Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Et dukkehjem, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(22 април 2007 г.)

Издание:

Хенрик Ибсен. Избрани пиеси. 1956

Издателство „Народна култура“

История

  1. —Добавяне

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

(Същата стая. Масата пред софата заедно със столовете около нея е преместена насред стаята. На масата гори лампа. Вратата за преддверието стон отворена. От горния етаж ехти музика.)

 

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (седи до масата и разсеяно прелиства една книга; опитва се да чете, но изглежда, че не може да събере мислите си, няколко пъти се ослушва напрегнато в посока към вратата за стълбата. Поглежда часовника си). Още го няма. А крайно време е вече. Само да не е… (Отново се ослушва.) А, ето го! (Отива в преддверието и отваря внимателно външната врата; чуват се тихи стъпки по стълбата; тя прошепва.) Влезте. Няма никого.

КРОГСТАД (на вратата). Намерих в жилището си бележка от вас. Какво значи това?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Имам да ви говоря спешно.

КРОГСТАД. Тъй ли? И то трябва да стане в тая къща?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. У мен в къщи беше невъзможно. Стаята ми няма отделен вход. Влезте! Съвсем сами сме; момичето спи, а Хелмерови са горе на бал.

КРОГСТАД (влиза в стаята). Я гледай! Хелмерови танцуват тази вечер? Наистина ли?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, защо не?

КРОГСТАД. Е да, защо ли не!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Крогстад, да си поговорим ние двамата!

КРОГСТАД. Мигар ние двама има още какво да си говорим?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Имаме много да поговорим.

КРОГСТАД. Никога не бих повярвал.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Защото никога не ме разбирахте добре.

КРОГСТАД. Какво повече имаше за разбиране? Не беше ли старата история? Една безсърдечна жена обръща гръб на един мъж, щом й бъде предложено нещо по-изгодно.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Съвсем безсърдечна ли ме смятате? И мислите ли, че ми беше леко на сърцето, когато скъсах с вас?

КРОГСТАД. Не?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Крогстад, наистина ли сте го мислили?

КРОГСТАД. Ако не е било така, защо тогава ми писахте по тоя начин?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не можех другояче. В мига, когато скъсах с вас, беше мой дълг също да задуша у зае всичко, което вие изпитвахте към мене.

КРОГСТАД (свива пестници). Затова, значи! И само… само заради парите.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не бива да забравяте, че аз имах една безпомощна майка и двама малки братя. Ние не можехме да ви чакаме, Крогстад; вашите изгледи тогава бяха слаби.

КРОГСТАД. Така да е; но вие нямате право да се отричате от мене за угода на друг човек.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, не зная. Често съм се питала сама дали имах право да го направя.

КРОГСТАД (тихо). Когато ви загубих, струваше ми се, като че нямам здрава почва под нозете си. Погледнете ме, сега съм корабокрушенец върху останките на разбития кораб. ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Може би помощта е близко.

КРОГСТАД. Тя беше близко. Но се явихте вие и се изпречихте на пътя.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Без да зная, Крогстад. Едва днес узнах, че ще заема вашето място в банката.

КРОГСТАД. Вярвам ви, щом го казвате. Ала сега, когато знаете… ще се оттеглите, нали?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не. Няма да имате и най-нищожната полза от това.

КРОГСТАД. Ба! Полза, полза!… Аз ще го направя въпреки всичко.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Аз съм се научила да действувам разумно. Поучиха ме животът и суровата, горчива нужда.

КРОГСТАД. А мене животът поучи да не вярвам на фрази.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Тогава той ви е поучил нещо твърде разумно. Но на дела все таки вярвате? Крогстад. Какво искате да кажете?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Вие казахте, че стоите като корабокрушенец върху останките на разбит кораб.

КРОГСТАД. Вероятно имам достатъчно основание да го кажа.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Аз също стоя като корабокрушенец върху останките на разбит кораб. Нямам никого, за когото бих могла да се грижа.

КРОГСТАД. То беше ваш собствен избор.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Тогава нямах друг.

КРОГСТАД. Е, и после?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Крогстад, ако ние двама корабокрушенци можехме сега да се съберем.

КРОГСТАД. Какво говорите?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Двамина върху едни останки на разбит кораб все пак са по-добре, отколкото всеки сам на отделни.

КРОГСТАД. Кристина!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Какво, мислите, ме доведе в града?

КРОГСТАД. Сигурно не мисълта за мене?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Аз трябва да работя, за да мога да понасям съществуването. През целия си живот, доколкото мога да си спомня, съм работила и това беше най-хубавата ми, единствена радост. Но сега съм съвсем сама на света, с ужасно пуста душа и изоставена. Не е радостно да бъдеш принудена да работиш сама за себе си. Крогстад, дайте ми някого, дайте Ми нещо, за което бих могла да работя.

КРОГСТАД. Не вярвам. То е героизъм на превзета жена, която сама иска да се жертвува… нищо повече!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Забелязал ли сте някога да съм била превзета?

КРОГСТАД. Действително ли бихте могли да го направите? Кажете ми… известно ли ви е напълно моето минало?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да.

КРОГСТАД. И знаете за какъв ме смятат тук?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. От предишните ви думи звучеше нещо като убеждение, че с мене бихте могъл да станете друг.

КРОГСТАД. Несъмнено.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Мигар това не може да стане и сега?

КРОГСТАД. Кристина, след дълбоко размишление ли говорите с мене? Да, така е. Познавам по очите ви. Значи, действително ще имате смелостта?…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Нужен ми е някой, комуто бих могла да бъда майка; а вашите деца имат нужда от майка. Ние двамата сме нужни един на друг. Крогстад, аз вярвам в доброто зърно у вас; заедно с вас мога да се реша на всичко.

КРОГСТАД (улавя ръцете й). Благодаря, благодаря, Кристина! Сега вече ще съумея да се реабилитирам в очите на другите! О, но аз забравих…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (ослушва се). Чуйте! Тарантелата. Вървете си! Вървете си!

КРОГСТАД. Защо? Какво има?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Чувате ли танца горе? Когато той свърши, можем да ги очакваме.

КРОГСТАД. Да. Отивам си. Та всичко е напусто. Естествено, вие не знаете каква стъпка предприех срещу Хелмерови.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, зная, Крогстад.

