Майкъл Муркок
Руническият жезъл (27)

ШЕСТА ГЛАВА
ЕДИН НОВ СЪЮЗНИК

Приключили с успешното прехвърляне по море от континента, Вълците и Лешоядите крачеха мрачно по пристанището на Лондра. Ала заедно с тях се завръщаха Мухите, Плъховете, Козите и Хрътките, както и много други кръвожадни чудовища на Гранбретан.

Мелиадус наблюдаваше дебаркиращите войници от една висока кула, която бе избрал за свой команден пункт. Една от групите привлече вниманието му и той напрегна поглед, опитвайки се да открие причината. Състоеше се от неколкостотин конници, предвождани от знаменосец, развяващ черно-бяло знаме — символ на неутралитет.

Мелиадус сбърчи вежди.

Това беше знамето на Адаз Промп, Гранд констебъла на Ордена на Хрътката. Означаваше ли това, че Проми все още не е избрал на коя страна да застане? Или целеше да измами една от воюващите страни? Мелиадус се замисли. Ако Адаз Промп преминеше на негова страна, дворецът щеше да падне с първия щурм. Той посегна към вълчия шлем и плъзна пръсти по металната муцуна.

През няколкото дни след началото на битката за Лондра Мелиадус все по-често изпадаше в мрачно настроение. Най-вече защото не знаеше дали Тарагорм е успял да върне обратно Медния замък. Вдъхновението, породено от успешното начало на кампанията, се смени с трескаво безпокойство заради все още неясния изход на начинанието.

Вратата се отвори. Мелиадус посегна автоматично към шлема си и побърза да го нахлупи.

— Ах, ти ли си Флана? Какво искаш?

— Тарагорм е тук.

— Тарагорм? С добри новини ли е дошъл?

На вратата се показа познатата маска-циферблат.

— По-скоро се надявам да чуя добри новини от теб — подхвърли кисело ученият. — Но май през последните дни успехите ни се броят на пръсти.

— Току-що пристигнаха подкрепленията. — Мелиадус махна с ръка към прозореца. — Войници от Ордените на Вълка и Лешояда. И малко Язовци.

— А заедно с тях и подкрепления за Хуон. При това доста по-многобройни от нашите.

— Калан скоро ще е готов с новите оръжия — рече помирително Мелиадус. — Те ще ни дадат нужното предимство.

— Ако свършат работа — произнесе насмешливо Тарагорм. — Взех да се питам дали не сгреших като се присъединих към теб?

— Твърде късно е, зетко. А и сега не е време за кавги.

— Вярно, прав си, вече е късно. Каквото и да стане, ако Хуон победи, ние сме обречени.

— Няма да победи.

— Нуждаем се от милионна армия, за да щурмуваме двореца.

— Ще я съберем. Стига да спечелим първия бой, всички ще се присъединят към нас.

Тарагорм не обърна внимание на последните думи, а се обърна към Флана.

— Жалко, скъпа приятелко. От вас щеше да стане чудесна императрица.

— От нея ще стане чудесна императрица — поправи го разгневеният Мелиадус. Едва се сдържаше да не се нахвърли върху досадния учен. — Твоят песимизъм ми намирисва на предателство, Тарагорм!

— Нима възнамеряваш да ме осъдиш на смърт? С всичките ми познания за тайните на времето?

Мелиадус сви рамене.

— Е, чак пък на смърт. Хайде стига сме се карали, по-добре да измислим как да превземем замъка.

Отегчена от спора, Флана се обърна и излезе.

— Трябва да се срещна с Калан — каза Мелиадус. — Научих, че се наложило спешно да изостави лабораторията си и да се премести на друго място. Ела, Тарагорм, ще го навестим заедно.

Повикаха носилките, настаниха се вътре и робите ги понесоха по зле осветените коридори на кулата към подземието, където Калан бе преместил лабораторията си. Отвориха тежката метална врата и отвътре ги лъхна миризма на разложено. Мелиадус се закашля, после надзърна от прозореца на носилката. Гол до кръста, с маска на главата, Калан ръководеше работата на своите учени-помощници.

— Какво искате? Нямам време за приказки! — викна припряно той.

— Само да проверим дали напредвате в работата си, бароне — отвърна Мелиадус, като се напъваше, за да надвика шума в подземието.

— Напредвам, напредвам. Нищо че условията тук са направо примитивни. Оръжието е почти готово.

Тарагорм погледна към сложната плетеница от тръбички и жици — източник на оглушителния трясък, неприятната миризма и топлината в подземието.

— Това ли е оръжието?

— Ще бъде, ще бъде.

— И какво може да прави?

— Дайте ми хора, които да го качат на покрива, и до няколко часа ще ви демонстрирам.

— Много добре — кимна Мелиадус. — Калан, даваш ли си сметка, че успехът ни зависи изцяло от теб?

— Ами как иначе? Започвам да се проклинам, Мелиадус, задето тръгнах с теб, но щом съм избрал веднъж, връщане назад няма. А сега, моля ви, оставете ме — ще ви съобщя веднага, щом приключа с оръжието.

Мелиадус и Тарагорм поеха обратно по коридорите. Робите ги следваха на известно разстояние.

