Дан Браун
Метеоритът (6)

4

Да се нарече директорът на НРС обикновен човек само по себе си бе преувеличение. Директорът Уилям Пикъринг беше дребен, със светла кожа, незапомнящо се лице, плешива глава и кафяви очи, които, макар че виждаха най-големите тайни на страната, приличаха на плитки кладенци.

Въпреки това за хората, които работеха под негово ръководство, той бе исполин. Скромната му личност и изчистена философия бяха станали пословични в Службата. Тихото му усърдие в съчетание с гардероба му от семпли черни костюми, му беше спечелило прякора Квакера. Блестящ стратег и еталон за ефикасност, Квакера управляваше своя свят с ненадмината яснота. Неговият девиз бе: „Открий истината. Действай на тази основа“.

Когато Рейчъл влезе в кабинета му, директорът разговаряше по телефона. Видът му винаги я изненадваше: Уилям Пикъринг изобщо не приличаше на човек, който има право да буди президента по всяко време. Директорът затвори и й даде знак да се приближи.

— Седнете, агент Секстън. — Гласът му излъчваше сурова простота.

— Благодаря, господин директор. — Тя седна.

Въпреки неловкостта на повечето хора от безцеремонното поведение на Пикъринг, Рейчъл винаги го беше харесвала. Той бе пълна противоположност на баща й — физически незабележителен, в никакъв случай обаятелен… и изпълняваше задълженията си с безкористен патриотизъм, като избягваше толкова любимата на баща й слава. Директорът си свали очилата и я погледна.

— Преди половин час ми се обади президентът, агент Секстън. Специално за вас.

Тя се разшава на стола. Пикъринг беше известен с конкретността си. „Какво встъпление само“ — помисли си младата жена.

— Надявам се, че няма проблеми с някое мое обобщение — отвърна Рейчъл.

— Напротив. Според него Белият дом е впечатлен от работата ви.

Тя скришом въздъхна.

— Тогава какво иска?

— Среща с вас. Лично. Веднага.

Безпокойството и се усили.

— Лична среща ли? За какво?

— Адски основателен въпрос. Не ми каза.

Рейчъл съвсем се смути. Да криеш информация от директора на НРС бе все едно да пазиш тайните на Ватикана от папата. В разузнавателните среди се шегуваха, че ако Уилям Пикъринг не знае нещо, то не се е случило.

Директорът се изправи и закрачи пред прозореца.

— Помоли незабавно да се свържа с вас и да ви пратя при него.

— Сега ли?

— Прати ви транспорт. Чака навън.

Рейчъл се намръщи. Молбата на президента сама по себе си бе обезпокояваща, но загриженото изражение на Пикъринг направо я плашеше.

— Вие очевидно имате резерви.

— Имам, естествено! — в рядка проява на възбуда възкликна директорът. — Президентът е избрал момента с почти детинска прозрачност. Вие сте дъщеря на основния му конкурент на изборите, а той настоява за лична среща с вас? Намирам го за извънредно нередно. Баща ви несъмнено ще се съгласи.

Рейчъл разбираше, че Пикъринг има право — не че я интересуваше какво мисли баща й.

— Съмнявате ли се в мотивите на президента?

— Положил съм клетва да осигурявам разузнавателна подкрепа на администрацията на Белия дом, а не да давам оценки на политиката.

„Отговорът му е тъкмо в неговия стил“ — помисли си Рейчъл. Уилям Пикъринг не криеше мнението си за политиците като преходни фигуранти, временно преминаващи по шахматна дъска, чиито истински играчи бяха хора като самия него — врели и кипели професионалисти с достатъчно голям опит, за да гледат на играта от известна перспектива. Два пълни мандата в Белия дом, често казваше директорът, далеч не стигат, за да разбереш истинските сложности на световния политически пейзаж.

— Може да се отнася за нещо невинно — предположи Рейчъл с надеждата, че президентът се готви да направи някакъв евтин кампаниен трик. — Може да му трябва обобщение на информация с деликатен характер.

— Без да ви подценявам, агент Секстън, но Белият дом разполага с предостатъчно опитни обобщители. Ако беше някакъв вътрешен проблем, президентът едва ли щеше да се свърже с вас. В противен случай той би трябвало да е напълно наясно, че не бива да изисква кадри на НРС и после да отказва да ми обясни за какво му са.

Пикъринг винаги наричаше служителите „кадри“, което мнозина намираха за смущаващо студено.

— Баща ви набира политическо ускорение — продължи директорът. — Огромно ускорение. В Белия дом стават нервни. — Той въздъхна. — Политиката е ужасен бизнес. Когато президентът си уговоря тайни срещи с дъщерята на своя опонент, предполагам, че има предвид нещо повече от разузнавателни обобщения.

Рейчъл се притесни. Предчувствията на Пикъринг имаха свръхестествената склонност да се оказват абсолютно верни.

— И вие се опасявате, че Белият дом е достатъчно отчаян, за да ме включи в политическата каша, така ли?

Директорът не отговори веднага.

— Вие не криете отношението си към баща си и не се съмнявам, че хората от предизборния щаб на президента знаят за недоразуменията помежду ви. Струва ми се, че искат да ви използват срещу него.

— Къде да подпиша? — не особено шеговито попита Рейчъл.

Пикъринг я погледна строго.

— Предупреждавам ви, агент Секстън. Ако смятате, че личните проблеми с баща ви могат да въздействат върху способността ви за преценка в отношенията ви с президента, настоятелно ви съветвам да отклоните молбата му за среща.

— Да я отклоня ли? — Тя се подсмихна нервно. — По понятни причини не мога да откажа среща с президента.

— Вие не, но аз мога — отвърна директорът.

Думите му прозвучаха категорично. Макар и дребен човек, Уилям Пикъринг можеше да предизвика политически трусове, ако някой му се изпречеше на пътя.

— Безпокойството ми е съвсем просто — поясни той. — Аз съм длъжен да защитавам хората, които работят при мен, и не ми допада дори смътната вероятност някой от тях да бъде използван като пионка в политическа игра.

— Как ме съветвате да постъпя?

Пикъринг въздъхна.

— Предлагам ви да се срещнете с него. Не поемайте никакви ангажименти. Щом президентът ви каже какво е намислил, елате при мен. Ако си въобразява, че може да си играе с вас, повярвайте ми, толкова бързо ще ви изтегля, че той изобщо няма да разбере откъде му е дошло.

— Благодаря ви, господин директор. — Рейчъл често беше копняла да получи от баща си такова покровителствено отношение. — Споменахте, че президентът вече ми е пратил кола, нали?

— Не точно. — Пикъринг се намръщи и посочи през прозореца. Рейчъл колебливо се приближи и погледна натам, накъдето сочеше показалецът на директора.

На моравата видя късонос хеликоптер „Пейвхоук“ МХ-60Г — един от най-бързите вертолети на света. Носеше емблемата на Белия дом. Пилотът стоеше наблизо и си гледаше часовника. Тя смаяно се обърна към Пикъринг.

— Белият дом праща Пейвхоук, за да ме закара на някакви си двайсет и пет километра?

— Президентът явно се надява или да ви направи впечатление, или да ви уплаши. — Директорът я погледна. — Предполагам, че не сте се поддали.

Рейчъл кимна. Беше, естествено.

След четири минути Рейчъл Секстън излезе от НРС и се качи на очакващия я хеликоптер. Още преди да си е закопчала предпазния колан, пейвхоукът се издигна във въздуха и рязко зави към горите на Вирджиния. Рейчъл погледна към скоростно носещите се под нея дървета и пулсът й се ускори. И щеше да се ускори още повече, ако знаеше, че вертолетът така и няма да стигне до Белия дом.