Дан Браун
Метеоритът (22)

21

Грамадното главно помещение на купола на НАСА щеше да представлява странна гледка навсякъде другаде по света, но фактът, че се издигаше върху арктическия леден шелф, много повече затрудняваше Рейчъл Секстън да го възприеме. Вдигнала поглед към сглобения от бели триъгълници футуристичен купол, тя се чувстваше като в исполински санаториум. Облите стени се спускаха към ледения под, където като стражи бяха подредени множество халогенни прожектори, хвърлящи силна светлина нагоре и обгръщащи цялата зала в призрачно сияние.

По ледения под бяха пръснати черни дунапренови пътеки сред лабиринт от портативни лаборатории, край които работеха тридесетина-четиридесет облечени в бяло учени от НАСА. Всички разговаряха оживено и весело и Рейчъл веднага усети обхваналото ги вълнение. Възбудата от откритието.

Докато обикаляха купола, тя забеляза изненаданите недоволни изражения на хората, които я бяха познали. Шепотът им ясно се чуваше в просторното помещение.

— Това не е ли дъщерята на сенатор Секстън?

— Какво прави тук точно тя, по дяволите?

— Не мога да повярвам, че шефът изобщо разговаря с нея!

Рейчъл почти очакваше да види прободени с игли кукли на баща си по стените. Освен враждебност обаче тя ясно усещаше и самодоволство — сякаш хората от НАСА знаеха кой ще се смее последен.

Екстром я поведе към няколко маси и един самотен мъж, седнал зад компютърен пулт. За разлика от белите термокостюми, в които бяха облечени всички останали, той носеше черно поло, кадифен панталон и тежки обувки. Беше с гръб към тях.

Управителят помоли Рейчъл да изчака, докато отиде да поговори с него. След малко мъжът с полото кимна и изключи компютъра си. Екстром се върна при нея и каза:

— Сега ще ви поеме господин Толанд. И той е човек на президента, така че би трябвало да намерите общ език. Ще дойда по-късно.

— Благодаря.

— Чували сте за Майкъл Толанд, нали?

Като продължаваше да се удивлява на невероятната обстановка, Рейчъл сви рамене.

— Името му не ми говори нищо.

Широко усмихнат, мъжът с полото се приближи към нея.

— Нищо не ви говори значи? — Дълбокият му глас звучеше дружелюбно. — Най-хубавата новина, която чувам днес. Вече си мислех, че никога няма да имам възможност да направя впечатление на някого.

Рейчъл го погледна и се вцепени. Веднага позна красивото му лице. Цяла Америка го познаваше.

— А, вие сте онзи Майкъл Толанд. — Докато мъжът се ръкуваше с нея, тя се изчерви.

Когато президентът й каза, че е събрал група цивилни учени, за да потвърдят откритието на НАСА, Рейчъл си представи разни смотаняци с калкулатори в ръце. Майкъл Толанд беше тъкмо обратното. Една от най-известните „научни звезди“ в страната, той водеше седмично документално предаване, наречено „Удивителните морета“, в което срещаше зрителите с приказни океански феномени — подводни вулкани, триметрови морски червеи, цунамита. Медиите го обявяваха за новия Жак-Ив Кусто и Карл Сейгън, взети заедно, и възхваляваха знанията, неуморния ентусиазъм и жаждата му за приключения, комбинация, станала причина за изключителния рейтинг на „Удивителните морета“. Естествено, признаваха повечето критици, суровата красота и скромното обаяние на Толанд също допринасяха за популярността му сред женската публика.

— Господин Толанд… — запъна се Рейчъл. — Аз съм Рейчъл Секстън.

Той се усмихна.

— Здрасти, Рейчъл. Казвай ми Майк.

Рейчъл установи, че езикът й се е завързал на възел. Обземаше я сетивно претоварване… куполът, тайните, неочакваната среща с телевизионна звезда.

— Изненадана съм, че ви виждам тук — смотолеви тя. — Президентът спомена, че е събрал цивилни учени, за да потвърдят откритието на НАСА, но очаквах… — Младата жена се поколеба.

— Истински учени ли? — ухили се Толанд.

Рейчъл се изчерви още повече.

— Нямах това предвид.

— Не се бойте — успокои я той. — Откакто съм тук, чувам все същото.

Директорът се извини и тръгна нанякъде. Толанд любопитно се обърна към Рейчъл.

— Директорът ми каза, че сте дъщеря на сенатор Секстън.

Тя кимна. „За съжаление“.

— Шпионин на Секстън в тила на врага?

— Фронтът не винаги е там, където си мисли човек.

Неловко мълчание.

— Е, обяснете ми какво прави световно известен океанолог като вас на ледник с група ракетни специалисти от НАСА — побърза да каже Рейчъл.

Толанд се подсмихна.

— Един човек, който много приличаше на президента, ме помоли да му направя услуга. Понечих да му кажа да върви по дяволите, обаче кой знае защо, от устата ми се изплъзна: „Разбира се, господин президент“.

Рейчъл се засмя за пръв път от сутринта.

— Не сте единственият.

