Нийл Геймън
Американски богове (14)

Глава 13

Ей, стари приятелю, какво казваш, стари приятелю? Не се притеснявай, стари приятелю, нека старото приятелство си почине. Защо си толкова мрачен? Винаги ще бъдем заедно. Ти, аз, той…

Прекалено много животи са заложени на карта…

Стивън Зондхайм^[1], „Стари приятели“

Беше събота сутринта. Шадоу отвори вратата.

Отпред стоеше Маргрит Олсен. Не влезе. Продължи да стои на слънчевата светлина; изглеждаше притеснена.

— Господин Айнсел…

— Наричайте ме, Майк, моля ви — рече Шадоу.

— Да, Майк. Довечера искате ли да дойдете на вечеря у нас? Някъде към шест. Ще бъде съвсем скромна, само спагети и кюфтета.

— Обичам спагети и кюфтета.

— Ако имате други планове, разбира се…

— Нямам други планове.

— Шест часът.

— Цветя да нося ли?

— Ако се налага. Но аз ви каня като съседка. Нямаме любовна среща.

Той си взе душ. Отиде да се поразходи малко — само до моста и обратно. Грееше слънце — потъмняла паричка върху небето и докато се прибере, Шадоу се изпоти под якето. Отиде с тойотата до „Най-вкусната храна“ на Дейв и купи бутилка вино. Беше бутилка от двайсет долара, което според Шадоу бе някакъв залог за качество. Не познаваше вината и взе калифорнийско каберне, защото навремето, когато беше по-млад и хората още си слагаха по автомобилите разни лепенки, бе видял една, на която пишеше: „ЖИВОТЪТ Е КАБЕРНЕ“, и се беше засмял.

Като подарък купи саксийно цвете. Зелени листа без цветове. Никакъв намек за романтика.

Купи опаковка прясно мляко, което изобщо нямаше да пие, и плодове, които нямаше да изяде.

После отиде с колата в „Мейбъл“ и купи само една обедна пирожка. Когато го видя, Мейбъл грейна.

— Хинзелман намери ли ви?

— Не знаех, че ме търси.

— Ами да. Иска да ви води да ловите риба на леда. И Чад Мълиган пита за вас. От друг щат е пристигнала братовчедка му. Втора братовчедка, навремето им викахме „братовчедки за целуване“. Много мила жена. Ще ви хареса. И тя пусна пирожката в плик от амбалажна хартия и прегъна горния край, та пирожката да не изстива. Шадоу подкара по дългия път към дома, като ядеше с едната ръка пирожката, а трохите се сипеха по дънките му и по пода на автомобила. Подмина библиотеката на южния бряг на езерото. В скрежа и снега градът беше черно-бял. Пролетта изглеждаше невъобразимо далеч: таратайката сякаш щеше да си стои вечно на леда с навесите за риболов, с пикапите и следите от моторни шейни.

Стигна жилищния блок, паркира колата, мина по алеята, качи се по дървеното стълбище в жилището си. Щиглеците и птиците зидарки по хранилката не го и погледнаха. Той влезе, поля цветето, запита се дали да не сложи виното в хладилника. До шест имаше да убива много време. Прииска му се пак да гледа спокойно телевизия. Искаше да се забавлява и да не му се налага да мисли, да си седи и да остави светлината и звуците да го заливат. „Искаш ли да видиш циците на Луси?“, прошепна нещо с гласа на Луси в паметта му и той поклати глава, макар че нямаше кой да го види. Усети, че е притеснен. От три години, откакто го бяха арестували, щеше да общува за пръв път истински с други хора — с нормални хора, а не със затворници, не с богове, с приказни герои и сънища. Щеше да му се наложи да води разговор — като Майк Айнсел.

Погледна си часовника. Беше два и половина. Маргрит Олсен му беше казала да отиде в шест. Дали имаше предвид точно в шест? Дали Шадоу не трябваше да отиде малко по-рано? Малко по-късно? Накрая реши да се яви у съседката в шест и пет.

Телефонът му иззвъня.

— Да — каза той.

— Така ли се отговаря, когато те търсят по телефона? — изръмжа Уензди.

— Нека го включат, и ще отговарям любезно — отвърна Шадоу. — С какво мога да ти помогна?

— Не знам — рече Уензди. Настъпи мълчание. После той каза: — Да организираш боговете, е като да подреждаш котки в прави редици. Не им идва отвътре.

В гласа на Уензди имаше вялост и изтощение, които Шадоу не беше чувал никога досега.

— Какво има?

— Трудно е. Ужасно трудно. Не знам дали ще се получи. Нищо чудно да си забием ножа. Просто да си забием ножа.

— Не говори така.

— Да. Прав си.

— Ако си забиете ножа — каза Шадоу в опит да измъкне Уензди от мрачното настроение, — може би дори няма да ви заболи.

— Ще боли. Дори нас ни боли от мъка. Ако се придвижваш и действаш в материалния свят, материалният свят също ти въздейства. Мъката боли точно както алчността трови и похотта изгаря. Ние не умираме лесно, със сигурност не умираме леко, но понякога все пак умираме. Ако още ни обичат и помнят, на наше място идва нещо друго, което много прилича на нас, и всичко започва отначало. Ако сме забравени, с нас е свършено.

Шадоу не знаеше какво да отговори, така че каза:

— Е, откъде се обаждаш?

— Не ти влиза в работата.

— Пиян ли си?

— Още не. Просто продължавам да мисля за Тор. Ти не го познаваш. Едър такъв като теб. Добродушен. Не е от най-умните, но ако го помолиш, ще ти даде и последната си риза. И се самоуби. През 1932 година във Филаделфия захапа дулото и си пръсна черепа. Приляга ли на един бог да умира така?

— Моите съболезнования.

— Пет пари не даваш, синко. И той беше като теб. Голям и тъп.

Уензди спря да говори. Изкашля се.

— Какво има? — попита за втори път Шадоу.

— Потърсиха ни.

— Кои?

— Нашите противници.

— Е, и?

— Искат да обсъдим примирие. Да проведем мирни преговори. Да живеем и да оставим другите да си живеят живота.

— И сега какво?

— Сега отивам в седалището на масоните в Канзас Сити, ще пия лошо кафе с гаднярите, дето напоследък са на мода.

— Добре. Ти ли ще дойдеш да ме вземеш, или аз да те чакам някъде?

— Стой там и не привличай вниманието. Не се забърквай в неприятности. Разбра ли?

— Но…

Чу се щракване, линията заглъхна и си остана глуха. Нямаше сигнал за „свободно“, никога не беше имало.

Нищо друго освен време за убиване. Разговорът с Уензди бе оставил у Шадоу чувство на тревога. Той се изправи с намерението да се разходи, но вече се мръкваше и Шадоу отново седна.

Взе „Протоколи от съдебните заседания на Общинския съвет на Лейксайд, 1872–1884 г.“ и започна да прелиства страниците, като се взираше в дребния шрифт, но без да се зачита, само от време на време спираше да разгледа нещо, привлякло погледа му.

Научи, че през юли 1874 година Общинският съвет разгледал въпроса колко точно са чужденците, дървари, пристигнали в града. На ъгъла на Трета улица и Бродуей трябвало да се построи опера. Съветниците очаквали броженията около дигата на Мил Крийк да утихнат, след като бъде направено езерото. Съветът взел решение да се изплатят седемдесет долара на г-н Самюъл Самюълс и осемдесет и пет долара на г-н Хайки Салминен — обезщетение за земите и за разходите по пренасянето на домовете, които се намирали на терените, предвидени да останат под водата.

Никога досега на Шадоу не му беше хрумвало, че езерото е изкуствено. Защо ще наричаш един град Лейксайд^[2], щом езерото се е появило като воденичен яз? Шадоу продължи да чете и откри, че г-н Хинзелман, родом от Хюдемулен в Бавария, ръководил строежа на езерото, за което Общинският съвет му отпуснал сумата от триста и седемдесет долара и освен това решил, ако парите не стигнат, остатъкът да бъде събран от доброволни пожертвования. Шадоу откъсна малко хартиена салфетка и отбеляза страницата в книгата. Представи си колко ще се зарадва Хинзелман, ако види, че е споменат и дядо му. Запита се дали старецът изобщо знае каква ключова роля е изиграл родът му в изграждането на езерото. Прелисти нататък книгата, за да види дали още някъде се говори за строежа.

Бяха открили езерото най-тържествено през пролетта на 1876 година, точно преди празниците по случай стогодишнината на града. Общинският съвет гласувал да се изкаже благодарност на г-н Хинзелман.