КРОГСТАД. И въпреки това имате смелостта?…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Разбирам много добре докъде може да доведе отчаянието един човек като вас.

КРОГСТАД. Ах, да можех да сторя така, че това да не се е случило!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Можете лесно; защото писмото ви е още в кутията.

КРОГСТАД. Положително ли знаете?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Съвсем положително; обаче…

КРОГСТАД (гледа я изпитателно). Мигар така трябва да го разбера? Вие искате на всяка цена да спасите приятелката си. Кажете откровено. Така ли е?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Крогстад, който веднъж се е продал заради други, няма да го направи повторно.

КРОГСТАД. Ще поискам обратно писмото си.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не, не!

КРОГСТАД. Да, естествено; ще почакам тук, докато слезе Хелмер; ще му кажа, че трябва да ми върне писмото… че това писмо се отнася само до моето уволнение… че не бива да го чете…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Не, Крогстад, не бива да искате обратно писмото си!

КРОГСТАД. Но кажете ми нали вие ме повикахте тук само за него?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, в първата уплаха; но минаха вече двадесет и четири часа и оттогава насам аз бях в тая къща свидетелка на невероятни неща. Хелмер трябва да узнае всичко; тази злощастна тайна трябва да излезе на бял свят, между двамата трябва да се дойде до открито обяснение; невъзможно е да се продължава така с потуляния и уклончивости.

КРОГСТАД. Добре… щом се решавате на това! Но едно мога на всеки случай да сторя и то трябва да стане веднага…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (ослушва се). Побързайте! Вървете си! Вървете си! Танцът е свършил, ме сме сигурни вече нито за миг.

КРОГСТАД. Ще ви почакам долу.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, добре, можете да ме изпратите чак до външната, врата.

КРОГСТАД. Никога не съм бил тъй ненаказано щастлив. (Излиза през вратата за стълбата; вратата между стаята и преддверието остава отворена.)

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (поразтребва малко и оправя връхната дреха и шапката си). Какъв обрат! Да, какъв обрат! Хора, за които бих могла да работя… за които бих могла да живея; дом, в който бих могла да внеса щастие и удобство. Но сега трябва да се пипне здраво… Дано дойдат по-скоро… (Ослушва се.) Аха, идат вече. Где са нещата ми? (Взема шапката си и връхната дреха.)

 

(Вън се чуват гласовете на Хелмер и Нора, в бравата бива завъртян ключ и Хелмер почти силом въвежда Нора в преддверието Тя е облечена в италианския костюм с наметнат върху него голям черен шал, Хелмер е във вечерно облекло, върху което носи отворено черно домино.)

 

НОРА (още на вратата, съпротивява се). Не, не, не! Не искам у дома! Искам да отида пак горе. Не искам да се прибирам толкова рано.

ХЕЛМЕР. Но… мила Нора…

НОРА. Ах, умолявам те, Торвалд; моля те от цялото си сърце… само един час още.

ХЕЛМЕР. Нито една минутка повече, сладка Нора. Помниш, че така уговорихме! Тъй! Влез в стаята; тук ще се простудиш. (Въпреки съпротивата й въвежда я кротко в стаята.)

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Добър вечер.

НОРА. Кристина!

ХЕЛМЕР. Как, госпожо Линде, толкова късно тук?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, простете, толкова ми се искаше да видя Нора в премяната й.

НОРА. През цялото време ли ме чака?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да. За жалост… закъснях. Ти беше вече горе, а аз не исках да си отида, докато не те видя. Хелмер (сваля шала от Нора). Да, разгледайте я хубаво. Струва ми се, че заслужава да я види човек. Не е ли прелестна, госпожо Линде?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, трябва да призная…

ХЕЛМЕР. Не е ли необикновено прелестна? Всички гости бяха единодушни в това. Но ужасно своенравно е… сладкото малчуганче. Какво да се прави?! Ще повярвате ли: трябваше Просто да употребя насилие, за да я измъкна.

НОРА. Торвалд, ще съжаляваш, че неми позволи да остана поне още половин час.

ХЕЛМЕР. Чувате ли, госпожо Линде? Тя танцува тарантелата си, има бурен успех… който беше заслужен… макар че изпълнението беше може би малко прекалено натуралистично, искам да кажа… малко по-натуралистично, отколкото, строго взето, трябва да отговаря на изискванията на изкуството. Все таки главното е… тя има успех, бурен успех. И след това да я оставя още горе? Да отслабя впечатлението? Да пази бог! Взех под ръка моето прелестно малко девойче от Капри… би трябвало всъщност да кажа: моето капризно малко девойче от Капри; една бърза обиколка из залата, един поклон на всички страни и — както се казва на езика на романите — прекрасният образ изчезва. Напускането винаги трябва да бъде ефектно, госпожо Линде. Но невъзможно ми е да накарам Нора да разбере това. Уф, колко е топло тука! (Захвърля доминото на един стол и отваря вратата към стаята си.) Как? Та тук е тъмно! Ах, да, естествено. Простете. (Влиза вътре и запалва няколко свещи.)

НОРА (шепне бързо и задъхано). Е?!

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (тихо). Приказвах с него.

НОРА. И?…

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Нора… ти трябва да кажеш всичко на мъжа си.

НОРА (беззвучно). Знаех.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. От страна на Крогстад няма какво да се страхуваш; но ти трябва да говориш.

НОРА. Аз няма да говоря.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Тогава ще говори писмото.

НОРА. Благодаря ти, Кристина; сега зная какво трябва да сторя. Пет! (Хелмер се връща.)

ХЕЛМЕР. Е, госпожо Линде, възхитихте ли й се?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, и искам вече да кажа лека нощ.

ХЕЛМЕР. Толкова скоро? Ваше ли е това плетиво?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ (прибира го). Да, благодаря. Нас-малко щях да го забравя.

ХЕЛМЕР. Значи, вие плетете?

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Да, разбира се.

ХЕЛМЕР. Знаете ли, би трябвало повече да везете.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Така ли? Защо?

ХЕЛМЕР. Защото изглежда много по-красиво. Погледнете само: стиснатите мишци… иглите, които се движат нагоре и надолу… има нещо китайско в тая работа… Шампанското, което ни поднесоха, беше наистина блестящо.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Лека нощ, Нора… и не бъди вече своенравна.

