Майкъл Муркок
Руническият жезъл (12)

ПЪРВА ГЛАВА
ШЕПОТ ИЗ ТАЙНИТЕ СТАИ

Писано е: „Дръзналите да се закълнат в Руническия жезъл ще са готови да се възползват или да пострадат от последствията на новия обрат в съдбата, който сами са пожелали.“ Барон Мелиадус фон Кройден се бе заклел именно с такава клетва, клетва за мъст срещу Медния замък, заклел се бе и че Изелда, дъщерята на граф Медни, ще бъде негова. На този ден преди много месеци той бе променил своята съдба и съдбата на още много други, между които и на Дориан Хоукмун, който трябваше да преживее безброй премеждия и да посети далечни места. А ето че сега наближаваше и зловещата развръзка.

 

Из „Предание за Руническия жезъл“

От просторната веранда се виждаше кървавочервената повърхност на река Тайм, която течеше през белязаното с мрачни, умопомрачителни кули сърце на Лондра.

Високо в небето от време на време прелиташе по някой орнитоптер — блестяща стоманена птица, съпровождана от металическото дрънчене на крилата, по реката бавно се носеха бронзови и ебонитови баржи, натоварени с най-различни стоки. Пълни бяха трюмовете на корабите, и то не само със заграбена от завладените земи плячка, но и с роби — жени и деца, отвлечени от своите страни.

Тежка плюшена завеса скриваше гостите на верандата от всякакви любопитни погледи — както отгоре, така и от брега на реката. Отпред бе поставена маса от кована мед, а до нея имаше две позлатени кресла, тапицирани със синьо кадифе. На масата бе сложен богато украсен поднос, върху който имаше кана от тъмнозелено стъкло, пълна с вино, и два бокала в същия цвят. От двете страни на вратата към терасата стояха голи робини. Гърдите и бедрата им бяха изрисувани с татуировки. Всеки що-годе запознат с живота в Лондра веднага би се досетил, че тези робини принадлежат на барон Мелиадус фон Кройден, който държеше да бъде обслужван само от жени, а единственото, с което можеха да прикриват голотата си, бяха татуировките. Едно от двете момичета имаше съвсем светли коси и най-вероятно беше докарано от германския град Кьолн, който принадлежеше към земите, завладени и управлявани от барона. Другото момиче беше с тъмна коса и мургава кожа, характерни за страните от Близкия изток, някои от които баронът бе покорил наскоро със силата на оръжието си.

В едното позлатено кресло седеше жена, облечена от главата до петите в ослепителен брокат. Лицето й бе скрито от фино изработена маска, наподобяваща глава на жерав. В другото кресло се беше настанил едър мъж, облечен в доспехи от черна кожа и с масивна маска, наподобяваща озъбена вълча паст. Мъжът нагласи една тънка златна тръбичка в бокала, доближи другия й край до цепката в маската си и засмука виното.

Между двамата се беше възцарила тишина и единственият шум, който се чуваше, идеше отвън — ударите на веслата от акостиращите баржи или бръмченето на прелитащите понякога орнитоптери.

Мина известно време преди мъжът с вълчата маска да заговори с нисък, дрезгав глас. Жената не отговори и на пръв поглед изглеждаше сякаш не чува думите му, зареяла поглед към окъпаната в червеникави отблясъци речна повърхност.

— Ти самата също си под подозрение, Флана. Крал Хуон се съмнява, че може да си свързана по някакъв начин със странната лудост, завладяла стражите в нощта, когато избягаха емисарите от Азиакомуниста. Може би не биваше да ти разкривам тези неща, но го върша заради доброто на моята родна страна — заради бъдещето величие на Гранбретан.

Говорещият сиря за миг, сякаш очакваше отговор, но отговор не последва.

— Дори за слепия е ясно, Флана, че настоящата ситуация в двора не е в интерес на империята. Аз самият също умея да ценя ексцентричността, като истински гранбретанец, но трябва да се прави разлика между ексцентричност и старческо слабоумие. Разбираш ли за какво говоря?

Флана Микосеваар кимна.

— Според мен — продължи събеседникът й — ние се нуждаем от нов водач. От императрица. Хуон има само един жив наследник — един-единствен, който има правото да наследи трона и управлението на Тъмната империя.

Отново никакъв отговор.

Мъжът с вълчата маска се наведе напред.

— Флана?

Жената се обърна и втренчи поглед в маската му.

— Флана, ти можеш да станеш кралица-императрица на Гранбретан. С моя помощ, като първи регент, двамата ще осигурим безопасността на страната и ново-завладените територии и ще направим Гранбретан по-велика от всякога — целият свят ще бъде в краката ни!

