Дан Браун
Метеоритът (42)

41

Нора Мангър стоеше край шахтата до Толанд, Рейчъл и Корки и се взираше в мастиленочерната дупка от метеорита.

— Майк, ти си готин, обаче си луд — каза тя. — Тук няма никаква биолуминесценция.

На Толанд му се искаше да се е сетил да заснеме водата. Докато Корки бе търсил Нора и Мин, биолуминесценцията беше започнала бързо да отслабва. След няколко минути блещукането изведнъж бе престанало.

Океанологът отново хвърли парче лед във водата, ала не се случи нищо. Нямаше зелени проблясъци.

— Къде изчезнаха? — попита Корки.

Толанд имаше сравнително добра представа. Биолуминесценцията — един от най-находчивите защитни механизми на природата — бе естествена реакция на планктона, усетил, че ще бъде погълнат от по-голям организъм. Той започваше да издава сияние с надеждата да привлече много по-едър хищник, който да прогони противника му. В този случай планктонът беше навлязъл през цепнатина в шахтата, внезапно се бе озовал в сладководна среда и панически беше луминесцирал, докато сладката вода постепенно не го бе убила.

— Мисля, че организмите са умрели.

— Били са убити — насмешливо отвърна Нора. — От някое ужасно чудовище.

Корки я погледна ядосано.

— И аз видях луминесценцията, Нора.

— Преди или след като се надруса?

— Защо да те лъжа?

— Всички мъже са лъжци.

— Да, ако става въпрос за жени. Но никога за биолуминесциращ планктон.

Толанд въздъхна.

— Нора, не може да не знаеш, че в океаните под леда наистина живее планктон.

— Майк — гневно заяви тя, — моля те, недей да ме учиш на собствената ми работа. Под арктическите ледени шелфове живеят над двеста вида диатомеи. Четиринайсет вида автотрофни нанофлагелати, двайсет вида хетеротрофни флагелати, четирийсет вида хетеротрофни динофлагелати и няколко вида метазои, сред които полихети, амфиподи, копеподи, еуфаузиди и риба. Някакви въпроси?

Толанд се намръщи.

— Явно знаеш за арктическата фауна повече от мен и си съгласна, че под нас има много живот. Тогава защо се отнасяш толкова скептично към биолуминесциращия планктон?

— Защото тази шахта е затворена, Майк. Това е сладководна среда. Тук не може да проникне океански планктон!

— Усетих солен вкус във водата — настоя Толанд. — Съвсем слаб, но отчетлив. Тук някак си прониква солена вода.

— Да де — скептично отвърна Нора. — Усетил си солен вкус. Облизал си ръкава на стара потна канадка и си решил, че ПОСП сканирането и петнайсетте сонди не са точни.

Толанд й протегна мокрия ръкав на канадката си.

— Няма да оближа проклетата ти канадка, Майк. — Тя се вторачи в дупката. — Може ли да попитам защо предполагаемият планктон е решил да влезе през тази предполагаема пукнатина?

— Може би заради топлината — предположи океанологът. — Топлината привлича много морски създания. За да извадим метеорита, ние го затоплихме. Планктонът може инстинктивно да е бил привлечен към временно по-топлата среда в шахтата.

Корки кимна.

— Звучи логично.

— Логично ли? — възкликна Нора. — Знаете ли, за национален медалист по физика и световно известен океанолог вие двамата сте доста тъпи. Случайно да ви е дошло наум, че даже да има пукнатина — каквато не съществува, уверявам ви, — физически не е възможно в тази шахта да нахлуе морска вода? — И тя изгледа с презрение двамата учени.

— Но, Нора… — започна астрофизикът.

— Господа! Ние се намираме над морското равнище. — Нора тропна с крак по леда. — Ало? Този леден пласт се издига на трийсет метра над морето. Може би си спомняте голямата скала в края на шелфа? Ние сме по-високо от океана. Ако в шахтата имаше цепнатина, водата щеше да изтича, а не да се влива. Това се нарича земно притегляне.

Толанд и Корки се спогледаха.

— Мамка му! Изобщо не се сетих — призна астрофизикът.

Нора посочи пълната с вода шахта.

— Може би също така не сте забелязали, че водното равнище не се променя?