ХЕЛМЕР. Добре казано, госпожо Линде.

ГОСПОЖА ЛИНДЕ. Лека нощ, господин директоре. (Хелмер я изпраща до вратата.)

ХЕЛМЕР. Лека нощ, лека нощ; надявам се, че ще се приберете спокойно у дома. На драго сърце бих ви… но вие нямате дълъг път.

 

(Госпожа Линде излиза; той заключва вратата и се връща.)

 

Най-сетне се отървахме от нея. Ужасно отегчителна особа!…

НОРА. Не си ли много уморен, Торвалд?

ХЕЛМЕР. Не, ни най-малко.

НОРА. Не ти се и спи?

ХЕЛМЕР. Никак; наопаки, чувствувам се извънредно бодър. А ти? Ти на всеки случай изглеждаш уморена и жадна за сън.

НОРА. Да, много съм уморена. Скоро ще си легна.

ХЕЛМЕР. Виждаш ли, виждаш ли?! Значи, все пак беше правилно от мене, че не останахме по-дълго.

НОРА. Ах, всичко, каквото вършиш ти, е правилно.

ХЕЛМЕР (целува я по челото). Сега моята чучулига говори като разумен човек. Я кажи: забеляза ли колко весел беше Ранк тази вечер?

НОРА. Така ли? Весел ли беше? Аз въобще не съм приказвала е него.

ХЕЛМЕР. Аз също почти никак; но много отдавна не бях го виждал в такова добро настроение. (Поглежда я за миг; после се приближава до нея.) Хм… все пак прекрасно е да се върне човек между своите четири стени… съвсем сам с тебе… О ти, възхитителна, прелестна женице!

НОРА. Не ме гледай така, Торвалд!

ХЕЛМЕР. Да не гледам най-скъпото си благо? Да не гледам цялото това великолепие, което ми принадлежи… само на мене, всецяло и изключително на мене?

НОРА (отива на другата страна на масата). Тази вечер не бива да ми говориш така.

ХЕЛМЕР (върви подире и). Тарантелата още ти е в кръвта, виждам. А това те прави още по-прелъстителна. Слушай! Гостите се разотиват вече. (По-тихо.) Нора, скоро цялата къща ще утихне.

НОРА. Да, надявам се.

ХЕЛМЕР. Нали, моя единствена, любима Нора? Ах, знаеш ли… когато съм така в общество с тебе… знаеш ли защо тогава приказвам толкова малко с тебе, защо стоя далече от тебе и само сегиз-тогиз крадешком ти хвърлям някой поглед? Знаеш ли защо го правя? Защото тогава си въобразявам, че си ми тайна любовница, тайна млада годеница, и никой не подозира, че между нас двамата има някаква тайна.

НОРА. Да, да, да; зная, че всички твои мисли са при мене.

ХЕЛМЕР. И когато после си тръгваме, и аз намятам шала върху твоите крехки, момински рамене… върху тая дивна шия… тогава си представям, че си моя млада невеста, че тъкмо се връщаме от черквата, че за първи път те отвеждам в жилището си, че за първи път ще бъда насаме с тебе… съвсем насаме с тебе, младата, тръпнеща хубавица! Цялата тази вечер копнеех само за тебе. Когато те видях да лудуваш тъй съблазнително в тарантелата… кръвта ми започна да кипи; не можех да издържам повече… и затова те доведох толкова рано у дома…

НОРА. Върви си сега, Торвалд. Трябва да ме оставиш на мира. Не искам всичко това!

ХЕЛМЕР. Какво значи това? Ти се подиграваш с мене, Норичка? Не искаш ли, не искаш? Не съм ли твой мъж?…

 

(На вратата за стълбата се чука.)

 

НОРА (изтръпва). Чуваш ли?…

ХЕЛМЕР (отива към преддверието). Кой е?

ДОКТОР РАНК (отвън). Аз съм. Мога ли да вляза за малко?

ХЕЛМЕР (тихо, сърдито). Този пък що иска сега? (Високо.) Почакай един миг! (Отива и отключва.) Е, хубаво е от твоя страна, че не отминаваш вратата ни!

РАНК. Стори ми се, че чух гласа ти и тъй ми се дощя да хвърля още един поглед у вас. (Оглежда се бегло наоколо.) Ах, да, тези мили, свидни стаи. Хубаво и приятно ви е на вас двамата.

ХЕЛМЕР. Навярно и ти си се чувствувал много приятно горе.

РАНК. Извънредно. И защо не? Защо да не вземеш всичко от тоя свят? Поне колкото можем и докато можем. Виното беше отлично…

ХЕЛМЕР. Особено шампанското.

РАНК. И ти ли си на същото мнение? Невероятно, колко много успях да излоча!

НОРА. И Торвалд пи тази вечер много шампанско.

РАНК. Така ли?

НОРА. Да, и след това е винаги в много добро настроение.

РАНК. Па и защо ли след един добре употребен ден човек да не си създаде една весела вечер?

ХЕЛМЕР. Добре употребен ден! За съжаление, аз не мога да се похваля с това.

РАНК (тупа го по рамото). Но виж, аз мога.

НОРА. Вероятно днес сте направили някое научно изследване, докторе?

РАНК. Вярно е.

ХЕЛМЕР. Охо, нашата малка Норичка говори за научни изследвания!

НОРА. И можем да ви честитим резултата?

РАНК. Можете спокойно.

НОРА. Значи, резултатът беше добър?

РАНК. Възможно най-добрият, както за лекаря, така и за пациента — положителен.

НОРА (бързо и изпитателно). Положителен?

РАНК. Напълно положителен. Не биваше ли след това да прекарам една весела вечер?

НОРА. Да, добре сте сторил, докторе.

ХЕЛМЕР. Така казвам и аз; стига да не трябва утре да го изкупваш.

РАНК. Ех, няма нищо безвъзмездно на света.

НОРА. Докторе, маскарадите сигурно ви доставят голямо удоволствие?

РАНК. Да, когато има повече комични маски…

НОРА. Слушайте, като какви да отидем двама на следващия маскарад?

ХЕЛМЕР. Ах ти, малка лекомисленице… отсега ли мислиш за следващия?