Шадоу си погледна часовника. Беше пет и половина. Той отиде в банята, изкъпа се, среса се. Преоблече се. Последният четвърт час мина някак. Той взе виното и цветето и отиде у Маргрит Олсен.

Почука и вратата се отвори веднага. Съседката изглеждаше почти толкова притеснена, колкото и той. Взе бутилката вино и цветето в саксия и каза „благодаря“. Телевизорът беше включен — „Магьосникът от Оз“ на видео. Беше още на сепийно копие, а Дороти още беше в Канзас, седеше със затворени очи в каруцата на професор Марвъл, докато старият мошеник се правеше, че й чете мислите, и циклонът, който щеше да я откъсне от живота й, се приближаваше. Лейън седеше пред екрана и си играеше с пожарна количка. Щом видя Шадоу, лицето му светна от радост: той стана и като си стъпваше по краката от вълнение, изтича в една стая отзад, откъдето след миг се появи, като размахваше победоносно монета от двайсет и пет цента.

— Виж, Майк Айнсел! — извика момчето. После стисна длани и се престори, че взима монетата от дясната ръка, която отвори широко. — Направих така, че монетата да изчезне, Майк Айнсел!

— Да — съгласи се Шадоу. — Ако майка ти няма нищо против, след вечеря ще ти покажа как да го правиш още по-добре.

— Ако искате, го направете сега — рече Маргрит. — Още чакаме Саманта. Пратих я за сметана. Не знам защо се забави толкова.

И сякаш в отговор на въпроса й по дъсчената тераса се чуха стъпки и някой отвори с рамо входната врата. Шадоу не позна веднага момичето. То каза:

— Не знаех каква сметана ти трябва, с калории или от онази, дето е с вкус на тапети, и предпочетох тази с калориите. И тогава Шадоу го позна: момичето от пътя за Кайро.

— Добре си направила — отговори Маргрит. — Това, Сам, е съседът, Майк Айнсел. Майк, това е сестра ми Саманта Блак.

„Не те познавам — помисли отчаян Шадоу. — Ти ме виждаш за пръв път. Ние сме напълно непознати“.

Опита се да си припомни как бе мислил „сняг“, колко лесно и леко се бе получило — беше отчайващо. Протегна ръка и каза:

— Приятно ми е да се запознаем.

Сам примига, взря се в лицето му. За миг се озадачи, после го позна, очите й блеснаха, а ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.

— Приятно ми е — рече тя.

— Ще видя какво става с яденето — намеси се напрегнато Маргрит с глас на човек, който прегаря всичко по кухните, ако и за миг го остави и не го наглежда.

Сам си свали пухенката и шапката.

— Значи ти си бил тъжният тайнствен съсед — каза тя. — Кой да се досети!

Беше снишила глас.

— А ти си момичето Сам — отвърна Шадоу. — Може ли да поговорим за това по-късно?

— Ако ми обещаеш да ми кажеш какво става.

— Дадено.

Лейън подръпна крачола на Шадоу.

— Сега ще ми покажеш ли? — попита той и протегна монетата от двайсет и пет цента.

— Добре — съгласи се Шадоу. — Но ако ти покажа, трябва да запомниш, че майсторът илюзионист никога не издава как го прави.

— Обещавам, че няма да издавам — рече сериозно Лейън.

Шадоу взе монетата в лявата си ръка, после премести дясната на момченцето и му показа как да направи така, та да изглежда, че взима монетата в дясната си ръка, а всъщност да я оставя в лявата на Шадоу. Сетне накара Лейън да повтори сам движенията.

След няколко опита малчуганът усвои фокуса.

— Сега знаеш половината — рече Шадоу. — Другата половина е такава: насочи вниманието си към мястото, където монетата би трябвало да бъде. Гледай мястото, където уж си я сложил. Ако се държиш така, сякаш тя е в дясната ти ръка, никой няма да погледне към лявата, колкото и непохватен да си.

Сам наблюдаваше всичко това с леко наведена глава, без да казва нищо.

— На вечеря! — провикна се Маргрит и влезе заднишком откъм кухнята, понесла в ръцете си купа спагети, над която се виеше пара. — Иди да си измиеш ръцете, Лейън!

Имаше чеснов хляб с хрупкава коричка, гъст червен сос, вкусни сочни кюфтета. Шадоу ги похвали.

— Стара семейна рецепта — обясни Маргрит. — Наследили сме я от корсиканците в рода.

— Мислех, че сте от коренното американско население.

— Татко е от племето чероки — уточни Сам. — Бащата на майката на Магс е дошъл от Корейка. — Сам бе единственият човек в стаята, който пиеше от кабернето. — Татко зарязал първата си жена, когато Магс била на десет години, и се е изселил в другия край на града. Аз съм се родила след половин година. Щом излязло решението за развода, мама и татко се оженили. Когато станах на десет, той си замина. Явно може да издържи с една жена най-много десет години.

— В Оклахома е от десет години — намеси се Маргрит.

— А родителите на моята майка са евреи, дошли от Европа — продължи Сам, — от държавите, които са били комунистически и сега са просто хаос. Според мен й харесваше да е омъжена за индианец от племето чероки. Пържени филийки с кълцан дроб.

Тя отпи поредната глътка червено вино.

— Майката на Сам си е дива — уточни полуодобрително Маргрит.

— Знаеш ли къде е сега, моля ти се? — попита Сам. Шадоу поклати глава. — В Австралия. Запозна се с някакъв по интернет, живее в Хобарт. Когато се срещнали на живо, мама решила, че е селяндур. Но Тасмания й харесала много. Сега живее там в женска комуна, учи ги да правят батик, неща от този род. Страхотно, нали? На нейните години!

Шадоу се съгласи, че наистина е страхотно, и си взе още кюфтета. Сам им разказа как англичаните изтребили до крак всички аборигени в Тасмания и как направили на острова жива верига за да ги изловят, но хванали само някакъв старец и едно болно момче. Разказа му и как тасманийските тигри били избити от фермерите, които се страхували за овцете си, как през трийсетте години на XX век политиците забелязали, че тигрите ще станат защитен вид едва след смъртта и на последния. Сам изпи и втората чаша вино и си наля трета.

— Е, Майк — каза тя неочаквано с поруменели бузи, — разкажи ни сега за твоето семейство. Що за хора са Айнселови?

Усмихваше се и в усмивката й имаше дяволитост.

— Скучна работа — отвърна Шадоу. — Никой от нас не е стигал чак до Тасмания. Значи учиш в Медисън. Как е?

— Точно ти знаеш — натърти момичето. — Следвам изкуствознание, изучавам историята на феминизма и правя фигури от бронз.

— А аз, като порасна — обади се Лейън, — ще правя фокуси. Ухаа! Ще ме научиш, нали, Майк Айнсел?

— Непременно — обеща Шадоу. — Ако майка ти не възразява.

— След като се нахраним, Магс, и отидеш да сложиш Лейън да спи, смятам да убедя Майк да ме заведе за час-два в „Тук се отбива еленът“ — каза Сам.

Маргрит не вдигна рамене. Главата й се премести, една от веждите й се вдигна леко.

— Струва ми се интересен — обясни Сам. — И имаме да си говорим много неща.

Маргрит погледна Шадоу, който бе погълнат от това да бърше с хартиената салфетка въображаемо петно от червен сос върху брадичката си.

— Е, големи хора сте — каза тя с тон, от който се подразбираше, че не са големи, а и да са, не бива да бъдат.

След вечерята Шадоу помогна на Сам да измие съдовете — той ги подсушаваше, — после направи един фокус на Лейън, като започна да брои монети от по един цент и да ги пуска в шепата му: всеки път момчето отваряше ръка и ги преброяваше, монетите бяха станали с една по-малко в сравнение с предния път. Колкото до последната монета…

— Стискаш ли я? Ама здраво?

Когато разтвори ръка, малчуганът видя, че монетата от един цент се е превърнала в монета от десет цента. Умолителните викове на Лейън: „Ама как го прави? Мамо, как го прави?“, последваха Шадоу чак до антрето.

Сам му подаде якето и каза:

— Хайде.

Бузите й бяха почервенели от виното.

Навън беше студено.

Шадоу се отби до своето жилище и пъхна „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд“ в един найлонов пазарски плик. Хинзелман сигурно беше в „Елена“ и Шадоу искаше да му покаже че в книгата се споменава дядо му. Тръгнаха със Сам един до друг по алеята. Шадоу отвори вратата на гаража и момичето прихна.

— Майко мила! — възкликна тя, след като видя тойотата. — Колата на Пол Гънтър. Купил си колата на Пол Гънтър. Майко мила!

Шадоу и отвори вратата. После заобиколи автомобила и също се качи.

— Познаваш ли колата?