Въпреки че повечето звезди на живо изглеждаха по-дребни, тя си помисли, че Майкъл Толанд всъщност е по-висок. Кафявите му очи бяха също толкова живи и огнени, колкото и по телевизията, гласът му излъчваше същата скромна топлота и въодушевление. На около четиридесет и пет години, той имаше обветрено лице и гъста черна коса, която падаше върху челото му. Волевата му брадичка и безгрижното му поведение излъчваха самоувереност. Когато се бе ръкувал с Рейчъл, мазолестата му длан й напомни, че той не е типичен телевизионен водещ, а по-скоро моряк и изследовател.

— Честно казано, според мен съм тук повече заради рекламната ми стойност, отколкото заради научните си знания — призна Толанд. — Президентът ме помоли да направя документален филм за откритието.

— Документален филм ли? За метеорит? Но вие сте океанолог?!

— Тъкмо това му отговорих и аз! Но той възрази, че не познавал специалисти, които да правят филми за метеорити. Моето участие щяло да спомогне за потвърждаване на достоверността на тази находка. Явно има намерение да излъчи филма ми като част от тазвечерната пресконференция, на която ще оповести откритието.

„Звезда, която рекламира кампанията му“. Рейчъл усещаше ловките политически маневри на Зак Херни. Често обвиняваха НАСА, че изявленията й били неразбираеми за публиката. Не и този път. Бяха привлекли най-добрия популяризатор на науката, лице, което американците вече познаваха и на което вярваха.

Толанд посочи отсрещната страна на купола, където кипяха приготовления за пресконференция. На леда имаше син килим, телевизионни камери, прожектори, дълга маса с няколко микрофона. Някой опъваше за фон огромно американско знаме.

— Това е за довечера — поясни ученият. — Директорът на НАСА и хората му ще установят сателитна връзка с Белия дом, за да участват в предаването на президента в осем.

„Чудесно“ — помисли си Рейчъл. Радваше се, че Зак Херни не възнамерява напълно да отреже НАСА от съобщението.

— Е, никой ли няма все пак да ми обясни какво му е толкова особеното на този метеорит? — въздъхна тя.

Той повдигна вежди и тайнствено и се ухили.

— Всъщност е най-добре да се види какво му е толкова особеното на този метеорит, а не да се обясни. — Толанд й даде знак да го последва към съседното работно място. — Човекът, който работи там, може да ви покаже много образци.

— Какви образци? Наистина ли сте взели образци от метеорита?

— Естествено. Със сонда. Всъщност именно първите проби са показали на НАСА значението на находката.

Без да знае точно какво да очаква, Рейчъл последва Толанд до едно бюро, на което имаше чаша кафе, скални образци, шублер и други инструменти. От кафето се вдигаше пара. Не се виждаше никой.

— Марлинсън! — извика Толанд и се заоглежда. Не получи отговор, въздъхна ядосано и се обърна към Рейчъл. — Сигурно се е изгубил в опит да намери сметана за кафето. Казвам ви, бил съм на специализация в Принстън с тоя човек, и той се губеше в собственото си общежитие. Получи националния научен медал за астрофизика. Страхотна личност.

Рейчъл ахна.

— Марлинсън ли? Да не би случайно да имате предвид прочутия Корки Марлинсън?

Толанд се засмя.

— Същия.

Тя се смая.

— Корки Марлинсън е тук? — Идеите на Марлинсън за гравитационните полета бяха станали легендарни сред сателитните инженери в НРС. — И Марлинсън ли е сред цивилните учени, повикани от президента?

— Да, един от истинските учени.

„Определено е истински“ — помисли си Рейчъл. Корки Марлинсън се радваше на огромно уважение.

— Невероятният парадокс при Корки е, че може да ви изрецитира разстоянието до Алфа Кентавър в милиметри, обаче не може да си завърже вратовръзката — засмя се Толанд.

— Нося връзки с готови възли! — разнесе се наблизо добродушен носов глас. — Удобството над стила, Майк. Твоите холивудски примадони не го разбират!

Рейчъл и Толанд се обърнаха към човека, който се появи иззад огромна камара електронна техника. Бе нисък и топчест и приличаше на мопс — с изпъкнали очи и оредяваща, вчесана върху темето коса. Когато видя, че Толанд е с Рейчъл, той се закова на място.

— Боже Господи, Майк! Ние сме на Северния полюс, а ти пак успя да се уредиш със страхотна хубавица! Знаех си, че трябва да постъпя в телевизията!

Майкъл Толанд видимо се смути…

— Госпожице Секстън, моля да извините доктор Марлинсън. Липсва му тактичност, но пък го компенсира с откъслечни и напълно безполезни знания за нашата вселена.

Корки се приближи.

— За мен е огромно удоволствие, госпожице. Не чух името ви?

— Рейчъл — отвърна тя. — Рейчъл Секстън.

— Секстън ли? — шеговито ахна Корки. — Не сте роднина с онзи ограничен и извратен сенатор, надявам се!

Толанд потръпна.

— Всъщност, Корки, сенатор Секстън е баща на Рейчъл.

Марлинсън овеси нос.

— Знаеш ли, Майк, нищо чудно, че нямам късмет с жените.