сега какво става — попитах аз, — къде може човек да улови риба под водата?

— Питай майка си — отвърна татко, — тя най-добре ги разбира.

— Риба има в Атлантическия океан, моето момченце — каза мама.

Аз попитах дали Атлантическият океан е далеч от мястото, където отиваме, но татко ми каза, че ако се уча по-добре в училище, няма да задавам такива тъпи въпроси. А пък не е честно, ние в училище нямаме часове по подводен риболов; обаче нищо не казах, видях, че на татко май не му се говори.

— Трябва да направим списък на необходимите неща — каза мама.

— А, не! — викна татко. — Тая година няма да пътуваме като товарни добичета. Банските костюми, къси панталони, някоя дрешка, два-три пуловера…

— Тенджерки, електрическата кафеварка, червеното одеяло, малко чинии — рече мама.

Татко скочи ядосано на крака, отвори уста, но не можа да каже нищо, защото мама го изпревари.

— Нали знаеш какво разправяха Бледюрови, след като бяха наели вила миналата година — каза мама. — Имало всичко на всичко три пукнати чинии, две малки тенджери в кухнята, при това едната тенджера била продупчена. Наложило се да купуват на място скъпо и прескъпо нещата, които им трябвали.

— Бледюр не е оправен човек — каза татко. После отново седна.

— Може и тъй да е — каза мама, — обаче ако искаш да ядеш рибена супа, аз не мога да я сготвя в продупчена тенджера, дори да успеем да намерим риба.

Тогава аз се разплаках, защото тъй де, да не би да е весело да отидеш на море и да няма риба, след като Атлантическият океан е на две крачки и там е пълно. Мама изостави плетивото си, прегърна ме и каза, че няма какво да тъжа за ония глупави риби, а ще ми бъде толкова приятно да се събуждам всяка сутрин и да гледам морето от прозореца на хубавата си стая.

— Чакай сега, то морето всъщност не се вижда от вилата — поясни татко. — Иначе е близо, само два километра път. Това беше последната вила, която даваха под наем в Плаж-ле-Пен.

— Ама разбира се, скъпи — каза мама.

После тя ме целуна и аз клекнах да си играя на килима с двете топчета, които спечелих от Йодес в училище.

— Ами плажът каменист ли е? — попита мама.

— Не, госпожо! Ни най-малко! — възкликна доволно татко. — Това е пясъчен плаж! Най-ситен пясък! Едно камъче не можеш намери на тоя плаж!

— Чудесно — каза мама. — Хем Никола няма непрекъснато да хвърля камъчета във водата. Откак го научи да ги хвърля по повърхността, само с това се занимаваше.

Аз отново се разплаках, защото вярно е много щура работа — да хвърлиш камъче и то да заподскача по водата; карам ги да скачат по четири пъти. Тъй де, не е честно пък да идем в онази стара вила с продупчени тенджери, далеч от морето, и да няма нито камъчета, нито риби.

— Аз отивам при баба! — извиках аз и изритах едното от топчетата на Йодес.

Мама отново ме прегърна, каза ми да не плача, защото татко имал най-голяма нужда от почивка в семейството и дори да било кофти там, където искал да отиде, ние трябвало да вървим с него и да се преструваме на доволни.

— Ама, ама, ама… — каза татко.

— Аз искам да хвърлям камъчета! — извиках аз.

— Може би ще можеш да похвърляш догодина — рече мама, — ако татко реши да ни заведе в Бен-ле-Мер.

— Къде? — зяпна татко.

— В Бен-ле-Мер — отвърна мама, — в Бретан: там има и Атлантически океан, и много риба, и едно малко хубаво хотелче край плаж с пясък и с камъчета.

— Искам да отида в Бен-ле-Мер! — извиках аз. — Искам да отида в Бен-ле-Мер!

— Бъди разумен, моето момче — каза мама, — нали татко решава.

Татко потърка чело, въздъхна дълбоко и каза:

— Хубаво де! Разбрах. Как се казва твоето хотелче?

— „Бо-Риваж“ — каза мама.

Татко се съгласи, каза, че щял да пише, за да провери останали ли са стаи.

— Няма нужда, скъпи — каза мама, — всичко е готово. Ние ще бъдем в стая номер 29, с изглед към морето и баня.

След това мама помоли татко да постои мирно, защото искала да провери дали пуловерът, който плете, ще му бъде добре на дължина. Май нощите в Бретан били хладнички.

Бащата на Никола взе своето решение, оставаше само да се прибере къщата, да се покрият мебелите с калъфи, да се навият килимите, да се откачат завесите, да се приготвят багажите и на всяка цена да се вземат твърдо сварените яйца и бананите за закуската във влака.

Пътуването мина добре, макар майката на Никола да изслуша някои упреци, задето беше прибрала солта за твърдо сварените яйца в кафявия куфар. Въпросният куфар пътуваше във фургона. Но — ето и Бен-ле-Мер, и хотел „Бо-Риваж“. Плажът е тук, настъпва началото на почивката…