— Отпреди две-три години, когато идвах на гости на Магс. Тъкмо аз го убедих да я боядиса морава.

— А! — каза Шадоу. — Хубаво е да имаш кого да виниш.

Изкара автомобила на улицата. Слезе и затвори вратата на гаража. Пак се качи. Сам го погледна някак странно, сякаш увереността бе започнала да я напуска. Шадоу си пристегна колана, а тя каза:

— Добре де. Глупаво е да го правя. Да се качвам в колата на психар убиец.

— Последния път те возих и не ти се случи нищо — напомни Шадоу.

— Убил си двама души — рече Сам. — Федералните служби те издирват. А сега разбирам, че живееш с фалшиво име до сестра ми. Освен ако Майк Айнсел не ти е истинското име.

— Не е — отговори Шадоу и въздъхна. — Не ми е истинското име.

Беше му неприятно да го казва. Сякаш се разделяше с нещо важно и като отричаше Майк Айнсел, го зарязваше на произвола на съдбата, сякаш се сбогуваше с приятел.

— Ти ли уби ония мъже?

— Не.

— Дойдоха у нас и заявиха, че са ни видели заедно. И онзи тип ми показа твои снимки. Как ли се казваше… господин Хат^[3]? Не. Господин Таун. Беше като в „Беглеца“. Но аз отвърнах, че не съм те виждала.

— Благодаря ти.

— И така — рече Сам. — Кажи ми какво става. Няма да издавам тайните ти, ако и ти не издаваш моите.

— Аз не знам твои тайни — напомни Шадоу.

— Е, знаеш, че именно на мен ми е хрумнало да боядисаме колата морава и така съм накарала няколко окръга наоколо да презрат Пол Гънтър и да му се присмиват и той се е видял принуден да напусне завинаги града. Е, бяхме си надрусани — призна момичето.

— Съмнявам се това да е кой знае каква тайна — възрази Шадоу. — Сигурно всички в Лейксайд са знаели. Вашето мораво е точно като на човек, който се е надрусал.

А после тя каза много тихо, много бързо:

— Ако ще ме убиваш, моля те, не ми причинявай болка. Не трябваше да се качвам с теб. Каква тъпачка съм! Мога да те издам на полицията. Господи!

Шадоу въздъхна.

— Никога не съм убивал човек. Наистина. А сега ще те закарам в „Елена“ — рече той. — Ще пийнем по нещо. Но ако кажеш, обръщам колата и те откарвам у вас. При всички положения се надявам, че няма да извикаш ченгетата.

Мълчаха, докато минаваха по моста.

— Кой все пак е убил онези мъже? — попита Сам.

— И да ти кажа, няма да повярваш.

— Ще повярвам.

Сега вече говореше ядосано. Шадоу се запита дали е било разумно да носи вино на вечерята. В момента животът със сигурност не беше каберне.

— Не е лесно да повярваш.

— Аз мога да повярвам във всичко — каза му тя. — Нямаш и представа в какво мога да повярвам.

— Така ли?

— Мога да повярвам в неща, които са истина, и мога да повярвам в неща, които не са истина, мога да повярвам в неща, които никой не знае дали са истина. Мога да повярвам в Дядо Коледа и във великденското зайче, и в Мерилин Монро, и в „Бийтълс“, и в Елвис, и в господин Ед. Лисън^[4]… вярвам, че хората се поддават на усъвършенстване, че познанието е неизчерпаемо, че светът се управлява от тайни банкови картели и че редовно е посещаван от извънземни, добри, които приличат на сбръчкани лемури, и лоши, които осакатяват добитъка и ни искат водата и жените. Вярвам, че бъдещето всмуква, вярвам, че бъдещето разтриса, вярвам, че някой прекрасен ден Бялата жена-бизон ще дойде и ще изрита всички по задника. Вярвам, че всички мъже са пораснали момчета с огромни проблеми в общуването и че упадъкът на добрия секс в Щатите съвпада с повсеместния упадък на кинотеатрите на открито, където гледаш филма направо от колата си. Вярвам, че всички политици са безпринципни мошеници, и въпреки това вярвам, че те са по-малкото зло. Вярвам, че когато дойде големият взрив, Калифорния ще потъне в океана, а Флорида ще се разпадне на съставните си части: лудост, алигатори и токсични отпадъци. Вярвам, че антибактериалният сапун руши съпротивителните ни сили за мръсотията и болестите и някой ден най-обикновената настинка ще ни отнесе всички в гроба, както марсианците във „Война на световете“. Вярвам, че най-великите поети на миналия век са Едит Ситуел^[5] и Дон Маркуис^[6], че нефритът е изсъхнала змейска сперма и че преди хилядолетия, в предишен живот съм била еднорък сибирски шаман. Вярвам, че съдбата на човечеството е заложена в звездите. Вярвам, че когато бях малка, бонбоните наистина бяха по-вкусни, че от гледна точка на аеродинамиката е невъзможно земната пчела да лети, че светлината е вълна и частици, че някъде има котка в кутия, която е жива и мъртва едновременно (макар че, ако не отварят кутията, за да хранят котката, накрая тя ще бъде мъртва по два различни начина), и че във Вселената има звезди, които са милиарди години по-стари от самата Вселена. Вярвам в един личностен бог, който ме обича, притеснява се за мен и наглежда всичко, което правя. Вярвам в един безличностен бог, който е задвижил Вселената и после се е запилял някъде с приятелките си, и дори не знае, че съм жива. Вярвам в пустата Вселена без бог, подчинена на причинно-следствения хаос, на фоновия шум и чистата сляпа случайност. Вярвам, че който твърди как сексът е надценяван, просто не го е правил както трябва. Вярвам, че който твърди, че е наясно какво става, ще излъже и за дребните неща. Вярвам в абсолютната честност и в разумната обществена лъжа. Вярвам в правото на жената да избира, в правото на новороденото да живее, вярвам, че макар и човешкият живот да е свещен, няма нищо лошо в смъртното наказание, стига да можем изначално да вярваме на съдебната система, и че никой освен малоумника няма да се довери на съдебната система. Вярвам, че животът е игра, че животът е жестока шега и че животът е онова, което ти се случва, докато си жив, и със същия успех можеш да легнеш по гръб и да му се наслаждаваш.

Тя замълча, не й беше останал дъх.

Шадоу за малко да свали ръце от волана, за да изръкопляска. Вместо това рече:

— Добре. Значи, ако ти кажа какво съм научил, няма да си помислиш, че съм побъркан.

— Може би — отговори тя. — Опитай.

— Ще повярваш ли, че всички богове, които хората някога са си представяли, са с нас и досега?

— Може би…

— И че има нови богове, богове на компютрите, на телефоните и на какво ли още не, и очевидно всички те смятат, че на света няма място и за едните, и за другите. И че е много вероятно да избухне някаква война.

— Тези богове ли убиха ония двамата?

— Не, ония двамата ги уби жена ми.

— Нали каза, че жена ти е мъртва.

— Да, мъртва е.

— Значи ги е убила, преди да умре?

— След това. Не питай.

Сам вдигна ръка и махна косата от челото си.

Спряха на главната улица, пред „Тук се отбива еленът“. На витрината беше нарисуван изненадан на вид елен, който стоеше на задни крака и държеше чаша бира. Шадоу грабна плика с книгата и слезе от автомобила.

— Защо ще водят война? — попита Сам. — Струва ми се излишно. Какво толкова има да печелят?

— Не знам — отговори Шадоу.

— По-лесно е да повярваш в извънземни, отколкото в богове — отбеляза момичето. — Господин Таун и господин Както там се казваше може би бяха Мъже в черно, но от извънземните.

Стояха на тротоара пред „Тук се отбива еленът“ и Сам млъкна. Погледна нагоре към Шадоу, дъхът й висеше във вечерния въздух като едва забележимо облаче. Момичето подкани:

— Само ми кажи, че си от добрите.

— Не мога — отговори Шадоу. — Де да можех! Но се старая.

Тя го погледна и прехапа долната си устна. После кимна.

— Добре — рече му. — Няма да те издам. Можеш да ме черпиш една бира.

Шадоу бутна вратата, отвори я и я държа, докато Сам влезе; удари ги вълна топъл въздух и музика.

Сам махна на неколцина приятели. Шадоу кимна на трима-четирима души, помнеше лицата им, но не и имената им от деня, когато бяха издирвали Алисън Макгъвърн, или от „Мейбъл“, където ги беше срещал сутрин. Чад Мълиган стоеше при бара и бе прегърнал през раменете дребна чернокоса жена — Шадоу предположи, че това е братовчедката, която става за целуване. Запита се как ли изглежда, но тя стоеше с гръб към него. Щом видя Шадоу, Чад вдигна ръка, уж му козирува. В отговор Шадоу му се усмихна и му махна. Затърси с поглед Хинзелман, но тази вечер стареца май го нямаше. Зърна празна маса в дъното и тръгна към нея.

