Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1940 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Диана(2007)
Издание: Ангел Каралийчев. Тошко Африкански. София, Издателска къща „Летописи“, 1991.
История
- —Добавяне
КОСМАТИЯТ УЧЕНИК
На другия ден учениците пристигнаха рано. Започнаха да викат като луди. Сборичкаха се. Счупиха стъклото на един прозорец. Прекатуриха печката. Тошко се накани да изреве, но тъкмо в този миг влезе учителят. Щом го съзряха, всички се втурнаха към чиновете. Насядаха и се укротиха. Станаха по-малки от тревата, по-тихи от водата. Учителят сложи дневника на масата и като се наведе — изправи печката. Намести я там, където си беше. Тошко притаи дъх.
— Добър ден, деца! — викна учителят.
Децата скочиха на крака и отвърнаха на поздрава. Учителят ги попита сурово:
— Кой счупи стъклото на прозореца? Всички мълчаха.
— Кой счупи стъклото? — с гневен глас повтори учителят и погледна цялото отделение като сокол, който се вие над птичи двор.
Най-отзад се обади второгодишникът Радул с щръкналата нагоре коса.
— Пънчо — излъга Радул.
— Пънчо ли? Я да излезе този Пънчо пред черната дъска!
Но Пънчо го нямаше.
— Той хвърли един камък отвън, счупи стъклото и побягна в градината — продължи да лъже Радул.
— Скоро да го намериш и да ми го доведеш! — поръча учителят.
Радул изскочи ат чина, отвори вратата, обърна се назад и като видя, че учителят записва нещо в дневника, изплези език срещу цялото отделение. Блъсна вратата. Щом стъпките му заглъхнаха, от първия чин се надигна боязливо мъничкият Павел, сирачето, което имаше лице, поръсено с лунички.
— Учителю — проговори Павел с изплашен глас, — Радул излъга. Пънчо не е виновен за стъклото.
— Ами кой го счупи? — дигна глава учителят.
— Аз, учителю — едвам проговори Павел и наведе глава. Ушите му се зачервиха. Две сълзи се търкулнаха между луничките.
Учителят не вярваше на ушите си. Павел — най-кроткото момче, да счупи стъклото! Не може да бъде!
— Как го счупи? — попита той.
— С глава го счупих. Радул ме блъсна и аз ударих стъклото.
— Сега какво ще правиш? — замислено проговори учителят.
— Ще го платя! — отвърна с твърд глас Павел. — Аз имам скътани пари. Нали цяло лято работих в тухларницата на дяда Митрофана. Ще купя ново стъкло.
Учителят приближи чина и помилва Павла по главата.
— Не бързай, Павле, да носиш пари. Аз ще намеря стъкло отнякъде, а пък ти си дръж парите. Като рукнат дъждовете — ще си купиш гумени цървули. Ти си много слабичък и не бива да ходиш бос по студените кални улици.
В туй време Радул посрещна Пънча пред училищната врата и започна да го тегли за ръкава.
Пънчо беше закъснял както винаги. Той едвам си влачеше краката, търкаше сънените си очи и думаше:
— Чакай бе, какво си ме задърпал?
— Бързай — викаше Радул, — учителят донесе цяла кошница, пълна с бонбони. В сребърни книжки. За всички има по две, а за тебе — три. Тичай, докато не са ги излапали другите!
— По какъв случай? — попита Пънчо.
— Вчера изкопал едно гърне с пари. Брей, че късметлия учител!
Пънчо се засили. Ритна вратата и ококори очи.
— Къде е кошницата?
Учителят го посрещна.
— Ела ми, ранобуднико! — проговори той и заведе Пънча и Радула до стената.
— Така ще стоите прави до края на часа. И двамата сте наказани. Пънча наказвам, защото закъснява всяка сутрин. А Радула — защото ме излъга.
Сега всички внимавайте! Ще ви разкажа новия урок. Вие, деца, знаете, че вашите майки пекат в пещите хубави зачервени хлябове. Я ми кажете какво друго мятат в добре затоплените пещи?
— Баници! — обади се един ученик.
— Друго?
— Гергьовски агнета.
— Друго?
Децата се замислиха. Пръв се досети Павел. Дигна ръка.
— Кажи, Павле!
— Тикви, учителю! — извика Павел.
— Така, вашите майки пекат есенно време в пещите тикви. Сега ще ви разкажа нещо за тиквата.
Като чуха думата „тиква“, всички насочиха очи към Радула. Неговият прякор беше „Празна тиква“. Радул ги изгледа стръвнишки, стисна юмрук и се закани. Учителят взе тебешира и нарисува на черната дъска една голяма тиква със закривено рогче.
Тошко слушаше урока с отворени уста и дълбоко внимание — учуден и поразен от знанията на учителя.
През втория час децата писаха нещо с голяма мъка. Пъшкаха, подсмърчаха и езиците им висеха, изкарани навън. Третият час премина в песни. Всички ревяха като магарета. Тошко си запуши ушите. Удари последният звънец. Стаята се изпразни за миг. Гладните ученици изхвръкнаха. Остана само Пънчо. Той отвори вратичката на печката и попита:
— Хей, приятелю, запомни ли урока за тиквата? Аз нищо не чух, защото бях прав. А когато съм прав, нямам памет.
Тошко поклати глава, с което искаше да каже, че е запомнил всичко, дума по дума. Дори се опита да говори.
— Тик! Тик! — издума той.
— Искаш да кажеш тиква! — зарадва се Пънчо. — Чудесно! Когато учителят ме накара да разкажа за тиквата, ти ще ми подсказваш. Брей, че умна глава имам! Намерих кой да ми учи уроците. Сега хайде отнеси ме в къщи. Там ще хапнем и ще напоим кравата.