РАНК. Ние двама? Ще ви кажа: вие ще се явите като дете на щастието…

ХЕЛМЕР. Да, но трябва да намериш костюм, който да подхожда за това.

РАНК. Пусни жена си да дойде такава, каквато е в обикновения живот…

ХЕЛМЕР. Ти го каза наистина сполучливо. Но намислил ли си вече какво ще представляваш ти самият?

РАНК. Драги приятелю, по този въпрос аз съм съвършено наясно със себе си.

ХЕЛМЕР. Да чуем!

РАНК. На следващия маскарад аз ще бъда невидим.

ХЕЛМЕР. Забавно хрумване.

РАНК. Има една голяма черна шапка… Никога ли не си слушал за тая шапка-невидимка? Слагаш я на главата си и тогава никой не те вижда.

ХЕЛМЕР (с потисната усмивка). Да, вярно… съвсем правилно!

РАНК. Но аз съвсем забравих за какво дойдох. Хелмер, дай ми една от твоите тъмни хавански пури.

ХЕЛМЕР. С най-голямо удоволствие. (Подава му кутия с пури.)

РАНК (взема една и отрязва върха и). Благодаря.

НОРА (драсва една восъчна кибритена клечка). Аз ще ви дам огън.

РАНК. Много благодаря. (Тя държи кибритената клечка напред, той запалва пурата.) А сега сбогом!

ХЕЛМЕР. Сбогом, сбогом, драги приятелю!

НОРА. Приятен сън, докторе!

РАНК. Благодаря много за това пожелание.

НОРА. Пожелайте ми същото!

РАНК. На вас? Е да, щом искате… Приятен сън! И благодаря за огъня. (Кимва с глава на двамата и излиза.)

ХЕЛМЕР (с глух глас). Здравата е пил.

НОРА (като безпаметна). Навярно. (Хелмер изважда връз ката с ключовете из джоба си и отива в преддверието.) Торвалд… какво търсиш там?

ХЕЛМЕР. Трябва да изпразня кутията за писма, пълна е догоре; инак утре заран няма да има място за вестниците.

НОРА. Мигар ще работиш още тази нощ?

ХЕЛМЕР. Не, знаеш, че не… Какво е това? Някой е човъркал във бравата.

НОРА. Във бравата ли?…

ХЕЛМЕР. Да, какво ще рече това? Не искам да мисля, че прислужницата?… |Вътре има една пречупена игла за коси. Нора, тя е твоя…

НОРА (бързо). Тогава сигурно са били децата…

ХЕЛМЕР. Ще трябва непременно да ги отучиш от това. Хм, хм… е, най-сетне отключих. (Изважда съдържанието и вика към кухнята.) Елена! Елена, угасете лампата в коридора! (Връща се в стаята и затваря вратата за преддверието. С писмата в ръка.) Я виж, виж, какво се е натрупало! (Рови) Какво е това?

НОРА (на прозореца). Писмото! Ах, не, не, Торвалд!

ХЕЛМЕР. Две визитни карти… от Ранк.

НОРА. От доктора?

ХЕЛМЕР. (поглежда картите). Доктор медик Ранк. Бяха най-отгоре; сигурно ги е пуснал на излизане.

НОРА. Пише ли нещо на тях?

ХЕЛМЕР. Над името стои черен кръст. Я погледни! Ама че зловеща приумица! Като че ли иска да ни извести за собствената си смърт.

НОРА. Точно така е.

ХЕЛМЕР. Как? Знаеш ли нещо? Казал ли ти е нещо?

НОРА. Да. С тия визитни карти той си взема сбогом от нас. Ще се затвори и ще умре.

ХЕЛМЕР. Бедният приятел! Аз знаех, че няма да го имам още за дълго. Но толкова скоро… И сега ще се скрие като ранен звяр.

НОРА. Щом така трябва да бъде, тогава най-добре е да стане без думи. Нали, Торвалд?

ХЕЛМЕР. Той беше толкова сраснал е нас. Аз съвсем не мога да си представя нашия живот без него. Той, със своите страдания и своята самотност, създаваше, така да се каже облачния фон на нашето слънчево щастие. Е, може би така е най-добре. Поне за него. (Спира се.) А накрая и за нас, Нора. Сега ние двамата трябва да се осланяме сами на себе си. (Прегръща я:) О, моя любима жено! Струва ми се, че не бих могъл да те държа достатъчно здраво. Знаеш ли, Нора… понякога желая да те застрашава някаква непосредствена опасност, за да мога да сложа на карта имота и живота си и всичко, всичко за тебе.

НОРА (изтръгва се и казва твърдо и решително). Сега прочети писмата си, Торвалд!

ХЕЛМЕР. Не, не, сега вече не. Искам да бъда при тебе, любима жено.

НОРА. С мисълта за смъртта на твоя приятел?…

ХЕЛМЕР. Имаш право. Това разтърси и двама ни. Между нас влезе нещо некрасиво — мисълта за смърт и тлен. Трябва да се помъчим да се избавим от нея. Дотогава… Нека всеки отиде в стаята си!

НОРА (на гърдите му). Торвалд, лека нощ! Лека нощ!

ХЕЛМЕР (целува я по челото). Лека нощ, моя пойна птичко, приятни сънища, Нора! Села ще прочета писмата. (Отива с кореспонденцията в стаята си и затваря вратата зад себе си.)

НОРА (с блуждаещ поглед върви опипом, дига доминото на Хелмер, намята се с него и шепне Бързо, хрипливо и насечено). Никога вече да не го видя! Никола. Никога. Никога. (Мята шала върху главата си.) Да не видя и децата си. Тях също ме. Никога… О, каква ледено студена, черна вода! О, каква бездънна глъбина!… Само веднъж да мине…Сега той е взел писмото; чете го. Не, не, още не! Сбогом, Торвалд… на тебе и на децата! (Понечва да се втурне навън през преддверието. В същия миг Хелмер отваря шумно вратата и се изправя с отвореното писмо в ръка.)

ХЕЛМЕР. Нора!

НОРА (изкрещява високо). О!…

ХЕЛМЕР. Какво е това? 3наеш ли какво пише в това писмо?

НОРА. Да, зная. Пусни ме да си отида! Пусни ме да изляза!

