Дан Браун
Метеоритът (14)

13

Макар че не обичаше мръсотията на обществените таксита, по пътя към славата си сенатор Седжуик Секстън се беше научил да търпи случайните унижения. Таратайката, която току-що го бе оставила в подземния паркинг на хотел „Пардю“, му осигуряваше нещо, което неговата лимузина не можеше — анонимност.

Той с радост установи, че подземният етаж е пуст. Сред гората бетонни колони се забелязваха само няколко прашни автомобила. Докато прекосяваше гаража по диагонал, Секстън си погледна часовника.

„11:15. Идеално“.

Човекът, с когото имаше среща, винаги държеше на точността. Но пък като се имаше предвид кого представлява, напомни си Секстън, можеше да държи, на каквото си поиска.

Сенаторът видя белия форд „Уиндстар“, паркиран на същото място, както винаги — в източния ъгъл на паркинга зад редица кофи за смет. Секстън предпочиташе срещите им да са в някой хотелски апартамент, но определено разбираше тези предпазни мерки. Приятелите на този човек не бяха станали такива, каквито бяха, с лекомислие.

Докато се приближаваше към пикапа, той изпитваше познатата нервност, която винаги го обземаше на тези срещи. Наложи си да отпусне рамене и с бодро махване на ръка се качи в колата. Тъмнокосият господин зад волана не се усмихна. Той беше почти седемдесетгодишен, но лицето му излъчваше здравина, отговаряща на положението му на ръководител на армия от дръзки мечтатели и безмилостни предприемачи.

— Затворете вратата — заповяда мъжът.

Секстън се подчини, без да обърне внимание на грубостта му. В края на краищата той представляваше хора, контролиращи огромни суми, голяма част от които напоследък се използваха за изтласкването на Седжуик Секстън към най-влиятелния пост на света. Тези срещи, постепенно бе осъзнал сенаторът, не бяха толкова стратегически съвещания, колкото трябваше да му напомнят, че е станал зависим от своите благодетели. Тези хора очакваха сериозна отплата за инвестициите си. „Отплатата“, трябваше да признае той, беше смайващо дръзко искане — и все пак едва ли не по-невероятното бе, че щеше да е в неговата сфера на влияние, щом се настанеше в Овалния кабинет.

— Предполагам, че е направена нова вноска — каза Секстън. Беше се научил, че този човек обича направо да преминава към работата.

— Да. И както обикновено, трябва да използвате средствата само за предизборната си кампания. Радваме се, че резултатите се промениха значително във ваша полза. Изглежда, че ръководителите на кампанията ви харчат парите ни ефикасно.

— Бързо набираме скорост.

— Както ви споменах по телефона, убедих още шестима да се срещнат с вас довечера — каза старецът.

— Чудесно. — Секстън вече си бе освободил цялата вечер.

Мъжът му подаде една папка.

— Тук е тяхната информация. Проучете я. Интересува ги дали разбирате загрижеността им. И дали им съчувствате. Съветвам ви да се срещнете с тях в дома си.

— Вкъщи ли? Но обикновено се срещам…

— Сенаторе, тези шестима мъже управляват компании, притежаващи много по-големи средства от другите, с които сте се срещали досега. Тези хора са едри риби и са предпазливи. Могат да спечелят повече и следователно още повече да изгубят. Положих много усилия, за да ги убедя да се срещнат с вас. Трябва да им обърнете специално внимание.

Секстън кимна.

— Ясно. Ще ги посрещна вкъщи.

— Естествено те държат на пълна поверителност.

— Аз също.

— Успех — пожела му старецът. — Ако довечера всичко мине добре, това може да е последната ви среща. Дори само тези хора са в състояние да ви осигурят всичко необходимо, за да доведат кампанията ви до успешен край.

Последните думи особено допаднаха на Секстън и той уверено се усмихна на събеседника си.

— С малко късмет, приятелю, ще извоюваме победа на изборите.

— Победа ли? — Старецът се намръщи и със зловещо изражение се наведе към сенатора. — Влизането ви в Белия дом е само първата стъпка към победата. Препоръчвам ви да не го забравяте.