Дан Браун
Метеоритът (105)

104

Новината за хондрулите бе почти също толкова смущаваща, колкото съобщението на Рейчъл за неуспешния опит да се свърже с Пикъринг. Директорът не отговаряше. И някой се опитваше да засече координатите на „Гоя“.

— Спокойно — каза Толанд на спътниците си. — Тук сме в безопасност. Пилотът от бреговата охрана следи радара. Ще ни предупреди навреме, ако някой се приближи.

Рейчъл кимна, въпреки че все още бе нервна.

— Майк, какво е това, по дяволите? — попита Корки и посочи един компютърен монитор „Спарк“, който показваше зловещ сюрреалистичен образ, пулсиращ и кипящ като жив.

— Акустичен Доплеров скенер на течения — поясни океанологът. — Това е напречен разрез на теченията и температурните пластове в океана под кораба.

Рейчъл го зяпна.

— Върху това ли сме закотвени?

Толанд трябваше да признае, че картината изглежда страховито. Водата на повърхността беше синкаво зелена, но с повишаването на температурата надолу цветовете преливаха към заплашително оранжево-червено. На дълбочина километър и половина, точно над дъното, бушуваше кървавочервен въртоп.

— Това е циклонът — каза той.

— Прилича на подводно торнадо — изсумтя Корки.

— Принципът е същият. Океаните обикновено са по-студени и по-плътни при дъното, но тук динамиката е обратна. По-дълбоката вода е затоплена и по-лека, затова се издига към повърхността. В същото време повърхностната вода е по-тежка, затова потъва надолу по спирала, за да запълни празнотата. Така се получават тези спирални океански течения. Огромни водовъртежи.

— Каква е тази издутина на дъното? — Корки посочи равното океанско дъно, над което като балон се издигаше голям купол. Точно над него кипеше въртопът.

— Това е магмен купол — каза Толанд. — Мястото, където лавата напира под дъното.

— Като грамадна пъпка — изхъмка астрофизикът.

— Така да се каже.

— Ами ако се пукне?

Океанологът се намръщи. Спомняше си известния случай през 1986 г., когато при подводния риф Хуан де Фука хиляди тонове магма с температура хиляда и двеста градуса се бяха излели в океана и почти мигновено бяха увеличили силата на циклона. Повърхностните течения рязко се бяха ускорили. Случилото се после бе нещо, което нямаше намерение точно тази нощ да споделя с Корки и Рейчъл.

— Атлантическите магмени куполи не изригват — отвърна Толанд. — Студената вода, която циркулира над издутината, постоянно охлажда и втвърдява земната кора и задържа магмата под дебел скален пласт. Накрая лавата изстива и циклонът изчезва. Тези явления обикновено не са опасни.

Корки посочи едно оръфано списание, оставено до компютъра.

— Значи твърдиш, че „Сайънтифик Американ“ публикува измислици?

Толанд видя корицата и потръпна. Някой очевидно бе извадил броя от архива на „Гоя“ със стари научни списания: „Сайънтифик Американ“ от февруари 1999 година. На корицата имаше картинка на супертанкер, понесен от течението в грамадна океанска фуния. Заглавието гласеше: „ПОДВОДНИТЕ ЦИКЛОНИ — ГИГАНТСКИ УБИЙЦИ ОТ ДЪЛБИНИТЕ?“

Той се засмя.

— Не става въпрос за това. В тази статия се говори за подводните циклони в земетръсните зони. Преди няколко години това беше популярна теория за Бермудския триъгълник, с която се обясняваха изчезналите кораби. Чисто теоретично, ако на океанското дъно протече някакво катаклизмично явление, каквото в тези райони никога не се е случвало, куполът ще се пробие и въртопът може би ще е достатъчно голям, за да… е, нали разбирате…

— Не, не разбираме — упорито каза Корки.

Толанд сви рамене.

— За да стигне до повърхността.

— Страхотно. Радвам се, че ни взе на борда.

В този момент влезе Завия.

— На циклона ли се възхищавате?

— О, да — саркастично отвърна Корки. — Майк тъкмо ни обясняваше, че ако тая пъпка се спука, всички ще потънем в канавката.

— В канавката ли? — студено се засмя геоложката. — По-скоро в най-големия кенеф на света.

 

 

Пилотът от бреговата охрана зорко наблюдаваше радарния екран. Като пилот на спасителен хеликоптер, той достатъчно често виждаше страх в човешките очи — а Рейчъл Секстън определено се страхуваше, когато му каза да следи за неочаквани посетители.

„Какви посетители очаква?“ — чудеше се пилотът.

Доколкото виждаше, морето и въздухът в радиус от петнадесет километра бяха чисти. Рибарски кораб на тринадесет километра. Тук-там някой самолет прекосяваше периферията на радарното поле и отново изчезваше в неизвестна посока. Пилотът въздъхна и се загледа в кипящия океан. Изпитваше призрачно усещане — за плаване с пълна скорост, въпреки че бяха на котва. После отново насочи очи към радарния екран и продължи да го наблюдава. Зорко.