ХЕЛМЕР (задържа я). Къде отиваш?

НОРА (се мъчи да се отскубне). Ти не бива да ме спасяваш, Торвалд!

ХЕЛМЕР (полита назад). Значи, вярно е? Вярно ли е това, което пише той? Ужасно! Не, не, не може и не може да бъде вярно!

НОРА. Вярно е. Обичах те над всичко в света.

ХЕЛМЕР. Остави тия жалки извъртания!

НОРА (пристъпва една крачка към него). Торвалд!…

ХЕЛМЕР. Клетнице, какво си направила?

НОРА. Пусни ме да си отида! Ти не бива да изкупваш заради мене. Не бива да го поемеш върху себе си.

ХЕЛМЕР. Не играй комедия! (Заключва вратата за преддверието.) Ще останеш тук и ще-отговаряш! Разбираш ли какво си извършила? Отговаряй! Разбираш ли?

НОРА (го гледа втренчено и говори с вкаменено изражение на лицето). Да, сега започвам основно да разбирам.

ХЕЛМЕР (се разхожда из стаята). О, какво ужасно пробуждане! През целите тези осем години… тя, която беше моя радост и моя гордост… лицемерна, лъжкиня… по-лошо, още по-лошо… престъпница! Ах, каква бездънна гнусота лежи във всичко това! Пфу, пфу!

 

(Нора мълчи и все още го гледа втренчено.)

 

(Застава пред нея.) Аз трябваше да бъда предварително подготвен за това. Трябваше да го предвидя. Лекомислените принципи на твоя баща — мълчи! — лекомислените принципи на твоя баща са се предали по наследство и на тебе. Никаква религиозност, никакъв морал, никакво чувство за дълг. О, как съм наказан за това, че погледнах през пръсти на неговия въпрос! Направих го заради тебе. А ти ми се отплащаш така!

НОРА. Да… така.

ХЕЛМЕР. Ти разруши цялото ми щастие. Унищожи цялото ми бъдеще. Ах, ужасно е само като го помисля! Аз съм сега във властта на един безсъвестен човек; той може да ми стори, каквото поиска; да изисква от мен, каквото му дойде на ума; да господствува над мене, да ми заповядва, каквото пожелае… аз не бива да се муся. И трябва да се проваля и да загина заради една Лекомислена жена!

НОРА. Като се махна от света, ти ще бъдеш свободен.

ХЕЛМЕР. Остави смешките! Баща ти също имаше винаги готови такива фрази. Каква полза за мене, че ще се махнеш от света, както казваш? Няма да имам ни най-малка полза. Въпреки това той може да разгласи работата; а ако го направи, аз може би ще бъда заподозрян, че съм знаел за твоето престъпно деяние. Ще помислят може би, че аз съм стоял зад тебе… че аз съм те подвел! И всичко това ще дължа на тебе, на тебе, която през цялото време на нашия брак съм носил на ръце. Схващаш ли сега какво си ми причинила?

НОРА (със студено спокойствие). Да.

ХЕЛМЕР. Невероятно е, че аз все още не мога да го проумея. Но трябва да видим как да се измъкнем. Свали шала! Свали го, казах! Трябва да се помъча да удовлетворя по някакъв начин тоя човек. Работата трябва на всяка цена да бъде потушена. А колкото се отнася до тебе и мене, трябва да изглежда, като че ли всичко между нас е както досега. Но естествено само пред очите на хората. Значи, ти ще останеш и занапред у дома; разбира се от само себе си. Но децата ми не бива да възпитаваш; не се решавам да ти ги поверя… О! Да съм принуден да кажа това на жената, на тая жена, която обичах тъй съкровено и която все още… Обаче на това трябва да се сложи край. От днес нататък не се касае вече за щастието; важно е само да се спасят развалините, останките, външния вид… (В преддверието се звъни. Хелмер трепва плахо.) Какво значи това? По такова късно време? Мигар най-ужасното… Да не би той?… Скрий се, Нора! Кажи, че си болна! (Нора стои неподвижна. Хелмер отива и отваря вратата за преддверието.)

ПРИСЛУЖНИЦАТА (полуоблечена в преддверието). Писмо за госпожата.

ХЕЛМЕР. Дайте го. (Поема писмото и затваря вратата.) Да, от него. Няма да ти го дам. Аз сам ще го прочета.

НОРА. Чети тогава.

ХЕЛМЕР (до лампата). Просто нямам смелост. Може би сме загубени, ти и аз. Все пак… трябва да зная. (Отваря бързо писмото, прочита няколко реда, поглежда едно приложено листче; с радостен вик.) Нора!

 

(Нора го гледа въпросително.)

 

ХЕЛМЕР. Нора!… Не! Трябва да го прочета още веднъж… Да, да, така е. Спасен съм. Нора, спасен съм!

НОРА. Ами аз?

ХЕЛМЕР. Ти също… естествено, двамата сме спасени — ти и аз. Виж! Той ти връща записа. Пише, че съжалява и се разкайва… че един щастлив обрат в неговия живот… Но все едно какво пише. Ние сме спасени, Нора! Никой нищо не може да ти стори. Ах, Нора, Нора! Но най-напред да премахнем тия противни неща! Да видим… (Хвърля поглед върху записа.) Не, не желая да го погледна; цялата тази история трябва да остане за мене само един сън. (Разкъсва записа и двете писма, хвърля всичко в печката и гледа как гори.) Така, не съществува вече… Той пишеше, че ти от Бъдни вечер насам… О, тези три дни трябва да са били страшни за тебе, Нора!

НОРА. През тези три дни аз водих една сурова борба.

ХЕЛМЕР. И си страдала, и не си виждала никакъв друг изход освен… Но нека погребем всички тия грозни неща! Сега само ще ликуваме и ще повтаряме: свършено е, свършено е! Но слушай, Нора! Ти, изглежда, още не можеш да схванеш: свършено е! Но какво значи това… това вкаменено изражение на лицето? Ах, моя бедна, малка Нора, разбирам, ти още не искаш да повярваш, че съм ти простил. А аз ти простих. Нора, кълна ти се, простих ти всичко. Та аз зная: каквото си; извършила, от любов към мене си го извършила.

НОРА. Това е вярно.

