Метаданни
Данни
- Серия
- Патиланци (1)
- Включено в книгата
- Година
- 1926 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 62гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- moosehead(2010)
- Източник
- bulgaria.com
Издание:
Издателство „Сампо“, 1997
Художник: Вадим Лазаркевич
История
- —Добавяне
- —Редакция от moosehead
Баба Цоцолана
Драги ми Смехурко,
Бързам да ти пиша. Но как да захвана? Ще почна направо с баба Цоцолана. Ех, да знаеш само колко е припряна! Но аз се не стреснах. Прислужник й станах.
Чух край мен да казват: „Горкото момченце! Има да си пати. То не знай, че баба честичко налага!“
Но и те не знаят, че мен Патиланчо ме дигат и слагат. Не знам по-нататък що има да става. Но моята баба страх ми не внушава. Тя лесно се сърди. Ала пък и лесно гневът й минава. Кресливичка пада, но не се преструва. А за мен, Смехурко, това много струва. Що трябва да правя всякога ще зная. Тя самичка вчера си каза каква е.
— Патилане — рече, — ти трябва да знаеш, че аз съм припряна.
— Нищо, бабо, нищо. Затуй пък аз нося сърчице засмяно.
— После, Патилане, моята ръчичка възтежичка пада. Та ако те нявга така поналожа…
— Нищо, бабо, нищо. То без туй не може. Добре се разбрахме.
После мойта баба две стомни донесе и така ми рече:
— Хе там на мегдана, оттук недалече, за вода ще идеш. Чешмата ще видиш. Тъй е обичаят. По вода да тръгне от сега до края.
— Зная, бабо, зная.
И аз се завтекох с шарените стомни. Тичах да се върна. Та бърз и послушен баба да ме помни.
Ала нали има глава да си пати. Без да ме съгледа, колелото блъсна в мен съседа Страти. Той литна, горкият, нагоре с нозете. Ала и аз счупих стомните, и двете. Но стисках им здраво дръжките в ръцете.
Ни жив, нито мъртъв, при баба се върнах. Счупените дръжки отдалеч тя зърна. Ех, че като викна баба Цоцолана!
— А бре, Патилане! С това ли захвана? Жив не ще останеш, ако те подхвана!
Но аз й разказах как белята стана. И лесно й мина.
— Кой, Страти ли? — рече. — Зная го аз него! Той три пъти вече как тая година и мене събаря. Не можа ли барем там да се пребие!
— Ох, стига му, бабо! Сега на чешмата раните си мие.
— Така му се пада. Вчера щял да смаже съседката Рада. Но той още днеска стомните ще купи. А ти тичай! Със бялото менче иди на чешмата. С него и да паднеш, няма да се счупи!
Със бялото менче донесох водица. Всичко се заглади. И аз не опитах как лекичко милва на моята баба тежката ръчица.
Чакай второ писмо, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен!