Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deception Point, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 203гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2003
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Допълнителна редакция от Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Метеоритът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Метеоритът | |
Deception Point | |
Автор | Дан Браун |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
Издателство в България | ИК „Бард“ (2003) |
Преводач | Крум Бъчваров |
ISBN | ISBN 954-585-492-8 |
Метеоритът (на английски: Deception Point) е технотрилъров роман на американския писател Дан Браун.
Книгата първо е издадена в САЩ през 2001 г., а на български е издадена от ИК „Бард“ през 2003 г., в превод на Крум Бъчваров.[1]
Персонажи
- Рейчъл Секстън – аналитик от Националната разузнавателно служба на САЩ (НРС), дъщеря на сенатор Седжуик Секстън.
- Майкъл Толанд – океанограф, автор на научнопопулярни документални филми
- Уилям Пикъринг – директор на НРС, непосредствен началник на Рейчъл
- Зак Харни – Президент на САЩ, борещ се за втори мандат със сенатор Седжуик Секстън
- Марджъри Тенч – съветник на президента
- Седжуик Секстън – сенатор, политически опонент на Зак Харни, баща на Рейчъл
- Гейбриъл Аш – помощничка на сенатор Секстън
- Лоурънс Екстрьом – администратор от НАСА
- Корки Мърлинсън – учен-астрофизик, с непосредствено участие в изследванията на метеорита.
- Нора Мангър – учен-глациолог, убита от отряд „Делта“
- Уейли Мин – учен-палеонтолог, убит от отряд „Делта“
- Делта 1, Делта 2, Делта 3 – бойци от отряда със специално предназначение „Делта“, преследващ разкрилите тайната учени с цел отстраняването им.
Източници
- ↑ „Метеоритът“. ИК „Бард“. 477 с. ISBN 954-585-492-8
14
Белият дом е една от най-малките президентски резиденции на света. Той е дълъг едва петдесет и широк двадесет и пет метра и е разположен в осемнадесет акра парк. Макар и очевидно не особено оригинален, планът на архитекта Джеймс Хоубан, предвиждащ правоъгълна каменна сграда с двускатен покрив, балюстрада и колонада, бил избран на открит конкурс от съдии, които го обявили за „атрактивен, достоен и гъвкав“.
Дори след три и половина години на този пост, президентът Зак Херни рядко се чувстваше у дома си в лабиринта от полилеи, антики и въоръжени морски пехотинци. В момента обаче, докато крачеше към Западното крило, изпитваше въодушевление и странно спокойствие. Стъпките му бяха почти безтегловни върху дебелите килими.
По пътя срещна неколцина служители. Махаше им с ръка и поздравяваше всеки по име. Макар и учтиви, отговорите им бяха унили и придружени от принудени усмивки.
— Добро утро, господин президент.
— Радвам се да ви видя, господин президент.
— Добър ден, господине.
Докато вървеше към кабинета си, той чуваше шепота им подире си. В Белия дом назряваше въстание. През последните две седмици разочарованието на Пенсилвания Авеню 1600 се бе задълбочило до такава степен, че Херни започваше да се чувства като капитан на изпаднал в беда кораб, чийто екипаж се готви за бунт.
Не ги обвиняваше. Хората му бяха работили до изнемога, за да го подкрепят в предстоящите избори, а сега им се струваше, че президентът е оплел конците.
„Скоро ще разберат — каза си Херни. — Скоро пак ще съм техен герой“.
Съжаляваше, че толкова дълго трябва да ги държи на тъмно, но поверителността бе абсолютно задължителна. А когато ставаше въпрос за пазене на тайни, Белият дом беше известен като кораба с най-много пробойни в цял Вашингтон. Херни влезе в чакалнята пред Овалния кабинет и бодро махна с ръка на секретарката си.
— Тази сутрин изглеждаш чудесно, Долорес.
— И вие, господин президент — отвърна тя и с нескрито неодобрение погледна небрежното му облекло.
Той сниши глас.
— Искам да ми уредиш една среща.
— С кого, господин президент?
— С всички служители в Белия дом.
Секретарката му се сепна.
— С всичките ви служители ли, господин президент? Всичките сто четирийсет и петима?
— Точно така.
На лицето й се изписа безпокойство.
— Добре. Ще я организирам… в заседателната зала ли?
Херни поклати глава.
— Не. В кабинета ми.
Сега вече Долорес зяпна.
— Искате да приемете всичките си служители в Овалния кабинет?!
— Точно така.
— Едновременно ли?
— Защо не? Уреди го за четири часа.
Секретарката кимна, сякаш разговаряше с психичноболен.
— Разбрано, господин президент. И срещата се отнася за?…
— Довечера ми предстои да направя важно съобщение пред американския народ. Искам служителите ми да го чуят първи.
На лицето й внезапно се изписа притеснение, като че ли тайно се бе опасявала от настъпването на този момент.
— Да не би да се отказвате от предизборната борба, господин президент? — тихо попита тя.
Херни избухна в смях.
— По дяволите, няма такова нещо, Долорес! Готвя се за излитане!
Секретарката се колебаеше. Всички медии съобщаваха, че президентът Херни се отказва от изборите. Той й се усмихна окуражително.
— През последните години ти страшно много ми помагаше, Долорес, и ще продължиш да ми помагаш още четири. Ние ще си запазим Белия дом. Обещавам ти.
На нея очевидно й се искаше да му вярва.
— Много се радвам, господин президент. Ще предупредя персонала. За четири часа.
На влизане в Овалния кабинет Зак Херни не можеше да не се усмихне при мисълта, че всичките му служители ще се натъпчат в измамно малкото помещение.
Въпреки че през годините това място се бе сдобило с множество прякори — Кенефа, Бърлогата на Дик, Спалнята на Клинтън, — Херни най-много харесваше „Капана за омари“. Струваше му се най-точен. Всеки път, щом някой за пръв път влезеше в Овалния кабинет, веднага губеше ориентация. Симетричността на стаята, облите стени и дискретно скритите врати внушаваха на посетителите объркващото усещане, че са им завързали очите и са ги завъртели. Често след среща в Овалния кабинет някой високопоставен гост се изправяше, ръкуваше се с президента и връхлиташе право в килера. В зависимост от резултата от срещата Херни или навреме спираше госта, или весело наблюдаваше смущението му.
Винаги беше смятал, че доминираща особеност на Овалния кабинет е пъстрият белоглав орел, извезан върху овалния килим. В левия си крак птицата стискаше маслинова клонка, а в десния — наръч стрели. Малцина знаеха, че по време на мир орелът гледа наляво — към маслиновата клонка. Но по време на война той тайнствено се обръщаше надясно — към стрелите. Скритият зад този фокус механизъм бе източник на безброй догадки от страна на служителите в Белия дом, тъй като по традиция се знаеше само от президента и главния иконом. Загадката на този тайнствен орел, беше установил Херни, се оказваше разочароващо обикновена. В един склад в мазето имаше втори овален килим и някой просто ги разменяше посред нощ.
Вторачен в мирновременния, гледащ наляво орел, Херни усмихнато си помисли, че може би трябва да размени килимите в чест на малката война, която се готвеше да обяви на сенатор Седжуик Секстън.