Октавио Пас
Фонтанът

По пладне светът се вдига нагоре,

вдигат се камъните, вятърът заличава по тях

написаното от време древно;

кулите, които привечер се накланят напред;

корабът, който от векове е заседнал на скалата;

църквата златна, която трепери

от тежестта на дървения кръст;

площадите, на които лагерува войска

и се чувства беззащитна и безсилна;

Могъщият, който е забил коляно

в светлината, нахлула от планината;

градини и хор от брястове и тополи;

колони и сводове като точни мерки на славата;

сляпата стена, отворена към слънцето,

килната върху нея самата;

оня кът, посещаван само от мизантропи,

обкръжили околността: борове и върби;

пазарите под разсеяния огън на гълчавата;

зида до средата на улицата, за който никой не знае

кой го издигна и защо; одрасканата стена от жив камък,

прилепнала към пръстта

от любов към жива материя…

Старият свят на камъните се вдига и полита.

Това е селище на китове и делфини, подскочили до небето,

разплискали големи локви слава,

повлекли каменните тела, които изхвърли

бавния ураган на жегата.

Те излъчват светлина и между облаците проблясват.

Градът хвърля вериги в реката, изпразнена

от себе си, от кървавия си товар, от товара на времето.

Реката почива, превърната в жарава, направена на слънце

в центъра на вихрушка.

Настоящето я преобръща.

Всичко това е присъствие, всички векове са това присъствие.

Щастливо око, че не вижда вече, защото всичко е присъствие,

и зеницата му извън него, е вгледана в него.

Потопи ръка, загреби огън, слънчева риба, син пламък,

песента, затрептяла в жарта на деня!

А голямата вълна се връща и ме поваля,

подхвърля масата, хартиите, музиката,

която нито спира, нито продължава;

няма взори стъмени, всичко е поглед открит,

всичко е присъствие, днес аз съм по всички краища,

и за да виждам по-добре, за да пламтя по-добре — угасвам,

и падам в себе си, и падам от себе си

към ракета, към удар с брадва,

защото голямата сфера, голямото кълбо нажежено време

днес избухва, избухва

като счупено огледало по пладне,

като счупено пладне

срещу морето и солта.

Докосвам камъка и не ми отговаря,

пипам пламъка и не ме изгаря —

какво се крие в това присъствие?

Няма нищо назад, корените са изгорени, основите — разрушени,

с един удар можеш да сринеш всякакво величие.

Кой наследява величие, щом никой не наследява безсилие?

Навлизам в моето нищо, не отговарям, не показвам лице,

загубих си образа, след като загубих душа и тяло.

И моят живот преминава през моите очи,

макар че нищо от него не признавам за мое.

А удоволствието да накараш смъртта да изпърха

с въображаеми крила,

и дългата нощ, преминала в извайване

на моменталното тяло на мълнията,

и любовната нощ — висящ мост

между този живот и другия?

Не боли старата рана, не гори изгореното място,

то е белег почти заздравял.

Мястото на раздялата, мястото на изкореняването,

устата, през която говорят насън смъртта и животът —

всичко е белег невидим.

Не бих дал живот за моя собствен живот,

друга е истинската моя история.

Градът продължава пешком.

Трепти в прекрасна светлина.

Държи слънце в мирна десница.

По-високи изглеждат, по-бели струите на фонтана.

Надигат се сякаш на пръсти, за да паднат по-звънки.

И падналият от брадва заради своя порив се вдига.

Раненият през разцепен череп изхвърля птичи химн.

Той е двойник на себе си,

младежът, който на всеки сто години

идва да ни каже някои думи, все същите;

прозрачна колона, която ту тъмнее, ту искри,

според бързописа на съдбата.

В центъра на площада счупената глава на поета

е като фонтан.

Фонтанът пее за всички.