Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deception Point, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 204гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ИК „Бард“, 2003
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
- —Допълнителна редакция от Mandor
Статия
По-долу е показана статията за Метеоритът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Метеоритът | |
Deception Point | |
Автор | Дан Браун |
---|---|
Първо издание | САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | трилър |
Вид | роман |
Издателство в България | ИК „Бард“ (2003) |
Преводач | Крум Бъчваров |
ISBN | ISBN 954-585-492-8 |
Метеоритът (на английски: Deception Point) е технотрилъров роман на американския писател Дан Браун.
Книгата първо е издадена в САЩ през 2001 г., а на български е издадена от ИК „Бард“ през 2003 г., в превод на Крум Бъчваров.[1]
Персонажи
- Рейчъл Секстън – аналитик от Националната разузнавателно служба на САЩ (НРС), дъщеря на сенатор Седжуик Секстън.
- Майкъл Толанд – океанограф, автор на научнопопулярни документални филми
- Уилям Пикъринг – директор на НРС, непосредствен началник на Рейчъл
- Зак Харни – Президент на САЩ, борещ се за втори мандат със сенатор Седжуик Секстън
- Марджъри Тенч – съветник на президента
- Седжуик Секстън – сенатор, политически опонент на Зак Харни, баща на Рейчъл
- Гейбриъл Аш – помощничка на сенатор Секстън
- Лоурънс Екстрьом – администратор от НАСА
- Корки Мърлинсън – учен-астрофизик, с непосредствено участие в изследванията на метеорита.
- Нора Мангър – учен-глациолог, убита от отряд „Делта“
- Уейли Мин – учен-палеонтолог, убит от отряд „Делта“
- Делта 1, Делта 2, Делта 3 – бойци от отряда със специално предназначение „Делта“, преследващ разкрилите тайната учени с цел отстраняването им.
Източници
- ↑ „Метеоритът“. ИК „Бард“. 477 с. ISBN 954-585-492-8
104
Новината за хондрулите бе почти също толкова смущаваща, колкото съобщението на Рейчъл за неуспешния опит да се свърже с Пикъринг. Директорът не отговаряше. И някой се опитваше да засече координатите на „Гоя“.
— Спокойно — каза Толанд на спътниците си. — Тук сме в безопасност. Пилотът от бреговата охрана следи радара. Ще ни предупреди навреме, ако някой се приближи.
Рейчъл кимна, въпреки че все още бе нервна.
— Майк, какво е това, по дяволите? — попита Корки и посочи един компютърен монитор „Спарк“, който показваше зловещ сюрреалистичен образ, пулсиращ и кипящ като жив.
— Акустичен Доплеров скенер на течения — поясни океанологът. — Това е напречен разрез на теченията и температурните пластове в океана под кораба.
Рейчъл го зяпна.
— Върху това ли сме закотвени?
Толанд трябваше да признае, че картината изглежда страховито. Водата на повърхността беше синкаво зелена, но с повишаването на температурата надолу цветовете преливаха към заплашително оранжево-червено. На дълбочина километър и половина, точно над дъното, бушуваше кървавочервен въртоп.
— Това е циклонът — каза той.
— Прилича на подводно торнадо — изсумтя Корки.
— Принципът е същият. Океаните обикновено са по-студени и по-плътни при дъното, но тук динамиката е обратна. По-дълбоката вода е затоплена и по-лека, затова се издига към повърхността. В същото време повърхностната вода е по-тежка, затова потъва надолу по спирала, за да запълни празнотата. Така се получават тези спирални океански течения. Огромни водовъртежи.
— Каква е тази издутина на дъното? — Корки посочи равното океанско дъно, над което като балон се издигаше голям купол. Точно над него кипеше въртопът.
— Това е магмен купол — каза Толанд. — Мястото, където лавата напира под дъното.
— Като грамадна пъпка — изхъмка астрофизикът.
— Така да се каже.
— Ами ако се пукне?
Океанологът се намръщи. Спомняше си известния случай през 1986 г., когато при подводния риф Хуан де Фука хиляди тонове магма с температура хиляда и двеста градуса се бяха излели в океана и почти мигновено бяха увеличили силата на циклона. Повърхностните течения рязко се бяха ускорили. Случилото се после бе нещо, което нямаше намерение точно тази нощ да споделя с Корки и Рейчъл.
— Атлантическите магмени куполи не изригват — отвърна Толанд. — Студената вода, която циркулира над издутината, постоянно охлажда и втвърдява земната кора и задържа магмата под дебел скален пласт. Накрая лавата изстива и циклонът изчезва. Тези явления обикновено не са опасни.
Корки посочи едно оръфано списание, оставено до компютъра.
— Значи твърдиш, че „Сайънтифик Американ“ публикува измислици?
Толанд видя корицата и потръпна. Някой очевидно бе извадил броя от архива на „Гоя“ със стари научни списания: „Сайънтифик Американ“ от февруари 1999 година. На корицата имаше картинка на супертанкер, понесен от течението в грамадна океанска фуния. Заглавието гласеше: „ПОДВОДНИТЕ ЦИКЛОНИ — ГИГАНТСКИ УБИЙЦИ ОТ ДЪЛБИНИТЕ?“
Той се засмя.
— Не става въпрос за това. В тази статия се говори за подводните циклони в земетръсните зони. Преди няколко години това беше популярна теория за Бермудския триъгълник, с която се обясняваха изчезналите кораби. Чисто теоретично, ако на океанското дъно протече някакво катаклизмично явление, каквото в тези райони никога не се е случвало, куполът ще се пробие и въртопът може би ще е достатъчно голям, за да… е, нали разбирате…
— Не, не разбираме — упорито каза Корки.
Толанд сви рамене.
— За да стигне до повърхността.
— Страхотно. Радвам се, че ни взе на борда.
В този момент влезе Завия.
— На циклона ли се възхищавате?
— О, да — саркастично отвърна Корки. — Майк тъкмо ни обясняваше, че ако тая пъпка се спука, всички ще потънем в канавката.
— В канавката ли? — студено се засмя геоложката. — По-скоро в най-големия кенеф на света.
Пилотът от бреговата охрана зорко наблюдаваше радарния екран. Като пилот на спасителен хеликоптер, той достатъчно често виждаше страх в човешките очи — а Рейчъл Секстън определено се страхуваше, когато му каза да следи за неочаквани посетители.
„Какви посетители очаква?“ — чудеше се пилотът.
Доколкото виждаше, морето и въздухът в радиус от петнадесет километра бяха чисти. Рибарски кораб на тринадесет километра. Тук-там някой самолет прекосяваше периферията на радарното поле и отново изчезваше в неизвестна посока. Пилотът въздъхна и се загледа в кипящия океан. Изпитваше призрачно усещане — за плаване с пълна скорост, въпреки че бяха на котва. После отново насочи очи към радарния екран и продължи да го наблюдава. Зорко.