Тогава някой се разпищя.

Разпищя се лошо, с цяло гърло, истерично, сякаш е видял призрак, и сложи край на всички разговори. Шадоу се огледа, сигурен, че са убили някого, и тогава забеляза, че всички лица в заведението са извърнати към него. Дори черната котка, която през деня спеше на прозореца, бе скочила върху джукбокса, беше навирила опашка, бе извила гръб на дъга и гледаше Шадоу.

Времето забави ход:

— Хванете го! — изкрещя някаква жена на ръба на истерията. — За Бога, някой да го спре! Не позволявайте да избяга! Моля ви!

Беше глас, който Шадоу познаваше.

Никой не се и помръдна. Гледаха Шадоу. Той също ги гледаше.

Чад Мълиган излезе напред и тръгна между хората. Дребната жена също тръгна уплашено след него с широко отворени очи, сякаш се канеше да се разпищи отново. Шадоу я познаваше. То оставаше да не я познава.

Чад още държеше бирата. После я остави на една маса и каза:

— Майк.

Шадоу каза:

— Чад.

Одри Бъртън хвана Чад за ръкава.

Лицето й беше бяло като платно, в очите й имаше сълзи.

— Шадоу — каза тя. — Ах, копеле такова. Убиец, злодей, копеле.

— Сигурна ли си, скъпа, че познаваш този мъж? — попита Чад.

Беше притеснен. Одри Бъртън го погледна невярващо.

— Ти да не си полудял! Той работеше години наред при Роби. Оная пачавра, жена му, ми беше най-добрата приятелка. Издирват го за убийство. Наложи се да отговарям на какви ли не въпроси. Той е избягал затворник.

Одри вече не се владееше, гласът й трепереше от потисканата истерия, тя говореше през хлипове като актриса от сапунка, претендентка за „Еми“ за дневни сериали. „Братовчедка, която става за целуване“, помисли Шадоу, не особено възхитен.

Никой в заведението не казваше и дума. Чад Мълиган погледна Шадоу.

— Вероятно е станала грешка. Сигурен съм, че можем да изясним нещата — каза той. После рече на заведението: — Всичко е наред. Няма място за безпокойство. Ще изясним нещата. Всичко е наред. — После на Шадоу: — Хайде да излезем отвън, Майк.

Професионална вещина, която не бие на очи. Шадоу беше възхитен.

— Разбира се — отговори той. Усети, че някой го докосва по ръката, обърна се и видя, че Сам го гледа. Усмихна й се, за да я успокои, доколкото може.

Сам погледна Шадоу, погледна и заведението и лицата, вторачени в тях. После каза на Одри Бъртън:

— Не ви знам коя сте. Но сте тъпа патка.

После застана на пръсти, притегли Шадоу към себе си и го целуна право по устата, като притискаше няколко минути устни, макар че на Шадоу може би само му се стори така и по часовник момичето всъщност го беше целувало най-много пет секунди.

Докато Сам притискаше устни до неговите, Шадоу си помисли, че тази целувка е странна: тя не беше предназначена за него. Беше за другите в заведението, сякаш Сам искаше да им покаже, че е взела страна. Беше целувка като развяване на знаме. Още докато момичето го целуваше, Шадоу се убеди, че то дори не го харесва — най-малкото не дотолкова, че да го целува.

Въпреки това имаше една приказка, която беше чел навремето, много отдавна, като дете: приказка за пътешественик, който се хлъзнал по стръмна скала, горе на нея имало кръвожадни тигри, долу зеела отвесна пропаст. Мъжът успял да спре някъде по средата и се вкопчил не на живот, а на смърт. До него растели няколко ягоди, горе и долу го чакала сигурна смърт. Какво да прави, бил въпросът. А отговорът бил: Да изяде ягодите.

Като малък той не разбираше смисъла на приказката. Сега обаче го схвана. Затова затвори очи, отдаде се на целувката и не усети нищо друго освен устните на Сам и меката й кожа до неговата, сладостна като дива ягода.

— Хайде, Майк — подкани го твърдо Чад Мълиган. — Моля те. Нека излезем навън.

Сам се дръпна. Прокара език по устните си и се усмихна с усмивка, която почти достигна очите й.

— Не беше лошо — рече тя. — Целуваш се добре за момче. Хайде, върви да поиграеш отвън. — После Сам се извърна към Одри Бъртън. — Но ти — рече й — пак си си тъпа патка.

Шадоу метна на Сам ключовете от колата и тя ги хвана с една ръка. Следван от Чад Мълиган, Шадоу прекоси заведението и излезе навън. Бе започнало да прехвърча сняг, снежинките се въртяха в светлината на неоновата реклама на кръчмата.

— Искаш ли да поговорим? — попита Чад.

Одри също ги беше последвала на тротоара. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разпищи отново. После каза:

— Чад, той е убил двама души. От ФБР идваха у нас. Той е психар. Ако искаш, ще дойда с теб в участъка.

— Създаде достатъчно главоболия — намеси се Шадоу. Звучеше уморено — дори за самия себе си. — Много те моля, махни се.

— Чад! Чу ли? Той ме заплашва! — рече Одри.

— Върни се вътре, Одри — отговори Чад Мълиган.

Тя го погледна така, сякаш се готвеше да възрази, после обаче стисна устни, докато те не побеляха, и се върна в кръчмата.

— Какво ще кажеш за твърденията й? — попита Чад Мълиган.

— Не съм убивал никого — отвърна Шадоу.

Чад кимна и каза:

— Вярвам ти. Сигурен съм, че можем лесно да проверим обвиненията й. Няма да ми създаваш неприятности, нали, Майк?

— Няма — обеща Шадоу. — Станала е някаква грешка.

— Точно така — каза Чад. — Е, предлагам да отидем в участъка и да изясним нещата.

— Арестуван ли съм? — попита Шадоу.

— Не — отговори Чад. — Освен ако не искаш да те арестувам. Допускам, че идваш с мен, воден от чувство на граждански дълг, и двамата ще изясним всичко.

Чад претърси Шадоу и не намери оръжие. Качиха се в колата му. Шадоу отново седеше отзад и гледаше през металната решетка. Рече си: „SOS. Помогнете! Помощ. — Опита се да изтласка с мисъл Мълиган, както бе изтласкал веднъж онова ченге в Чикаго. — Тук е старият ти приятел Майк Айнсел. Ти ми спаси живота. Не виждаш ли колко е смешно всичко това? Защо изобщо се занимаваш?“

— Струва ми се, че направих добре, като те измъкнах оттам — рече Чад. — Само това ти липсваше — някой всезнайко да реши че точно ти си убил Алисън Макгъвърн. Като нищо щяха да те линчуват.

— Вярно си е.

След това мълчаха през целия път до полицейския участък в Лейксайд, който, както Чад обясни, докато спираха отпред, всъщност се помещавал в окръжното шерифство. Местната полиция се била сместила в няколко стаички. Съвсем скоро окръгът щял да построи нещо съвременно. Сега-засега били принудени да се задоволяват и с онова, с което разполагат. Влязоха вътре.

— Да повикам ли адвокат? — попита Шадоу.

— Не си обвинен в нищо — отговори Мълиган. — Ти си реши. — Минаха през няколко летящи врати. — Седни ето там.

Шадоу се разположи на дървения стол, прогорен отстрани от цигари. Чувстваше се глупав и вцепенен. Върху дъската с обяви до големия знак „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ имаше малък плакат: „ИЗЛОЖЕНИ НА ОПАСНОСТ. БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ“. Снимката върху него беше на Алисън Макгъвърн.

Имаше дървена маса със стари броеве на „Спортс Илъстрейтед“ и „Нюзуик“. Осветлението беше слабо. Боята по стената беше жълта, но нищо чудно навремето да е била и бяла.

След десет минути Чад му донесе воднисто какао с мляко от автомата.

— Какво има в плика? — попита той.

Чак сега Шадоу забеляза, че още държи плика с „Протоколи от заседанията на Общинския съвет в Лейксайд“.

— Една стара книга — отвърна той. — Вътре има снимка на дядо ти. Или може би на прадядо ти.

— Така ли?

Шадоу разлисти книгата, докато намери снимката на Общинския съвет и посочи мъжа на име Мълиган. Чад прихна.

— Това вече е върхът!

Минаха минути и часове в онази стая.

