Майкъл Муркок
Руническият жезъл (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
УБИТИЯТ БРАТ

До ушите на Хоукмун достигна далечният тътен на битката, той разтърси глава, за да разсее червено-черната мъгла пред очите си. Опита се да стане, но откри, че най-малко четири трупа го притискат към земята. Приятелите му, изглежда, бяха поработили добре.

Докато се изправяше, забеляза, че Шенегар Трот е стигнал до Руническия жезъл. Пътят му препречваше единствено Рицарят в Черен кехлибар и Злато, целият покрит с рани от стотиците удари, които бе получил. Шенегар Трот замахна с боздугана си и го стовари върху шлема на Рицаря. Могъщият войн се олюля, металният му шлем се пропука.

Хоукмун пое дъх и извика с пресипнал глас:

— Върнете се при мен, Войни на зората! Върни се, Легионе!

И ето че варварските войни се появиха отново и се нахвърлиха върху стреснатите наемници.

Хоукмун се заизкачва по стълбите, за да помогне на Рицаря. Нямаше представа дали някой друг от приятелите му е оцелял. Ала изведнъж облеченият в черен кехлибар и злато воин полетя към него и го повали назад. Хоукмун напрегна всички сили, за да задържи падащото тяло, макар да усещаше, че животът го е напуснал.

Протегна ръка и се помъчи да вдигне забралото на шлема и да надникне през тясната цепка. Искаше да зърне поне за миг чертите на човека, който бе оказал такова огромно влияние върху съдбата му. Ала металната пластина не помръдваше, изкривена от ужасяващия удар на Шенегар Трот.

— Рицарю…

— Твоят рицар е мъртъв! — изрева Трот, захвърли сребърната си маска и посегна триумфиращо към положения на пиедестала жезъл. — Скоро и ти ще го последваш, Дориан Хоукмун!

От гърдите на Хоукмун се изтръгна гневен вик. Той пусна тялото на Рицаря и полетя нагоре по стълбите към своя противник. На лицето на Шенегар Трот се изписа уплаха и той вдигна боздугана.

Хоукмун избегна първия удар, сграбчи Трот за гърлото и двамата се завъртяха в побеснял танц по окървавените стълби.

Докато мереше сили с графа, той успя да зърне малко по-надолу по стъпалата д’Аверк, заобиколен от петима противници, с окървавена риза. А малко по-нататък стоеше разкрачен Орланд Фанк и размахваше страховитата си бойна секира, огласяйки залата с чудатия си, подобен на птичи крясък вик.

Трот дишаше мъчително през дебелите си стиснати устни. Дориан беше изненадан от исполинската му сила.

— Скоро ще умреш, Хоукмун — просъска той. — Ще умреш, а Жезълът ще бъде мой!

— Никога няма да бъде твой — отвърна Хоукмун, усещайки, че няма да издържи дълго. — Жезълът не може да бъде притежание на никой смъртен!

Събрал сетни сили, той се освободи от хватката на графа, сви пестник и го удари право в лицето. Трот изкрещя и се нахвърли върху него, но Хоукмун го посрещна с ботуш в гърдите и запрати тлъстото му тяло назад, върху каменния постамент. Едва сега намери време да вдигне Меча на зората, протегна го пред себе си и връхлитащият отгоре му Трот се наниза върху острието и издъхна с проклятие на уста, без да откъсва алчните си очи от Руническия жезъл.

Хоукмун изтръгна меча от гърдите му и се огледа. Легионът на зората почти беше приключил с избиването на наемниците. Д’Аверк и Фанк се бяха подпрели на постамента, за да си поемат дъх.

Скоро затихнаха и последните удари и в залата се възцари тишина, ако се изключеше тихата далечна музика и тежкото дишане на тримата оцелели.

Щом бе убит и последният гранбретанец, Легионът на зората изчезна.

Хоукмун сведе поглед към тлъстия труп на Шенегар Трот и се намръщи.

— Този убихме — но какво ще правим, ако изпратят други? Днарк никога няма да е в безопасност от посегателствата на Тъмната империя.

Фанк подсмъркна и изтри челото си с ръка.

