Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deception Point, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 203гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2003
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Допълнителна редакция от Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Метеоритът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Метеоритът | |
Deception Point | |
Автор | Дан Браун |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
Издателство в България | ИК „Бард“ (2003) |
Преводач | Крум Бъчваров |
ISBN | ISBN 954-585-492-8 |
Метеоритът (на английски: Deception Point) е технотрилъров роман на американския писател Дан Браун.
Книгата първо е издадена в САЩ през 2001 г., а на български е издадена от ИК „Бард“ през 2003 г., в превод на Крум Бъчваров.[1]
Персонажи
- Рейчъл Секстън – аналитик от Националната разузнавателно служба на САЩ (НРС), дъщеря на сенатор Седжуик Секстън.
- Майкъл Толанд – океанограф, автор на научнопопулярни документални филми
- Уилям Пикъринг – директор на НРС, непосредствен началник на Рейчъл
- Зак Харни – Президент на САЩ, борещ се за втори мандат със сенатор Седжуик Секстън
- Марджъри Тенч – съветник на президента
- Седжуик Секстън – сенатор, политически опонент на Зак Харни, баща на Рейчъл
- Гейбриъл Аш – помощничка на сенатор Секстън
- Лоурънс Екстрьом – администратор от НАСА
- Корки Мърлинсън – учен-астрофизик, с непосредствено участие в изследванията на метеорита.
- Нора Мангър – учен-глациолог, убита от отряд „Делта“
- Уейли Мин – учен-палеонтолог, убит от отряд „Делта“
- Делта 1, Делта 2, Делта 3 – бойци от отряда със специално предназначение „Делта“, преследващ разкрилите тайната учени с цел отстраняването им.
Източници
- ↑ „Метеоритът“. ИК „Бард“. 477 с. ISBN 954-585-492-8
124
Седжуик Секстън се втурна в коридора на сенатската офис сграда „Филип А. Харт“. Нямаше представа как е успяла Гейбриъл, но очевидно беше влязла в кабинета му. Докато разговаряха по телефона, ясно бе чул отчетливото цъкане на скъпия си стенен часовник. Можеше само да предположи, че помощничката му е подслушала срещата му с представителите на ФКГ, чула е нещо, което е подронило доверието й в него, и е отишла да търси доказателства.
„Как е проникнала в кабинета ми, по дяволите?!“
Секстън се радваше, че е променил компютърната си парола.
Влезе в офиса си и въведе шифъра за изключване на алармата. После отключи тежката двукрила врата, отвори я и влетя вътре, готов да залови Гейбриъл на местопрестъплението.
Ала там бе пусто и тъмно. Светеше само компютърният екран. Сенаторът включи лампата и се огледа. Всичко изглеждаше на мястото си. Цареше мъртвешка тишина — освен цъкането на стенния часовник.
„Къде е тя, по дяволите?“
Чу изшумоляване във вътрешната си тоалетна и се затича натам. Включи лампата. Нямаше никого. Надзърна зад вратата. Нищо.
Озадачен, Секстън се погледна в огледалото и се зачуди дали не е пил прекалено много. „Чух нещо!“ Съвсем объркан, той се върна в кабинета си.
— Гейбриъл? — извика сенаторът. Тръгна по коридора към нейния кабинет. Нямаше я и там. В стаята бе тъмно.
В дамската тоалетна се чу пускане на вода и Секстън рязко се обърна. Стигна точно когато Гейбриъл излизаше и си бършеше ръцете. Когато го видя, тя се сепна.
— Боже мой! Уплашихте ме! — ахна Гейбриъл. Изглеждаше искрено стресната.
— Какво правите тук?
— Ти каза, че си дошла да вземеш документи за НАСА от офиса си — заяви сенаторът и впери поглед в празните и ръце. — Къде са?
— Не успях да ги открия. Търсих навсякъде. Затова се забавих.
Той я погледна в очите.
— В моя кабинет ли си влизала?
„Дължа живота си на неговия факс“ — помисли си Гейбриъл.