Толанд се чувстваше като идиот. Нора бе абсолютно права. Ако имаше пукнатина, водата щеше да изтича, а не да се влива. Той дълго мълча — чудеше се какво да направи.

— Добре — въздъхна океанологът накрая. — Теорията за пукнатината очевидно не се потвърждава. Но ние видяхме биолуминесценцията във водата. Единственото заключение е, че това все пак не е затворена среда. Разбирам, че твоите датировки до голяма степен се основават на предположението, че ледникът е солиден, но…

— Предположение ли? — Нора очевидно започваше да се ядосва. — Не забравяй, че това не са какви да е датировки, Майк. Хората от НАСА са направили същите открития. Всички потвърдихме, че ледникът е солиден. Без пукнатини.

Толанд погледна към тълпата около пресцентъра.

— Каквото и да става, мисля, че трябва да съобщим на директора и…

— Глупости! — изсъска Нора. — Казвам ти, тази ледникова матрица е непокътната. Няма да позволя данните ми да се оспорват с близане на сол и някакви абсурдни бълнувания. — Тя се втурна към близкия складов участък и започна да събира разни инструменти. — Ще взема истинска проба от водата и ще ти докажа, че няма никакъв соленоводен планктон — жив или мъртъв!

Пред погледите на Рейчъл и мъжете Нора взе проба от ледения басейн и капна няколко капки върху устройство, напомнящо на миниатюрен телескоп. После погледна през окуляра и насочи уреда към светлината от другия край на купола. След секунди изруга:

— По дяволите! — Разклати уреда и погледна пак. — Нещо е станало с рефрактометъра!

— Солена вода, а? — злорадо се обади Корки.

Нора се намръщи.

— Отчасти. Регистрира трипроцентов солен разтвор. Абсолютно невъзможно. Този ледник е само от сняг. Сладка вода. Не би трябвало да има сол. — Тя занесе пробата при един микроскоп, проучи я и изпъшка.

— Планктон ли? — попита Толанд.

— Един от планктоните, който ние глациолозите често срещаме под ледени шелфове. — Тя го погледна. — Мъртви са. Явно не могат да живеят дълго в трипроцентова соленоводна среда.

Рейчъл се зачуди какво означава този парадокс за откритието. Дилемата изглеждаше незначителна в сравнение с цялостния мащаб на метеорита и все пак, като специалист по разузнавателен анализ, тя знаеше, че цели теории са рухвали и заради по-незабележими препъни-камъни.

— Какво става тук? — разнесе се гърлен глас.

Всички се сепнаха.

От сумрака изплува мечата фигура на директора на НАСА.

— Дребен проблем с водата в шахтата — поясни Толанд. — Опитваме се да го разрешим.

— Данните на Нора са грешни — почти радостно заяви Корки.

Директорът свъси вежди.

— Какво им е на данните?

Океанологът колебливо въздъхна.

— В метеоритната шахта има трипроцентов солен разтвор, което противоречи на заключението, че е бил обгърнат в непокътнат сладководен ледник. — Той замълча за миг. — Има и планктон.

Екстром се навъси още повече.

— Това не е възможно. В този ледник няма пукнатини. ПОСП сканирането го доказва, беше затворен в плътна ледникова матрица.

Рейчъл знаеше, че Екстром има право. Според данните за плътността на глетчера леденият пласт бе абсолютно плътен. Много метри лед от всички страни на метеорита. Без пукнатини. И все пак, когато си представи как е било направено сканирането, й хрумна странна мисъл…

— Освен това — продължаваше директорът — сондиранията на доктор Мангър потвърдиха плътността на ледника.

— Точно така! — заяви Нора и хвърли рефрактометъра на едно бюро. — Двойно потвърждение. В леда няма разломи. Което не може да обясни присъствието на солта и планктона.

— Има друга възможност — обади се Рейчъл и дързостта й изненада самата нея. Идеята й бе дошла наум от един невероятен спомен. Всички я наблюдаваха с очевиден скептицизъм. Тя се усмихна.

— Има напълно логично обяснение за присъствието на солта и планктона. — Младата жена иронично погледна Толанд и мина на „ти“. — И честно казано, Майк, изненадвам се, че не ти е хрумнало.