— И какво ще правим с този свят, когато го получим, Мелиадус? — проговори за първи път Флана Микосеваар.

— Ще му се радваме, Флана! Ще го използваме!

— Не ти ли омръзна да убиваш и насилваш? Да измъчваш и да сееш разрушение?

Мелиадус изглеждаше изненадан от думите й.

— Вярно, идва момент, когато се насищаш на тези неща. Но има и други — експериментите на Калан, опитите на Тарагорм. Когато сложим ръка на всички световни ресурси, учените ще могат да постигнат невероятното. Нищо чудно дори да построят кораби, с които да полетим в космоса, както са го правили древните и онзи, който според легендата е донесъл Руническия жезъл на нашата планета. Можем да пътуваме към далечни светове и да ги завладеем — можем да премерим силите и уменията си с цялата вселена! А Гранбретан ще процъфтява още милион години!

— Значи пак ще търсим приключения и нови забавления, така ли, Мелиадус?

— Да, защо не? Всичко е хаос, съществуването е лишено от смисъл, единственото, заради което си заслужава да живееш, са новите усещания, непознати както за тялото, така и за духа. Това ще е достатъчно за един милион години, не смяташ ли?

Флана кимна.

— Прав си, такова е нашето верую. Знаеш ли, Мелиадус, струва ми се, че съм склонна да(се вслушам в доводите ти, макар че онова, което така развълнувано защитаваш, ми се струва също толкова скучно, колкото и всичко останало. — Тя сви рамене. — Добре, ще стана твоя кралица, когато ми осигуриш подобна възможност. Ако пък Хуон разкрие нашия план — какво пък, смъртта също е един вид облекчение.

Мелиадус се надигна бавно от масата, разколебан от думите й.

— И няма да кажеш нищо на никого, докато не му дойде времето, нали, Флана?

— Няма.

— Добре. А сега трябва да се срещна с Калан. Той беше доста заинтригуван от моя план, тъй като с негова помощ ще може да завърши някои от по-важните си експерименти. Тарагорм също е с мен…

— Нима се доверяваш на Тарагорм? Всички знаят, че не се погаждате.

— Вярно, признавам, че го мразя, и той също не ме обича, но това са дребни дрязги и както вероятно си спомняш, всичко започна след като се ожени за сестра ми, за която по онова време бях сгоден. Ала след това сестра ми се компрометира — видели я да го прави с магаре, както научих, — и Тарагорм естествено разкрил това нейно увлечение. После сестра ми наредила на робите да посекат нея и магарето при доста странни обстоятелства. Двамата с Тарагорм пък се погрижихме за робите и в хода на тази съвместна операция открихме, че между нас все още се е запазило нещо от старото приятелство. Той смята, че Хуон твърде грубо се намесва в изследванията му.

През цялото време двамата разговаряха толкова тихо, че дори изправените край вратата робини не чуваха нито дума.

Накрая Мелиадус стана, поклони се на Флана и щракна с пръсти на робините да приготвят носилката, с която бе дошъл.

А Флана остана, зареяла поглед към реката. Мислите й бяха доста далеч от плана на Мелиадус, напоследък тя все по-често мечтаеше за красивия д’Аверк. Представяше си как ще напуснат този оплетен в интриги град и ще се заселят накъде далеч, например в неговите собствени земи във Франция, които би могла да му върне, ако наистина бъде провъзгласена, за императрица.

Ето едно предимство, ако планът на Мелиадус успее. Тогава ще може на воля да си избира съпрузи, а единственият, на когото би се спряла, бе д’Аверк. Би могла да му даде опрощение за престъпленията, извършени срещу Гранбретан, може би да стори същото и с приятелите му — Хоукмун и останалите.

Но не — Мелиадус никога не ще склони да остави д’Аверк ненаказан. Нито пък някого от останалите.

Дали пък планът й не бе твърде глупав? Тя въздъхна. Всъщност с ръка на сърцето можеше да признае, че въобще не я интересува. В края на краищата тя дори не знаеше със сигурност дали д’Аверк е жив. И все пак нищо не й пречеше да вземе поне пасивно участие в подготвяното от Мелиадус предателство, въпреки че не си правеше никакви илюзии за последствията, в случай че двамата бъдат разкрити. Мелиадус, изглежда, беше доста отчаян, за да замисли толкова чудовищен ход — да свали от трона своя пълноправен повелител. През двете хиляди години от царуването на Хуон нито един гранбретанец не беше дръзнал да вдигне ръка срещу него. Флана дори не знаеше дали въобще това е възможно.

Тя потрепери. Ако някога станеше кралица, със сигурност щеше да се откаже от безсмъртието — особено ако това означаваше да се превърне в сгърчено чудовище, каквото беше Хуон.