Дан Браун
Метеоритът (104)

103

Мостикът на „Гоя“ представляваше плексигласов куб, издигнат на два етажа над главната палуба. Оттам се разкриваше гледка във всички посоки. Рейчъл само веднъж отправи очи към мрачното море и после насочи вниманието си към непосредствения проблем.

След като прати Толанд и Корки да намерят Завия, тя се приготви да се свърже с Пикъринг. Бе му обещала да му се обади щом пристигнат и нямаше търпение да узнае какво е научил от срещата си с Марджъри Тенч.

Дигиталната комуникационна система на „Гоя“ беше ШИНКОМ 2100. Рейчъл я познаваше достатъчно добре. Знаеше, че ако говори кратко, не могат да я подслушват.

Набра номера на Пикъринг и зачака, притиснала слушалката към ухото си. Очакваше директорът да вдигне при първото иззвъняване. Но телефонът продължаваше да звъни. Шест иззвънявания. Седем. Осем…

Рейчъл погледна към тъмния океан. Фактът, че няма връзка с Пикъринг, с нищо не успокояваше страха й че се намира в морето.

Девет иззвънявания. Десет. „Вдигни!“

Какво ставаше? Директорът винаги носеше мобилния си телефон и изрично й беше казал да му се обади. На петнадесетото иззвъняване затвори. После с все по-силно свито сърце отново вдигна слушалката и набра номера повторно. Четири иззвънявания. Пет. „Къде си?“

Накрая чу изщракване. Обзе я облекчение, но това продължи съвсем кратко. Отсреща нямаше никого. Само мълчание.

— Ало? — попита тя. — Господин директор?

Три бързи прещраквания.

— Ало?

Взрив от електронно пращене я оглуши и тя махна слушалката от ухото си. Пращенето престана. Рейчъл чу поредица бързо менящи се звуци, които пулсираха на интервали от половин секунда. Смущението й бързо се смени с ужасяваща мисъл. И после със страх.

— Мамка му!

Тя тръшна слушалката върху вилката и прекъсна връзката. Няколко секунди остана вцепенена — чудеше се дали е затворила навреме.

 

 

Разположена два етажа по-ниско, хидролабораторията на „Гоя“ бе просторно работно помещение, разделено от дълги маси и островчета, задръстени с електроника — дънни скенери, анализатори на течението, подвижен охладител, компютри и сандъчета с резервни части.

Когато Толанд и Корки влязоха, Завия, корабната геоложка, се беше навела пред гърмящия телевизор и дори не се обърна.

— Парите за бира ли свършихте? — извика тя през рамо. Очевидно си мислеше, че се прибира някой от екипажа.

— Завия, аз съм — Майк — каза Толанд.

Тя рязко се обърна и насмалко да се задави със сандвича, който дъвчеше.

— Майк — явно смаяна, че го вижда, заекна геоложката. Намали телевизора и стана, без да спира да дъвче. — Мислех, че някой от нашите се е прибрал от брега. Какво правиш тук? — Бе набита и мургава, с остър глас и кисело изражение. Посочи телевизора — повтаряха документалния филм на Толанд за метеорита. — Не ти се висеше на оня леден шелф, а?

„Нещо изскочи“ — помисли си океанологът.

— Завия, сигурен съм, че познаваш Корки Марлинсън.

Тя кимна.

— За мен е чест, господине.

Корки зяпаше сандвича в ръката й.

— Това ми изглежда вкусно.

Завия го изгледа странно.

— Получих съобщението ти — каза й Толанд. — Спомена, че съм допуснал грешка във филма. Исках да поговорим за това.

Геоложката го зяпна и избухна в креслив смях.

— Затова ли се връщаш? О, Майк, за Бога, казах ти, че не е нищо важно. Просто те дразнех. НАСА явно са ти дали стари данни. Сериозно, само трима-четирима морски геолози на света може да са забелязали този пропуск!

Толанд затаи дъх.

— Този пропуск случайно да има нещо общо с хондрули?

На лицето на Завия се изписа изумление.

— Господи, някой вече е успял да ти се обади?

Океанологът погледна Корки, после отново се обърна към Завия.

— Виж, трябва да знам всичко, което можеш да ми кажеш за тия хондрули. Каква грешка съм допуснал?

Тя очевидно усети, че той говори абсолютно сериозно.

— Наистина не е нищо важно, Майк. Преди известно време прочетох една кратка статия в специализирано научно списание, но не разбирам защо толкова се тревожиш.

Толанд въздъхна.

— Колкото и странно да ти звучи, Завия, колкото по-малко знаеш засега, толкова по-добре. Искам само да ни кажеш, каквото знаеш за хондрулите и после ще те помоля да анализираш един скален образец.

Завия изглеждаше озадачена и малко обезпокоена.

— Добре, чакай да ти донеса оная статия. В кабинета ми е. — Тя остави сандвича си и тръгна към вратата.

— Може ли да го доям? — извика след нея Корки.

Геоложката спря и го попита смаяно:

— Моя сандвич ли искате да доядете?

— Ами, просто си помислих, че ако вие…

— Сам си вземете сандвич, по дяволите. — Тя излезе.

Толанд се подсмихва и посочи хладилника за образци.

— На най-долната лавица, Корки. Между самбуката и торбичките от сепия.

 

 

Рейчъл слезе от мостика и тръгна към хеликоптерната площадка. Пилотът от бреговата охрана дремеше, но се понадигна, когато тя почука по стъклото.

— Свършихте ли вече? — попита той. — Много сте бързи.

Младата жена нервно поклати глава.

— Можете ли едновременно да включите радарите за повърхността и въздуха?

— Естествено. В радиус от петнайсет километра.

— Тогава го направете, моля.

Озадачен, той натисна няколко бутона и радарният екран се освети. Стрелката лениво започна да описва кръгове.

— Има ли нещо?

Пилотът остави стрелката да направи няколко пълни завъртания, после донастрои радара и изчака още малко. Изглеждаше чисто.

— В периферията има два малки кораба, но се отдалечават от нас. Иначе във всички посоки има много километри открито море.

Рейчъл Секстън въздъхна, въпреки че не се чувстваше особено облекчена.

— Направете ми една услуга. Ако забележите да се приближава нещо — кораби, самолети каквото и да е, — веднага ми съобщете.

— Естествено. Всичко наред ли е?

— Да. Просто искам да знам, ако се появи компания.

Пилотът сви рамене.

— Ще следя радара. Ако изскочи нещо, вие ще научите първа.

Рейчъл нервно се запъти към хидролабораторията. Корки и Толанд стояха сами пред един компютърен монитор и дъвчеха сандвичи.

— Какво да е? — с пълна уста извика астрофизикът. — Пилешки с миризма на риба, наденица с миризма на риба или яйчена салата с миризма на риба?

Тя не му обърна внимание.

— Майк, трябва бързо да свършваме работа и да се махаме от този кораб!