Дан Браун
Метеоритът (129)

128

Толанд стоеше до колене във вода върху потъващата подводница и си блъскаше главата за някакъв начин да спаси Рейчъл.

„Не позволявай подводницата да потъне!“

Погледна към „Гоя“ и се зачуди дали не може да завърже тритона за кораба, за да го задържи близо до повърхността. Невъзможно. Вече бяха на петдесет метра, а и Пикъринг стоеше на мостика като римски император на кърваво зрелище в Колизея.

„Мисли! — каза си Толанд. — Защо потъва подводницата?“

Механиката на плаваемостта на подводницата беше елементарна: баластни резервоари, пълни или с въздух, или с вода.

Очевидно баластните резервоари се пълнеха с вода.

„А не би трябвало!“

Баластните резервоари на всяка подводница бяха снабдени с дупки отгоре и отдолу. Долните винаги оставаха отворени, докато горните можеха да се отварят и затварят, за да изпускат въздуха.

Може би горните отвори на тритона се бяха отворили. Толанд нямаше представа защо. Той заопипва единия резервоар. Горните отвори бяха затворени. Но пръстите му напипаха още нещо. Дупки от куршуми.

„Мамка му!“ Когато Рейчъл бе скочила в кабината, подводницата беше обсипвана с куршуми. Майкъл се гмурна и заплува под подводницата. Прокара длан по по-важния баластен резервоар — негативния. Британците го наричаха „експрес за надолу“, немците — „да си обуеш оловни обувки“. Смисълът беше ясен. Когато се напълнеше, негативният резервоар повличаше подводницата към дъното.

Толанд напипа десетки дупки от куршуми. Усещаше, че водата се влива вътре. Тритонът потъваше.

Подводницата вече бе почти на метър под повърхността. Толанд заобиколи откъм носа и отново притисна лице към купола. Рейчъл удряше по стъклото и викаше. Страхът й го накара да се почувства безсилен. За миг отново се озова в една ледена болница — гледаше как любимата му умира и знаеше, че не може да направи нищо. Помисли си, че няма да може да го преживее втори път. „Ти си жилав човек“ — бе му казала Силия. И той не искаше повече да живее сам…

Дробовете му се пръскаха за въздух. И все пак Майкъл остана при Рейчъл. Всеки път, щом тя удареше по стъклото, той чуваше клокочещите мехурчета и подводницата потъваше все по-надълбоко. Рейчъл викаше и сочеше, че около прозореца избива вода. Куполът пропускаше.

„Дупка от куршум в прозореца?“ Съмняваше се. Дробовете му вече не издържаха и Толанд се приготви да изплува на повърхността. Докато опипваше грамадния полиакрилен купол, пръстите му се натъкнаха на парче откъснат уплътнител. Това бе причината в кабината да се влива вода! Той изплува и три пъти дълбоко си пое въздух. Нахлуващата в кабината вода само щеше да ускори потъването на тритона. Подводницата вече бе на метър и половина дълбочина и Толанд едва я достигаше с крака. Усещаше, че Рейчъл отчаяно удря по корпуса.

Можеше да направи само едно. Ако се спуснеше до двигателната кутия и откриеше кислородния цилиндър, можеше да напълни негативния баластен резервоар. Въпреки че това нямаше да реши нищо, поне тритонът щеше да остане на повърхността още около минута, докато пробитите резервоари отново не се напълнят с вода.

„Тогава?“

Тъй като не му хрумваше нищо друго, Толанд се приготви да се гмурне. Дълбоко си пое дъх — почти до болка. „Повече кислород. По-продължително гмуркане“. Но в този момент му хрумна странна мисъл. Ами ако увеличеше налягането в подводницата? Изолацията на купола бе пробита. Ако увеличеше налягането в кабината, може би самият купол щеше да изхвръкне навън и Рейчъл щеше да бъде свободна.

Той изпусна поетия въздух и заплува на повърхността. Опитваше се да прецени дали идеята му е осъществима. Беше логична, нали? В края на краищата подводницата бе проектирана така, че да е издръжлива само в една посока. Да издържа на огромно налягане отвън, но почти на никакво отвътре.

Нещо повече, тритонът имаше еднакви регулаторни клапи, за да се ограничи броят резервни части, които трябваше да носи „Гоя“. Толанд можеше просто да откачи маркуча на кислородния цилиндър и да го вкара в аварийния регулатор отляво на подводницата! Херметизирането на кабината щеше да причини силна болка на Рейчъл, но може би щеше да й спаси живота.

Той си пое дъх и се гмурна.

Тритонът вече беше на два и половина метра дълбочина и течението и тъмнината пречеха на Толанд да се ориентира. Щом откри кислородния резервоар, той бързо превключи маркуча и се приготви да вкара въздух в кабината. Когато хвана кранчето, жълтата отразителна боя на резервоара му напомни, че тази маневра е изключително опасна:

ВНИМАНИЕ! ВЪЗДУХ ПОД НАЛЯГАНЕ — 210 кг/см².

„Двеста и десет килограма на квадратен сантиметър“ — помисли си Майкъл. Надяваше се, че куполът на тритона ще изскочи навън преди налягането в кабината да е смазало белите дробове на Рейчъл. Все едно, че вкарваше мощен пожарен маркуч във воден балон и се молеше балонът бързо да се спука.

Най-после взе решение. Увиснал във водата зад потъващия тритон, Толанд завъртя кранчето и отвори клапана. Маркучът веднага се втвърди и въздухът с огромна сила нахлу в кабината.

 

 

Внезапна болка разцепи главата на Рейчъл. Тя отвори уста да изкрещи, но въздухът напълни дробовете й с такава сила, че те сякаш щяха да се пръснат. Усещаше натиск върху очите си. Оглушителен тътен проникваше през тъпанчетата й и тя започна да губи съзнание. Инстинктивно стисна клепачи и запуши ушите си с ръце. Болката се усилваше.

Чу тропане точно пред себе си. Насили се да отвори очи и видя размазания силует на Майкъл Толанд в мрака. Той притискаше лице към стъклото. Даваше й знак да направи нещо. Но какво?

Едва го виждаше в тъмнината. Зрението й се замъгляваше, очните й ябълки бяха деформирани от налягането. Въпреки това виждаше, че подводницата е потънала под последните лъчи на подводните прожектори на „Гоя“. Наоколо имаше само безкрайна мастиленочерна бездна.

 

 

Толанд се притискаше към купола и продължаваше да удря с юмрук. Гърдите му пареха за въздух. Знаеше, че след секунди ще трябва да излезе на повърхността.

„Натисни стъклото!“ — помисли си той. Чуваше изтичащия през нарушеното уплътнение въздух. Заопипва в търсене на място, където да вмъкне пръстите си. Нищо.

Кислородът му се изчерпваше, пред очите му притъмняваше. Той удари по стъклото. Вече не я виждаше. Беше прекалено тъмно. С последния въздух в гърдите си Толанд извика под водата:

— Рейчъл… натисни… стъклото!

Думите му излязоха като клокочещ шепот.