Само допреди минути бе седяла пред компютъра на Секстън и се беше опитвала да разпечата сканираните незаконни чекове. Файловете бяха защитени и щеше да й трябва много време, за да измисли как да ги принтира. Навярно още щеше да е там, ако факс машината на сенатора не бе започнала да звъни и не я беше върнала в действителността. Гейбриъл прие това за знак, че е време да се измъкне. Без да види какво пристига по факса, тя излезе от компютъра на Секстън, подреди всичко и се върна по същия път, по който беше дошла. Тъкмо се прекатерваше през тавана на тоалетната, когато чу, че сенаторът влиза.
Сега стоеше пред него и усещаше, че той се взира в очите й за да види дали го лъже. Седжуик Секстън надушваше лъжите като никой друг. Ако го излъжеше, сенаторът щеше да разбере.
— Пили сте. — Тя се извърна настрани. „Откъде знае, че съм влизала в кабинета му?“ Той я хвана за раменете и я дръпна към себе си.
— Беше ли в кабинета ми?
Обзе я страх. Секстън наистина беше пил. Държеше се грубо.
— Във вашия кабинет ли? — Гейбриъл се насили да се засмее. — Как? И защо?
— Когато ти се обадих, чух тиктакането на стенния си часовник.
Тя потрепери. „Часовникът ли?“ Изобщо не й беше хрумнало.
— Имате ли представа колко смешно звучи това?
— Аз съм по цял ден в кабинета си. Знам как тиктака моят часовник.
Гейбриъл разбираше, че незабавно трябва да прекрати това.
„Най-добрата защита е нападението“. Поне така винаги казваше Йоланда Кол. Тя сложи ръце на кръста си и се хвърли в стремглава атака — погледна го гневно в очите и викна:
— Ще ви го кажа направо, господин сенатор. Сега е четири сутринта, вие сте пили, чули сте тиктакане по телефона си и затова сте тук, така ли? — Гейбриъл възмутено посочи вратата на кабинета му. — Нима ме обвинявате, че съм обезвредила федерална алармена система, отключила съм две ключалки, вмъкнала съм се в кабинета ви, проявила съм глупостта да отговоря по мобифона си, докато съм извършвала престъпление, на излизане пак съм включила алармената система и накрая преспокойно съм отишла в дамската тоалетна преди да избягам? Това ли искате да кажете?
Той се ококори и запримигва.
— Ето, затова хората не бива да пият сами — прибави Гейбриъл. — А сега искате ли да поговорим за НАСА, или не?
Секстън замаяно влезе в кабинета си. Отиде право при мокрия бар и си наля чаша пепси. Определено не се чувстваше пиян. Дали наистина можеше да е сбъркал? В другия край на стаята стенният часовник подигравателно тиктакаше. Сенаторът пресуши чашата и я напълни пак. Този път наля и на Гейбриъл.
— Дали съм пил ли, Гейбриъл? — попита той и се обърна към нея. Младата жена не го бе последвала в кабинета.
Все още стоеше на прага.
— Уф, за Бога! Влизай. Кажи ми какво откри за НАСА.
— Мисля, че за тази нощ ми стига — сърдито заяви тя. — Хайде да поговорим утре.
Секстън не беше в настроение за игри. Тази информация му трябваше веднага и нямаше намерение да моли за нея. Той уморено въздъхна.
„Задълбочи връзката на доверието. Всичко е в доверието“.
— Скапан съм — каза сенаторът. — Извинявай. Денят беше отвратителен. Не знам какво съм си въобразил.
Гейбриъл остана на прага.
Секстън отиде при бюрото си и остави нейната чаша върху попивателната. После й посочи коженото си кресло — символ на властта.
— Седни. Изпий едно пепси. Ще отида да си наквася главата в мивката. — Секстън тръгна към тоалетната. Гейбриъл продължаваше да стои неподвижно. — Струва ми се, че видях факс в машината — на влизане в тоалетната извика сенаторът през рамо. „Демонстрирай й доверието си!“ — Би ли го погледнала, моля те?
Секстън затвори вратата и напълни мивката със студена вода. Наплиска лицето си, но не се почувства по-бодър. Никога не му се бе случвало — да е толкова сигурен, а така да сгреши. Той беше човек, който се доверяваше на инстинкта си, а инстинктът му подсказваше, че Гейбриъл Аш е влизала в кабинета му. Но как? Невъзможно.
