Дан Браун
Метеоритът (102)

101

На хоризонта най-после се появи силуетът на „Гоя“. От осемстотин метра Толанд видя светлините на палубата, които Завия благоразумно бе оставила включени. Почувства се като уморен пътник, който завива по своята улица.

— Нали каза, че на борда имало само един човек? — попита Рейчъл, изненадана от ярките светлини.

— Ти не оставяш ли светнато вкъщи, когато си сама?

— Само една лампа. Не в цялата къща.

Толанд се усмихна. Въпреки опитите й да изглежда безгрижна, той усещаше, че е обзета от страх. Искаше му се да я прегърне и да я окуражи, ала знаеше, че не може да й каже нищо.

— Светлините са оставени от съображения за сигурност. Така корабът изглежда оживен.

Корки се подсмихна.

— От пирати ли ви е страх, Майк?

— Не. Най-голямата опасност тук са идиотите, които не могат да разчитат показанията на радара. Най-добрата защита срещу тях е да се погрижиш всички да те виждат.

Астрофизикът се вторачи в осветения кораб.

— Да те виждат ли? „Гоя“ прилича на карнавален кораб на Нова година. Явно Ен Би Си ви плаща тока.

Хеликоптерът на бреговата охрана намали скоростта и зави към огромния осветен кораб. Пилотът започна да маневрира към площадката на кърмата. Макар и от въздуха, Толанд виждаше мощното течение, което люлееше „Гоя“. Закотвен за носа, той бе обърнат срещу течението и опъваше дебелата си верига като окован звяр.

— Наистина е красавец — засмя се пилотът.

Толанд знаеше, че забележката е саркастична. „Гоя“ беше грозен. „Грозен като задник“ — според един телевизионен коментатор. Един от седемнадесетте двукорпусни понтонни кораби, строени някога, той бе всичко друго, но не и красив.

Представляваше масивна хоризонтална платформа, плаваща на десет метра над океана върху четири грамадни подпори, закрепени за понтони. Отдалече приличаше на ниска петролна платформа. Отблизо напомняше гемия върху кокили. Каютите на екипажа, научноизследователските лаборатории и мостикът се помещаваха в свързани помежду си структури отгоре и оставяха впечатление за гигантска плаваща масичка, носеща сбирщина от многоетажни сгради.

Въпреки съвсем не аеродинамичния си вид, конструкцията на „Гоя“ осигуряваше изключителна стабилност. Платформата улесняваше снимането на филмите и лабораторната работа. Макар от Ен Би Си да настояваха Толанд да им позволи да му купят нещо по-ново, той отказваше. Естествено, имаше по-добри кораби, дори по-стабилни, но „Гоя“ бе негов дом вече почти от десетилетие — беше корабът, на който се беше върнал към живота след смъртта на Силия. Понякога нощем все още чуваше гласа й във вятъра на палубата. Ако и когато призраците изчезнеха, щеше да помисли за нов кораб.

Когато хеликоптерът най-после кацна на кърмата, Рейчъл Секстън се почувства облекчена само наполовина. Добрата новина бе, че вече не лети над океана. А лошата — че се намира насред него. Когато стъпи на палубата, си наложи да овладее треперенето на коленете си и се огледа. Беше изненадващо тясно, особено с кацналия вертолет. Младата жена плъзна очи към носа и се втренчи в тромавата постройка, представляваща основната част от кораба.

— Знам — надвика рева на течението Толанд. — По телевизията изглежда по-голям.

Рейчъл кимна.

— И по-стабилен.

— Това е един от най-сигурните кораби. Гарантирам ти — Океанологът постави ръка на рамото й и я поведе по палубата.

Топлотата на дланта му успокои нервността й повече, отколкото всякакви думи. Въпреки това, когато се обърна към кърмата и видя пенещото повърхността течение, й се стори, че се движат с пълна мощност. „Намираме се върху циклон“ — помисли си.

В най-предната част на задната палуба видя познатата едноместна подводница „Тритон“, закачена на огромна макара. Тя носеше името на един от древногръцките богове на морето и по нищо не приличаше на своя предшественик, стоманения „Алвин“. „Тритон“ имаше полусферичен полиакрилен купол отпред, което му придаваше вид на аквариум. Рейчъл не се сещаше за нищо по-ужасно от това да се потопи на стотици метри в океана, защитена само от парче прозрачна пластмаса. Според Толанд единственият неприятен момент от пътуването с „Тритон“ било бавното спускане през капак в палубата на „Гоя“, когато си увиснал като махало на десет метра над морето.

— Завия сигурно е в хидролабораторията — каза океанологът. — Насам.

Рейчъл и Корки го последваха. Пилотът от бреговата охрана остана в хеликоптера. Имаше строга заповед да не използва радиостанцията.

— Ела да видиш нещо — повика я Толанд и спря до перилата.

Тя колебливо се приближи. Водата бе на десет метра под тях и все пак Рейчъл усети вдигащата се от нея топлина.

— Температурата е като на топла вана — надвика океанологът рева на течението, наведе се към един превключвател на парапета и го натисна. — Гледай сега.

Във водата зад кораба се появи широка светлинна дъга като в басейн. Рейчъл и Корки едновременно ахнаха. Водата бе пълна с десетки призрачни сенки. Точно под осветената повърхност срещу течението плуваха пълчища дълги тъмни риби и сякаш в някакъв праисторически ритъм подмятаха насам-натам специфичните си черепи с форма на чук.

— Господи… Майк! — заекна Корки. — Много се радвам, че ни ги показа.

Рейчъл се беше вцепенила. Искаше й се да се отдръпне, ала не можеше да помръдне. Гледката я хипнотизираше.

— Невероятни са, нали? — попита Толанд и отново постави ръка на рамото й. — Плуват в топлите води седмици наред. Имат най-съвършеното обоняние в морето — могат да надушат кръв от километър и половина.

Корки, изглежда, се съмняваше.

— Не ми ли вярваш? — Толанд бръкна в някаква алуминиева кутия и извади една умряла риба. — Идеално. — Извади нож от хладилния шкаф и разряза отпуснатата риба на няколко места. От тялото й закапа кръв.

— За Бога, Майк — възкликна Корки. — Това е отвратително.

Океанологът хвърли кървавата риба през борда и тя падна на десетина метра от кораба. В момента, в който докосна повърхността, шест-седем акули се стрелнаха към нея и раззинаха челюсти. След миг от рибата нямаше и следа. Ужасена, Рейчъл се обърна и погледна Толанд, който вече държеше втора риба. От същия вид. Със същата големина.

— Този път без кръв — заяви той. И без да я разреже, я хвърли във водата. Тя падна, но не се случи нищо. Акулите като че ли не я забелязаха. Течението я отнесе, без да е предизвикала никакъв интерес.

— Те нападат само по обоняние — каза Толанд и отново ги поведе. — Всъщност човек може да плува във водата в пълна безопасност — стига да няма открити рани, разбира се.

Корки посочи шевовете на бузата си.

Толанд се намръщи.

— Ясно. Ти няма да плуваш.