Дан Браун
Метеоритът (45)

44

Докато нахлузваше костюма на НАСА, Рейчъл Секстън се чувстваше като космонавтка. Черният цял гащеризон приличаше на надуваем водолазен неопрен. В двупластовата му дунапренова материя имаше кухи канали, в които се напомпваше плътен гел, за да регулира телесната температура и в гореща, и в студена среда.

Докато поставяше плътно прилепващата качулка на главата си, погледът й попадна върху директора на НАСА. Той стоеше като безмълвен страж на вратата, очевидно недоволен, че се налага да проведат този опит.

Докато помагаше на всички да се облекат, Нора Мангър ругаеше под нос.

— Тоя е за дундьовци като теб — каза тя, като подхвърли костюма на Корки.

Толанд вече почти се беше приготвил.

Когато Рейчъл закопча ципа си, Нора я свърза с тръба, излизаща от сребрист контейнер, наподобяващ големи кислородни бутилки.

— Дълбоко си поемете дъх — каза глациоложката и развъртя клапата. Рейчъл чу съскане и усети нахлуването на гела в костюма. Дунапренът се наду и костюмът я притисна отвсякъде. Все едно бе потопила във вода облечената си в латексова ръкавица ръка. Когато качулката се наду и затисна ушите й, тя започна да чува приглушено.

„Като в пашкул съм“.

— Най-хубавото на тези костюми е подплатата — отбеляза Нора. — Можеш да паднеш по задник и нищо няма да усетиш.

Рейчъл й вярваше. Чувстваше се като в дюшек.

Мангър й даде различни инструменти — брадва за лед, халки и карабинки, които закачи на колана й.

— Всичко това ли? — заразглежда снаряжението си Рейчъл. — За да отидем на двеста метра оттук?

Нора присви очи.

— Искате ли да дойдете, или не?

Толанд окуражително кимна на Рейчъл.

— Нора просто е предпазлива.

Корки се включи в резервоара с гел и наду костюма си.

— Чувствам се като надянал гигантски кондом — весело подметна той.

Нора изпъшка възмутено.

— Не се прави, че ги разбираш тия работи, девственико.

Толанд седна до Рейчъл и й се усмихна. Тя тъкмо обуваше тежките обувки и си слагаше котките.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — Загрижеността в погледа му я изпълни с признателност. Рейчъл се надяваше, че увереното й кимване скрива растящите й опасения. „Двеста метра… изобщо не е далече“.

— А ти мислиш, че можеш да намериш приключения само в открито море.

Толанд се подсмихна и се зае да поставя собствените си котки.

— Течната вода ми харесва много повече от замръзналата.

— И аз никога не съм си падала по нея — съгласи се Рейчъл. — Веднъж като малка пропаднах през леда. Оттогава водата ме изнервя.

Толанд я погледни съчувствено.

— Съжалявам. Когато тази история свърши, трябва да ми дойдеш на гости на „Гоя“. Ще променя мнението ти за водата. Обещавам.

Поканата я изненада. „Гоя“ бе научноизследователският кораб на Толанд — известен и с ролята си в „Удивителните морета“, и с репутацията си на един от най-странните наглед океански плавателни съдове. Макар че качването на кораба щеше да е смущаващо за нея, трудно можеше да откаже на чаровния океанолог.

— В момента е закотвен на двайсет километра от Ню Джърси — прибави Толанд, докато се мъчеше да закопчае котките си.

— Странно място.

— Ни най-малко. Атлантическото крайбрежие е невероятно. Готвехме се да снимаме нова серия, но ненадейно ни прекъсна президентът.

Рейчъл се засмя.

— За какво щеше да е серията?

— За горещите течения.

Тя се намръщи.

— Защо ли изобщо попитах?

Толанд най-после се пребори с котките и вдигна глава.

— Сериозно, ще снимам там около две седмици. Вашингтон не е чак толкова далеч от крайбрежието на Ню Джърси. Ела ми на гости, когато се прибереш. Няма защо цял живот да се боиш от водата. Моите хора ще те посрещнат с червен килим.

Прекъсна ги силният глас на Нора Мангър.

— Ще излизаме ли, или да ви поръчам свещи и шампанско?