Майкъл Муркок
Руническият жезъл (13)

ВТОРА ГЛАВА
РАЗГОВОР КРАЙ ПСИХОТЕХНИЧЕСКАТА МАШИНА

Барон Калан фон Витал докосна с нервни, жилести пръсти своята змиевидна маска. Той и гостът му се намираха в главната лаборатория — дълга зала с нисък таван, в която в момента се извършваха многобройни и най-различни експерименти — беше пълно със служители, облечени в униформи и с маски на Ордена на Змията, чийто Гранд констебъл бе самият барон. Чудновати машини издаваха още по-чудновати звуци и миризми, блясваха миниатюрни разноцветни светкавици, чийто грохот отекваше в стените, и изобщо залата приличаше на някакво демонско свърталище, където се вършат какви ли не странни и необясними неща. От време на време довеждаха някой разсъблечен нещастник — мъж или жена — и го привързваха към машините, докато учените се въртяха трескаво около циферблатите, подлагайки на изпитание издръжливостта на човешкия дух и тяло. Повечето мъченици бяха упоени, но случваше се някой от тях да нададе болезнен вопъл, да изстене или да закрещи нещо с неузнаваемо променен глас, с което само предизвикваше гнева на учените, които бързаха да запушат устата му с парцали, прерязва-ха гласните му връзки или използваха други, още по-бързи методи, за да си осигурят тишина и спокойствие по време на работа.

Калан постави ръка върху рамото на Мелиадус и посочи една машина, край която не се навърташе никой.

— Спомняте ли си психотехническата машина? Използвахме я, за да подложим на изпитание мозъка на Хоукмун.

— Да — изръмжа Мелиадус. — Нали тя ни подлъга, че можем да му се доверим.

— Защото не бяхме взели предвид някои странични фактори — побърза да се оправдае Калан. — Но не затова ви обърнах внимание върху нашето малко изобретение. Тази сутрин бях помолен да я използвам.

— От кого?

— От самия крал-император. Той ме повика в тронната зала и ми съобщи, че би желал един член на двора да бъде подложен на изпитание.

— Кой?

— А вие кой мислите, милорд?

— Аз ли?! — извика разгневен Мелиадус.

— Точно така. Струва ми се, бароне, че той се съмнява във вашата лоялност…

— И до каква степен, според вас?

— Съмненията му все още са съвсем повърхностни. Единственото, което го безпокои, е, че отделяте твърде много време на вашите лични планове и недостатъчно на неговите. Струва ми се, че просто иска да прецени дали все още сте му верен и дали сте готов да забравите за вашата малка вендета…

— А вие, драги ми бароне, възнамерявате ли да изпълните това нареждане?

Калан сви рамене.

— Нима си мислите, че бих могъл да го игнорирам?

— Не, разбира се. Но какво ще правим?

— Ще трябва да ви поставя в психотехническата машина. Мисля, че ще съумея да получа резултати, които да бъдат в наш интерес. — Калан се засмя. Думите му, приглушени от металната маска, приличаха на шепот. — Ще започваме ли, барон Мелиадус?

Мелиадус пристъпи неохотно напред, оглеждайки с безпокойство лъщящата машина от червен и син метал, мистериозните издатини, масивните съчленени рамена на корпуса и приборите с неясно предназначение. Централно място в конструкцията й заемаше една огромна камбана, увиснала на верига непосредствено над машината.

Междувременно Калан дръпна една ръчка и подхвърли с извинителен тон:

— Навремето държахме тази машина в отделна зала, но напоследък сме закъсали с празното място. Непрестанно пиша оплаквания по този въпрос. От нас се иска толкова много, а в замяна не получаваме почти нищо, с което да го постигнем. — Машината започна да издава някакъв звук, наподобяващ дишане на гигантско чудовище, и Мелиадус неволно отстъпи назад. Калан отново се закиска и повика един от прислужниците, за да му помогне.

— Бъдете така добър да застанете под камбаната, бароне. Ей сега ще я спусна — подкани го той.

Мелиадус приближи камбаната, като я оглеждаше с нескрито подозрение. Огромната метална чаша започна да се спуска бавно надолу, докато накрая скри напълно тялото му. Изведнъж Мелиадус бе завладян от усещането, че в черепа му се впиват стотици нагорещени игли и опипват всеки милиметър от мозъка му. Опита се да извика, но едва не се задуши. Малко след това го споходиха халюцинации — видения и спомени от миналото, сцени от битки и кръвопролития, между които периодически изплуваше омразният лик на Дориан Хоукмун, сгърчен, изопачен до неузнаваемост, следван нерядко от красивото лице на жената, която баронът желаеше повече от всичко — Изелда, дъщерята на Медни. Постепенно, за време по-дълго от цяла вечност, пред очите му премина целият му живот, всичко, което се бе случвало с него, всичко, за което някога бе мислил или мечтал, но не в хронологичен ред, а като да беше степенувано по важност. Най-отгоре изплува желанието по Изелда, сетне идеше омразата към Хоукмун и накрая планът да лиши Хуон от власт.

После камбаната се вдигна и Мелиадус отново се изправи пред непроницаемата маска на Калан. Едва сега почувства, че тялото и мислите му са прояснени и пречистени.

— Е, барон Калан, какво открихме?

— Нищо, което не знаех предварително. Пълните резултати ще бъдат готови след около час. — Баронът се разтърси в познатия смях. — Императорът ще бъде много изненадан, когато се запознае с тях.

— Сигурно. Но се надявам въобще да не ги види.

— Ще види нещо, Мелиадус, което ще му покаже, че омразата ви към Хоукмун е намаляла, а любовта към вашия крал — останала ненакърнена. Нали от малки ни учеха, че любовта и омразата ходят ръка за ръка. Ето защо вашата омраза към Хуон ще се превърне в любов — разбира се, не без известна намеса от моя страна.

— Чудесно. А сега да обсъдим останалата част от моя план. Първо, трябва да открием някакъв начин, за да върнем обратно Медния замък — да го върнем в нашето измерение или в краен случай да намерим пътя към него. Второ — необходимо е час по-скоро да задействаме отново Черната перла в черепа на Хоукмун и по такъв начин да го поставим под наш контрол. И накрая — нуждаем се от ново, усъвършенствано и свръхмогъщо оръжие, с чиято помощ да свалим Хуон от власт.

Калан закима.

— Разбира се. Вече разполагаме с новите двигатели за кораби, които открих…

— Като на кораба, с който отплава Трот?

— Да. Моите двигатели придават на корабите скорост, каквато никой досега не познава. Монтирах такъв двигател единствено на кораба на Трот. Той всеки момент би трябвало да се завърне.

— А къде е?

— Не зная със сигурност. Посветени са само той и крал Хуон. Но трябва да е пътувал доста надалеч — най-малко на няколко хиляди мили. Може би до Азиа-комуниста.

— Напълно възможно — съгласи се Мелиадус. — Но сега не е време за Трот. Трябва да обсъдим нашия план. Тарагорм също работи върху едно устройство, което може би ще ни помогне да се доберем до Медния замък.

— По-добре ще е Тарагорм да съсредоточи усилията си в тази насока, където познанията му надвишават значително моите, а аз ще търся начин да задействам отново Черната перла.

— По-добре, наистина — съгласи се Мелиадус. — Все пак ще трябва да се посъветвам и с него. Тръгвам, но скоро ще се върна.

При тези думи Мелиадус повика робините с носилката, настани се вътре, помаха на Калан и даде знак да го отнесат в Двореца на времето.