Шадоу изчете два броя на „Спортс Илъстрейтед“ и подхвана „Нюзуик“-а. Чад се появяваше от време на време — първия път за да види дали на Шадоу му се ходи до тоалетната, втория — за да му донесе сандвич и пакетче чипс.

— Благодаря — каза Шадоу, след като ги взе. — Арестуван ли съм?

Чад си пое въздух между зъбите.

— Още не — отвърна той. — Както личи, Майк Айнсел не е истинското ти име. От друга страна, в нашия щат можеш да се наричаш както сметнеш за добре, стига да не го правиш от користни подбуди. Но си уязвим.

— Може ли да се обадя по телефона?

— Тук някъде ли ще звъниш?

— Междуселищен разговор.

— Ще спестиш пари, ако звъннеш с моята карта, иначе на автомата в коридора ще се изръсиш с десетина долара на монети.

„Разбира се — помисли Шадоу. — По този начин ще научиш номера, с който съм се свързал, и вероятно ще подслушваш разговора“.

— Страхотно — каза той.

Влязоха в празен кабинет. Шадоу даде на Чад номера на погребалния дом в Кайро, щата Илинойс. Чад го набра и подаде слушалката на Шадоу.

— Ще те оставя сам — рече той и излезе. Телефонът иззвъня няколко пъти, после някой вдигна.

— „Чакал и Ибис“. Какво обичате?

— Здравейте, господин Ибис. Обажда се Майк Айнсел. Помагах ви няколко дни около Коледа.

Миг колебание, после:

— Да, разбира се, Майк. Как сте?

— Не особено добре, господин Ибис. Имам неприятности. Всеки момент ще ме арестуват. Надявам се да се видите с вуйчо ми или може би да му предадете.

— Със сигурност мога да попитам. Изчакайте, Майк. Тук има един човек, който иска да поговори с вас.

Слушалката бе прехвърлена на някого, после мъгляв женски глас каза:

— Здрасти, скъпи. Липсваш ми.

Шадоу беше сигурен, че никога не е чувал този глас. Но той я познаваше. Беше сигурен, че я познава…

„Остави — пророни насън в съзнанието му мъглявият глас. — Остави всичко“.

— Кое беше онова момиче, с което се целуваше, скъпи? Опитваш се да ме накараш да ревнувам ли?

— Само приятели сме — отговори Шадоу. — Според мен тя бе решила да докаже нещо. А ти откъде знаеш, че ме е целувала?

— Където и да отидат моите хора, аз имам очи — отговори тя. — Внимавай, скъпи…

След кратко мълчание отново се обади господин Ибис.

— Майк?

— Да.

— Нещо не мога да се свържа с вуйчо ви. Явно е зает. Но ще се опитам да предам съобщение на леля ви Нанси. Успех. Линията заглъхна.

Шадоу продължи да седи и да чака Чад да се върне. Седеше в празния кабинет и се чудеше с какво да се поразсее. От немайкъде отново взе „Протоколите“, отвори ги някъде по средата и се зачете.

През декември 1876 година бил внесен проектоуказ, който бил приет с осем гласа „за“ и четири „против“ и който забранявал храченето и плюенето по тротоарите и по подовете в обществените сгради, както и хвърлянето на тютюн във всякакъв вид.

На тринайсети декември 1876 година изчезнала дванайсетгодишната Леми Хотола — „има опасения, че се е загубила, след като е изпаднала в делириум“. „Веднага пратихме хора да я издирват, но им попречи снегът, който заслепява“. Съветът гласувал единодушно да изпрати своите съболезнования на семейство Хотола.

След една седмица бил потушен пожарът, който избухнал в конюшнята на Олсен, но не нанесъл щети и не отнел живот, бил той на човек или на кон.

Шадоу плъзна поглед по ситния шрифт на колоните. Не видя някъде другаде да се споменава за Леми Хотола.

После, тласкан от нещо повече от приумица, разлисти страниците за зимата на 1877 година. Намери онова, което търсеше, споменаваше се в точка „Разни“ от януарските протоколи: „на 18 декември бе изчезнала Джеси Ловат, «негърче», чиято възраст не се посочваше. Всички смятали, че вероятно е била похитена от така наречените амбулантни търговци“. Семейство Ловат не беше получило съболезнования.

Шадоу тъкмо преглеждаше протоколите от зимата на 1878 година, когато Чад Мълиган почука и влезе — имаше вид на засрамено дете, донесло вкъщи слаба бележка.

— Господин Айнсел — поде той. — Майк. Наистина съжалявам. Лично на мен си ми много симпатичен. Но това, знаеш, не променя нищо.

Шадоу каза, че знаел.

— Нямам друг избор — продължи Чад. — Трябва да те арестувам, защото си пуснат от затвора предсрочно.

После Мълиган му прочете правата. Попълни някакви документи. Взе му отпечатъци. Заведе го по коридора в окръжния затвор, разположен в другия край на сградата.

В единия край на помещението имаше дълъг плот и няколко врати, две открити килии и врата към трета. Едната от килиите беше заета — на циментово легло спеше мъж, завит с тънко одеяло. Другата беше празна.

Зад плота седеше сънена жена в кафява униформа — гледаше по бялото портативно телевизорче Джей Лено. Взе от Чад документите и се подписа, че й е предал Шадоу. Чад остана още малко и попълни още някакви книжа. Жената излезе иззад плота, претърси с потупване Шадоу, взе всичките му лични вещи: портфейл, монети, ключа от входната врата, книгата, ръчния часовник, и ги сложи върху плота, после му връчи найлонов плик с оранжеви дрехи вътре и му каза да отиде в откритата килия и да се преоблече. Можел да не сваля бельото и чорапите си. Той влезе в килията, облече си оранжевите дрехи и обу джапанките. В помещението вонеше ужасно. Отзад върху оранжевата куртка, която си сложи направо през главата, пишеше с големи черни букви: „ЗАТВОР НА ОКРЪГ ЛЪМБЪР“.

Металната тоалетна в килията се беше запушила и беше пълна чак до ръба с кафява боза от втечнени фекалии и гадна пикоч с вид на бира.

Шадоу се върна в първото помещение и предаде на жената дрехите си, които тя сложи в найлоновата торба, при останалите му вещи. Беше прегледал портфейла си, преди да го връчи.

— Пазете го — беше казал на жената. — Тук, вътре, е целият ми живот.

Жената взе портфейла и го увери, че при тях ще е на сигурно място. Попита Чад не е ли вярно, той вдигна очи от последните документи, които попълваше, и заяви, че Лиз казвала истината, досега не били губили лични вещи на задържани.

Докато се беше преобличал, Шадоу бе пъхнал четиристотинте долара, които бе извадил ловко от портфейла, в чорапите си заедно със сребърния долар със Свободата, който бе скрил в шепата си, докато беше изпразвал джобовете си.

— Имате ли нещо против да си дочета книгата? — попита Шадоу, след като излезе от килията.

— Извинявай, Майк. Правилникът си е правилник — отсече Чад.

Лиз сложи вещите на Шадоу в торба в служебната стая. Чад каза, че оставял Шадоу в кадърните ръце на офицер Бют. Лиз изглеждаше уморена и не обърна внимание на думите му. Чад си тръгна. Телефонът иззвъня и Лиз — офицер Бют де — вдигна слушалката.

— Добре — каза тя. — Добре. Не се безпокойте. Добре. Няма страшно. Добре. Затвори и направи физиономия.

— Проблеми ли? — попита Шадоу.

— Да. Е, не съвсем. Може да се каже и така. От Милуоки пращат човек, който да ви вземе.

— Защо това да е проблем?

— Трябва да ви държа тук, при мен, три часа — обясни тя. — А ей оная килия… — Жената посочи килията при вратата, със заспалия мъж вътре. — Заета е. Онзи се опита да се самоубие, сега го държим под око. Не бих ви сложила при него. Но не си струва труда да ви вписвам в регистрите на окръжния затвор и после да ви отписвам. — Тя поклати глава. — А вие надали искате да ви вкарвам там… — Жената посочи празната килия, където Шадоу се беше преоблякъл. — Клозетът е задръстен. Вони, та не се търпи, нали?

— Да. Много.

— Какво да се прави, човещина. Дано по-скоро се преместим в новата сграда. Някоя от жените, които бяха тук вчера, сигурно си е пуснала вътре тампона. Все им повтарям да не го правят. Има си кошчета за това. Задръстват тръбите. Всеки тампон, пуснат в клозета, струва на окръга стотачка за водопроводчик. И така, мога да ви оставя тук, отпред, ако ви сложа белезници. Или отивате в килията. — Тя го погледна. — Сам изберете.

— Не си умирам по белезниците — отвърна Шадоу. — Но ще предпочета тях.

Жената свали от колана си белезници, после потупа полуавтоматичното оръжие в кобура, сякаш да напомни на Шадоу, че то е там.

— Ръцете на гърба — рече тя.

Белезниците му стискаха — той имаше широки китки. После жената му сложи букаи на глезените и го отведе да седне на пейката в другия край на плота, при стената.

— А сега — рече му — ти няма да безпокоиш мен и аз няма да безпокоя теб.

Обърна телевизора така, че и Шадоу да вижда.

— Благодаря — каза той.

— Когато получим новата сграда — вметна жената, — всички тези безумия ще ни бъдат спестени.

„Вечерното шоу“ завърши. Започна епизод на „Бар «Наздраве»“. Шадоу не следеше сериала. Беше гледал само една серия — онази, в която дъщерята на Тренера идва в бара, — макар че точно нея я беше гледал няколко пъти. Беше му направило впечатление, че човек все се натъква на един и същ епизод от сериал, който не следи, и то в продължение на няколко години, и реши, че това вероятно е някакъв вселенски закон.

Офицер Лиз Бют отново си седна на стола. Не дремеше съвсем откровено, но със сигурност не беше и будна, така че не забеляза, когато хората в „Бар «Наздраве»“ млъкнаха насред репликите и зяпнаха Шадоу от екрана.

Даян, русата барманка, която се пишеше интелектуалка, заговори първа.

— Шадоу — каза тя. — Умряхме си от притеснение за теб. Изчезна от света. Много се радваме да те видим отново… макар и окован и в оранжева couture^[7].

— С такова облекло — занарежда вечният кибик Клиф — човек трябва да избяга по време на ловния сезон, когато всички са облечени в оранжево.

Шадоу не каза нищо.

— О, виждам, котката ти е изяла езика — подметна Даян. — Е, доста ни разиграва!

Шадоу извърна очи. Офицер Лиз хъркаше тихо. Дребната келнерка Карла подвикна:

— Ей, смотаняци! Прекъсваме предаването, за да ви покажем нещо, от което ще напълните гащите. Готови ли сте?

Екранът примига и почерня. В долния ляв ъгъл замигаха написаните с бяло думи: ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО. Приглушен женски глас каза:

— Никога не е късно да застанеш на страната на победителите. Но знаете ли, освен това разполагате със свободата просто да си останете там, където сте. Ето какво означава да бъдеш американец. Ето го чудото на Америка. В края на краищата свободата на убежденията означава да имаш погрешни убеждения. Точно както свободата на словото ти дава правото да мълчиш. На екрана изникна градска улица. Камерата се разклати, както се клатят ръчните видеокамери в заснетите на живо документални филми.

Екранът се изпълни с образа на мъж с оредяваща коса, тен и с нещо подло в изражението, което почти не се долавяше. Стоеше до някаква стена и отпиваше кафе от пластмасова чаша. Той погледна към камерата и каза:

— Терористите се прикриват зад кухи фрази като „борец за свобода“. Ние с вас знаем, че те не са нищо друго освен убийци и отрепки. Излагаме на опасност живота си, за да откроим разликата.

Шадоу позна гласа. Преди време се беше озовал в главата на този мъж. Отвътре господин Таун звучеше различно — гласът му беше по-плътен, по-кънтящ, — но със сигурност беше именно той.

Камерите се дръпнаха назад, за да покажат, че господин Таун стои пред тухлена сграда на американска улица. Над вратата имаше триъгълник и компас, в които беше вместена буквата „Д“.

— Включвайте — каза някой зад кадър.

— Нека видим дали камерите вътре в сградата вече излъчват — подкани женският глас зад кадър.

Думите „ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО“ продължаваха да мигат в долния ляв ъгъл на екрана. Сега се виждаше малко помещение: стаята не бе добре осветена. На масата в дъното седяха двама мъже. Единият беше с гръб. Камерата се приближи плахо към тях. За миг те не бяха на фокус, после картината отново се изясни. Мъжът с лице към камерата стана и започна да снове напред-назад като мечка на синджир. Беше Уензди.

Изглеждаше така, сякаш на някакво равнище всичко това го забавляваше. Дадоха ги на фокус, включиха с пукот и звука.

Мъжът с гръб към камерата каза:

— …което предлагаме, е шансът да сложим край на това още сега, за да няма повече кръвопролития, за да няма повече агресия, мъка, погубени животи. Всичко това не заслужава ли да отстъпите малко?

Уензди спря да снове и се обърна. Беше издул ноздри.

— Първо трябва да разберете — изръмжа той, — че искате от мен да говоря от името на всички нас. Което очевидно е лишено от логика. Второ, какво, да ви вземат мътните, ви кара да смятате, че ще повярвам, че ще си удържите на думата?

Мъжът с гръб към камерата помръдна глава.

— Несправедлив сте към самия себе си — рече той. — Вие определено нямате водачи. Ала останалите слушат именно вас. Обръщат ви внимание. Колкото до това дали ще си удържим на думата, тези предварителни разговори биват снимани и излъчвани пряко. — Той махна към камерата. — Сега, докато говорим, някои от вашите ни гледат. Други ще видят записа. Камерата не лъже.

— Всички лъжат — отсече Уензди.

Шадоу позна гласа на мъжа с гръб към камерата. Беше господин Уърлд, същият, с когото Таун бе разговарял по клетъчния телефон, докато Шадоу беше вътре в главата на Таун.

— Не вярвате, че ще си удържим на думата? — рече господин Уърлд.

— Смятам, че вие давате обещания просто за да не ги спазите и давате клетви просто за да ги престъпите. Аз обаче ще си удържа на думата.

— Хубаво е човек да се презастрахова — отбеляза господин Уърлд, — а ние се съгласихме да развеем знамето на примирието. Между другото, редно е да ви кажа, че протежето ви отново е в наши ръце.

Уензди изсумтя.

— Не — възрази той. — Не е.

— Обсъждахме как точно да се справим със задаващата се промяна в парадигмата. Не е задължително да сме врагове. Нали?

Уензди изглеждаше потресен. После каза:

— Ще направя, каквото е по силите ми…

Шадоу забеляза нещо странно в изображението на Уензди върху екрана. Върху лявото му око, стъкленото, гореше ярка червена светлина. Докато мърдаше, точицата оставяше след себе си фосфоресциращ двоен образ. Уензди явно и не подозираше за нея.

— Страната е голяма — заяви той. Обърна глава и червената точка на лазерния мерник се плъзна върху бузата му. После отново се намести върху стъкленото му око. — Има място за…

Чу се трясък, заглушен от телевизионните микрофони, и главата на Уензди отстрани се пръсна. Тялото му се килна назад.

Господин Уърлд се изправи, все така с гръб към камерата, и излезе от кадър.

— Нека го видим отново, този път в забавен каданс — каза успокоително водещият.

Думите „ОТ МЯСТОТО НА СЪБИТИЕТО“ се превърнаха в „ПОВТОРЕНИЕ“. Червеният лазерен мерник намери — този път бавно — точката върху стъкленото око на Уензди и отстрани лицето му повторно се разпадна на облак кръв. Стопкадър.

— Да, това продължава да бъде Божия държава — заяви водещият — репортер, който правеше обобщението. — Единственият въпрос е на кои богове?

Друг глас — Шадоу си помисли, че е на господин Уърлд, той също му звучеше почти познато, — каза:

— А сега се връщаме към предварително обявената програма. В „Бар «Наздраве»“ Тренера увери дъщеря си, че е истинска красавица — като майка си.

Телефонът иззвъня и офицер Лиз трепна и изправи гръб на стола. Вдигна слушалката и каза:

— Добре. Добре. Да. Добре. — Затвори. Стана иззад плота и рече на Шадоу: — Налага се да ви преместя в килията. Не използвайте клозета. Скоро ще дойдат да ви вземат от шерифството в Лафейет.

Тя му махна белезниците и го заключи в килията. Сега, когато вратата беше затворена, вонята се усещаше по-силно.

Шадоу седна на циментовото легло, извади от чорапа си монетата със Свободата и започна да я мести, от едно положение в друго, от ръка на ръка с едничката цел монетата да си остане невидима за всеки, който случайно надзърне. Убиваше времето. Беше вцепенен.

Изведнъж ужасно му домъчня за Уензди. Липсваше му неговата самоувереност и поведение. Убедеността му.

Отвори длан, погледна Госпожа Свобода, сребърен профил. Долепи пръсти до монетата, стисна ги силно. Запита се дали ще стане един от хората, получили доживотна присъда за нещо, което не са извършили. Ако изобщо се стигнеше дотам. От онова, което бе видял от господин Уърлд и господин Таун, те нямаше да се посвенят да го извадят от системата. Шадоу може би щеше да има нещастието да загине в автомобилна катастрофа по пътя до следващото място за лишаване от свобода. Или щяха да го застрелят при опит за бягство. Никак не беше изключено.