Наложи си да забрави за това и да се съсредоточи върху непосредствения въпрос — НАСА. В момента имаше нужда от Гейбриъл. Сега не бе моментът да я отблъсква. Трябваше да разбере какво е открила. „Остави инстинкта си. Сбъркал си“.
Избърса лицето си, отметна глава и дълбоко си пое дъх. „Отпусни се — каза си той. — Съсредоточи се“. Затвори очи и отново вдиша дълбоко. Почувства се по-добре. Когато се върна в кабинета, с облекчение видя, че Гейбриъл е отстъпила и е влязла. „Добре — помисли си сенаторът. — Сега можем да пристъпим към работа“. Тя стоеше до факс машината и прелистваше получените страници. Секстън обаче се смути, когато видя изражението й. На лицето й се бе изписал страх.
— Какво има? — Той се приближи. Гейбриъл се олюля, сякаш щеше да припадне. — Какво се е случило?
— Метеоритът… — задавено промълви младата жена и с трепереща ръка му протегна листовете. — И дъщеря ви… в опасност е!
Озадачен, Секстън взе факса. Най-горната страница беше ръкописна бележка. Веднага позна почерка. Думите бяха тромави и смайващи с простотата си. Метеоритът е фалшив. Пращам доказателствата. НАСА/Белият дом се опитват да ме убият. Помощ! Сенаторът рядко изпадаше в състояние на пълно объркване, но докато препрочиташе думите на Рейчъл, нямаше представа как да ги разбира. „Метеоритът е фалшив? И НАСА и Белият дом се опитват да я убият?“
Взе по-озадачен, Секстън запрелиства страниците. Първата представляваше компютъризиран образ със заглавие „Дълбочинен радар (ДР)“. Изображението, изглежда, бе някакво сканиране на леда. Той видя метеоритната яма, за която бяха говорили по телевизията. Вниманието му привлече нещо, което приличаше на блед силует на тяло, плуващо в кладенеца. После забеляза нещо още по-смайващо — ясно очертание на втора шахта точно под мястото, на което се бе намирал, като че ли скалата е била вкарана под леда отдолу. „Какво е това, за Бога?“ Погледна втората страница и видя снимка на жив океански вид, наречен Bathynomus gyganteus. Зяпна изумено. „Това е животното от метеоритните фосили!“
Продължи да прелиства, вече по-бързо, и откри графика на йонизираното водородно съдържание в кората на метеорита. Отдолу на ръка бе написано: „Изгаряне с водородна киша? Двигател с цикъл на разширяване?“
Не вярваше на очите си. Стаята се завъртя около него. Секстън погледна последната страница — снимка на скала, съдържаща метални мехурчета, които приличаха точно на онези в метеорита. Според придружаващия текст тази скала била резултат от океански вулканизъм. „Скала от океана? — зачуди се сенаторът. — Но нали хондрулите се образували единствено в космоса?“
Той остави листовете на бюрото си и се строполи на стола. Трябваха му само петнадесет секунди, за да сглоби всичко, което беше видял. Значението на изображенията бе кристално ясно. Всеки идиот можеше да разбере какво доказват тези снимки.
„Метеоритът на НАСА е фалшив!“
В кариерата на Секстън нямаше друг такъв ден, изпълнен с крайни възходи и падения. Истински полет на надежди и отчаяние. Удивлението му от това как е възможно да е извършена толкова невероятна измама се изпари, когато осъзна какво означава измамата за неговото политическо бъдеще.
„Когато разглася тази информация, Белият дом ще е мой!“ Във възторга си сенатор Седжуик Секстън за миг забрави съобщението на дъщеря си, че е в беда.
— Рейчъл е в опасност — напомни му Гейбриъл. — В бележката й пише, че НАСА и Белият дом се опитват…
Факс машината внезапно отново иззвъня. Гейбриъл се обърна и се вторачи в нея. Секстън също я зяпна. Не можеше да си представи какво му праща сега Рейчъл. Още доказателства ли? Можеше ли да има повече? „Това е предостатъчно!“
От факса обаче не излязоха нови страници. Машината превключи на телефонния секретар.