ХЕЛМЕР. Ти си ме обичала, както една жена следва да обича мъжа си. Липсвало ти е само необходимото съзнание да прецениш средствата. Но мислиш ли, че си ми по-малко скъпа затова, защото не умееш да действуваш самостоятелно? Не, не, опирай се на мене, аз ще бъда твой съветник, твой водител. Не бих бил мъж, ако тъкмо тази женска безпомощност не те правеше двойно по-привлекателна в моите очи. Не обръщай внимание на суровите думи, които изрекох в първата си уплаха, в един миг, когато мислех, че всичко над мене ще рухне. Аз ти простих, Нора; кълна ти се, простих ти.

НОРА. Благодаря за прошката. (Излиза през вратата вдясно.)

ХЕЛМЕР. Почакай… (Поглежда вътре.) Какво правиш в дрешника?

НОРА (отвътре). Свалям маскарадните неща.

ХЕЛМЕР (на отворената врата). Добре правиш, помъчи се да се успокоиш и да възвърнеш равновесието на душата си, мое малко, плахо пойно птиченце! Почини си мирно; аз ще те закрилям с моите здрави крила. (Разхожда се близко до вратата.) О, колко приятен и хубав е нашият дом, Нора! Тук ти си прикътана; аз ще те пазя като подгонена гълъбица, която съм изтръгнал от смъртоносните нокти на ястреба; ще смогна да усмиря твоето клето, разтуптяно сърце. Лека-полека, Нора, повярвай ми! Още утре ще гледаш на всичко със съвсем други очи; скоро всичко ще тръгне по старому. Няма вече да бъде нужно да ти повтарям често, че съм ти простил; ти самата ще почувствуваш несъмнено, че е така. Как си могла да стигнеш до мисълта, че бих могъл да те изпъдя или дори да ти отправя някакъв укор? О, Нора, ти не познаваш сърцето на един истински мъж. За мъжа има нещо неописуемо сладко и приятно в съзнанието, че е простил на жена си… че й е простил искрено, от все сърце. Та по тоя начин тя става до известна степен в двояк смисъл негово достояние; като че за втори път я е дал на света. Тя е станала, тъй да се рече, едновременно негова жена и негово дете. Това ще ми бъдеш занапред ти, безпаметно, безпомощно създанийце! Не се плаши от нищо, Нора; само бъди искрена към мене, и аз ще бъда твоя воля и твоя съвест… Какво значи това? Няма ли да си лепнеш? Преоблякла си се?

НОРА (във всекидневното си облекло). Да, Торвалд, преоблякох се.

ХЕЛМЕР. Но защо? Сега? Толкова късно?…

НОРА. Тази нощ аз няма да спя.

ХЕЛМЕР. Но, мила Нора…

НОРА (поглежда часовника си). Още не е съвсем късно. Седни, Торвалд, ние двамата имаме толкова много да си кажем. (Сяда от едната страна на масата.)

ХЕЛМЕР. Нора… какво ще рече това? Това вкаменено изражение…

НОРА. Седни! Ще продължи дълго. Имам да поговоря за много работи с тебе.

ХЕЛМЕР (сяда на масата срещу нея). Ти ме плашиш, Нора. И аз не те разбирам.

НОРА. Да, тъкмо това е. Ти не ме разбираш. Аз също не те разбирах… до тоя час. Моля, не ме прекъсвай! Ти трябва само да ме слушаш… То е разплата, Торвалд.

ХЕЛМЕР. Какво искаш да кажеш?

НОРА (след късо мълчание). Така, както сме седнали, не те ли озадачава нещо?

ХЕЛМЕР. Какво би могло да бъде то?

НОРА. Ние сме женени вече осем години. Не те ли озадачава, че ние — ти и аз, мъж и жена — днес за пръв път водим сериозен разговор?

ХЕЛМЕР. Сериозен разговор… какво значи това?

НОРА. Цели осем години… дори по-дълго… от първия ден на нашето запознаване насам, ние никога не сме разменили една сериозна дума за сериозни неща.

ХЕЛМЕР. Трябваше може би да те посвещавам постоянно в гадости, които ти все пак не би могла да споделяш с мене?

НОРА. Аз не говоря за гадости. Казвам само, че никога не сме седели сериозно един до друг, за да обмислим основно нещо.

ХЕЛМЕР. Но, мила Нора, то не би било занимателно за тебе.

НОРА. Ето, стигнахме до най-главното. Ти не ме разбираше. Вие прегрешихте много спрямо мене, Торвалд. Изпърво татко, после ти.

ХЕЛМЕР. Как? Ние двама?… Ние двама, които те обичахме над всичко на света?

НОРА (поклаща глава). Вие никога не сте ме обичали. 3а вас беше само забавно да бъдете влюбени в мене.

ХЕЛМЕР. Но… какви са тези думи, Нора!

НОРА. Да, Торвалд, така е. Когато бях у дома, при татко, той ми излагаше всички свои гледища и затова аз имах същите гледища. Ако понякога бях на друго мнение, не го казвах, защото той щеше да се разсърди. Наричаше ме куклено детенце и играеше с мене така, както аз играех с куклите си. После дойдох в твоя дом…

ТОРВАЛД. Какъв израз употребяваш ти за нашия брак?

НОРА (несмутена). Искам да кажа: после минах от татковите ръце в твоите. Ти нареждаше всичка по свой вкус и така аз добих същия вкус като тебе; обаче аз само се преструвах; ме помня добре вече… може би и двете: ту това, ту онова. Когато сега хвърлям поглед назад, струва ми се, че съм живяла като просяк… само от ръката в устата. Живеех от това, че ти правех фокуси, Торвалд. Но ти сам искаше да бъде така. Ти и татко, вие двамата, прегрешихте тежко спрямо мене. Вие сте виновни, че от мене не излезе нищо.

ХЕЛМЕР. Колко си смешна и непризнателна, Нора! Не беше ли щастлива тук?

НОРА. Не. Никога не съм била щастлива. Мислех, че съм, но не съм била.

ХЕЛМЕР. Не… не си била щастлива?