В помещението от другата страна на стъклото имаше раздвижване. Офицер Лиз натисна някакво копче, отвори се врата, която Шадоу не виждаше, в стаята влезе чернокож мъж в кафява шерифска униформа и бързо отиде при плота.

Шадоу пак пъхна монетата от един долар в чорапа си.

Новодошлият подаде някакви документи, Лиз ги прегледа набързо и ги подписа. Влезе и Чад Мълиган, който каза на новопоявилия се няколко думи, после отключи килията и влезе при Шадоу.

— Значи така. Дошли са да те откарат. Доколкото разбирам, застрашаваш националната сигурност. Знаеш ли?

— Тъкмо ще напишат сензационен материал за първата страница на „Лейксайд Нюс“ — отвърна Шадоу.

Чад го погледна безизразно.

— Че си с неустановена самоличност и са те прибрали отново на топло, защото си нарушил условната присъда ли? На това сензация ли му викаш?

— Така ли стоят нещата?

— Така поне ми казаха — рече Чад Мълиган.

Този път Шадоу сам протегна ръце и Чад му сложи белезниците. Щракна и букаите, както и пръта, който ги съединяваше с белезниците.

Шадоу си помисли: „Ще ме изкарат навън. Дали да не се опитам да избягам… с букаи, белезници и тънки оранжеви дрехи в снега“, и още докато го мислеше, осъзна колко глупаво и безнадеждно е.

Чад го изведе в предното помещение. Лиз беше изключила телевизора. Чернокожият заместник-шериф го огледа.

— Едър е — сподели той с Чад.

Лиз му подаде плика с личните вещи на Шадоу и той се подписа, че го е получил.

Чад погледна Шадоу, после заместник-шерифа. Рече му тихо, но достатъчно високо, за да го чуе и Шадоу:

— Вижте какво. Все пак искам да отбележа, че съм притеснен от начина, по който става всичко това.

Заместник-шерифът кимна.

— Отнесете въпроса към съответните органи, господине. На нас е възложено само да го откараме.

Чад се свъси и се извърна към Шадоу.

— Добре — каза му. — През тази врата към рампата.

— Моля?

— Отвън. Където е колата. Лиз отключи вратите.

— Постарайте се оранжевата униформа да се върне право тук — заръча тя на заместник-шерифа. — След като изпратихме последния задържан в Лафейет, така и не видяхме отново униформата. Те струват пари на окръга.

Изведоха Шадоу при рампата, където чакаше автомобил. Не беше на шерифството. Беше най-обикновена черна кола. До нея стоеше друг заместник-шериф, прошарен и бял, с мустаци; пушеше цигара. Когато се приближиха, той я смачка с крак и отвори задната врата, та Шадоу да се качи.

Той седна спънато, защото белезниците и букаите му пречеха. Между предната и задната част на автомобила нямаше метална решетка.

Двамата заместник-шерифи се качиха отпред. Чернокожият запали двигателя. Зачакаха да се отвори вратата на двора.

— Хайде, хайде — заподканя чернокожият заместник-шериф, като барабанеше с пръсти по волана.

Чад Мълиган почука по страничното стъкло. Белият заместник-шериф погледна мъжа зад волана, после смъкна прозореца.

— Станала е грешка — рече Чад. — Исках само да ви кажа.

— Вече разбрахме какво е мнението ви и ще го предадем на съответните органи — отговори мъжът зад волана.

Вратите към външния свят се отвориха. Още се сипеше сняг, въртеше се шеметно пред фаровете на автомобила.

Мъжът зад волана натисна педала за газта и потеглиха към главната улица.

— Чу ли за Уензди? — попита човекът зад волана. Сега гласът му звучеше различно, като на по-стар човек, познато. — Мъртъв е.

— Да. Знам — отвърна Шадоу. — Видях по телевизията.

— Смотаняци — рече белият офицер. Това бе първото, което казваше, гласът му беше пресипнал, с акцент, Шадоу го познаваше, както и гласа на мъжа зад волана. — Слушайте какво ви казвам, смотаняци, пълни смотаняци.

— Благодаря, че дойдохте да ме измъкнете — промълви Шадоу.

— Няма нищо — отговори мъжът зад волана. В светлината на задаващата се кола лицето му вече изглеждаше по-старо, а самият той — по-дребен. Последния път, когато Шадоу го беше виждал, човекът бе с лимоненожълти ръкавици и карирано сако. — Бяхме в Милуоки. Когато се обади Ибис, се наложи да караме като луди.

— Ти какво си мислиш, че ще ги оставим да те тикнат зад решетките и да те пратят на електрическия стол, при положение че аз още чакам да ти пръсна черепа с чука? — попита мрачно белият заместник-шериф и затърси из джоба си пакета цигари.

Говореше с източноевропейски акцент.

— Не ми се мисли какво ще стане след час, ако не и по-малко, когато наистина дойдат да те вземат — отбеляза господин Нанси, който от минута на минута заприличваше все повече на себе си. — Преди да излезем на магистрала петдесет и три, ще спрем, за да смъкнем тия окови и да се преоблечеш.

Чернобог показа ключ за белезници и се усмихна.

— Мустаците ти ми харесват — каза Шадоу. — Отиват ти. Чернобог прокара по тях пожълтял пръст.

— Благодаря.

— А Уензди… — поде Шадоу. — Наистина ли е мъртъв? Това не е номер, нали?

Даде си сметка, че още храни някаква надежда, колкото и глупаво да бе това. Ала от изражението на Нанси разбра всичко, каквото му бе нужно да знае, и надеждата угасна.

 

ПРИСТИГАНЕ В АМЕРИКА XIV хилядолетие пр.Хр.

 

Било студено и тъмно, когато получила видението, защото далечната северна дневна светлина била сив сумрак по средата на деня, който идвал и си отивал, и пак идвал: кратка почивка между мраковете.

По тогавашните представи племето не било голямо: номади от северните степи. Имали си бог — череп на мамут, и кожата на мамут, направена на нещо като грубо наметало. Наричали го Нунюнини. Когато не били на път, той почивал на дървено скеле колкото човешки ръст.

Жената била жрица на племето, пазителка на тайните, и се казвала Ацула, лисицата. Ацула вървяла пред двамата мъже от племето, които носели своя бог върху дълги пръти, увит в мечи кожи, за да е невидим за очите на неверниците и във времена, когато не е свят.

Племето кръстосвало с шатрите си из тундрата. Най-хубавата от шатрите била направена от еленова кожа и служела за светилище, вътре в нея имало четирима: жрицата Ацула, старейшината на племето Гугвай, пълководецът Яну и съгледвачът Калану. Жрицата ги повикала в шатрата един ден, след като получила видението.

Ацула наслагала малко лишеи в огъня, после метнала със съсухрена лява ръка и шума и тя започнала да изпуска сив дим, който смъдял в очите и миришел остро и странно. После взела от дървената полица дървена чаша и я подала на Гугвай. Чашата била пълна до половината с тъмножълта течност.

Ацула била намерила гъби пунх — всяка с по седем точки, само истинска светица можела да намери такива гъби, — и ги била откъснала на лунна светлина, после ги била изсушила на сухожилие на сърна.

Предния ден, преди да заспи, била изяла шапчиците на трите изсушени гъби. Сънищата й били объркани и страшни, за ярки светлини, които се движат бързо, за скалисти планини, изпълнени със светлини, които се забивали като висулки право нагоре. През нощта се събудила, цялата в пот, ходело й се по малка нужда. Клекнала над дървената чаша и я напълнила с урината си. После сложила чашата пред шатрата, в снега, и се върнала да спи.

Когато се събудила, извадила буците лед от чашата и в нея останала по-тъмна, по-сгъстена течност.

Именно тази течност подала първо на Гугвай, после на Яну и на Калану. Всеки отпил голяма глътка, последна пила Ацула. Глътнала я и изсипала останалото на земята пред себе си: възлияние за Нунюнини.

Продължили да седят в задимената шатра и да чакат техният бог да проговори. Вятърът виел и дишал навън в мрака.

Съгледвачът Калану всъщност бил жена, която се обличала и ходела като мъж: дори била взела за съпруга Далани, четиринайсетгодишна девица. Калану примигала няколко пъти, после се изправила и отишла при черепа на мамута. Заметнала се с наметалото от мамутска кожа и застанала така, че главата й да е вътре в мамутския череп.

