Майкъл Муркок
Руническият жезъл (14)

ТРЕТА ГЛАВА
ТАРАГОРМ В ДВОРЕЦА НА ВРЕМЕТО

По коридорите и из залите на причудливия дворец на Тарагорм с форма на гигантски часовник се чуваше металическо тракане и бръмчене. Безброй махала пореха с могъщо свистене въздуха. Тарагорм, скрил лицето си с маска, наподобяваща циферблат, хвана барона за ръка и го поведе към централната зала, в която бавно се поклащаше огромно махало, завършващо с тежка петдесет тона топка от платина, сияеща като ослепително слънце.

— Е, зетко — поде нетърпеливо баронът, — получих от теб съобщение, че си имал да ми съобщиш нещо радостно, но трябвало да дойда при теб, за да го чуя.

— Вярно. Реших, че ще е най-добре, ако ти го съобщя на четири очи. Ела. — Тарагорм поведе барона по един къс коридор и го въведе в малка стая, където имаше само един стар часовник. Ученият затвори вратата и в стаята се възцари относителна тишина.

— Това, което виждаш, е може би най-старият часовник на този свят. Наричали са го Прадядото и е бил конструиран от някакъв инженер на име Томас Томпион.

— Не съм чувал това име.

— Бил е прочут майстор-занаятчия. Живял е в навечерието на Трагичното хилядолетие.

— Виж ти! И какво общо има всичко това с твоето съобщение?

— Нищо, разбира се. — Тарагорм плесна с ръце и вратата се отвори. На прага застана стройна, дребна човешка фигура с лице, прикрито от проста кожена маска. Влезлият се поклони екстравагантно на Мелиадус.

— Този пък кой е?

— Това, скъпи братко, е Елвереза Тозер. Името говори ли ти нещо?

— Разбира се! Човекът, който открадна пръстените на Миган, а после изчезна!

— Правилно. Бихте ли разказали на барона, маестро Тозер, къде сте били…

Тозер се поклони отново, приседна край масата и разпери ръце.

— Как къде, милорд! Разбира се, в Медния замък!

Мелиадус скочи, сграбчи Тозер за яката и изръмжа:

— Къде си бил?

— В М-медния замък, ваша чест…

Мелиадус разтърси драматурга и го вдигна във въздуха.

— Как?

— Попаднах там съвсем случайно — бях заловен от дук Хоукмун… той ме хвърли в тъмницата… но преди това ми отне пръстена. Накрая успях да си го взема… избягах… и ето ме тук.

— Освен това получихме от него допълнителна информация, и то много интересна — намеси се Тарагорм. — Разказвайте, Тозер.

— Машината, която ги пази — с чиято помощ пребивават в съседното измерение, — се намира дълбоко в подземията на замъка. Охраняват я зорко денем и нощем. Тя също е кристална и са я получили в някакъв град на име Сориандум. Именно с нейна помощ са се озовали там. Истина ви казвам, милорд…

Тарагорм се засмя.

— Истина е, Мелиадус. Разпитвал съм го поне дузина пъти. Трябва да призная, че бяха чувал нещичко за тази кристална машина, но се съмнявах да съществува в действителност. Ала след всичко, което научих от Тозер, смятам да напредна доста бързо в изследванията си.

— Ще можеш ли да ни отведеш в Медния замък?

— О, нещо повече! Надявам се скоро да успея да върна Медния замък при нас.

Мелиадус го погледна за миг, после избухна в гръмогласен смях, който заглуши дори тракането на часовниците.

— Най-сетне! Най-сетне! Благодаря ти, зетко! Благодаря ви, маестро Тозер! Съдбата отново е благосклонна към мен!