НОРА. Не… бях само весела. И ти винаги беше толкова мил към мене. Но нашият дом не е бил нищо друго освен стая за игра. Аз бях тук твоя куклена женичка, както у дома бях татково куклено детенце. Децата пък бяха мои кукли. Когато ти ме вземаше и играеше с мене, аз изпитвах точно такова удоволствие, каквото удоволствие изпитваха децата, когато аз ги вземах и играех с тях. Това беше нашият брак, Торвалд.

ХЕЛМЕР. Има нещо вярно в твоите думи… колкото пресилени и превзети да са те. Но отсега нататък ще бъде другояче. Дните за игра минаха вече; иде времето за възпитание.

НОРА. Чие възпитание? Моето или на децата?

ХЕЛМЕР. Както твоето, така и на децата, любима Нора.

НОРА. Ах, Торвалд, ти не си мъжът, който би могъл да ме възпита в истинска жена за себе си.

ХЕЛМЕР. И го казваш по такъв начин?

НОРА. И аз… нима аз съм подготвена за тая задача — да възпитавам деца?

ХЕЛМЕР. Нора!

НОРА. Не каза ли по-рано сам, че не смееш да ми повериш тая задача?

ХЕЛМЕР. В момент на раздразнение. Как можеш да обръщаш внимание на подобно нещо?

НОРА. Да. Ти беше напълно прав. Аз не съм дорасла за тая задача. Има друга задача, която аз трябва да разреша най-напред. Трябва да се помъча да се възпитам сама. А ти не си мъжът, който би могъл да ми помогне. Трябва да го постигна сама. Ето защо те напускам сега.

ХЕЛМЕР (скоква). Какво казваш?

НОРА. Аз трябва да бъда съвсем сама, за да мога да се справя със себе си и с външния свят. Затова не мога да остана по-дълго при тебе.

ХЕЛМЕР. Нора! Нора!

НОРА. Напускам те веднага. Христина ще ме прибере само за тая нощ…

ХЕЛМЕР. Ти си обезумяла! Ти не можеш да го направиш! Аз ти забранявам!

НОРА. Няма вече никакъв смисъл да ми забраняваш нещо. Ще си взема, каквото ми принадлежи. От тебе не искам да имам нищо… нито днес, нито после.

ХЕЛМЕР. Какво безумие!

НОРА. Утре заминавам за дома… сиреч за предишния роден край. Там ще бъде най-лесно да захвана нещо.

ХЕЛМЕР. О, заслепено, неопитно същество!

НОРА. Трябва да се помъча да придобия опит, Торвалд.

ХЕЛМЕР. Да напуснеш домакинството си, мъжа и децата си! Помисли: какво ще кажат хората!

НОРА. На това не мога да обръщам внимание. Зная само, че за мене то е необходимо.

ХЕЛМЕР. О, това е възмутително. Значи, бягаш от най-светите си задължения?

НОРА. Какво разбираш ти под най-свети задължения?

ХЕЛМЕР. Мигар е необходимо тепърва да ти го казвам! Не са ли те задълженията спрямо твоя мъж и твоите деца?

НОРА. Аз имам други задължения, които също са свети.

ХЕЛМЕР. Други задължения нямаш. Па и какви ли биха могли да бъдат те!

НОРА. Задълженията спрямо себе самата.

ХЕЛМЕР. Ти си преди всичко съпруга и майка.

НОРА. Не вярвам вече в това. Мисля, че преди всичко съм човек, толкова, колкото и ти… или по-скоро: ще опитам да стана. Зная много добре, че светът ще даде право на тебе, Торвалд, и че нещо подобно пише в книгите. Но за мене вече не може да бъде меродавно какво казва светът и какво пише в книгите. Аз самата трябва да размисля, за да добия ясен поглед върху нещата.

ХЕЛМЕР. Мигар не си наясно върху твоето положение в собственото семейство? Няма ли в тия неща един несъмнен водител? Нямаш ли религията?

НОРА. Ах, Торвалд, та аз не зная дори какво е религия!

ХЕЛМЕР. Какво приказваш?

НОРА. Помня само какво каза пастор Хансен, когато отидох на урок за причастието. Той ме поучи, че това и това било религия. Когато се откъсна от сегашните си условия на живот и бъда заставена да се осланям сама на себе си, тогава ще се помъча да вникна и в това. Ще видя дали това, което казва пастор Хансен, е било вярно или по-скоро дали е вярно за м е н е.

ХЕЛМЕР. О, това е нечувано в устата на една млада жена! Но щом религията не може да бъде водител, тогава позволи ми поне да разтърся съвестта ти. Защото морално чувство имаш, нали? Или — отговори ми — може би нямаш?

НОРА. Да, Торвалд, не е лесно да ти отговоря. Абсолютно не зная. Съвсем се обърках по тоя въпрос. Зная само, че моето гледище върху тия неща е съвсем различно от твоето. Па и за първи път сега чувам, че законите са по-други, отколкото мислех аз; а съвсем не мота да проумея, че те са правилни. Значи, една жена нямала право да пощади стария си умиращ баща или да спаси живота на мъжа си! Такова нещо не вярвам.

ХЕЛМЕР. Ти говориш като дете. Ти не разбираш обществото, в което живееш.

НОРА. Не го разбирам, вярно. Но сега искам да го поразгледам отблизко. Искам да разбера кой има право: обществото ли или аз.

ХЕЛМЕР. Ти си болна, Нора, имаш треска; струва ми се дори, че си загубила разсъдъка си.

НОРА. Никога преди не съм чувствувала тъй ясно и уверено както сега.

ХЕЛМЕР. И ясно и уверено ще напуснеш своя съпруг и децата си…

НОРА. Да, ще го направя.

ХЕЛМЕР. Тогава е възможно само едно обяснение.

НОРА. Кое?

ХЕЛМЕР. Ти не ме обичаш вече.

НОРА. Да, тъкмо това е.

ХЕЛМЕР. Нора!… И ти го казваш тъй леко?

НОРА. Изпитвам горчива болка, Торвалд; защото ти винаги си бил толкова добър към мене. Но какво да се прави?! Аз не те обичам вече.

ХЕЛМЕР, (с трудно извоювано спокойствие). Това също ли е ясно и уверено убеждение?

НОРА. Напълно ясно и уверено убеждение. Тази е причината защо не искам да остана по-дълго тук.

ХЕЛМЕР. А можеш ли да ми обясниш е какво проиграх твоята любов?