— Тук е кабинетът на сенатор Седжуик Секстън. Ако искате да пратите факс, можете да го направите по всяко време. В противен случай след сигнала оставете съобщение.
Преди Секстън да успее да вдигне, машината изпиука.
— Сенатор Секстън? — чу се суров мъжки глас. — Аз съм Уилям Пикъринг, директорът на Националната разузнавателна служба. Сигурно в този час не сте в офиса си, но трябва веднага да разговарям с вас. — Той замълча за миг, сякаш очакваше някой да вдигне. Гейбриъл посегна към слушалката. Сенаторът стисна ръката й и рязко я дръпна назад. Тя се смая.
— Но това е директорът на…
— Господин сенатор — продължи Пикъринг. Като че ли бе облекчен, че никой не е отговорил. — Боя се, че ви се обаждам с извънредно неприятна новина. Току-що ми съобщиха, че дъщеря ви Рейчъл се намира в крайна опасност. Пратил съм хора, които в момента се опитват да й помогнат. Не мога да говоря с подробности по телефона, но ме информираха, че може би ви е пратила по факса някакви данни за метеорита на НАСА. Не съм ги виждал, нито знам какви са, но хората, които заплашват дъщеря ви, току-що ме предупредиха, че ако вие или който и да е друг разгласи информацията, дъщеря ви ще умре. Извинете, че съм толкова директен, господин сенатор, но го правя за яснота. Животът на дъщеря ви е в опасност. Ако наистина ви е пратила нещо, не го споделяйте с никого! Засега. От това зависи животът на дъщеря ви. Останете където сте. Скоро ще дойда при вас. — Той отново направи пауза. — С малко късмет, господин сенатор, всичко това ще приключи, докато се събудите. Ако случайно получите това съобщение преди да пристигна в офиса ви, останете където сте и не се обаждайте на никого. Правя всичко по силите си, за да спася дъщеря ви.
Пикъринг затвори.
Гейбриъл трепереше.
— Взели са Рейчъл за заложница!
Секстън усети, че макар и разочарована от него, помощничката му изпитва съчувствие към изпадналата му в беда дъщеря. Странно, самият той не можеше да се похвали с такива емоции. По-скоро се чувстваше като дете, току-що получило най-желания коледен подарък, и отказваше да позволи на някого да му го изтръгне от ръцете.
„Пикъринг иска да мълча за това ли?“
Остана неподвижен за миг в опит да реши какво означава всичко това. В студената, пресметлива част от ума си усети, че колелцата се завъртат — политически компютър, разиграващ всяка възможност и преценяващ всеки резултат. Сенаторът погледна листовете в ръцете си и започна да съзнава истинската им мощ. Този метеорит на НАСА беше унищожил мечтата му да стане президент. Но всичко се оказваше лъжа. Измислица. Хората, които го бяха направили, щяха да си платят. Метеоритът който бяха създали враговете му, за да го съсипят, щеше да го направи невъобразимо могъщ. За това се бе погрижила дъщеря му.
„Има само един допустим резултат. — Знаеше го. — Само един курс на действие, достоен за истинския ръководител“.
Хипнотизиран от сияйните видения на собственото си възкръсване, Секстън като в мъгла прекоси стаята. Отиде при ксерокса, включи го и се приготви да преснима пратените от Рейчъл страници.
— Какво правите? — озадачено попита Гейбриъл.
— Те няма да убият Рейчъл — заяви Секстън. Даже нещо да се объркаше, гибелта на дъщеря му щеше да го направи още по-могъщ. Така или иначе щеше да победи.
Допустим риск.
— За кого ги снимате? — продължаваше да не разбира асистентката му. — Уилям Пикъринг предупреди да не ги показвате на никого!
Сенаторът се извърна, погледна я и се удиви колко е непривлекателна. В този момент сенатор Секстън бе остров. Недосегаем. В ръцете си държеше всичко необходимо, за да изпълни мечтите си. Нищо не можеше да го спре. Никакви твърдения за корупция. Никакви слухове за сексуални връзки. Нищо.
— Прибирай се вкъщи, Гейбриъл. Не ми трябваш повече.