— Надявам се, че Калан не се е побъркал точно в този важен момент — рече Тарагорм. — Една малка грешка и това нещо може да унищожи всички ни.

— Или да се окаже безполезно — допълни мрачно Мелиадус.

— Та кой от нас е по-голям песимист, а?

Когато се върна в покоите си, Мелиадус откри, че го очаква посетител. Новодошлият беше едър и охранен, бронята му бе загърната в коприна, а маската изобразяваше зловещо ухилено куче.

— Барон Адаз Промп — обяви Флана от прага съседната стая. — Пристигна малко след като ти излезе, Мелиадус.

— Бароне — поклони се тържествено Мелиадус, — за мен е чест.

Иззад шлема се разнесе вежливият глас на Промп.

— Какво става тук, Мелиадус? Какво сте намислили?

— Въстание, приятелю. А целта — един по-разумен монарх на гранбретанския трон. Човек, склонен да се вслуша в съветите на изпитани пълководци като мен… и вас.

— По-скоро като вас — засмя се Адаз Промп. — Трябва да призная, милорд, че от известно време ви мислех за умопобъркан. Смятах, че сте се смахнали, заради малката ви вендета срещу Хоукмун и Медния замък. Мислех, че единственото, което ви интересува, е осъществяването на вашите лични амбиции и удовлетворяването на вашите страсти.

— Но вече не мислите така?

— Промених мнението си. Склонен съм да споделя опасенията ви, че те наистина представляват най-голямата опасност за Гранбретан и че трябва да бъдат унищожени, преди да помислим за нещо друго.

— И какво ви накара да стигнете до подобна мисъл? — попита Мелиадус, като едва скриваше вълнението си. — Нима разполагате с нови доказателства, които не са ми известни?

— По-скоро бих ги нарекъл подозрения — отвърна безизразно Адаз. — Съмнения за това и онова.

— Какви съмнения?

— Докато пресичахме Скандинавско море на път за дома — по поръчение на нашия върховен владетел, — срещнахме един кораб. От него научихме някакъв слух, който идел от Франция. Само това.

— Какъв кораб? Какъв беше този кораб?

— Същият като онези, които са привързани на кея — без мачти и с огромни задвижващи колела. Целият беше изпотрошен, носеше се по волята на течението, а на борда намерихме само двама ранени. Издъхнаха преди да ги прехвърлим на нашия кораб.

— Това е бил корабът на Шенегар Трот. От Амарек.

— Точно така ни казаха и те.

— Но какво общо има това с Хоукмун?

— Оказа се, че са срещнали Хоукмун в Амарек. Сражавали са се с него в някакъв град на име Днарк. Твърдяха, че причината за боя била не друго, а самият Рунически жезъл.

— И накрая Хоукмун е спечелил?

— Точно така. Хората на Трот били няколко хиляди, а противниците — четирима заедно с Хоукмун.

— И Хоукмун победил!?

— С помощта на някакви вълшебни войни — ако може да се вярва на разказа на ранените. Приличаше ми на смесица от реалност и измислица, но няма никакво съмнение, че по някакъв мистериозен начин Хоукмун е разгромил значително по-многобройни от неговите сили и че собственоръчно е убил Шенегар Трот. Изглежда също така, че се е сдобил с известни научни познания, за които в Гранбретан все още се знае твърде малко. Това се потвърждава от тайнствения начин, по който ни се измъкна последния път. Което пък ме връща при втория разказ — него го чух от един от твоите хора, току-що завърнал се в Лондра.

— Какъв е той?

— На континента се разнесъл слухът, че Медният замък се появил отново и че Хоукмун и останалите превзели някакъв град на север от Камарг, като избили всички наши войници в него. Ще призная, че ми е доста трудно да повярвам в последното. Откъде ще събере Хоукмун толкова многобройна армия?

— Подобни слухове не са рядкост по време на война — съгласи се Мелиадус. — Но не е изключено този да е верен. Значи вече вярваш, че Хоукмун е по-опасен за нас от Хуон?

— Склонен съм да мисля така. Има още нещо, Мелиадус. Мисля, че тази битка трябва да свърши колкото се може по-скоро. Защото ако Хоукмун наистина е събрал голяма армия — в Амарек или някъде другаде — на нас ще се падне честта да я унищожим. Аз съм с вас, Мелиадус. До два дни ще докарам половинмилионна армия Хрътки, която да бъде на ваше разположение.

— Смяташ ли, че ще са достатъчно, за да превземем двореца?

— Вероятно, ако разполагаме, с артилерийска поддръжка.

— Ще я имате. — Мелиадус потупа Промп по рамото. — Ах, барон Адаз, сега вече не се съмнявам в скорошната победа!

— Но колко от нас ще доживеят да я видят с очите си? — рече Промп. — Превземането на двореца ще е свързано с огромни загуби — най-малко неколкостотин хиляди.

— Заслужава си жертвата, бароне. Повярвай ми, заслужава си.

Мелиадус почувства, че отново се изпълва с вдъхновение при мисълта за скорошния разгром на Хуон и най-вече заради възможността да си премери отново силите с Хоукмун — особено ако Калан открие начин да върне живота на Черната перла, както беше обещал.