— Твоя работа е вече да осигуриш безопасността на Днарк — че и на останалия свят, ако питаш мен.

— И как ще го сторя? — попита с тъжна усмивка Хоукмун.

Фанк понечи да отговори, но изведнъж зърна строполилия се безжизнено Рицар в Черен кехлибар и Злато.

— Братко! — извика той и се запрепъва надолу по стълбите. Тежката бойна секира падна от разтворените му пръсти. — Братко…

— Мъртъв е — каза с тих глас Хоукмун. — Загина от ръката на Шенегар Трот, докато защитаваше Руническия жезъл. Аз убих Трот…

Фанк избухна в сълзи.

Тримата войни стояха рамо до рамо и оглеждаха последиците от кървавата касапница. Подът на залата беше осеян с трупове. Дори мятащите се из въздуха сенки бяха придобили червеникав оттенък, а тръпчиво-сладкото ухание не можеше да се отличи от мириса на кръв.

Хоукмун прибра Меча на зората в ножницата.

— А сега какво? — рече той. — Свършихме работата, за която ни повикаха тук. Успяхме да защитим Руническия жезъл. Дали пък не е време да се върнем в Европа?

Изведнъж зад тях се разнесе звънливият глас на Джехамя Конахлиас. Хоукмун се обърна и видя, че, момчето се е изправило до пиедестала и държи Жезъла в ръка.

— Сега, Дориан, дойде време да получиш онова, което ти принадлежи по право — рече момчето и го погледна със засмени очи. — Вземи Жезъла и го отнеси в Европа. На теб се пада да решаваш съдбините на Земята.

— В Европа ли! Мислех, че Жезълът не бива да напуска това място.

— Не и ако го отнеме злодейска ръка. Ала ти беше избран от Руническия жезъл и получи това право. — Момчето протегна ръка и подаде Жезъла на Хоукмун. — Вземи го. Пази го. И се моли и той да те пази.

— А как ще го използваме? — попита д’Аверк.

— Като знаме. И нека всички народи знаят, че ви води Руническият жезъл — и че той е на ваша страна. Кажете им, че барон Мелиадус бе първият, който посмя да се закълне в името на Жезъла, и по този начин положи началото на цяла верига събития, които ще завършат с гибелта на единия или другия противник. Каквото и да се случи накрая, то ще е окончателно. Ако трябва, пренесете огъня на войната в Гранбретан. Ако се наложи, дайте и живота си. Наближава времето за последната велика битка между Мелиадус и Хоукмун и Руническият жезъл ще реши изхода й!

Хоукмун мълчаливо прие Жезъла. Повърхността му беше хладна и мъртва, въпреки че по нея пробягваха различни светещи фигури.

— Скрий го под ризата си или го увий в кърпа — посъветва го момчето. — Никой не бива да го вижда, докато сам не решиш да го покажеш.

— Благодаря ти — отвърна едва чуто Хоукмун.

— Великите Добри ще ви помогнат да се завърнете у дома — каза момчето. — Сбогом, Хоукмун.

— Сбогом ли? А ти къде отиваш сега?

— Там, където ми е мястото.

И изведнъж момчето започна отново да се променя, превръщайки се в сноп златиста светлина, в която прозираше доскорошната човешка форма, сля се с Руническия жезъл и Хоукмун почувства как металът се изпълва с топлина и живот.

Дориан потрепери, сетне се овладя и пъхна Жезъла под ризата си.

Когато поеха към изхода, д’Аверк забеляза, че очите на Фанк са пълни със сълзи.

— Какво има, Фанк? — попита французинът. — Тъгуваш за човека, когото наричаше свой брат, нали?

— Да. Но още повече скърбя за моя син.

— Твоят син ли? Че кой е той?

Орланд Фанк посочи с пръст крачещия замислено зад тях Хоукмун.

— У него е.

— Какво искаш да кажеш?

Фанк въздъхна.

— Така трябва да бъде, зная го. Но аз съм само чо: век, не мога да не плача. Говоря за Джехамя Конахлиас.

— Момчето? Духът на Руническия жезъл?

— Аха. Той беше мой син — или това съм аз самият… Все не мога да ги разбера тези неща…