— Зло се шири по тази земя — рекъл Нунюнини с гласа на Калану. — Зло и ако вие останете тук, в земите на своите майки и на майките на своите майки, ще погинете всички.

Тримата слушатели изсумтели.

— Търговците на роби ли? Или големите вълци? — попитал Гугвай, чиято коса била дълга и бяла, а лицето му — прорязано от бръчки като сивата кора на тръна.

— Не заради търговците на роби — отвърнал Нунюнини от старата, твърда като камък кожа. — Не заради големите вълци.

— Гладът ли? Глад ли се задава? — попитал Гугвай. Нунюнини мълчал. Калану излязла от черепа и зачакала заедно с останалите.

Гугвай се заметнал с наметалото от мамутска кожа и пъхнал глава в черепа.

— Не заради глада, какъвто го познавате — рекъл Нунюнини чрез устата на Гугвай, — макар че ще последва и глад.

— Тогава заради какво? — попитал Яну. — Мен не ме е страх. Ще му дам отпор. Имаме копия, имаме камъни за хвърляне. И сто могъщи воини да излязат срещу нас, пак ще победим. Ще ги отведем в мочурищата и ще им разцепим черепите с нашия кремък.

— Не са човеци — рекъл Нунюнини със старческия глас на Гугай. — Ще дойде от небесата и няма да ви спасят нито копия, нито камъни.

— Как да се защитим? — попитала Ацула. — Виждала съм пламъци в небесата. Чувала съм шум, по-силен от десет светкавици. Виждала съм изравнени със земята лесове и кипнали реки.

— Да… — рекъл Нунюнини и не казал нищо повече. Гугвай излязъл от черепа и се поклонил сковано, понеже бил старец и кокалчетата на пръстите му били подути и възлести.

Настъпило мълчание. Ацула хвърлила още шума в огъня и от пушека в очите им избили сълзи.

Тогава при мамутската глава отишъл Яну, сложил наметалото около широките си плещи и пъхнал главата си в черепа.

— Трябва да поемете по посока на слънцето. Там, където слънцето изгрява, ще намерите нови земи и ще бъдете в безопасност. Пътят ще е дълъг: луната ще се пълни и ще изтънява, ще умира и ще живее два пъти, ще има търговци на роби и диви зверове, аз обаче ще ви направлявам и ще ви закрилям, ако поемете към изгрева на слънцето.

Ацула се изплюла върху пръстения под и рекла:

— Не. — Усетила, че богът я гледа. — Не — повторила. — Ти си лош бог, щом казваш това. Ние ще погинем. Всички ще погинем и кой тогава ще остане, за да те носи от оброчище на оброчище, кой ще ти вдига шатра, който ще маже големите ти бивни с лой?

Богът не рекъл нищо. Ацула и Яну си разменили местата. От пожълтялата мамутска кост погледнало лицето на Ацула.

— Ацула няма вяра — рекъл Нунюнини с гласа на Ацула. — Ацула ще умре, преди вие, останалите, да сте навлезли в новите земи, но другите ще пребъдете. Уповавайте се на мен: на изток се простират земи, където няма човеци. Тези земи ще бъдат ваши земи и земи на вашите деца, и на децата на вашите деца за седем колена и седем по седем. Ако не беше неверието на Ацула, земите щяха да са вечно ваши. Утре заран съберете шатрите и вещите си и поемете към изгрева на слънцето.

Гугвай, Яну и Калану свели глави и възкликнали, възхитени от мощта и мъдростта на Нунюнини.

Луната се напълнила и изтъняла и се напълнила и изтъняла още веднъж. Хората от племето вървели на изток, към изгрева на слънцето, срещу ледените хали, от които оголената им кожа се вкочанявала. Нунюнини им бил казал истината: по пътя те не загубили никого от племето освен една родилка, но родилките принадлежат не на Нунюнини, а на луната.

Прекосили тясната ивица суша.

На зазоряване Калану ги била оставила и била отишла да проучи пътя. Сега небето било тъмно, а Калану не се била върнала, но нощното небе било оживяло със сияние, което ту лумвало, ту угасвало, гънело се, топяло се и туптяло — бяло, зелено, теменужено и червено. Ацула и нейните хора били виждали и преди северно сияние, но пак се плашели от него, а и такова като сегашното не били зървали никога.

Калану се върнала при тях, а небесното сияние продължавало да се мени и преобразява.

— Понякога имам чувството — казала тя на Ацула, — че мога просто да разперя ръце и да падна в небето.

— Защото си съгледвач — отвърнала жрицата Ацула. — Когато умреш, ще паднеш в небето и ще се превърнеш в звезда, за да ни направляваш, както ни направляваш приживе.

— На изток има ледени канари, големи канари — рекла Калану, която носела гарвановочерната си коса дълга, както мъжете. — Можем да се покатерим на тях, но ще ни отнеме много дни.

— Ти ще ни преведеш безопасно — отговорила Ацула. — Аз ще изсъхна в подножието на канарата и това ще е жертвата, която ще ви отведе в новите земи.

На запад от тях, над земите, откъдето били дошли и където слънцето било залязло преди часове, блеснала болезнено жълта светлина, по-ярка от мълния, по-ярка от дневната светлина. Било взрив чисто великолепие и хората върху тясната ивица суша затулили очи, изплюли се и възкликнали. Децата се разплакали.

— Ето я орисията, за която ни предупреди Нунюнини — рекъл старият Гугвай. — Той със сигурност е мъдър бог, могъщ бог.

— Той е най-великият от всички богове — рекла Калану. — В новите ни земи ще му направим оброчище, ще му лъснем бивните и черепа с рибено масло и животинска лой и ще разправяме на децата си и на децата на нашите деца, и на седмото коляно деца на нашите деца, че Нунюнини е най-могъщ измежду всички богове и никога няма да бъде забравен.

— Боговете са велики — провлачила бавно Ацула, сякаш разкривала голяма тайна. — Но сърцето е по-велико. Защото боговете идват от сърцата ни и пак в сърцата ни ще се върнат…

Не се знае колко е щяла да продължи тя с това богохулство, ако то не било прекъснато по начин, който не търпял възражения.

Тътенът, разнесъл се от запад, бил толкова оглушителен, че от ушите на хората рукнала кръв и известно време те не чували нищо, за кратко заслепени и оглушали, ала живи, знаещи, че им е провървяло повече, отколкото на племената на запад от тях.

— Това е добре — рекла Ацула, но не чула думите вътре в главата си.

Издъхнала в подножието на канарите, когато пролетното слънце достигнало връхната си точка. Не доживяла да види Новия свят и племето навлязло без жрица в тези земи.

Хората се покатерили по канарите и поели на юг и на запад, докато не намерили долина със сладка вода и реки, гъмжащи от сребърна риба, и дивеч, който дотогава не бил виждал човеци и бил толкова кротък, че се налагало хората да плюят и да се извинят на духовете на зверовете, преди да ги убият.

Далани родила три момченца и някои твърдели, че Калану е сътворила най-голямата магия и е направила, каквото мъж прави на своята невеста, други обаче разправяли, че старият Гугвай не бил чак толкова стар и можел да прави компания на една млада невеста, когато мъжът й е далеч, а когато Гугвай умрял, Далани със сигурност не родила повече деца.

Времето на ледовете идвало, времето на ледовете си отивало и хората се пръснали по земите, за да създадат нови племена и да изберат нови тотеми: гарвани и лисици, мечки и големи котки, и бизони, и всеки звяр бележел самоличността на племето, всеки бил бог.

Мамутите от новите земи били по-едри и тромави, а също по-глупави от мамутите в сибирските степи, и в новите земи не се срещали гъби със седем точки, и Нунюнини вече не говорел на племето.

А в дните на внуците на Далани и на внуците на Калану отряд воини от голямо могъщо племе се връщал от север — били ходили на лов за роби и открили долината на първите хора: избили повечето мъже и взели в плен жените и много от децата.

С надеждата за милост едно от децата ги отвело при пещерата в планината, където те намерили череп на мамут, дрипавите останки на наметалото от мамутска кожа, дървена чаша и съхранената глава на пророчицата Ацула.

Някои воини от новото племе искали да вземат свещените предмети и да ги отнесат, да откраднат боговете на първите хора и да си присвоят мощта им; други обаче били против и казали, че тези предмети няма да им донесат друго освен несполуки и ще им навлекат гнева на техните богове (защото това били хора от племе, прекланящо се пред гарвана, а гарваните са ревниви богове).

И така, те хвърлили предметите по нанадолнището, в дълбока урва, и повели заедно със себе си оцелелите от първите хора в дългия път на юг. И племената на гарвана, племената на лисицата набирали и набирали мощ по тези земи, и не след дълго Нунюнини бил напълно забравен.