НОРА. Да, мога. То стана тази вечер, когато чудото не се яви; и тогава аз видях, че ти не си мъжът, за когото съм те смятала.

ХЕЛМЕР. Бъди по-ясна… не те разбирам.

НОРА. Аз чаках търпеливо цели осем години; защото, боже мой, аз съзнавах, че чудото не може да се яви като нещо всекидневно. После се изправих пред гибелта; и ето, аз бях непоколебимо убедена: сега чудото ще дойде. Когато писмото на Крогстад беше вън в кутията, аз не помислих нито за миг, че ти би могъл да се подчиниш на условията на този човек. Бях твърдо убедена, че ще му отвърнеш: разгласи го спокойно пред всички! И ако това беше станало…

ХЕЛМЕР. Е, и?… Ако бях изложил жена си на хули и позор?…

НОРА. Ако това беше станало, аз вярвах твърдо… че ти ще излезеш и ще поемеш всичко върху себе си и ще кажеш: аз съм виновният!

ХЕЛМЕР. Нора!…

НОРА. Искаш да кажеш, че никога не бих приела такава жертва от тебе? Естествено, не. Но каква цена биха имали моите уверения пред твоите? Това беше чудото, на което в страх и боязън се надявах. И за да попреча на това, аз бих сложила край на живота си.

ХЕЛМЕР. С радост бих работил ден и нощ за тебе, Нора… бих търпял за тебе грижи и мъки. Но никой не жертвува честта си заради тия, които обича!

НОРА. Сторили са го стотици хиляди жени!

ХЕЛМЕР. Ах, ти разсъждаваш и говориш като неразумно дете!

НОРА. Така да е. Но ти, ти нито мислиш, нито говориш като мъж, с когото бих могла да се свържа. Когато твоят страх премина — страх не пред това, което застрашаваше мене, а пред онова, което би могло да сполети тебе самия, когато цялата опасност мина, — ти започна да се държиш така, като че ли нищо не се е случило. Точно както преди, аз бях отново твоята малка чучулига, твоята кукла, която ти сега искаше да носиш двойно по-внимателно на ръце, защото тя е толкова слаба и крехка. (Става.) Торвалд, в тоя миг аз разбрах, че цели осем години съм живяла тук с чужд човек и съм имала три деца от него… О, не бива да мисля за това! Бих могла да се разкъсам на хиляди парчета.

ХЕЛМЕР. (тъжно). Виждам, виждам. Действително… между нас е зинала пропаст… Ала, Нора, мигар не можем да хвърлим мост над нея?

НОРА. Такава, каквато съм сега, аз не съм жена за тебе.

ХЕЛМЕР. Аз имам сили да стана друг.

НОРА. Може би… ако ти отнемат куклата.

ХЕЛМЕР. Раздяла… да се разделя с тебе! Не, не, Нора… не мога да си го помисля.

НОРА (влиза в стаята вдясно). Толкова по-решително трябва да стане. (Връща се с шапка и връхна дреха и носи малка пътнишка чанта, която слага на стола до масата.)

ХЕЛМЕР. Нора, Нора, не сега! Почакай до утре!

НОРА (намята връхната дреха). Не мога да остана нощем в жилището на чужд мъж.

ХЕЛМЕР. А не бихме ли могли да живеем тук като брат и сестра?…

НОРА (слага шапката си). Знаеш много добре, че това не би продължило дълго. (Загръща се в шала.) Сбогом, Торвалд! Малките не искам да видя; зная, че остават в ръце, които са по-добри от моите. Такава, каквато съм сега, аз не мога да им бъда нищо.

ХЕЛМЕР. А по-късно някога, Нора… по-късно?

НОРА. Отгде да зная?! Та аз не зная какво ще стане с мене.

ХЕЛМЕР. Но ти си моя жена, сега и в бъдеще.

НОРА. Слушай, Торвалд! Когато една жена напуска къщата на своя мъж, както аз сега, то законът, доколкото зная, го освобождава от всякакви задължения към нея. Най-малкото аз те освобождавам от всякакво задължение. Ти не бива да бъдеш обвързан е нищо, както аз не искам да бъда. От двете страни трябва да царува пълна свобода. Така… връщам ти пръстена. Дай ми моя.

ХЕЛМЕР. И това ли?

НОРА. И това.

ХЕЛМЕР. Ето го.

НОРА. Така. Значи, сега е свършено. Оставям ти ключовете. Момичетата са запознати добре с домакинството… по-добре от мене. Утре, след като замина, ще дойде Кристина, за да прибере нещата, които са моя собственост от по-рано. Те ще ми бъдат изпратени допълнително.

ХЕЛМЕР. Свършено?! Свършено?! Нора, никога ли вече няма да си спомниш за мене?

НОРА. Положително ще бъда принудена да си спомням често за тебе и за децата, и за тоя дом.

ХЕЛМЕР. Бива ли да ти пиша, Нора?

НОРА. Не… никога. Забранявам ти.

ХЕЛМЕР. Но бих могъл да ти пращам…

НОРА. Нищо, нищо.

ХЕЛМЕР. … да ти помогна, ако се нуждаеш от помощ.

НОРА. Казах… не! Не приемам нищо от чужди хора.

ХЕЛМЕР. Нора… никога ли вече не бих могъл да ти бъда нещо повече от чужд човек?

НОРА (взема чантата си). Ах, Торвалд, тогава би трябвало да стане най-голямото чудо…

ХЕЛМЕР. Кажи ми го… това най-голямо чудо!

НОРА. Тогава с нас двамата, с тебе и с мене, би трябвало да стане такава промяна, че… Ах, Торвалд, аз не вярвам вече в чудеса.

ХЕЛМЕР. Но аз искам да вярвам в тях. Доизкажи се! Такава промяна, че…

НОРА. …че нашето съжителство да може отново да стане брак. Сбогом! (Излиза през преддверието.)

ХЕЛМЕР (рухва на един стол до вратата и закрива лице с ръцете си). Нора! Нора! (Оглежда се наоколо и става.) Пусто. Тя си отиде. (В него се надига надежда.) Най-голямото чудо?… (Чува се как пътната врата се затваря с трясък.)

Край
Читателите на „Куклен дом“ са прочели и: