Нийл Геймън
Американски богове (6)

Глава 5

Господин Живот направо цъфти,

смъртта пък само слухти,

той е наемателят в стаята,

тя на стълбите безобразничи.

У. И. Хенли^[1], „Господин Живот направо цъфти“

Беше събота сутринта и само Зора Утренняя беше будна, за да се сбогува с тях. Тя взе четирийсет и петте долара на Уензди и настоя да му дадяла разписка — написа я с широк почерк със заврънкулки върху опакото на талон за преоценени безалкохолни напитки. В утринната светлина приличаше на кукла — старото й лице беше със старателно нанесен грим, златната и коса беше вдигната на висок кок.

Уензди й целуна ръка.

— Благодаря за гостоприемството, мила госпожо — рече й той. — Ти и милите ти сестри си оставате лъчезарни като самото небе.

— Проклет старец — отвърна тя и му се закани с пръст. После го прегърна. — Пази се — заръча му. — Не искам да чуя, че си си отишъл завинаги.

— Това, скъпа, ще опечали не по-малко и мен. Жената се ръкува с Шадоу и му каза:

— Зора Полуночная има много високо мнение за теб. Аз също.

— Признателен съм ви — отговори Шадоу. — Благодаря за вечерята.

Тя вдигна вежди.

— Хареса ли ти? Заповядай пак.

Уензди и Шадоу слязоха по стълбите. Шадоу бръкна в джобовете на якето си. Сребърният долар студенееше в ръката му. Беше по-голям и по-тежък от монетите, които бе използвал досега. Той го стисна в шепите си като за класически фокус, отпусна ръка до тялото си, после я опъна, при което монетата се плъзна напред. Там, хваната с най-лекото напрежение между показалеца и кутрето, тя сякаш бе съвсем на мястото си.

— Добре го направи — отбеляза Уензди.

— Още се уча — отвърна Шадоу. — Техническата част, общо взето, я владея. Най-трудно е да накараш хората да погледнат към другата ти ръка.

— Така ли?

— Да — потвърди Шадоу. — Нарича се отклоняване на вниманието.

Той плъзна другите си пръсти под монетата, изтласка я назад в дланта си и я стисна съвсем леко. Монетата падна от ръката му, издрънча на стълбището и заподскача надолу. Уензди се наведе и я вдигна.

— Не си позволявай да се отнасяш нехайно към подаръците, които си получил — каза той. — Трябва да пазиш неща като това. А не да ги хвърляш. — И се взря в монетата: разгледа първо едната страна, после другата, с лицето на Статуята на свободата. — А, госпожа Свобода. Красива е, нали?

Метна монетата на Шадоу, който я хвана във въздуха и я плъзна така, че тя сякаш изчезна: продължи да я държи в дясната, а уж я прехвърли в лявата си ръка и я пусна в левия джоб, А монетата си беше в дясната му ръка и като че му вдъхваше спокойствие.

— Госпожа Свобода — повтори Уензди. — Като доста от боговете, на които се кланят американците, и тя е чужденка. В този случай французойка^[2], макар че за да не засегнат изтънчената чувствителност на американците, французите са покрили великолепната гръд на статуята, преди да я подарят на Ню Йорк. Свободата — продължи той и сбърчи нос при вида на използвания презерватив, хвърлен на стълбите на първия етаж, после го изрита погнусен встрани. — Някой може да се подхлъзне. Да си счупи врата — промърмори Уензди. — Като на кора от банан, само че с лош вкус и малко ирония. — Той бутна вратата и я отвори; удари ги слънчева светлина. — Свободата — избоботи Уензди, докато вървяха към колата, — е мръсница, с която трябва да се съвкупяваш върху легло от трупове.

— Така ли? — рече Шадоу.

— Това е цитат — обясни Уензди. — Думи на някакъв си французин. Ето на кого са вдигнали статуя в Нюйоркското пристанище: на мръсница, която обичала да се чука върху бунището. Колкото и високо да си държиш факела, драга, по дрехата ти пак пъплят плъхове и по краката ти се стича студена сперма.

Той отключи колата и посочи на Шадоу дясната седалка.

— Според мен е хубава — отбеляза Шадоу, след като вдигна монетата до очите си.

Сребърното лице на Свободата му напомняше малко Зора Полуночная.

— Такава е вечната лудост на човека — вметна Уензди, след като подкара колата. — Той гони сладката плът, без да осъзнава, че тя не е нищо друго освен красива обвивка на костите. Храна за червеите. Нощем се допираш до храна за червеи. Не че искам да те обидя.

Шадоу не беше виждал Уензди толкова бъбрив. Реши, че новият му шеф преминава през различни фази на общителността, следвани от периоди на тягостно мълчание.

— Значи не си американец? — попита го Шадоу.

— Никой не е американец — отвърна Уензди. — Поне като произход. Това искам да ти кажа. — Той си погледна часовника. — Имаме да убиваме няколко часа, докато затворят банката. Между другото, снощи се справи добре с Чернобог. Е, и аз щях да го убедя да дойде, но ти го направи по-всеотдайно, аз така не мога.

— Само защото после той ще ме убие.

— Не е задължително. Както самият ти напомни с основание, Чернобог е стар и смъртоносният удар може просто да те остави, да речем, парализиран за цял живот. Безнадежден инвалид. И така, имаш какво да очакваш, ако господин Чернобог случайно оцелее в предстоящите трудности.

— И това ли е под въпрос? — попита Шадоу съвсем в стила на Уензди и веднага се намрази заради това.

— Ами да! — отговори той. Спря на паркинга пред една банка. — Това е банката, която ще обера — обясни Уензди. — Затварят чак след няколко часа. Хайде да влезем и да кажем едно „здрасти“. Уензди махна на Шадоу и той слезе без желание от колата. Каза си, че е излишно камерата да записва лицето му, в случай че старецът е решил да върши глупости. Но го загложди любопитство и той влезе в банката. Заби очи в пода, почеса се по носа, постара се лицето му да е скрито.

— Вносни бележки, госпожо? — попита Уензди самотната касиерка.

— Ето там.

— Чудесно. А ако искам да внеса парите само за една нощ?

— Същите бележки. — Тя му се усмихна. — Нали знаете къде е автоматът? Отвън, вляво от главния вход, на стената.

— Благодаря.

Уензди взе няколко вносни бележки. Усмихна се на касиерката и двамата с Шадоу излязоха.

Уензди поспря на тротоара и се почеса замислено по брадата. После отиде при банкомата и при процепа на обществения трезор до него и ги огледа. След това поведе Шадоу към супермаркета от другата страна на улицата, където купи за себе си сладолед на клечка и чаша мляко с какао за Шадоу. На стената в преддверието имаше уличен телефон, сложен под дъската с обяви за квартири под наем и за котенца и кученца, нуждаещи се от добри стопани. Уензди си записа номера на телефонния автомат. Пак прекосиха улицата.

— Сега ни трябва сняг — заяви ненадейно Уензди. — Хубав, дразнещ, вбесяващ сняг. Мисли си за „сняг“, чу ли?

— Моля?

— Съсредоточи се, за да направиш ето онези облаци — ей там, на запад, — да ги направиш по-големи и по-тъмни. Мисли си за сиво небе и бурни ветрове откъм Северния полюс. Мисли за сняг.

— Според мен няма да помогне особено.

— Дрън-дрън. Ако не друго, поне ще си мислиш за нещо — Рече Уензди и отключи колата. — Следващата ни спирка е „Кинко“^[3]. Побързай.

„Сняг — помисли Шадоу, докато седеше на дясната седалка и отпиваше от какаото. — Огромни преспи и сняг, който се сипе във въздуха, бели петна на фона на чугуненосивото небе, сняг, който докосва езика със студ и зима, който те целува плахо по лицето, преди да те вледени до смърт. Трийсет сантиметра сняг като захарен памук, който създава приказен свят и прави всичко неузнаваемо красиво…“

Уензди му говореше нещо.

— Моля? — рече Шадоу.

— Казах, че сме тук — отговори Уензди. — Ти беше някъде другаде.

— Мислех си за снега — рече Шадоу.

В „Кинко“ Уензди се зае да преснима на ксерокса вносните бележки от банката. Помоли служителя да му отпечата и два комплекта от по десет служебни карти. Шадоу усети, че го заболя глава, присвиваше го и отзад между плешките и той се запита дали не е спал накриво и дали главоболието не му е неприятно наследство от канапето от предната нощ.

Уензди седна на компютъра и с помощта на служителя съчини писмо, като сложи няколко големи подписа.

„Сняг — помисли Шадоу. — Високо в небето съвършени кристалчета, които образуват малки, приличащи на дантела прашинки, същинско произведение на дигиталното изкуство. И докато падат, снежните кристали се сливат в снежинки, които сантиметър по сантиметър покриват с бялото си изобилие Чикаго…“

— Дръж — каза Уензди и му подаде чаша кафе на „Кинко“ с полуразтворена буца обезмаслена сметана на прах, плаваща отгоре. — Според мен стига, нали?

— Кое?

— Снегът. Не бива да парализираме града.

Небето беше открай докрай сиво като боен кораб. Задаваше се сняг. Да.

— Нали не съм го направил аз? — попита Шадоу. — В смисъл — не съм го направил. Нали?

— Пий си кафето — подкани го Уензди. — Не струва, но поне ще облекчи главоболието ти. — После каза: — Добре се справи.

Плати на служителя в „Кинко“ и изнесе подписите си, писмата и служебните карти. Отвори багажника на автомобила, сложи книжата в голямо черно метално куфарче, с каквито ходи охраната на касиерките, и затвори багажника. Подаде на Шадоу една от служебните карти.

— Кой е този А. Хадок, директор по сигурността в охранителна фирма „Секюрити“? — попита Шадоу.

— Ти.

— А. Хадок?

— Да.

— „А“ съкращение на какво е?

— На Алфредо. На Алфонс. На Августин. На Амброуз. Което си избереш.

— О! Ясно.

— Аз съм Джеймс О’Горман — обясни Уензди. — За приятелите Джими. Виж! И аз си имам карта.

Качиха се отново в колата и Уензди каза:

— Ако си мислиш за А. Хадок така, както си мислеше за снега, би трябвало да разполагаме с доста пари, с които да хапнем и да пийнем довечера с приятелите.

— Нямам намерение да се връщам в затвора.

— Кой е казал, че ще се връщаш?

— Мислех, че се разбрахме: няма да правя нищо незаконно.

— Не го и правиш. Може би ми оказваш известно съдействие и помощ, а след това, разбира се, ще укриваш крадени пари, но повярвай, ще излезеш от тази история, ухаещ на рози.

— Кога ще бъде това, преди или след като твоят грохнал славянски Чарлс Атлас^[4] ми размаже главата с един удар?

— Той недовижда — уточни Уензди. — Едва ли изобщо ще улучи. И така, разполагаме с още малко време за убиване, в събота банката все пак затваря по обед. Искаш ли да хапнем?

— Да — отговори Шадоу. — Умирам от глад.

— Знам едно прекрасно местенце — каза Уензди.

Докато шофираше, си тананикаше някаква весела песен, която Шадоу не знаеше. Посипаха се снежинки — същите, каквито Шадоу си ги беше представял, — и той се почувства странно горд. Помислеше ли трезво, осъзнаваше, че няма нищо общо със снега, както знаеше и че сребърният долар, който носи в джоба си, не е и никога не е бил луната. Въпреки това…

Спряха пред голяма сграда с вид на хангар. На една табела пишеше, че вътре имало шведска маса само за четири долара и деветдесет и девет цента на човек.

— Обичам го това място — сподели Уензди.

— Кухнята ли е добра? — попита Шадоу.

— Не бих казал. Затова пък обстановката е неповторима.

След като хапнаха — Шадоу си взе печено пиле, което му се услади, — се оказа, че обстановката, която Уензди обича, е сместена в дъното на хангара: според рекламата, провесена в средата на помещението, там имаше разпродажба на стоки от фирми във фалит и ликвидация.

Уензди отскочи до автомобила и се върна с куфарче, което отнесе в мъжката тоалетна. Шадоу си каза, че ще не ще, доста скоро ще разбере какво е наумил Уензди, и бавно тръгна да обикаля щандовете на разпродажбата, като разглеждаше стоката: кутии кафе „само за самолетни кафе-машини“, костенурки мутанти нинджа за тийнейджъри и Ксена^[5] — харемни кукли с образа на войнствената принцеса, плюшени мечета, които, включиш ли ги съм електрическата мрежа, свиреха на ксилофони патриотични песни, месни консерви, галоши и всевъзможни терлици, захаросани плодове, ръчни часовници с образа на президента Бил Клинтън, изкуствени коледни елхички, солници и съдчета за черен пипер във формата на животни, части на тялото, плодове и калугерки и любимото на Шадоу: комплект за направата на снежен човек с пластмасови очи като въглени, лула от царевичен кочан и найлонова шапка, на който пишеше „Остава само да добавите истински морков“.

Шадоу се замисли как е възможно да направиш така, че луната сякаш да слезе от небето и да се превърне в сребърен долар, и какво кара една жена да стане от гроба и да прекоси града, за да си поговори с теб.

— Нали тук е прекрасно? — попита Уензди, когато излезе от мъжката тоалетна. Ръцете му още бяха мокри и той ги подсушаваше с носна кърпа. — Свършили са им хартиените салфетки.

Беше се преоблякъл. Сега бе в тъмносиня куртка и панталон в същия цвят, със синя плетена вратовръзка, дебел син пуловер, бяла риза и черни обувки. Приличаше на човек от охраната и Шадоу му го каза.

— Какво да отговоря на това, млади момко — рече Уензди и взе кутийка плаващи пластмасови аквариумни рибки („Няма да ви умрат и не е нужно да ги храните!“), — освен да те поздравя за прозорливостта. Какво ще кажеш за Артър Хадок? Артър е хубаво име.

— Прекалено просташко е.

— Е, тогава ти измисли нещо. Хайде да се връщаме в града. Трябва да уцелим най-доброто време за обир на банка и тогава ще разполагам с малко пари за харчене.

— Повечето хора просто ще ги изтеглят от банкомата — отбеляза Шадоу.

— Колкото и да е странно, и аз, горе-долу, смятам да направя това.

Уензди спря на паркинга пред супермаркета точно срещу банката, от другата страна на улицата. Извади от багажника на автомобила металното куфарче, подложка за листове и белезници. Прикачи с тях куфарчето към лявата си китка. Снегът продължаваше да се сипе. После Уензди нахлупи синя фуражка с козирка и закрепи върху горния джоб на куртката ламинирана значка. На фуражката и върху значката пишеше „Охранителна фирма «Секюрити»“. Сложи върху поставката вносните бележки. После се сгърби. Приличаше на опитно ченге в пенсия, дори сякаш му се бе появило и шкембенце.

— А сега — каза той — иди да понапазаруваш на щанда за хранителни продукти, после стой при телефона. Ако някой те попита, чакаш да ти се обади приятелката ти, понеже колата й се е повредила.

— И защо ще ми звъни там?

— А ти откъде ще знаеш?

Уензди си сложи избелели розови наушници. Затвори багажника. По тъмносинята фуражка и наушниците се трупаше сняг.

— Как изглеждам? — попита той.

— Смешен — отговори Шадоу.

— Смешен ли?

— Или може би тъп.

— Хм. Тъп и смешен. Това е добре.

Уензди се усмихна. С наушниците вдъхваше доверие и същевременно изглеждаше забавен, накратко, симпатичен. Пресече улицата и тръгна по тротоара покрай сградата на банката, а Шадоу влезе в преддверието на супермаркета и загледа.

Уензди закачи голяма червена табела, че банкоматът не работи. Отцепи с червена лента и процепа, където се пускаха сумите, внасяни в терзора за през нощта, и отгоре прикрепи с лепенка пресниман на ксерокс надпис. Шадоу го прочете развеселен.

„ЗА ВАШЕ УЛЕСНЕНИЕ — пишеше на него — РАБОТИМ ПО УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО НА АВТОМАТА. ИЗВИНЯВАЙТЕ ЗА ВРЕМЕННОТО НЕУДОБСТВО“.

После Уензди се обърна и застана с лице към улицата. Изглеждаше премръзнал и измъчен.

При банкомата дойде млада жена. Уензди поклати глава и обясни, че не работи. Тя изруга, извини се за ругатнята и забърза по тротоара.

Спря кола и от нея слезе мъж; държеше сиво чувалче и ключ. Шадоу загледа как Уензди се извинява на човека, после го кара да подпише вносната бележка върху поставката, проверява я, издава му усърдно разписка и дълго умува кой от двата екземпляра да му връчи; накрая отвори голямото черно метално куфарче и прибра вътре торбата на мъжа.

Човекът потрепери на снега и запристъпва от крак на крак — явно му се искаше старецът от охраната да приключва по-бързо с тези глупави формалности и той да остави оборота, да се махне от студа и да продължи нататък; после си прибра разписката, качи се в топлия автомобил и подкара нанякъде.

Както стискаше металното куфарче, Уензди пак пресече улицата и си купи кафе от супермаркета.

— Добър ден, млади момко — поздрави той с добродушна като на чичо усмивка, докато минаваше покрай Шадоу. — Студено, а?

Пак се върна от другата страна на улицата и с вида си на добродушен стар охранител със смешни розови наушници продължи да взима сивите чувалчета и пликовете от хората, дошли този съботен следобед да внесат печалбата или оборота.

Шадоу си купи нещо за четене: „Търки Хънтинг“, „Пипъл“ и заради трогателната снимка на Бигарут върху корицата — „Уикли Уърлд Нюс“, после пак погледна през стъклото.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита чернокож мъж с бели мустаци, на средна възраст.

Явно беше управителят.

— Благодаря, но не можете. Чакам да ми се обадят по телефона. Колата на приятелката ми се е повредила.

— Сигурно акумулаторът — каза мъжът. — Хората забравят, че до три, най-много до четири години акумулаторите излизат от строя. А не струват цяло състояние.

— На мен ли го казвате! — възкликна Шадоу.

— Е, чакайте си приятелката — рече управителят и пак влезе в супермаркета.

Със снега улицата сякаш беше вместена в снежна сфера, съвършена до най-малките подробности.

Шадоу продължи да гледа възхитен. Не чуваше разговорите от другата страна на улицата и имаше чувството, че гледа хубав ням филм, състоящ се само от пантомима и изражение: възрастният мъж от охраната беше свъсен, угрижен, малко недодялан може би, но изключително доброжелателен. Всички, които му връчваха парите си, си тръгваха малко по-щастливи от срещата с него.

После пред банката дойдоха ченгетата и сърцето на Шадоу се сви. Уензди им изкозирува и отиде при полицейския автомобил. Поздрави и се ръкува през отворения прозорец, после кимна и забърка в джобовете си, докато не намери служебната карта и някакво писмо, които подаде на полицаите пак през прозореца на колата. След това отпи от кафето си.

Телефонът иззвъня. Шадоу вдигна слушалката и се постара да каже отегчено:

— Охранителна фирма „Секюрити“.

— Търся А. Хадок — рече ченгето от другата страна на улицата.

— Аз съм — отвърна Шадоу.

— Обаждам се от полицията, господин Хадок — каза ченгето в автомобила отсреща. — Пред Първа Илинойска банка на ъгъла на Маркет Стрийт и Втора улица има ваш човек.

— О, да. Джими О’Горман. Какво ви притеснява, господине? Нали Джим се държи добре. Да не пие?

— Нищо не ме притеснява. Вашият човек е добре, господине. Просто исках да се уверя, че всичко е наред.

 

 

— Предайте на Джим, че ако пак го хванат да пие, ще го уволним. Разбрахте ли? Ще си изгуби службата. Ще го изритам като мръсно псе. Ние в охранителна фирма „Секюрити“ не търпим такива неща.

— Не мисля, че ми е работа да му го казвам, господине. Той се справя прекрасно. Притесняваме се, защото работа като тази трябва да се върши от двама души. Опасно си е да оставяте един невъоръжен охранител да борави с такива големи суми.

— На мен ли го казвате! По-добре го обяснете на онези скръндзи от Първа Илинойска. Пращам там своите хора, господине, свестни мъже. Мъже като вас. — Шадоу забеляза, че ролята му е допаднала. Усещаше как се превръща в Анди Хадок с евтината пура с изгризан край в пепелника и камарата книжа, които трябва да отхвърли в събота следобед, с дом в Шомбърг и любовница в малък апартамент на Лейк Шор Драйв. — Знаете ли, виждате ми се буден младеж, полицай…

— Майърсън.

— Полицай Майърсън. Ако искате да поработите допълнително в събота и неделя или по някаква причина решите да напуснете полицията, звъннете ни. Винаги имаме нужда от свестни момчета. Имате ли ми визитната картичка?

— Да, господине.

— Пазете я — каза Анди Хадок. — Звъннете ми. Полицейският автомобил потегли, а Уензди бавно тръгна през снега, за да обслужи малката опашка — хората чакаха, за да внесат парите си.

— Добре ли е? — попита управителят, след като надзърна през вратата. — Приятелката ви де.

— Точно акумулаторът е — обясни Шадоу. — Не ми остава друго, освен да чакам.

— Женска му работа — рече управителят. — Дано приятелката ви заслужава да я чакате.

Спусна се зимен мрак, следобедът бавно започна да посивява и да се превръща във вечер. Включиха осветлението. Още и още хора предаваха на Уензди парите си. Най-неочаквано, сякаш по знак, който Шадоу не бе видял, Уензди отиде при стената, махна табелите, че банкоматите не работят, и тръгна през кишата към паркинга. Шадоу поизчака малко и го последва.

Уензди седеше отзад в автомобила. Беше отворил металното куфарче и старателно редеше на седалката всичко, което му бе предадено.

— Карай — каза той. — Отиваме в Първа Илинойска банка на Стейт Стрийт.

— На бис ли ще повтаряме? — попита Шадоу. — Не дърпаш ли дявола за опашката?

— Ни най-малко — отвърна Уензди. — Отиваме да внесем пари. Докато Шадоу шофираше, Уензди седеше на задната седалка вадеше с шепи банкнотите от чувалчетата: отделяше чековете и взимаше банкнотите от някои пликове, но не от всичките. После пускаше парите в металното куфарче. Шадоу зави към банката и спря на петдесетина метра от входа, далеч от обсега на камерите. Уензди слезе и пъхна пликовете в процепа на банкомата. После отвори вратичката на обществения трезор и пусна вътре сивите чувалчета. Пак я затвори. Отново се качи в колата и каза:

— Излез на магистрала Ай-90. По знаците на запад, към Медисън.

Шадоу потегли.

Уензди се обърна и погледна банката, от която се отдалечаваха.

— Готово, моето момче — заяви той бодро. — Това съвсем ще ги обърка. Но ако искаш да вземеш наистина големи пари, трябва да направиш всичко това в четири и половина в събота срещу неделя, когато от клубовете и баровете носят нощния оборот. Ако уцелиш банката и човека, дошъл да внесе парите — обикновено ги подбират едри и честни, понякога с тях ходят и двама души охрана, но те не са задължително умни, — само за една нощна смяна можеш да изкараш четвърт милион.

— Щом е толкова лесно, защо не го правят всички? — учуди се Шадоу.

— Е, има си и рискове — отговори Уензди. — Особено в четири и половина сутринта.

— Защо? Защото в четири и половина сутринта ченгетата са по-подозрителни ли?

— О, не. Но ония от охраната си отварят очите на четири. И нещо може да се обърка.

Той преброи една пачка петдесетдоларови банкноти, добави по-малка от по двайсет долара, претегли ги на ръка и ги подаде на Шадоу.

— Вземи. Заплатата ти за първата седмица.

Шадоу прибра парите в джоба си, без да ги брои, и каза:

— Така значи си изкарваш парите.

— Рядко. Само когато ми трябва бързо голяма сума в брой. Като цяло си изкарвам парите от хора, които и не подозират, че ги ограбвам, и никога не се оплакват. Дори ако се върна, често се редят на опашка, за да ги ограбя пак.

— Онзи Суийни каза, че си бил мошеник.

— Прав е. Но това е последното, което съм. И последното, за което си ми нужен, Шадоу.

Пътуваха в мрака. Пред фаровете и предното стъкло се въртяха снежинки. Въздействаха почти хипнотично.

— Това е единствената държава на света, която се притеснява какво всъщност представлява — каза в тишината Уензди.

— Моля?

— Останалите знаят. На никой не му и хрумва да ходи да търси сърцето на Норвегия. Или да издирва душата на Мозамбик. Те знаят какво представляват.

— И?

— Просто разсъждавам на глас.

— Значи си бил в много други държави. Уензди не отговори. Шадоу го погледна.

— Не — каза с въздишка Уензди. — Не съм бил никъде. Спряха да заредят бензин, Уензди отиде в тоалетната, както беше в куртката на охранител и с куфарчето, и излезе в изгладен светъл костюм, кафяви обувки и дълго до коленете кафяво палто, което приличаше на италианско.

— Какво ще стане, когато пристигнем в Медисън?

— Ще тръгнем по Четиринайсета магистрала на запад, към Спринг Грийн. Ще се срещнем с останалите на едно място, казва се Къщата върху скалата. Ходил ли си там?

— Не — отговори Шадоу. — Но съм виждал табелите. Бяха навсякъде в тази част на света: наклонени неясни табели навред из Илинойс, Минесота и Уисконсин, а както Шадоу подозираше, вероятно чак до Айова, табели, предупреждаващи за съществуването на Къщата върху скалата. Шадоу ги беше виждал и се беше чудил. Дали Къщата се крепеше опасно върху тази скала? С какво толкова бе интересна скалата? И Къщата? Беше се замислял мимоходом, но беше забравил. Нямаше навика да посещава крайпътни забележителности. При Медисън излязоха от междущатската магистрала и минаха покрай купола на капитолия, поредната сякаш вместена в стъклено кълбо съвършена гледка в сипещия се сняг, после подкараха по провинциалните пътища. След близо час, през който прекосиха градчета с имена като Блак Ърт^[6], завиха по тесен път и подминаха няколко покрити със сняг огромни саксии, по които имаше преплетени змейове, приличащи на гущери. Паркингът, обточен отстрани с дървета, бе почти празен.

— Скоро затварят — обясни Уензди.

— Е, какво е това място? — попита Шадоу, докато вървяха през паркинга към ниска дървена постройка, която не се открояваше с нищо.

— Крайпътна забележителност — рече Уензди. — Една от най-добрите. Което означава, че тук е съсредоточена голяма сила.

— Защо?

— Много просто — каза Уензди. — В другите държави хората са отбелязвали местата, където е съсредоточена голяма сила. Понякога това са природни образувания, друг път е място като това тук, което по един или друг начин се различава от останалите. Знаели са, че там става нещо важно, че то е фокус, канал, прозорец към Иманентното. И затова са изграждали храмове или катедрали, описвали са с камъни кръгове или… е, сещаш се за какво ти говоря.

— Но нали навсякъде из Щатите има църкви — каза Шадоу.

— Във всеки град. Понякога на всяка пресечка. И в този смисъл те са точно толкова съществени, както и зъболекарските кабинети. Не, в САЩ хората, поне някои от тях, и досега биват призовавани и усещат, че са призовавани от трансцендентната пустота, и откликват, като правят от бирени бутилки модел на нещо, което никога не са посещавали, или като вдигат някъде в страната някакъв шантав дом, който шантавите като цяло отказват да посещават. Крайпътни забележителности: хората се чувстват привлечени към места, където по други краища на света ще признаят, че частица от тях наистина е трансцендентна, купуват си хотдог и обикалят, удовлетворени на равнище, което всъщност не са в състояние да опишат, и силно неудовлетворени на по-дълбоко равнище.

— Имаш доста налудничави теории — отбеляза Шадоу.

— Това, млади момко, изобщо не са теории — възрази Уензди. — Би трябвало да си го разбрал досега.

Работеше само една от касите.

— След половин час спираме продажбата на билети — каза момичето. — За да разгледате, ви трябват най-малко два часа.

Уензди плати билетите в брой.

— Къде е скалата? — полюбопитства Шадоу.

— Под къщата — уточни Уензди.

— Къде е къщата?

Уензди долепи пръст до устните си и продължиха напред. По-навътре една пианола свиреше нещо, което би трябвало да мине за „Болеро“ на Равел. Постройката приличаше на геометрично обновен през шейсетте години публичен дом с неизмазана каменна зидария, дебел мокет и величаво грозни абажури от цветно стъкло във формата на гъби. По витата стълба се стигаше до друго помещение, пълно с какви ли не джунджурии.

— Твърдят, че сградата е построена от лошия близнак на Франк Лойд Райт^[7] — каза Уензди. — Франк-Лойд Ронг^[8].

И се засмя на собствената си шега.

— Виждал съм го написано на тениска — рече Шадоу.

Нагоре, надолу по още стълби и се озоваха в дълго, много дълго помещение, което беше направено от стъкло и стърчеше като губерка на стотина метра над черно-белия безлистен пейзаж наоколо. Шадоу стоеше и гледаше как снегът се сипе и се върти.

— Това ли е Къщата върху скалата? — попита той озадачен.

— В известен смисъл. Това е Стаята на безкрайността, която, макар и да е добавена по-късно, е част от същинската къща. Но ние с теб, млади ми приятелю, още не сме разгледали и сантиметър от онова, което може да предложи къщата.

— Според твоята теория излиза, че паркът „Уолт Дисни“ е най-святото място в Америка — подметна Шадоу.

Уензди се свъси и си поглади брадата.

— Уолт Дисни е купил няколко портокалови горички насред Флорида и върху тях е изградил туристическо градче. Там няма никаква магия. Според мен в първоначалния Дисниланд може и да е имало нещо истинско. Някаква сила, макар и изкривена, трудна за достигане. Ала някои части на Флорида са изпълнени с истинска магия. Трябва само да си отваряш очите. А колкото до морските сирени от Уики Уочий^[9]… Ела насам. Звучеше музика: дрънчаща, неблагозвучна музика, леко фалшива, със забавен ритъм. Уензди извади банкнота от пет долара и я пусна в автомата за смяна на пари, откъдето получи шепа метални жетони с цвят на месинг. Метна един на Шадоу, който го хвана и понеже забеляза, че ги гледа едно момченце, стисна монетата между палеца и показалеца си и я скри. Хлапето изтича при майка си, която разглеждаше един от вездесъщите Дядо Коледовци — НАД ШЕСТ ХИЛЯДИ, ВКЛЮЧЕНИ В ЕКСПОЗИЦИЯТА!, както пишеше по табелите, — и я задърпа припряно за полата на палтото.

Шадоу излезе заедно с Уензди и тръгна по знаците към Улиците на миналото.

— Преди четирийсет години Алекс Джордан — ликът му, Шадоу, е върху жетона, който ти скри в дясната си ръка, — се запретнал да строи къща високо върху една скала в нива, която не била негова, и дори той не можел да каже защо. Хората се стичали да погледат строежа: любопитните, озадачените и онези, които не били нито любопитни, нито озадачени и ако ги попиташ, сигурно е нямало да могат да кажат защо са дошли. Тогава Джордан направил онова, което е щял да направи всеки здравомислещ американец от неговото поколение: започнал да им взима пари, но не много. Може би по пет цента. Или по двайсет и пет. И продължил да строи, а хората пак прииждали и прииждали. Джордан взимал тези монети от по пет цента и от четвърт долар и направил нещо още по-голямо и странно. На терена под къщата вдигнал тези складове и ги напълнил с неща, които хората да разглеждат, и тогава хората наистина започнали да се стичат заради тях. Всяка година тук идват по един милион души.

— Защо?

Но Уензди само се усмихна. Тръгнаха по слабо осветените Улици на миналото, покрай които растяха дървета. От прашните витрини на магазините, наподобяващи струпани декори за приличен филм на ужасите, ги гледаха порцеланови кукли с устни, стиснати строго, по викториански. Плочник долу, тъмен покрив горе, дрънчаща механична музика в дъното. Минаха покрай витрина със счупени кукли и прекалено голяма позлатена музикална кутия под стъклен похлупак. Минаха и покрай стоматологичен кабинет и дрогерия („ВЪЗСТАНОВЕТЕ ПОТЕНТНОСТТА СИ! ИЗПОЛЗВАЙТЕ МАГНИТНИЯ КОЛАН НА О’ЛИЪРИ“).

В дъното на улицата имаше голяма стъклена кутия с женски манекен, облечен като циганка гледачка.

— И така, в началото на всяка експедиция или дръзко начинание не е зле да се допитаме до норните^[10] — ревна Уензди, за да надвика механичната музика. — Нека обозначим тази сибила като нашата Урд^[11].

Той пусна в процепа един от жетоните с цвят на месинг. С отсечени механични движения циганката вдигна ръка и пак я свали. От процепа излезе късче хартия.

Уензди го взе, прочете го, изсумтя, сгъна го и го прибра в джоба си.

— Няма ли да ми го покажеш? Аз ще ти покажа моето — предложи Шадоу.

— Предсказанието е личен въпрос — отвърна намусено Уензди. — Не ща да гледам твоето.

Шадоу също пусна жетон в процепа. Взе си листчето. Прочете го.

ВСЕКИ КРАЙ Е НОВО НАЧАЛО

НЯМАШ ЩАСТЛИВО ЧИСЛО ЩАСТЛИВИЯТ ТИ ЦВЯТ Е МЪРТЪВ

Девиз: КАКЪВТО БАЩАТА, ТАКЪВ И СИНЪТ

Шадоу се намръщи. Сгъна предсказанието и го прибра във вътрешния си джоб.

Продължиха по червен коридор, покрай стаи, пълни с празни столове, по които бяха наслагани цигулки, виоли и виолончела; ако пуснеш жетон те си свиреха сами, или поне така изглеждаше. Клавишите мърдаха, чинелите се блъскаха, тръби духаха сгъстен въздух в кларнети и обои. Развеселен, но и отвратен, Шадоу забеляза, че лъковете на струнните инструменти, задвижвани от механични ръце, всъщност не се докосват до струните, които често бяха разхлабени или липсваха. Запита се дали всички звуци, които чува, са произведени от въздух и допир, или освен това са и на запис.

След няколко километра — според него — стигнаха в стая, наречена „Микадо“^[12]: едната стена представляваше псевдоизточен кошмар от деветнайсети век: механични тъпанджии с лица като на насекоми удряха чинели и барабани върху подиум, украсен с дракони. В момента величествено изтезаваха „Танцът на смъртта“ на Сен-Санс.

На пейка до стената срещу машината „Микадо“ седеше Чернобог и си тактуваше с пръсти. Свиреха тръби и дрънчаха камбани.

Уензди седна до него. Шадоу реши да остане прав. Чернобог протегна лявата си ръка, здрависа се с Уензди, здрависа се и с Шадоу.

— Радвам се да ви видя.

После се облегна; очевидно се наслаждаваше на музиката.

„Танцът на смъртта“ завърши бурно и неблагозвучно. От това, че изкуствените инструменти свиреха леко фалшиво, всичко изглеждаше още по-отвъдно. Гръмна нова музика.

— Как беше банковият обир? — попита Чернобог. — Добре ли мина?

Изправи се: явно не му се искаше да си тръгва от „Микадо“ с неговата тътнеща, дрънчаща музика.

— Като по вода — отвърна Уензди.

— Получавам пенсия от кланицата — рече Чернобог. — Повече не ми трябва.

— Няма вечно да ти плащат пенсия — напомни Уензди. — Нищо не е вечно.

Още коридори, още музикални машини. Шадоу забеляза, че не следват пътя през стаите, предназначен за туристите, и че Уен-зди сам си е измислил маршрут, по който вървят. Сега слизаха по наклон и Шадоу се запита объркан дали вече са минавали оттук.

Чернобог го сграбчи за ръката.

— Бързо, насам! — И го затегли към една голяма витрина при стената.

В нея имаше диорама на бездомник, заспал в двора на църква, пред притвора. „СЪНЯТ НА ПИЯНИЦАТА“, пишеше на табелката, и отдолу се обясняваше, че диорамата е от машина от деветнайсети век, в която пускали по едно пени и която навремето се е намирала на английска железопътна гара. Процепът за монетите бе видоизменен, за да поема месинговите жетони на Къщата върху скалата.

— Пусни пари — рече Чернобог.

— Защо?

— Трябва да го видиш. Аз ще ти покажа.

Шадоу пусна жетон. Пияният от гробището надигна бутилката към устните си. Една от надгробните плочи се изправи рязко и отдолу се подаде ръката на труп и започна да търси опипом нещо, надгробният камък се завъртя и на мястото на цветята се появи ухилен череп. Вдясно от църквата се появи привидение, а отляво се мерна нещо с бегло зърнато остро стряскащо лице като на птица, блед кошмар като на Босх, което се плъзна плавно иззад надгробния камък в мрака и изчезна. После вратата на църквата се отвори и отвътре излезе свещеник, при което призраците, привиденията и труповете изчезнаха и на гробищата останаха само свещеникът и пияният. Свещеникът го погледна презрително и отново влезе през отворената врата, която се затвори след него, а пияният остана сам.

Историята от диорамата хвърляше в смут — всъщност в много по-голям смут, отколкото би трябвало да те хвърля една история от диорама.

— Знаеш ли защо ти го показвам? — попита Чернобог.

— Не.

— Това е светът такъв, какъвто е. Това е истинският свят. Той е там, зад тази витрина.

 

Тръгнаха бавно през стая с цвят на кръв, пълна със стари музикални инструменти, с огромни тръби за орган и с нещо като грамадни медни казани за варене на алкохол, но без алкохол.

— Къде отиваме? — попита Шадоу.

— На въртележката — отговори Чернобог.

— Но нали вече подминахме десетина пъти знаците за въртележката.

— Той следва своя си път. Движим се по спирала. Най-бързият път понякога е и най-дългият.

Краката на Шадоу започваха да го болят и това му се стори изключително неправдоподобно.

Една механична машина свиреше „Градината на октопода“^[13] — намираше се в стая, висока няколко етажа, и средата на стаята бе запълнена изцяло от макет на голямо черно животно като кит с макет в естествени размери на кораб, вместен в огромната му паст от фибростъкло. Оттам отидоха в Залата на пътешествията, където видяха колата, покрита с керемиди, пуснатото в действие изобретение на Руб Голдбърг^[14] и ръждясали реклами за Бирмански сапун за бръснене по стената^[15].

Животът е тежък

Животът е труд и тегоби

Не допускайте да

брадясате

Бирмански сапун за бръснене

пишеше на едната, а на другата:

Той предприе изпреварване

Пътят беше със завой

Оттук нататък единственият приятел

на предприемача

е Бирманският сапун

и вече бяха слезли в долния край на наклона и пред тях изникна количка със сладолед. Уж работеше, но момичето зад нея ги изгледа така, сякаш е затворено, затова те го подминаха и влязоха в пицарията, която беше празна, ако не се броеше възрастният чернокож в ярък кариран костюм и патешкожълти ръкавици. Беше дребен, както са дребни старци, които сякаш са се смалили през годините, ядеше огромна мелба с много топки сладолед и пиеше свръхголяма чаша кафе. В пепелника пред него тлееше пурета.

— Три кафета — каза Уензди на Шадоу. После отиде в тоалетната.

Шадоу купи кафетата и ги отнесе при Чернобог, който беше седнал при възрастния негър и пушеше някак потайно, сякаш се страхуваше да не го хванат. Чернокожият си играеше щастливо с мелбата и почти не обръщаше внимание на пуретата, но когато Шадоу се приближи, я взе, всмукна дълбоко от дима и издиша две колелца, първото голямо, второто по-малко — то мина точно през първото, после се ухили, сякаш приятно изненадан от самия себе си.

— Това, Шадоу, е господин Нанси — представи го Чернобог. Старецът се изправи и протегна дясната си ръка в жълта ръкавица.

— Радвам се да се запознаем — заяви той с ослепителна усмивка. — Знам кой би трябвало да сте. Работите при едноокото копеле, нали?

Говореше малко носово, с лека следа от диалект, вероятно карибски.

— Работя при господин Уензди — потвърди Шадоу. — Да. Моля, седнете.

Чернобог си дръпна от цигарата.

— Смятам — заяви той мрачно, — че такива като нас обичаме толкова много цигарите, понеже те ни напомнят за жертвоприношенията, принасяни в наша прослава, така че димът да се извиси и да донесе одобрението и благоволението ни.

— На мен не са ми принасяли никакви жертви — оплака се Нанси. — Можех да се надявам най-много да ми оставят плодове, които да изям, понякога задушено яре с подправки, нещо лепкаво и студено за пиене и някоя цицеста бабичка, която да ми прави компания.

Той се усмихна, при което се видяха белите му зъби, и намигна на Шадоу.

— Напоследък нямаме нищо — рече Чернобог с все същото изражение.

— Е, аз не получавам толкова много плодове, както едно време — вметна с блеснали очи господин Нанси. — Но нищо на тоя свят не може да се мери с цицеста бабичка. Някои разправят, че първо трябвало да си огледаш плячката, но аз ви казвам, само цицеста жена може да ми подпали фитила в студена сутрин.

Нанси нададе свистящ, тътнещ, добродушен смях и Шадоу усети, че въпреки всичко той му е симпатичен.

Уензди се върна от тоалетната и се ръкува с Нанси.

— Искаш ли нещо за ядене, Шадоу? Пица? Или сандвич?

— Не съм гладен — отговори Шадоу.

— Нека ти кажа нещо — намеси се господин Нанси. — Може да мине много време, докато се нахраниш отново. Ако някой ти предлага храна, приеми я. Вече не съм млад, както едно време, но от мен да го знаеш: никога не отхвърляй възможността да се изпикаеш, да се нахраниш или да подремнеш половин час. Слушаш ли ме?

— Да. Но наистина не съм гладен.

— Едър мъж си — отбеляза Нанси, втренчил старите си махагонови очи в светлосивите очи на Шадоу, — много вода побираш, но съм длъжен да ти кажа, че не ми се виждаш особено умен. Имам син, глупав е като човек, който си е купил глупостта на разпродажба, където плащаш едно, а получаваш две, и ти ми напомняш за него.

— Ако нямате нищо против, това ми звучи като комплимент — каза Шадоу.

— Да те наричат тъп като човек, който се е успал сутринта, когато са раздавали ума ли?

— Да ме сравнявате с човек от семейството си.

Господин Нанси угаси пуретата, после махна от жълтите си ръкавици въображаема прашинка.

— Всъщност май не си най-лошият избор, който Едноокия е могъл да направи. — Той погледна Уензди. — Имаш ли представа колко ще се съберем тук довечера?

— Пратих вест на всички, които намерих — отговори Уензди.

— Както личи, не всички ще имат възможност да дойдат. А някои — добави той и изгледа Чернобог — може и да не пожелаят. Но според мен можем да разчитаме, че ще се явят няколко десетки. А вестта ще се разнесе.

 

 

Минаха покрай някакви доспехи („Имитация от викторианската епоха — отсъди Уензди, докато вървяха покрай експонатите във витрините, — съвременна имитация, шлем от дванайсети век върху репродукция от седемнайсети век, лява рицарска ръкавица от петнайсети век…“), после Уензди излезе навън, заобиколи заедно с останалите сградата („Лично аз няма да се оправя с толкова входове и изходи — сподели Нанси, — вече не съм млад, както едно време, а и идвам от по-топли места“), поведе ги по покрит проход и през поредния изход се озоваха в помещението с въртележката.

Свиреше музика за калиопа^[16]: валс на Щраус, вълнуващ и от време на време неблагозвучен. Влязоха. По стената имаше накачени старовремски кончета от въртележка; бяха стотици, някои се нуждаеха от боядисване, други — да им се махне прахта, над тях пък бяха наслагани десетки крилати ангели, доста очевидно направени от женски манекени за витрина: някои бяха оголили безполови гърди, други си бяха изгубили перуките и гледаха дръзко и невиждащо от горе, от мрака.

Отпред беше въртележката.

На табелата се твърдеше, че била най-голямата на света, пишеше и колко тежи и колко хиляди електрически крушки имало в полилеите, които висяха от нея в готическо изобилие, и се забраняваше да се качваш или да яхваш животните.

И то какви животни! Шадоу неволно се захласна по стотиците същества в естествен ръст, които се въртяха заедно с въртележката. Истински, въображаеми или нещо средно между двете: всяко беше различно, Шадоу видя морска сирена и воден, дух, кентавър и ендорог, слонове (един голям, един мъничък), булдог, жаба и феникс, зебра, тигър, твар с тяло на лъв, опашка на скорпион и човешка глава и базилиск, лебеди, теглещи каляска, бял бик, лисица, два еднакви моржа, дори морска змия, всички ярко оцветени и повече от правдоподобни: и всички се въртяха върху площадката, докато валсът не свърши и не започна друг. Въртележката дори не забави ход.

— За какво служи? — попита Шадоу. — В смисъл, добре, най-голямата на света, стотици животни, хиляди лампички, върти се непрекъснато, а никой не се вози.

— Въртележката не е, за да се возят на нея — най-малкото хора — обясни Уензди. — Тя е, за да й се възхищават. Тук е, за да съществува.

— Като молитвено колело^[17], което не спира да се върти — намеси се господин Нанси. — Трупа сила.

— И така, къде ще се срещнем с останалите? — полюбопитства Шадоу. — Ти май каза, че ще се срещнем тук. Но тук няма никой.

Уензди се ухили с ужасната си усмивка и каза:

— Шадоу. Задаваш прекалено много въпроси. Не ти се плаща, за да питаш.

— Извинявай.

— А сега застани тук и ни помогни да се качим — продължи Уензди и отиде при въртележката откъм страната, където бяха описанието й и предупреждението, че е забранено да се возиш на нея.

Шадоу понечи да каже нещо, но вместо това им помогна да се качат един по един на стъпалото. Уензди му се стори неописуемо тежък; Чернобог се покатери сам, като се подпря на рамото на Шадоу; Нанси пък бе лек като перце. Тримата старци се качиха на стъпалото, а после с крачка и отскок се озоваха върху въртящата се площадка.

— Е? — ревна Уензди. — Няма ли да дойдеш и ти?

След като провери притеснен дали няма някой от персонала, който да ги гледа, Шадоу се метна с немалки колебания на стъпалото пред Най-голямата въртележка на света. Развеселен, но и донякъде озадачен, си даде сметка, че се безпокои много повече, задето, качвайки се на въртележката, е нарушил правилата, отколкото че същия следобед е помагал при обир на банка. Всеки от старците си избра същество, на което да се качи. Уензди се спря на златист вълк. Чернобог се покатери на кентавър с броня и с лице, скрито зад метален шлем. Нанси се плъзна с усмивка върху гърба на огромен лъв в скок, изобразен от скулптора как реве. И го потупа по хълбока. Валсът на Щраус ги понесе величествено в кръг.

Уензди се усмихваше, Нанси надаваше радостен старчески смях, дори вечно киселият Чернобог очевидно се забавляваше.

Шадоу изпита чувството, че най-неочаквано от гърба му е паднал товар: трима старци се забавляваха, като се возеха на Най-голямата въртележка на света. Чудо голямо, ако ги изхвърлеха всичките оттук! Не си ли струваше, не си ли струваше всичко, само и само да кажеш, че си се водил на Най-голямата въртележка на света? Не си ли струваше да си пътувал на едно от тези славни чудовища?

Огледа един булдог, после някакъв морски дух и слон със златно индийско покривало на гърба, после се качи на създание с глава на орел и с тяло на тигър и се хвана здраво.

В главата му се носеше, кънтеше и пееше ритъмът на „Синия Дунав“, светлините по хилядите полилеи блещукаха и се начупваха и за миг Шадоу отново стана дете и му беше достатъчно да се вози на въртележка, за да се почувства щастлив: беше затаил дъх върху своя орел-тигър в средата на всичко, а светът се въртеше и въртеше около него.

Чу през звука на музиката, че се смее. Беше щастлив. Последните трийсет и шест часа сякаш не се бяха случвали никога, сякаш не се бяха случвали и последните три години и животът му се бе изпарил, беше се слял с бляновете на едно малко дете, което се вози на въртележката в парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско, което току-що е пристигнало в Щатите след маратонско пътешествие с кораб и автомобил, а майка му стои отстрани и го наблюдава гордо, докато той ближе разтопен сладолед на клечка, държи се здраво, надява се музиката да не спира никога, въртележката никога да не забавя ход и това приключение да не свършва. Той отново се въртеше, и въртеше, и въртеше…

После светлините угаснаха и Шадоу видя боговете.